Подслушах свекърва ми, докато говореше със съпруга ми, и не можех да повярвам на ушите си.
Всичко, за което живеех през брака ни, се оказа измама. Толкова му вярвах, а той и майка му избраха да действат по толкова гнусен начин.
Реших. Ще съжаляват за постъпката си!
Нещо странно се случва
Само преди месец не можех да си представя, че животът ми ще се промени толкова рязко. Седях в уютната си квартира, която купих след няколко години упорит труд, и разгръщах списание. От кухнята се носеше аромат на прясно сварено кафе. Максим беше на дежурство и трябваше да се прибере след седмица.
Посягах към любимата си чаша в шкафа, но тя не беше там. Странно, ясно помнех, че я оставих именно тук. Може би съм я сложила в миялната? Не, и там я нямаше.
— Какво става?
Започнах методично да претърсвам цялата кухня.
Не беше първата изчезнала вещ. Първо изчезнаха любимите ми обеци със сапфири – подарък от родителите ми за 25-ия рожден ден. После един копринен шал, който си бях донесла от Италия. А сега и чашата.
Извадих телефона и позвъних на съпруга си:
— Скъпи, да си виждал бялата ми чаша със златен кант?
— Лерочка, пак ли изгуби нещо? — засмя се той. — Сигурно си я преместила и си забравила. Такава си разсеяна.
— Не съм разсеяна! — възпротивих се. — И освен това напоследък доста неща изчезват.
— Между другото, мислех за онова бизнес-предложение. Нали ти казах, че мой приятел отваря верига кафенета и търси инвеститори? Ако ипотекираме апартамента…
— Макс, вече говорихме за това — прекъснах го. — Не искам да рискувам жилището.
— Лера, това е чудесна възможност! Докога ще ходя по дежурства? Инвестираме и после ще получаваме пасивен доход. Ще си живеем като царе!
От три месеца говореше едно и също. Идеята изглеждаше примамлива — заем, обезпечен с апартамента, инвестиция в перспективен бизнес. Но нещо ме възпираше.
— Сега нека не бързаме, добре ли е? След три дни ми започва отпуската, отивам на море. Като се върна — ще обсъдим.
— Сама ли заминаваш?
— С кого друг? Ти се връщаш чак другата седмица.
Поговорихме още малко и се разделихме.
Погледнах отново към празното място в шкафа, където трябваше да стои чашата, и решително се запътих към спалнята.
Извадих кутията от чантата си. Тези изчезвания не можеха да са случайни. Бях си купила няколко малки камери преди почивката. Може и да звуча параноично, но искам да разбера къде отиват нещата ми.
Спомних си как се запознах с Максим. Беше като в приказка — случайна среща в кафене, чаровната му усмивка, комплиментите.
Изглеждаше идеален — внимателен, грижовен, с добра работа. Само три месеца по-късно предложи брак, а аз, като влюбено момиче, се съгласих. Мама се изненада от прибързаността, но аз бях уверена в избора си.
След като монтирах камерите на различни места в жилището, седнах да проверя излъчването на телефона. Всичко работеше прекрасно — обхватът беше добър, картината ясна. Сега вече можех да замина на почивка с чиста съвест.
Същата вечер дълго не можех да заспя. Спомних си първия ни разговор за финансите, когато Максим предложи да продадем старата ми кола.
— Защо ти е тази барака? — каза тогава. — Да си купим по-нова, модерна.
Съгласих се, макар че колата беше в отлично състояние. Просто исках да му угодя.
На сутринта се събудих с неприятно усещане. Преписах го на треската преди ваканция и започнах да стягам куфара. Очакваха ме море, слънце и две седмици пълен отдих.
Нямах идея, че тази ваканция ще промени целия ми живот.
Преди да изляза, пак проверих камерите и връзката със сървъра. Всичко работеше безупречно. Щях да виждам какво се случва в дома ми, дори и да съм на хиляди километри.
На плажа
Лежах на шезлонг, наслаждавайки се на топлия бриз и шума на вълните. Цялото място беше завладяно от безгрижна атмосфера — детски смях, музика от плажните кафенета, крясъците на чайките.
Извадих телефона и отворих приложението за камерите.
Първите записи — празен апартамент. Но във вторник… Видях как входната врата се отваря и вътре влиза Валентина Петровна.
Нищо чудно, свекърва ми разполагаше с резервен ключ. Но след нея…
— Максим? — едва не изпуснах телефона си.
Той трябваше да е на дежурство. Включих звука.
— Е, синко, кога най-после ще убедиш жена си за заема? — Валентина Петровна се настани в креслото, скръстила крака.
— Работя по въпроса, мамо. Почти е навита.
— „Почти“? — изсумтя свекърва ми. — Не отне толкова при предишната ти жена.
Залових се за въздух. „Предишната жена“?
— Мамо, това е друго. Лера има апартамент, кола. Трябва да се действа внимателно.
— „Внимателно“, ще го направи! — чу се женски глас и в кадъра се появи млада брюнетка. — Прекалено се туткаш, Максик. Да не си се влюбил, а?
Гледах непознатата като хипнотизирана. Стройна, ярка, уверена в себе си.
— Алина, не започвай, — смръщи се Максим. — Правя всичко, както се разбрахме.
— Татко! — изтичаха при него две дечица, на пет-шест години.
Максим ги гушна и ги целуна. Не можех да повярвам на очите си. Цялото това време ме е лъгал.
— Макс, трябват ни пари — продължи Алина. — Скоро децата ще тръгнат на училище, а ти все отлагаш с тая проста женичка.
— Наистина — подкрепи я свекърва ми. — Нали знаеш колко усилия ни струваше да намерим такава будала. Явно някаква провинциалка. Никакъв стил, никакъв вкус.
— Но пък с апартамент и кола, — засмя се Максим.
Алина се приближи до гардероба ми, започна да рови из дрехите.
— О, хубава блуза. Мога ли да я взема? На нея няма да ѝ трябва скоро.
— Вземай, каквото искаш — махна с ръка Максим. — Скоро всичко това ще е без значение.
Изключих записа. Всичко си дойде на мястото — изчезналите вещи, внезапните „командировки“, настойчивите му убеждения да залагаме имота.
Спомних си медения ни месец. Тогава Максим казваше: „Не мога да повярвам, че срещнах такова прекрасно момиче. Истинска съдба!“. А аз, глупачката, се топях от щастие.
Сега осъзнах — той е професионален измамник. Намира самотни момичета с имущество, очарова ги, жени се за тях, а после… Какво е станало с първата съпруга? Оставил я е без нищо?
Станах от шезлонга и тръгнах по брега, за да проясня ума си и да взема решение. Вътре всичко кипеше от ярост и обида. Половин година лъжи, манипулации, преструвки.
Вечерта имаше плажно парти.
Седях на бара, когато до мен се настани привлекателен мъж.
— Мога ли да ти купя коктейл?
— Защо не, — усмихнах се. — Днес е специален ден.
— Така ли? Какво му е специалното?
— Днес започвам нов живот, — вдигнах чашата си за поздрав. — Знаеш ли, понякога трябва да загубиш всичко, за да разбереш колко си силен.
— Доста философски го казваш, — отбеляза непознатият.
— О, не, аз съм много практична, — засмях се остро. — Просто осъзнах една проста истина: ако те предадат, отмъщението трябва да е… елегантно.
Мъжът повдигна вежда объркано, но аз вече се канех да си тръгвам.
— Благодаря за коктейла. Отивам да се приготвя за прибирането.
Върнах се в стаята, отворих лаптопа си и започнах да кроя план. Не, не мислех да вдигам скандал или да правя истерии. Имах по-добра идея.
Първо се обадих на мой приятел адвокат.
— Здрасти, Паш. Трябва ми консултация. И да пропуснем излишните въпроси…
После писах на всичките си познати, че спешно продавам апартамента. Неочаквано ми се обади един стар съученик, когото не бях виждала от училище.
Последните дни от месеца минаха като един миг. Действах точно по план, като актриса по стриктен сценарий.
— Мамо, реших да се местя в друг град — казах в телефонен разговор.
— Лерочка, ама защо? — усетих тревогата ѝ. — Какво казва Максим?
— Може да се каже, че е негова идея, — усмихнах се криво. — Не се притеснявай, всичко ще е наред.
— Скъпа, държиш се странно. Какво става?
— Нищо, мамо. Просто… понякога животът поднася изненади, а ти трябва да отговориш подобаващо.
Срещата със Семьон мина точно, както очаквах.
Той не се беше променил много от училище — все същият момък с тежък, пронизващ поглед. Помня, че в десети клас постави на място двама абитуриенти, които притесняваха момичетата. После цялото училище го уважаваше и малко се страхуваше от него.
— Значи продаваш апартамента? — изръмжа, докато разглеждаше стаите.
— Да, местя се. Макар да има една подробност — нужен ми е месец, за да си изнеса нещата.
— Няма проблем — сви рамене Семьон. — Най-важно е цената да ме устройва.
След като подписахме всички документи, се обадих на Максим.
— Скъпи, трябва да отида при една приятелка за няколко дни — измърках в слушалката. — Но ти оставих изненада.
— Наистина? — в гласа му се долови искрено любопитство. — Каква?
— Ще разбереш, — отговорих загадъчно. — Между другото, много ми липсваш. Нямам търпение да се прибереш.
— И ти ми липсваш, бебче. Знаеш ли, още не мога да повярвам, че съдбата ми прати такава прекрасна жена.
Затворих очи и стиснах юмруци, докато ноктите ми почти не се забиха в дланите. Гнусно ми беше да слушам фалшивите му уверения.
— Да, съдбата е голям шегаджия — процедих през зъби, след което бързо се окопитих и добавих с подсладен глас: — Обичам те, чао!
Последното обаждане беше до свекърва ми.
— Валентина Петровна, изпрах ви дрехите. Може да дойдете да си ги вземете.
— О, Лерочка, благодаря! Толкова си грижовна снаха.
— О, то са дреболии — усмихнах се, представяйки си нейната лицемерна усмивчица. — Най-важното е семейството.
Денят на разплатата
Знаех, че Максим ще се прибере вечерта — винаги идваше по едно и също време. Оставих му любимото печено на котлона, бележка на масата: „Скъпи, обичам те! Има нов шампоан в банята, сигурна съм, че ще ти хареса. Но това не е цялата изненада. Приготви се!“
Самата аз се качих на влак, отиващ в друг град. Купето беше задушно, но на мен ми беше чудесно. Представях си какво се случва в апартамента.
Максим се прибра в обичайното време. Усети аромата на печеното, усмихна се доволно и извади телефона.
— Алин, всичко върви по план. Наивната още ми готви изненади, представяш ли си?
— И какви изненади? — засмя се Алина.
— Кой да знае! Скоро всичко ще е приключено. Ще се разведа, ще взема парите за апартамента, че и колата при подялбата на имуществото.
— Сигурен ли си за колата?
— Защо не? Купена е по време на брака — значи е съпружеска собственост.
— Само не се издъни!
— Спокойно — увери Максим. — Отивам да се изкъпя, да пробвам новия ѝ шампоан. После ще ти звънна.
Той отиде в банята, пусна водата и започна да си сапунисва косата, напявайки някаква песен. В този момент се отвори входната врата.
— Какво по…? — изръмжа Семьон.
Вратата се блъсна в стената. Максим подскочи, трескаво опитвайки да се скрие зад завесата.
— Ти кой си? — изрева Семьон. — Какво правиш в моя апартамент?
— Това е моят апартамент!
— Махай се оттук! — сграбчи го Семьон за рамото. — Бързо!
— Чакайте, нещо става грешка…
— Единствената грешка е, че още си тук! — избута Максим в коридора.
В този миг по стълбите пристигна Валентина Петровна.
— Синко, какво става? — застина с отворена уста. — Боже, какво има на косата ти?
Максим се пипна по главата, без да разбира.
— Червен си… — промълви удивено свекърва му. — И защо дрехите ми са в боклука? — възкликна възмутено. — Тъкмо минах оттам! Представяш ли си, някакъв клошар мереше любимата ми рокля!
— Какви дрехи? Какво общо имат дрехите с това? — Максим си хвана главата, от което хавлията му почти падна. — Тя е продала апартамента!
— Какво значи „продала“? — очите на Валентина Петровна се разшириха от ужас.
— Това значи — изръмжа Семьон, като излезе от апартамента. — Купил съм го. С всички документи. А вие сте тук незаконно. Така че ви съветвам да се разкарате бързо, преди да съм повикал полиция.
Лера се усмихна и си поръча кафе в вагон-ресторанта. Отпи от чашата и за пръв път от дълго време се засмя със сърце.
Извади телефона, отвори чата с майка си.
„Мамо, ще дойда при вас, щом се установя. Не, Максим няма да дойде. Всичко ще ти разкажа после.“