Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Пенсионери от Германия искаха мечтаната къща в България, но ето какво получиха
  • Новини

Пенсионери от Германия искаха мечтаната къща в България, но ето какво получиха

Иван Димитров Пешев май 15, 2022
pensisinogermaniq.jpg

В България им обещали нова къща под наем, която щяла да бъде готова до есента на 2018. Но тя така и не е построена.

Инвеститорът, германски предприемач, е неоткриваем.

„Шпигел онлайн“, цитиран от „Дойче веле“, разказва за неволите на двама германци.

За онези германски пенсионери, чиито пенсии не са особено високи, тази оферта звучи повече от примамливо: къща в България в специално селище за германци, швейцарци и австрийци, предлагащо всички удобства като ресторант, супермаркет, басейн, система за споделено ползване на автомобили (т.нар. каршеринг) и пълно медицинско обслужване 24 часа в денонощието. За не повече от 170 души.

И всичко това само срещу 88 000 евро. Или пък срещу 300 евро месечен наем. А най-важното: всичките 27 едноетажни къщички тип бунгало с площ от 80 кв. м. са ново строителство и подходящи за възрастни и трудноподвижни хора.

Когато 84-годишният германец Петер Фром и 79-годишната му съпруга Кити научили за офертата, бързо решили да наемат една от къщите под наем. Преценили, че с техните не особено високи пенсии в България биха могли да живеят добре.

А и техният хазяин, в чието жилище в Баден-Вюртемберг живеели от 11 години, изненадващо прекратил договора им. Тъй като двамата не могли да намерят ново жилище на нормална цена, решили да се отправят към България. Селището все още не било готово, но инвеститорът обещавал да приключи със строежа до есента на 2018.

Въпросното селище за немскоговорящи пенсионери се намирало в най-североизточния край на България, северно от Шабла, в село Езерец. Инвеститорът, 64-годишният германец Инго Холке, живеел в Испания, където бил построил вече едно подобно селище. Но ако го попитате къде точно се намира то, кой живее в него и дали може да го покаже в интернет, ще получите или никакъв, или много уклончив отговор, пише „Шпигел онлайн“.

Журналисти от изданието са се срещнали с инвеститора преди близо година – през март 2018. Тогава Холке ги уверил, че първите обитатели ще могат да се нанесат още през „следващата есен“, а до март 2020 година всичко щяло да бъде готово.

Семейство Фром пристигнало в България през март 2018. И тъй като селището не било готово, инвеститорът временно ги настанил в една 3-етажна сграда в Балчик с гледка към морето, която обаче била непригодена за трудноподвижни хора. Месечен наем: 300 евро.

През август 2018 в село Езерец били построени само две къщички, но в тях нито имало ток, нито вода. Не бил изграден и път до селището. И никакъв работник не се мяркал наоколо – само бурени и строителни отпадъци.

Къде е Инго Холке?

Явно средствата на инвеститора били изчерпани, четем по-нататък в репортажа на „Шпигел онлайн“. Във всеки случай той отдавна не се бил мяркал в България, нито пък отговарял на запитванията на журналисти от изданието. Въпреки това Петер Фром продължавал да вярва, че съвсем скоро всичко ще се нареди и че идната пролет ще може да се нанесе със съпругата си в новото жилище. Германският пенсионер бил убеден, че не му трябва план „Б“, но все пак било добре, че със съпругата му не се решили на варианта да закупят къщата.

Януари 2019. Строежът не е помръднал. Така прехваленото селище все още се състои от две къщички и никаква инфраструктура. Трудно е да повярваме, че до няколко месеца в Езерец ще се нанесат германски пенсионери, които да заживеят щастливо, доволно и евтино, пише „Шпигел онлайн“. Същевременно здравословното състояние на Кити Фром се е влошило. Тя рядко излиза от жилището в Балчик. Оплаква се от силни болки. И взима Ибупрофен – често много повече таблетки от препоръчителната доза. А съпругът ѝ Петер все така се надява, че скоро ще могат да се нанесат в тъй мечтаната къща в село Езерец.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Разузнавач на Украйна разкри кога ще свалят от власт болния Путин и как ще свърши войната
Next: Лично Лена Бориславова съобщи съседите са бесни: Леден душ за Европа

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.