Облякох обикновена бяла рокля за сватбата на сина ми. Беше ленена, с изчистена кройка, стигаше малко под коленете. Нямаше дантели, нито пайети, нито какъвто и да е намек за пищност. Беше спомен. Последният подарък от покойния ми съпруг, който казваше, че в нея приличам на ангел, слязъл за малко на земята. Носех я само в най-специалните дни, а този трябваше да бъде един от тях. Денят, в който единственият ми син, моят Даниел, щеше да се врече във вечна любов.
Пристигнахме пред изискания ресторант с градина, където щеше да се състои церемонията. Всичко наоколо крещеше за лукс и пари – от арките с екзотични цветя до кристалните чаши, подредени по масите. Това беше светът на Моника, бъдещата ми снаха. Свят, толкова различен от нашия. Ние с Даниел никога не бяхме имали много, но винаги бяхме имали всичко – любов, разбирателство и честност. Поне така си мислех.
Моника ме видя отдалеч и лицето ѝ се смръщи. Тя пристъпи към мен, а пищната ѝ рокля, обсипана с хиляди мъниста, шумолеше по каменните плочи. Нейната майка, жена със строго изражение и скъпи бижута, я следваше като сянка.
„Какво е това?“ – изсъска Моника, посочвайки роклята ми с маникюр, който струваше повече от цялата ми пенсия. Гласът ѝ беше остър, прорязваше топлия летен въздух.
„Роклята ми ли?“ – попитах объркано. – „Скъпа, има ли проблем?“
„Проблем ли? Облечена си в бяло! В бяло, на моята сватба! Опитваш ли се да се състезаваш с мен?!“ – почти изкрещя тя.
Думите ѝ ме заляха като леден душ. Бях смутена. Унизена. Огледах се. Всички гости ни гледаха. Музиката сякаш спря. Потърсих с поглед сина си. Даниел стоеше на няколко крачки от нас, до бащата на Моника – внушителен мъж с леденостудени очи на име Петър, известен в бизнес средите с безскрупулността си. Даниел видя всичко. Чу всичко. И не каза нищо. Абсолютно нищо. Просто заби поглед в земята, сякаш внезапно се бе заинтересувал от безупречно окосената трева.
Мълчанието му ме нарани повече от думите на Моника. То беше като нож в сърцето ми. В този миг разбрах, че съм го загубила. Не заради друга жена, а заради нещо много по-страшно – заради страха и парите.
Майката на Моника се намеси с леден глас: „Не е редно. Просто не е редно. Това показва лош вкус и липса на уважение.“
Исках да потъна в земята. Исках да им кажа, че тази рокля е всичко, което ми е останало от бащата на Даниел, че тя е символ на чистата любов, която се надявах и той да изпита. Но думите заседнаха в гърлото ми. Какъв смисъл имаше? Те нямаше да разберат. За тях всичко се измерваше в цена и етикет, а не в сантиментална стойност.
Петър се приближи бавно, с походката на хищник, който си знае силата. Той сложи тежката си ръка на рамото на Даниел и каза с глас, който не търпеше възражение: „Стига драми. Церемонията започва. Даниел, ела на мястото си.“
Синът ми вдигна поглед. В очите му видях буря – срам, гняв, безсилие. Той погледна към мен за части от секундата и аз видях молба за прошка. Но веднага след това се обърна и тръгна към арката, покорен като агне на заколение.
Настаних се на мястото си, чувствайки се като призрак на собствения си празник. Сърцето ми биеше до пръсване. Церемонията започна. Свещеникът говореше за любов, доверие и свещения съюз на брака. Всяка негова дума беше като подигравка. Какво доверие имаше тук? Каква любов? Виждах само една добре изчислена сделка.
Музиката беше нежна, слънцето галеше лицата на гостите, но аз усещах само студ. Дъщеря ми Лилия, която седеше до мен, стисна ръката ми. Тя беше студентка, умно и чувствително момиче, което виждаше всичко много по-ясно от брат си. „Мамо, добре ли си?“ – прошепна тя. Аз само кимнах, неспособна да говоря.
Най-накрая дойде моментът. Свещеникът се обърна към Моника и зададе своя въпрос. Тя отговори с твърдо и звънко „Да!“, което отекна в тишината.
После се обърна към сина ми.
„Даниел, взимаш ли тук присъстващата Моника за своя законна съпруга, за да я обичаш и почиташ, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта ви раздели?“
Всички погледи бяха приковани в него. Настана мъчителна тишина. Секундите се точеха като часове. Даниел не отговаряше. Той гледаше в земята, после вдигна глава и погледна към бащата на Моника, който го пронизваше с поглед. После погледна към Моника, чието лице от самоуверено стана притеснено. Накрая погледът му се спря на мен. В очите му се четеше цялата агония на света.
Синът ми изведнъж пое дълбоко дъх, изправи рамене, сякаш сваляше от тях непосилен товар, и каза с ясен и силен глас, който разцепи тишината:
„Не.“
Глава 2
Думата увисна във въздуха. Кратка, остра, окончателна. „Не.“
Настъпи гробна тишина, последвана от хаотичен шепот сред гостите. Моника зяпна, лицето ѝ пребледня като платно. Баща ѝ, Петър, направи крачка напред, а лицето му придоби пурпурен цвят. Майката на Моника ахна и сложи ръка на сърцето си.
Свещеникът, видимо шокиран, се прокашля. „Синко, може би не съм чул добре…“
„Чухте много добре“, прекъсна го Даниел. Гласът му вече не трепереше. Беше спокоен, но твърд като стомана. „Казах не. Не мога да направя това.“
Той се обърна към Моника. „Прости ми, Моника. Ти не заслужаваш това. Никой не го заслужава. Но аз не мога да живея в лъжа.“
След това се обърна към баща ѝ. Погледите им се срещнаха и за пръв път видях сина си да не свежда очи пред този човек. „А с вас, господин Петров, приключихме.“
Петър избухна. „Ти, неблагодарно копеле! Ти знаеш ли какво правя?! Ще те унищожа! Ще те смачкам! Ще се молиш да не си се раждал!“ – ревеше той, без да се интересува от десетките свидетели.
Даниел не му отговори. Той просто се обърна, слезе от малката издигната платформа пред арката и тръгна право към мен и Лилия. Взе ръцете ни в своите. „Да се махаме оттук.“
Тръгнахме през тълпата от смаяни гости, които се отдръпваха, за да ни направят път, сякаш бяхме прокажени. Зад гърба ни Моника избухна в истерични ридания. Чувах крясъците на Петър, който обещаваше огън и жупел. Но ние просто вървяхме напред, без да се обръщаме.
Когато се качихме в старата ни кола, Даниел седна зад волана и отпусна глава върху него. Раменете му се тресяха. Лилия седна до него и го прегърна. Аз седях отзад, парализирана от шока. Не знаех дали да се радвам, или да се ужасявам. Синът ми беше постъпил правилно, беше защитил честта си, но цената… Цената щеше да бъде огромна.
Пътуването към дома премина в пълно мълчание. Когато влязохме в малкия ни апартамент, който миришеше на стари книги и спомени, напрежението сякаш се сгъсти. Даниел седна на дивана в хола, заровил лице в ръцете си. Лилия отиде да направи чай, сякаш един обикновен ритуал можеше да върне реда в този хаос.
Аз седнах срещу сина си. Чаках. Трябваше да разбера. Трябваше да знам какво го е довело до този ръб, до тази публична катастрофа.
Най-накрая той вдигна глава. Очите му бяха червени и подпухнали.
„Мамо, съжалявам. Съжалявам за всичко. За унижението, за срама…“
„Не се извинявай за това, че постъпи правилно, Даниел“, казах тихо. „Извинявай се за това, че изобщо стигна дотук. Какво се случи? Какво те накара да се съгласиш на този фарс?“
Той въздъхна тежко. „Пари, мамо. Всичко е заради парите.“
И тогава историята започна да се разплита. Грозна, лепкава и отчайваща.
Даниел беше започнал малък бизнес преди две години – софтуерна фирма. Имаше брилянтна идея, но нямаше капитал. В началото всичко вървеше добре, но за да се разрасне, му трябваха сериозни инвестиции. Банките му отказаха голям заем, защото нямаше достатъчно обезпечение. И тогава се появил Петър.
Бащата на Моника видял потенциала в проекта на Даниел. Предложил му сделка – ще инвестира огромна сума, ще му отвори врати, които иначе биха останали завинаги затворени за него. В замяна искал контролен пакет акции. И нещо повече. Искал Даниел да се ожени за дъщеря му.
„Той го каза в прав текст“, продължи Даниел, а гласът му беше дрезгав от болка. „Каза: ‘Ще те направя богат, момче. Ще имаш всичко, за което си мечтал. Но дъщеря ми е единствената ми наследница. Искам до нея да има умен и амбициозен мъж, който да поеме империята ми един ден. Ти си подходящ. Ожени се за нея и всичко това е твое.’“
Даниел беше отказал в началото. Но Петър беше настоятелен. Започнал да прилага натиск. Използвал връзките си, за да саботира малките сделки на Даниел. Внезапно доставчици отказвали да работят с него, клиенти се оттегляли в последния момент. Даниел започнал да трупа дългове. Бил на ръба на фалита.
„Бях в капан, мамо. Той ме притисна до стената. Каза ми, че ако не се съглася, ще се погрижи никога повече да не работя в тази сфера. Щеше да ме съсипе. И тогава… тогава се съгласих. Мислех си, че мога да го направя. Че мога да се преструвам. Че с времето може би ще се науча да обичам Моника, или поне да я уважавам. Но беше лъжа.“
Лилия се върна с чая и седна до мен. Лицето ѝ беше сериозно. „Брат ми, защо не ни каза? Щяхме да намерим начин.“
„Какъв начин, Лили?“, попита той с горчивина. „Да продадем апартамента? Да теглим още кредити? Вече имам ипотека за малкото жилище, в което живея. Бях затънал до гуша. Мислех, че правя това за всички ни. За да осигуря бъдещето ви, за да не се притесняваш ти за таксите си в университета, за да може мама да живее спокойно…“
„Никога не съм искала такъв живот, Даниел“, казах аз, а сълзи се стичаха по лицето ми. „Предпочитам да живея в бедност, но да знам, че синът ми е щастлив и честен човек. Това, което си направил… това не е било жертва. Това е било самоубийство.“
В този момент на вратата се позвъни. Беше остро, настоятелно, яростно. Тримата се спогледахме. Знаехме кой е. Сърцето ми се сви от страх. Бурята едва сега започваше.
Глава 3
Даниел стана и отвори вратата. На прага стоеше Петър. Беше сам, но излъчваше заплаха, достатъчна за цяла армия. Влезе в апартамента, без да чака покана, и огледа скромната ни всекидневна с презрение.
„Значи тук живее героят на деня“, изръмжа той, спирайки поглед върху сина ми. „В тази дупка. И ти се отказа от всичко, което ти предложих, заради… какво? Някакви фалшиви принципи?“
„Това се нарича достойнство“, обади се Лилия от мястото си. Гласът ѝ беше тих, но твърд.
Петър я изгледа, сякаш е насекомо. „Ти да мълчиш, малката. Тук говорят мъжете.“ После отново се обърна към Даниел. „Развали празника на дъщеря ми. Унижи я пред цялото общество. Ти знаеш ли какво ще ти се случи сега?“
„Предполагам, че ще ми кажете“, отвърна Даниел, скръстил ръце пред гърдите си в опит да изглежда по-уверен, отколкото се чувстваше.
„Ще ти кажа, разбира се. Първо, фирмата ти вече не е твоя. По силата на договора, който подписа, при неизпълнение на твоите задължения, всичките ти акции преминават в мое владение. Второ, заемът, който ти отпуснах лично, става незабавно изискуем. С лихвите. Имаш срок от двадесет и четири часа да ми върнеш до стотинка. И трето… ще се погрижа името ти да бъде кално петно във всеки бранш. Никой няма да те наеме. Никой няма да прави бизнес с теб. Ще продаваш вестници на улицата, ако изобщо те вземат и за това.“
Думите му бяха като удари с камшик. Видях как Даниел пребледня. Бяхме съсипани. Не просто разорени, а напълно унищожени.
„Не можете да направите това“, казах аз, надигайки се от стола си. „Това е изнудване.“
Петър се изсмя. Силен, неприятен смях. „Мила госпожо, аз мога да направя всичко. Светът се управлява от пари и договори. А вашият син подписа всичко доброволно. Адвокатите ми са железни. Нямате никакъв шанс.“
Той тръгна към вратата, но спря и се обърна. „А, и още нещо. Ипотеката за жилището му. Банката, която я отпусна, е моя приятелска банка. Очаквай проблеми и оттам, момче. Ще спиш на улицата. Ти и цялото ти жалко семейство.“
С тези думи той излезе и затръшна вратата след себе си. В стаята остана да виси тежка, задушаваща тишина. Даниел се свлече на дивана, напълно сломен.
„Прав е“, прошепна той. „Всичко е вярно. Подписах го. Бях толкова отчаян, че подписах всичко, което ми поднесоха. Дори не го прочетох внимателно.“
Лилия отиде до него и седна на пода пред него, хващайки ръцете му. „Не се предавай. Трябва да има изход. Ще се борим.“
„Как ще се борим, Лили? С какво? Срещу него? Той е титан. Ние сме нищо. Загубих всичко. И повлякох и вас с мен.“
В този момент в мен се надигна нещо. Гняв. Студен, ясен гняв, който прогони страха. Гневът на майка, която вижда как децата ѝ са заплашени. Може да нямахме пари, но имахме нещо друго. Имахме се един друг. И имахме истината на наша страна.
„Слушайте ме внимателно“, казах аз и гласът ми прозвуча по-силно, отколкото очаквах. „Няма да седим и да чакаме да ни унищожат. Даниел, утре сутрин ще отидеш при адвокат. Не кой да е, а при Мартин. Той беше най-добрият приятел на баща ти. Честен човек е. Ще му разкажеш всичко, всяка подробност. Лилия, ти си умна. Започни да проучваш всичко за Петър и неговите фирми. Всяка сделка, всяко партньорство. Трябва да има нещо, някаква слабост. Такива хора винаги оставят мръсни следи.“
Даниел ме погледна с искрица надежда в очите. „Мислиш ли, че Мартин ще се съгласи да ни помогне? Срещу такъв човек…“
„Баща ти му спаси живота веднъж. Мартин никога не го забрави. Той ще ни помогне. А сега… нека се опитаме да поспим. Утре започва война.“
Тази нощ никой от нас не спа. Чувах Даниел да се върти в стаята си. Лилия работеше на лаптопа си до късно. Аз стоях в хола, гледах през прозореца към тъмния град и си мислех за съпруга си. Какво би направил той? Щеше да се бори. Винаги се бореше за това, в което вярва. И аз щях да направя същото. Заради него. Заради децата си.
На сутринта в апартамента цареше странно спокойствие. Сякаш след бурята всичко беше притихнало в очакване на следващия удар. Даниел излезе рано за срещата с Мартин. Лилия вече беше събрала цяла папка с информация от публични регистри за фирмите на Петър.
Около обяд Даниел се върна. Лицето му беше сериозно, но вече не беше отчаяно.
„Мартин ще поеме случая“, каза той. „Каза, че е трудно, почти невъзможно, но има една малка пролука. Договорите са съставени така, че да изглеждат напълно законни, но клаузата за брака може да се атакува в съда като неморална и в разрез с добрите нрави. Това е сламка, но е единственото, за което можем да се хванем.“
Той замълча за миг. „Има и още нещо. Мартин иска да говори с нея.“
„С кого?“, попитах аз.
„Със Стела.“
Името увисна във въздуха. Стела. Момичето, с което Даниел беше основал фирмата си. Неговото първо и единствено голямо влюбване. Момичето, което той беше изоставил и отстранил от компанията малко след като Петър се беше появил на хоризонта. Раздялата им беше мистериозна и болезнена. Даниел никога не говореше за това.
Сега разбрах. Това е била част от сделката. Да се откаже не само от свободата си, но и от любовта си.
„Тя няма да иска да говори с мен“, каза Даниел глухо. „Нараних я. Предадох я.“
„Тогава ще трябва да я убедиш“, казах твърдо. „Защото изглежда, че тя е единственият ни шанс.“
Глава 4
Намирането на Стела се оказа по-трудно от очакваното. Беше сменила адреса и телефонния си номер. Сякаш беше искала да изтрие всяка следа от стария си живот. Лилия, с присъщата си упоритост, успя да я открие чрез социалните мрежи на техни общи познати от университета. Стела работеше в малка IT компания, на другия край на града. Живееше скромен, почти анонимен живот.
Даниел се колебаеше дни наред. Срамът и вината го разяждаха. „Какво да ѝ кажа, мамо? ‘Здравей, Стела, помниш ли ме? Аз съм този, който ти разби сърцето и открадна мечтите ти. Сега съм в беда, можеш ли да ми помогнеш?’“
„Ще ѝ кажеш истината“, настоях аз. „Цялата истина. Дължиш ѝ го. Не заради делото, а заради самата нея.“
Една вечер той най-после събра смелост. Отиде до адреса, който Лилия му даде. Върна се след няколко часа, по-блед и по-съсипан от всякога.
„Тя не иска да има нищо общо с мен“, каза той с празен глас. „Каза, че съм направил своя избор. Каза, че е продължила напред и не иска да се връща в миналото. Права е.“
„Говори ли с нея? Обясни ли ѝ всичко?“
„Опитах се. Тя не ме остави. Щом ме видя на вратата, лицето ѝ се затвори. Каза ми да си вървя. Затръшна ми вратата под носа.“
Надеждата, която едва се беше зародила у нас, започна да гасне. Междувременно заплахите на Петър се превръщаха в реалност. Даниел получи официално известие за изземване на дяловете му. Банката започна да го притиска за ипотеката. Сметките му бяха почти празни. Наложи се да продам някои от бижутата, останали от майка ми, за да платим текущите сметки. Всеки звън на телефона ни караше да подскачаме от страх.
Една вечер, докато вечеряхме в мълчание, Лилия каза: „Аз ще отида да говоря със Стела.“
Даниел вдигна глава. „Не. Няма да те замесвам в това.“
„Вече съм замесена“, отвърна тя спокойно. „Ние сме семейство. И понякога жените се разбират по-добре помежду си. Ти си я наранил, нормално е да не иска да те слуша. Но може би ще изслуша мен.“
На следващия ден Лилия отиде. Нямаше я дълго време. Когато се върна, изглеждаше замислена.
„Говорихме“, каза тя. „Дълго. В началото беше много студена. Но аз ѝ разказах всичко. За сватбата, за заплахите на Петър, за това колко си отчаян. Разказах ѝ какъв беше, преди да се появи този човек в живота ти.“
„И?“, попита Даниел нетърпеливо.
„И… мисля, че ме чу. Не обеща нищо. Каза, че трябва да си помисли. Но в очите ѝ видях нещо. Болка, да. Но и съчувствие. Тя не е лош човек, брат ми. Ти си знаел това най-добре от всички.“
Тези думи ни дадоха малка искра. Дните минаваха в мъчително очакване. Мартин работеше по защитата, но без свидетел, който да потвърди, че Даниел е действал под натиск, думите му срещу тези на Петър нямаха голяма тежест.
Една сутрин на вратата се позвъни. Беше куриер. Носеше плик за Даниел. Вътре имаше само един лист хартия – призовка. Петър не просто искаше парите и фирмата си. Той съдеше Даниел за измама и уронване на престижа. Искаше не само да го разори, но и да го вкара в затвора.
Това беше капката, която преля чашата. Даниел се срина. За пръв път го видях да плаче като дете – с горчиви, безпомощни сълзи.
„Всичко свърши. Той ще ме унищожи. Ще отида в затвора, а вие ще останете на улицата. Всичко е по моя вина.“
Прегърнах го силно, опитвайки се да му вдъхна от моята сила, макар и аз самата да се чувствах на ръба. „Няма да позволим това да се случи. Чуваш ли ме? Няма.“
И точно в този момент телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах колебливо.
„Ало?“
„Госпожо, здравейте“, каза тих женски глас. „Казвам се Стела. Може ли да се видим? Мисля, че има нещо, което трябва да знаете.“
Глава 5
Срещнахме се със Стела в едно малко, невзрачно кафене, далеч от центъра на града. Тя беше слаба, с тъжни, но интелигентни очи. Личеше си, че все още носи болката от миналото, но в погледа ѝ имаше и решителност.
„Благодаря ви, че дойдохте“, каза тя, след като поръчахме кафе.
„Ние трябва да благодарим, Стела“, отвърнах аз.
Тя погледна към Даниел, който седеше до мен и не смееше да я погледне в очите. „Когато Лилия ми разказа всичко, в началото не исках да повярвам. Или по-скоро, не исках да ми пука. Но после си спомних. Спомних си за човека, с когото основахме ‘Проксима’. За мечтите, които имахме. Ние не искахме просто да правим пари. Искахме да създадем нещо ново, нещо полезно.“
Тя се обърна директно към Даниел. „Ти беше различен тогава. Гореше в работата си. Не те интересуваха скъпите коли и луксозните ресторанти. Единственото, което искаше, беше да докажеш, че идеята ни работи.“
„Стела, аз…“, започна Даниел, но тя го прекъсна.
„Нека аз да говоря. Когато Петър се появи, всичко се промени. В началото и аз се радвах. Инвестиция, възможности… Но много бързо разбрах какъв човек е. Той започна да се меси във всичко. Искаше да промени основната концепция на продукта ни, да го направи по-комерсиален, но и по-неетичен. Искаше да събираме данни за потребителите без тяхно знание. Аз се противопоставих. А ти… ти мълчеше.“
Даниел сведе глава. „Бях уплашен. Той ме държеше в ръцете си.“
„Знам. Един ден той ме извика в офиса си. Беше сам. Каза ми в прав текст: ‘Или се оттегляш от фирмата, или ще направя така, че не само ти, но и Даниел да фалирате. Той има потенциал, но ти му пречиш. Прекалено си идеалистка.’ Предложи ми смешна сума за моя дял, която приех, защото нямах избор. Но преди да си тръгна, той направи грешка. Похвали се.“
Наведохме се напред, заинтригувани.
„Похвали се как е ‘обработил’ един конкурент преди години. Как го е довел до фалит чрез серия от фиктивни сделки и промишлен шпионаж. Каза, че в бизнеса няма приятели, има само акули и рибки. И той винаги е бил акулата. Дори спомена името на фирмата и човека – казваше се Димитър.“
„И?“, попитах аз.
„И аз записах този разговор“, каза Стела и отвори чантата си. Извади малък диктофон. „Инстинкт. Нещо ми подсказа да го направя. Никога не съм го използвала. Исках просто да забравя всичко. Но сега… мисля, че това може да ви помогне.“
Гледахме я с отворени уста. Това беше повече, отколкото сме се надявали. Това беше оръжие.
Даниел най-накрая я погледна в очите. „Стела, защо го правиш? След всичко, което ти причиних.“
Тя въздъхна. „Правя го, защото мразя хора като Петър. Мразя това, което правят със света. Мразя как превръщат добри хора като теб в страхливци. И може би… може би го правя, за да си върна онази част от себе си, която той се опита да отнеме. Частта, която вярваше, че правилното и грешното имат значение.“
Взехме записа и веднага го занесохме на Мартин. Когато го чу, лицето му се озари за пръв път от седмици.
„Това променя всичко!“, възкликна той. „Това е доказателство за неговия ‘модус операнди’ – начин на действие. Можем да го използваме, за да покажем пред съда, че той систематично използва принуда и неморални практики. А ако намерим този Димитър и го убедим да свидетелства… тогава Петър е свършен.“
Задачата да намерим Димитър се падна отново на Лилия. Тя прекара дни в ровене из стари бизнес регистри и архиви. Най-накрая го откри. Живееше в малък град, далеч от суетата. Беше се отказал от бизнеса и се занимаваше със земеделие. Беше прекършен човек.
Даниел реши, че този път той трябва да отиде. Сам.
Пътува няколко часа. Намерил Димитър в една овощна градина. В началото мъжът бил подозрителен и не искал да говори. Отказвал да си спомня за миналото.
„Този човек ми отне всичко“, казал той на Даниел. „Фирмата, дома, семейството… Жена ми не понесе напрежението и ме напусна. Защо да ровя в стари рани? За да може той да унищожи и малкото, което ми е останало?“
Но Даниел бил настоятелен. Разказал му своята история. Разказал му за записа. За това как Петър се хвали с унищожението му. И тогава нещо в Димитър се пречупило. За пръв път от години някой потвърждавал неговата истина. Той не се бил провалил, защото е бил слаб или глупав. Бил е унищожен от хищник.
„Ще свидетелствам“, казал той накрая. „Не заради теб, момче. А заради себе си. Време е тази акула да си плати.“
Когато Даниел се върна и ни разказа това, за пръв път от месеци в нашия дом се усети истинска надежда. Вече не бяхме жертви. Бяхме бойци. И имахме своите оръжия. Войната навлизаше в решителната си фаза.
Глава 6
Новините за нашите действия явно бяха стигнали до Петър, защото той промени тактиката. Вместо директни заплахи, той започна да действа по-коварно. Един ден Лилия се върна разстроена от университета. Деканът на нейния факултет я беше извикал на разговор. Намекнал ѝ, че има „оплаквания“ относно нейния академичен успех, макар тя да беше една от най-добрите студентки. Казал ѝ, че ако „проблемите на семейството ѝ продължават да се отразяват на репутацията на университета“, може да се наложи да преразгледат стипендията ѝ.
Беше ясно като бял ден. Петър имаше дълги ръце. Опитваше се да ни удари там, където най-много боли – бъдещето на Лилия. Дъщеря ми беше съсипана.
„Не мога да го повярвам, мамо. Толкова много работих. Това е всичко, за което съм мечтала. А сега той ще ми го отнеме, само защото брат ми не искаше да се ожени за разглезената му дъщеря.“
„Няма да ти отнеме нищо“, казах аз, прегръщайки я. „Това е просто тактика на сплашване. Той е уплашен. Усеща, че губи контрол.“
Но ударът беше тежък. Той ни показа, че Петър няма да се спре пред нищо. Започнахме да се чувстваме като в обсада. Приятели, които преди ни се обаждаха често, спряха да го правят. Явно слуховете за нашия „социален и финансов провал“ се разпространяваха бързо.
В разгара на това напрежение се случи нещо неочаквано. Една вечер на вратата ни се появи Моника. Беше сама, без обичайната си свита от родители и лукс. Изглеждаше различно. Пищният грим го нямаше, скъпите дрехи бяха заменени с обикновени дънки и тениска. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.
„Мога ли да вляза?“, попита тя тихо.
Поколебах се за миг, но после отстъпих назад и ѝ направих път. Даниел и Лилия я гледаха с открито недоверие от хола.
„Дойдох да се извиня“, каза Моника, застанала по средата на стаята. „За това, което казах на сватбата… за роклята. Бях ужасна. Истината е, че… аз ви завиждах.“
„Завиждала си ни?“, попита Лилия скептично. „За какво? За това, че сме на ръба на оцеляването?“
„Завиждах ви за това, че се имате един друг“, отвърна Моника, а гласът ѝ трепна. „Вие сте истинско семейство. Подкрепяте се. А аз… аз винаги съм била просто проект на баща ми. Инвестиция. Трябваше да бъда перфектната дъщеря, да се омъжа за перфектния мъж, да поема перфектния бизнес. Никога никой не ме е питал какво искам аз.“
Тя погледна към Даниел. „Мислех си, че и ти си като мен. Че разбираш играта. Че си готов да платиш цената. Но ти не го направи. Ти избра себе си. И аз… аз ти се възхищавам за това. И те мразя едновременно.“
Разказа ни за живота си. За баща, който никога не я е прегръщал, а само е оценявал „постиженията“ ѝ. За майка, която е била толкова уплашена от съпруга си, че се е превърнала в негова безгласна сянка. За самотата в златната клетка.
„Баща ми е чудовище“, каза тя накрая, а сълзи се стичаха по лицето ѝ. „Той унищожава всичко, до което се докосне. И сега иска да унищожи и вас. Не мога да направя много, но… искам да ви помогна.“
Тя ни даде информация. Вътрешна информация за някои от най-мръсните сделки на баща ѝ. За офшорни сметки, за скрити партньорства. Не бяха конкретни доказателства, но бяха насоки. Пътеки, по които Мартин и Лилия можеха да тръгнат.
„Защо го правиш?“, попита Даниел, все още недоверчив.
„Защото искам поне веднъж в живота си да направя нещо правилно“, отвърна тя. „И защото ако той бъде спрян, може би и аз ще бъда свободна.“
След като си тръгна, в апартамента остана странно усещане. Светът вече не беше черно-бял. Врагът имаше лице, и то беше лице на нещастно момиче. Това не променяше битката ни, но променяше нас.
Информацията от Моника се оказа безценна. Мартин нае финансов експерт, който, следвайки насоките, започна да разплита сложна мрежа от компании-фантоми, създадени с една единствена цел – пране на пари и избягване на данъци. Картината, която се разкриваше, беше много по-голяма и по-грозна, отколкото предполагахме. Делото вече не беше просто личен спор между Даниел и Петър. То придобиваше размерите на голям криминален случай.
Петър усети, че примката около него се затяга. И тогава нанесе последния си, най-жесток удар. Един ден получихме известие за принудително изземване на нашия апартамент. Нашия дом. Оказа се, че преди години, когато съпругът ми беше болен и ни трябваха пари за лечението му, бяхме изтеглили втори ипотечен кредит срещу жилището. След смъртта му аз продължих да го изплащам съвестно. Но банката, която го беше отпуснала, преди няколко месеца беше придобита от друга, по-голяма финансова институция. Институция, която, както се оказа, беше в борда на директорите на една от основните компании на Петър.
Те бяха намерили някаква дребна пропусната такса отпреди години и я използваха като претекст да направят целия кредит предсрочно изискуем. Беше напълно незаконно, но докато го докажем в съда, щяхме да сме на улицата.
Имахме седмица да напуснем. Седмица да се сбогуваме с дома, в който бяхме живели тридесет години. Дома, в който децата ми бяха израснали. Дома, пълен със спомени за съпруга ми.
Това беше моментът, в който почти се предадох. Сядах в хола и гледах стените, снимките, мебелите… Всичко крещеше за един живот, който си отиваше. Но тогава видях бялата ленена рокля, прибрана грижливо в гардероба. И си спомних защо започнахме всичко това. Не заради парите или бизнеса. А заради достойнството.
Нямаше да му доставим това удоволствие. Щяхме да се борим докрай. Дори и да трябваше да го направим от улицата.
Глава 7
Денят на делото дойде. Беше сив и мрачен, сякаш природата отразяваше състоянието на душите ни. Съдебната зала беше голяма и студена, с високи тавани, от които отекваше всяка дума. От едната страна бяхме ние – аз, Даниел, Лилия и Мартин. Изглеждахме като малък, но сплотен отряд. От другата страна беше Петър с армия от скъпоплатени адвокати в безупречни костюми. Той ни изгледа с ледена усмивка, сигурен в победата си.
Процесът започна. Адвокатите на Петър представиха своята версия – Даниел е безскрупулен измамник, който се е възползвал от добротата и парите на техния клиент, съблазнил е дъщеря му с обещание за брак, само за да я унижи публично и да се опита да открадне бизнеса му. Звучеше убедително, подплатено с договори и документи. Усещах как присъстващите в залата ни гледат с осъждане.
После дойде нашият ред. Мартин беше спокоен и методичен. Той започна да разнищва договорите, посочвайки клаузите, които бяха на ръба на закона. Но истинският обрат настъпи, когато призова първия си свидетел.
Стела.
Тя влезе в залата уверено, облечена в строг костюм. Застана на свидетелската скамейка и разказа своята история. Разказа за мечтата им с Даниел, за появата на Петър, за натиска, за заплахите. И тогава Мартин пусна записа.
Гласът на Петър, арогантен и самодоволен, изпълни залата. Той се хвалеше как е унищожил Димитър, как в бизнеса оцеляват само акулите. Адвокатите му скочиха, опитвайки се да оспорят автентичността на записа, но беше твърде късно. Маската на уважавания бизнесмен беше паднала. В залата се възцари напрегната тишина.
Следващият свидетел беше Димитър. Мъж на средна възраст, с уморено лице, но с твърд поглед. Той разказа своята история. История, която беше почти идентична с тази на Даниел. Разказа как Петър го е притискал, как го е довел до фалит, как е загубил всичко. Думите му бяха прости, но изпълнени с болката на преживяното. Те бяха живото доказателство за думите от записа.
Империята на Петър започна да се пропуква. Но Мартин имаше още един коз.
Той призова на свидетелската скамейка финансов експерт. Експертът, използваййаки информацията, дадена от Моника, започна да разкрива сложната схема от офшорни компании. Говореше за преводи, за фиктивни фактури, за укрити данъци в огромни размери. Делото вече не беше за един провален годеж. То се превръщаше в разследване за мащабни финансови престъпления.
Прокурорът в залата, който до този момент наблюдаваше безучастно, изведнъж се оживи. Водеше си записки, а лицето му беше изключително сериозно.
Петър не издържа. Той скочи на крака и започна да крещи, обвинявайки всички в заговор. Наричаше свидетелите лъжци и неудачници. Съдията го глоби за неуважение към съда, но това не го спря. Той беше като ранен звяр, който напада на сляпо. В този момент всички видяха истинското му лице – не на могъщ бизнесмен, а на дребен тиранин, чиято власт се изплъзва.
Когато накрая съдията обяви почивка, ние излязохме от залата с усещането, че вятърът се е обърнал. Но битката не беше спечелена.
По време на почивката се случи нещо, което никой не очакваше. Един от младите адвокати от екипа на Петър се приближи до Мартин. Изглеждаше притеснен.
„Аз не мога повече да участвам в това“, каза той тихо. „Има още нещо, което трябва да знаете. Има един скрит анекс към основния договор с Даниел. В него се упоменава, че в случай на „непреодолими лични различия“, довели до разваляне на годежа, Даниел дължи на Петър неустойка в размер на двойната инвестиция. Но този анекс… подписът на Даниел под него е фалшифициран.“
Бяхме шокирани. Петър е бил толкова сигурен, че ще контролира Даниел, че дори не си е направил труда да получи истинския му подпис. Просто го е подправил, за да има още един инструмент за изнудване. Младият адвокат беше готов да свидетелства. Той беше отвратен от методите на клиента си.
Когато делото се поднови, Мартин хвърли и тази бомба. Представи искане за графологична експертиза на подписа. Адвокатите на Петър бяха в паника. Основният им защитник изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи удар.
Накрая на деня съдията отложи делото, назначавайки експертизи и изисквайки допълнителни документи от фирмите на Петър. Но всички в залата знаеха, че това е началото на края за него. Прокурорът вече беше започнал паралелно разследване.
Излязохме от съда под ситния дъжд. Бяхме изтощени, но за пръв път от месеци бяхме спокойни. Справедливостта беше бавна, но изглеждаше, че все пак съществува.
Докато вървяхме към спирката, Даниел спря и се обърна към мен.
„Мамо, благодаря ти. Ако не беше ти, аз щях да се предам още в началото.“
„Не, сине. Ти намери силата в себе си. Аз просто ти припомних къде да я търсиш“, казах аз и го прегърнах.
В далечината видяхме Стела да ни чака. Тя се усмихна плахо. Даниел тръгна към нея. Не знаех какво ще стане между тях. Може би нищо. Може би всичко. Но знаех, че той най-накрая е свободен да избере сам.
Пътят напред нямаше да е лесен. Бяхме изгубили дома си, парите, бизнеса. Трябваше да започнем от нулата. Но бяхме спечелили нещо много по-ценно. Бяхме спечелили обратно себе си. И стоейки там, под дъжда, с децата си до мен, аз знаех, че сме по-богати от всякога. Бялата ленена рокля си беше свършила работата. Тя не беше просто спомен за една любов, а символ на една битка. Битката за душата на сина ми. И ние бяхме победили.