Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Пловдивчанка направи на нищо две служителки от паспортната служба за държанието им
  • Новини

Пловдивчанка направи на нищо две служителки от паспортната служба за държанието им

Иван Димитров Пешев юли 25, 2023
saasrttwtqwrwq.png

На мейла на Plovdiv24.bg получихме жалба от Красимира Валентинова Йовчева, изпратена и до гл.инсп. Георги Машонов, началник РУ 02 Пловдив. Публикуваме я без редакторска намеса:

Г-н Машонов,

Бих искала да подам оплакване относно поведението на подопечните Ви две служителки (не се представиха, а нямаше и баджове с имената им, затова ще се наложи да съм по-описателна), които работят в паспортна служба – приемат документи, правят снимки за паспорти и от тях се взимат готовите паспорти.

Наложи се на мен и мъжа ми да ползваме техните услуги на 29.06.2022 г. около 10,00 часа сутринта. Отидохме да подадем документи за подновяване на паспортите си и получихме вх. номера 623/4525 и 623/4526.

Поведението на двете жени беше меко казано безочливо. Разговарят с клиентите, карайки се с тях. С всеки един! Не пропускат! Имат очакване отсрещната страна да е наясно с всички процедури и административни детайли на тяхната работа, без да поясняват абсолютно нищо, не отговарят на зададени въпроси, “въртят очи“, демонстрирайки абсолютното си нежелание да работят това, за което са наети.

Говорят на “ти“, използват ехидни и непочтителни думи, имат усещането, че са несменяеми и всички хора, чакащи на опашка за документи, са длъжни да се погрижат за техния работен комфорт. Търсят пререкание с всеки и не пропускат човек, с когото да се скарат, или поне да го накарат да съжали, че се налага да работи с Вашата институция.

Конкретно в нашия случай жената, която прави снимките, се скара на моя мъж за мястото, на което си е оставил попълнените документи (като казвам “скара се“, разбирайте, че наистина повиши тон и крещеше срещу него). След това каза, че няма да го снима и пусна жената, която чакаше след нас да се снима преди него “за наказание“, че много сме бързали – “Всички бързат, ти ще изчакаш сега, аааамаха“, бяха думите и.

Другата жена, чието място е по-близо до вратата, се скара с колежката си (пред нас, по някакви техни си въпроси) и след това пренесе гнева си в разговора с нас.

За общото време от 20 минути престой при тези две жени ни беше крещяно през цялото време, не получихме адекватно обслужване, нито отговори на въпросите си. Вместо добър ден, ни навикаха, че питаме за бланка, която да попълним и като цяло разбрахме, че тези жени имат спешна нужда от обучение по сериозно много направления.

Днес, 26.07.2022, около 10,00 часа отидох отново, за да получа новите паспорти. Заедно с мен вътре беше и едно четиричленно семейство – родители с бебе момиче и момче на около 5 г. Искаха да подадат документи за издаване на паспорти за двете деца и жената.

Преминаха през същия фарс, който Ви описах по-горе, а едната Ви служителка (жената, чието място е по-близо до вратата), не се смути дори от плача на бебето, за да се скара с родителите, че нещо не са написали на правилното място. Говорих с хората на излизане, те ще се отзоват с подробно описание на разговора с жената и причината за скандала, ако ги потърсите.

Двете жени, Ваши подопечни, получиха устни забележки от мен два пъти, когато подавахме нашите документи на 29.06.2022 г., но след днешното фиаско си дадох сметка, че ще трябва да им се обърне по-сериозно внимание.

Може би не искат да работят това, може би не искат да са там, може да имат лични проблеми, или психически разстройства, каквото и да е, това не би следвало да е проблем на клиентите и всички, които са излезли от работа, за да дойдат да си изкарат документи.

Относно тромавата и неясна процедура за подаване на жалби, в комбинация с неосведомеността, която се шири в отдела, ще Ви пиша друг път. Работата с Вашите подопечни е истинско мъчение и горещо се надявам, че ще погледнете по-сериозно на този въпрос. Очаквам входящ номер и последващо градивно развитие, а не просто стандартна бланка, която се изпраща в законоустановен срок за отбиване на номера.

За да Ви стимулирам малко повече, ще изпратя копие на тази жалба и до няколко медии, с надежда все пак нещо да се промени. Предложението ми е, да си направите труда да поискате обратна връзка от хората, които са ползвали услугите на Вашите служители, за да разберете, че недоволните не са един и двама, а по-скоро минават 90%…

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Скромен мъж приютява семейство в караваната си по време на буря и намира странни кашони близо до дома си на следващия ден
Next: Д-р Тодоров предупреди: Никога не правете това на плажа

Последни публикации

  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.