Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Опитни цветари слагат клечки кибрит в саксиите и решават проблема на цветята за нула време
  • Новини

Опитни цветари слагат клечки кибрит в саксиите и решават проблема на цветята за нула време

Иван Димитров Пешев юли 2, 2023
wqtwqtsgrhththr.png

Веднъж се сблъсках с това за първи път и това ме впечатли, защото аз самата имам много стайни растения. Реших да изясня този въпрос за себе си.

Може би вече сте виждали кибритени клечки, забити в саксии със стайни растения, но защо да се нуждаете от такъв странен „декор“!? Аз също веднъж се сблъсках с това за първи път и това ме впечатли, защото аз самата имам много стайни растения.

Затова веднага проверих в Интернет, за да изясня за себе си този въпрос. Харесва ми да съм в познанието.

И сега искам да споделя с вас в тази статия за това, което научих, както и за моя личен опит с кибрита и цветята.

След като прочетох няколко статии и посетих форуми на градинари, научих за себе си, че клечките не са странен „декор“, а народен лек, за да се отървете от досадните мушици. И от отзивите разбрах, че този метод е ефективен и естествен, достъпен. Тъй като моите растения също са нападнати от малките мушици, реших да не отлагам и веднага да изпробвам новия метод върху моите любими цветя.

От статии и от градинари разбрах принципа на метода: кибритена клечка се забива в земята с барута надолу, тя започва да се накисва и излъчва миризма. Именно от нея се плашат мушиците.

След като прочетох инструкциите, взех шест клечки и ги забих в почвата около цветето на дълбочина около 10 мм. На другия ден реших да разбера какво се случва със сярата.

Извадих кибрита и се оказа, че наистина няма барутчето; през това време той се попива в пръстта. Всеки ден в продължение на седмица сменях кибрита и забелязвах, че мушиците стават по-малко и, разбира се повече сяра в почвата.

Не изчезнаха напълно, но станаха много по-малко. Така че може да се каже, че мачовете работят. Това е предимството на този метод.

Ще го използвам ли в бъдеще. Най-вероятно не. Тъй като кибритите, освен сяра, съдържат много други химически елементи, които могат да навредят на растението. Никой не знае как растението ще отговори на тях. Това е голям недостатък за мен. Не съм готова да рискувам цветята си за бюджетния начин да се отърва от мушиците.

Continue Reading

Previous: Съкровище за 16 800 милиарда лежи на дъното на Черно море
Next: Сити сте, а килограмите си отиват: Ще се чувствате по-леки всеки ден с тази магична салата

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.