Две години след като майка ми изчезна безследно, разопаковах подаръка си от Тайнствения Дядо Коледа и замръзнах на място. Вътре лежеше нейното колие — бижу, с което тя никога не би се разделила. Трябваше да разбера кой беше моят тайнствен Дядо Коледа и откъде е намерил тази съкровена вещ.
Офисът гъмжеше от празнично настроение. Навсякъде бяха опънати лампички, а във въздуха се носеше лек аромат на канела. Колегите ми се смееха и разменяха подаръци, а аз се опитвах да се усмихвам, но не можех да прогоня усещането за празнота в гърдите си.
За две години празниците се бяха превърнали в куха формалност. Майка ми беше изчезнала безследно — една студена сутрин беше излязла през вратата и така и не се върна. Без бележка, без сбогуване.
Полицията нарече това „доброволно изчезване“. Аз го нарекох „невъзможно“. Мама никога не би ме изоставила доброволно, не и без причина.
– Твой ред е, Софи! – гласът на Джена ме изтръгна от мислите ми.
Тя стоеше до мен, стискайки чаша горещ шоколад, а бузите ѝ бяха поруменели — може би от вълнение, може би от прекалено много маршмелоу.
Пристъпих напред. Всички ме гледаха очаквателно. Почувствах как кожата ми настръхва, но въпреки това се пресегнах към малката златиста кутия на масата. Премахнах панделката и разкъсах внимателно хартията.
Не очаквах нищо особено — може би ароматна свещ или чаша за кафе с някакъв забавен надпис. Но в момента, в който отворих кутията, светът сякаш се завъртя.
Вътре лежеше колие. НЕЙНОТО колие.
Фината сребърна верижка проблясваше под офисното осветление, а аквамариновият медальон блестеше като малък океан. Дъхът ми секна, докато го обръщах в ръце.
Да, имаше го. „AMELIA“, гравирано отзад. Ръцете ми затрепериха.
– Софи? Добре ли си? – попита тихо Джена.
– Да… Просто… това колие. То беше на майка ми.
– О, уау! Какво съвпадение – възкликна тя, навеждайки се, за да го огледа по-добре. – Наистина е красиво.
Съвпадение? Не. Нямаше как да е съвпадение. Как беше попаднало тук? Кой ми го беше подарил?
За пръв път от две години насам имах малка, крехка следа. И нямаше да я изпусна.
На следващата сутрин влязох в офиса, със скритото колие в джоба си. Главата ми бръмчеше от въпроси, но най-важният беше: „Кой ми е Тайнственият Дядо Коледа?“
До средата на деня вече не можех да сдържам любопитството си. Докато група колеги си наливаха кафе, се приближих внимателно към тях.
– Хей, някой да знае кой може да е бил моят Тайнствен Дядо Коледа? – попитах.
Джена, винаги в добро настроение, се обади първа:
– Но, Софи, Тайнственият Дядо Коледа би трябвало да е анонимен! Там е цялата тръпка!
– Знам, но… – поколебах се, след което извадих колието от джоба си и го оставих да се полюлее от пръстите ми. – Това е колие на майка ми. Тя изчезна преди две години и… това е първата следа, която имам.
Настъпи мълчание. Дори Джена замлъкна, сякаш не знаеше какво да каже. Точно тогава, от другия край на стаята, се обади Маргарет с острия си глас:
– Кой друг да е? Сигурно е Томас. Само той би купил нещо от битпазар и би го нарекъл „подарък“.
Примигнах изненадано от прямотата ѝ. Знаех, че Маргарет хвърля око на Томас от месеци, като му намеква колко би било хубаво да излязат заедно, докато накрая той се съгласи. Оттогава тя го пазеше зорко, сякаш всяко негово действие представляваше потенциална заплаха за крехката им връзка.
– Томас? – обърнах се към него. Той стоеше малко зад Маргарет, изглеждаше неловко.
– Ъъ, да – потърка тила си той. – Просто ми се стори красиво и…
Маргарет се ухили презрително:
– Точно така. Типичният Томас.
Игнорирах тона ѝ и се обърнах отново към него:
– Откъде го взе? Помниш ли от кого го купи?
– Да, от щанд на битпазара в центъра. Мога да ти покажа къде точно, ако искаш.
– Не, не може – прекъсна го Маргарет, като сложи ръка на рамото му. – Имаш да довършваш докладите, Томас. Или пак искаш да останеш до късно?
Гласът ѝ капеше от ревност. Атмосферата стана доста напрегната.
– Няма проблем – казах бързо, за да избегна спор. – Аз сама ще го потърся. Благодаря ти, Томас.
Вътрешно кипях от раздразнение. Притежателността на Маргарет ме побъркваше, но нямах време да ѝ се ядосвам. Насочих се право към битпазара, решена да намеря продавача.
Пазарът беше огромен, сергиите се нижеха една след друга, а навсякъде се чуваха гласове на пазарлъци. След повече от час търсене намерих човека, когото търсех. Показах му колието, а той кимна с известно вълнение в очите.
– Помня тази вещ – каза мъжът с носталгична нотка в гласа. – Аквамаринът е доста рядък, платила ми е цяло състояние! Купих го от една жена пред малко магазинче в друг град. Изглеждаше… тревожна.
Сърцето ми ускори пулс:
– Спомняте ли си магазина?
Той надраска набързо някакъв адрес на лист хартия и ми го подаде:
– Заповядайте, госпожице.
Погледнах адреса и се намръщих:
– Чакайте… това е в друг щат?
– Точно така. Намира се отвъд границата, доста път е.
Въздъхнах тежко:
– Прекрасно. Нещо точно по моя късмет.
С адреса в ръка се опитах да си запазя билет за влак, но се оказа, че всичко е пълно. Докато стоях там смаяна, чух зад себе си познат глас:
– Имаш нужда от превоз?
Обърнах се и видях Томас, запъхтян, но усмихнат:
– Маргарет не беше във възторг, но не можех да те оставя сама.
– Томас! Трябва да стигна в друг щат до довечера, но е Бъдни вечер. Маргарет и без това…
Той ме прекъсна с леко вдигане на рамене и усмивка:
– Тя ще го преживее. А това изглежда по-важно.
Потеглихме с кола, мълчейки. Мисълта, че може да намеря майка ми, наелектризираше цялото ми тяло. След няколко часа пристигнахме на полутъмна бензиностанция.
Томас слезе да плати, докато аз се протягах навън, усещайки ледения въздух. След малко се върна пребледнял.
– Лоши новини – промълви, вдигайки дебитната си карта. – Отказана е. Отново.
– Шегуваш се, нали?
– Обзалагам се, че Маргарет е замразила сметката ми – измърмори той.
Стиснах устни и извадих портфейла си:
– Имам петдесет долара, но това не стига за резервоар плюс пътя дотам.
Млъкнахме, замислени.
– Нуждаете ли се от помощ? – обади се дълбок глас.
Обърнахме се и видяхме шофьор на камион, който слизаше от кабината. Беше едър мъж с добри очи и износена коледна шапка.
– Опитваме се да стигнем до съседния град – обясних. – Горивото ни свършва и… нямаме много възможности.
Шофьорът почеса брадичката си и каза:
– Да ви кажа, аз отивам натам. Имам място в кабината, ако не ви притеснява да пътуваме заедно.
Спогледахме се с Томас.
– Много бихме били благодарни – признах аз.
– Качвайте се – кимна мъжът и посочи вратата на камиона.
Пътуването беше друсащо, но учудващо комфортно. Шофьорът, който се представи като Джо, ни разказваше за празниците, за семейството си и за дългите часове на път. Добротата му ми действаше успокояващо. Когато стигнахме града, се отправихме към магазина, но вратата беше заключена, а на прозореца висеше табела:
„Съжаляваме, затворено.“
– И сега какво? – прошепнах, усещайки как надеждата ме напуска.
Преди Томас да успее да отговори, край нас спря такси. Колата спря рязко и оттам излезе ядосана Маргарет, зачервена от гняв.
– Имате страшна наглост – изсъска тя, пристъпвайки към Томас. – Изобщо не беше лесно да ви проследя. И то заради нея? – посочи ме презрително.
– Маргарет, не е това, което си мислиш – опита се да я успокои Томас, но тя продължи да говори, без да го чуе.
– Това колие, Томас! Какъв „колегиален подарък“ е това? Нима очакваш да не разбера?
– То е на майка ми – намесих се и ѝ показах гравираното име. – Виж? „Amelia“. Опитвам се да я намеря.
Маргарет ме изгледа скептично, но преди да каже нещо, Джо прочисти гърлото си:
– Извинете, но това колие… То някога спаси един човешки живот.
Всички се обърнахме към него. Той кимна бавно и изглеждаше замислен.
– Една жена се раздели с него навремето. Каза, че ѝ е най-ценното притежание, но не се поколеба да го даде. Историята е дълга. Мога да ви заведа при нея.
Очите ми се разшириха:
– Познавате я?
– Мисля, че да – отвърна той. – Ако е жената, за която си мисля, сега сигурно е в приюта. Винаги помага там, особено по празниците.
Приют… значи е останала без дом?
Сърцето ми се сви, но кимнах:
– Да вървим.
Въпреки мразовития студ отвън, приютът сияеше от топлина. Прозорците бяха украсени с нежни светлинки, а вътре приглушеният говор се смесваше с аромата на греяно вино и току-що изпечени сладки. Стомахът ми се свиваше от напрежение, докато влизахме през вратата. Надеждата се бореше със страха в гърдите ми.
Тук ли е? Наистина ли?
Още с влизането ни посрещна мила жена със зацапан от брашно престилник. Замръзна, когато видя колието в ръката ми, и леко ахна.
– Много е красиво – каза тя с приглушен глас, в който звучеше разпознаване. – Познавам го добре. То спаси живота ми, знаете ли.
Гърлото ми се сви:
– То принадлежеше на майка ми. Знаете ли откъде е?
– Елате с мен.
Жената се представи като Алис, собственичка на малкия магазин в града, където вече бяхме отишли. Разказа как преди две години била на ръба да изгуби всичко – както магазина, така и приюта.
– Тогава дойде една жена – продължи Алис, – объркана, но решителна. Настояваше да продаде колието, отказваше да приеме „не“ за отговор. Името ѝ беше Амелия. Твоята майка, Амелия.
Сълзи напираха в очите ми, докато Алис говореше нататък:
– Оттогава е с мен, помага тук, в приюта, и в магазина. Не е загубила добротата и духа си, макар че… понякога паметта ѝ изневерява. Но днес е тук, не я оставям сама по празниците.
Всичко се разми пред погледа ми, докато чаках. И тогава я видях.
Майка ми прекрачи прага. Беше по-слаба, а косата ѝ прошарена, но очите ѝ – онези обичащи, познати очи – срещнаха моите. За миг се спря, а после сълзи замъглиха погледа ѝ.
– Мамо – прошепнах, гласът ми трепна, докато тичах към нея. Прегърна ме силно и целият свят сякаш изчезна наоколо.
Прекарахме вечерта в топлината на общността в приюта. Дори Маргарет, развълнувана от историята на Алис, се разчувства, направи дарение и искрено се извини за поведението си.
Тогава осъзнах, че Коледа не е само подаръци или традиции. Става въпрос за любов, надежда и нови шансове. А чудесата, помислих си, се случват точно когато най-малко ги очакваш.