Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Отиде си един от най-великите треньори по борба на България
  • Новини

Отиде си един от най-великите треньори по борба на България

Иван Димитров Пешев април 25, 2024
vsdfvdfbfgbgfnhgnhg.png

Кадър Булфото

Врачанската школа по борба загуби големия си треньор Илия Здравков. Вдъхновител на много млади спортисти, той бе и майстор на спорта.

Заслужил треньор и международен съдия по борба на световната федерация (FILA). Бил е състезател в Ботев и ЦСКА, носител е на над 40 медала, завоювани на 4 континента, предаде Факти.

Заради огромния си принос към спорта е провъзгласен за почетен гражданин на Враца.

През 2022 година навършва 75 години и по този повод е отличен на церемонията на спортистите ветерани и юбиляри, проведена в края на ноември в града.

Поклонението е днес, 25 април, от 12:30 часа в храм „Св. Николай“ във Враца.

Поклон пред паметта му!

 

Още една скръбна вест от днес:

 

Напусна ни Виолета Василчина – изкуствовед, специалист в областта на приложните изкуства, съобщиха от Съюза на българските художници.

Кончината й е огромна загуба в професионалната сфера, коментираха от организацията.

Виолета Василчина е родена през 1945 година в Севлиево. Завършва техникума по керамика в София и започва работа в завода за порцелан и стъкло „Китка“ в Нови пазар. През 1972 г. завършва с отличие Художествената академия, специалност „Керамика“, при проф. Венко Колев; от 1973 г. е аспирант в катедра „Изукствознание“ на академията.

В периода 1967-1979 г. участва в редица научноизследователски експедиции. Нейните изследователски интереси я нареждат в състава на научноизследователската експедиция на БАН за Ситовския надпис. В резултат на системни издирвания Василчина открива още през 1969 г. праисторическите скални рисунки в каньона на р. Чернялка, Плевенско.

Работила е в Института за изкуствознание при Българска академия на науките, автор е на многобройни публикации в научни и популярни издания, участник в международни симпозиуми.

Василчина е член на СБХ, секция „Критика“.

Поклон пред паметта й!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Не е за вярване какво животно изпълзя сред зеленчуците в роден хипермаркет
Next: По 760 лева бонус за Великден за всеки обяви държавен завод в България

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.