Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • ООН: България стои върху златна мина! Погребвате нещо велико! Може да печелите милиарди от
  • Новини

ООН: България стои върху златна мина! Погребвате нещо велико! Може да печелите милиарди от

Иван Димитров Пешев юли 3, 2022
noqnoqonqutriz.jpg

Когато генералният секретар на Световната организация по туризъм към ООН ни казва нещо, вероятно е полезно да се заслушаме. И да го чуем. Вчера Талеб Рифай заяви, че българският туризъм има изключителен потенциал и стои върху „златна мина“ – наследството на тракийската цивилизация, пише actualno.com.

Рифай заяви, че трайкийската цивилизация е българска, че „правата“ върху нея не могат да бъдат оспорени от никоя друга държава и че България трябва мощно да рекламира това свое наследство, за да разбере за него целият свят. И е абсолютно прав.

Българският туризъм, в своята културно-историческа парадигма, винаги е пренебрегвал най-ранната античност. Ние се рекламираме пред чужденците с народни носии и нестинарки. И на никой не му хрумва да покани целия свят в земята на Орфей и Спартак. Историческите мистификации, от които страдаме от поколения, вече по-явно вредят и на туризма. Защото самите ние не сме свикнали с мисълта, че сме наследници на траките – хората с първата писменост в света, хората, обработвали злато първи, хората, дали земеделието на Европа и като цяло, направили европейската цивилизация в Античността развита и просперираща. Не сме свикнали да смятаме, че Спартак е българин.

Трябваше един чужденец да дойде и да ни го съобщи. И следователно, туризмът ни не е свикнал да се рекламира в тази светлина. А подобна стратегия би била изключително печеливша. Гърция проглушава ушите на света за всяка своя археологическа находка. Гърция е принудила милиарди хора да я смятат за люлка на цивилизацията. Често, с методите на преувеличението, манипулацията или чистата заблуда. Всичко онова, за което гърците лъжат, при нас е доказана истина.

И въпреки това, ние не използваме този ресурс.

Изключително големи части от древногръцката култура, митология, традиции и вярвания е всъщност заимствана от траките. Това е лесно доказуемо, но ако ние, най-заинтересованата страна, отказваме да го направим, как светът ще разбере и как ще започнем да печелим от това? Както Талеб Рифай подчерта, туризмът не е толкова какво имаш, а как го представяш. Можем само да спечелим, ако най-накрая осъзнаем, че историята ни е капитал, който може да се използва изключително успешно.

Тракийските светилища трябва да престанат да са купчина камъни, от които само археолозите се впечатляват.

Надписите от Ситово, Кранево и Градешница трябва да престанат да са просто сензационни новинарски заглавия. И траките трябва да престанат да са само някакъв отдавна изчезнал незнаен народ. Защото те могат да са билетът ни към това да се превърнем в една от най-магнетичните и атрактивни туристически дестинации в света. И не, това не звучи гръмко или пресилено. Имаме повече от тай-големите туристически градове и държави. И е само въпрос на далновидност, ум и воля да го докажем.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Баща простреля престъпник без да му мигне окото, защото притеснявал дъщеря му
Next: Докато родните управници се дърлят за апартаменти и милиони, кметът на село Смилян ги вкара в миша дупка

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.