Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Пребитата пред детето си на Витошка: Блъскаха ме, удряха ми юмруци
  • Новини

Пребитата пред детето си на Витошка: Блъскаха ме, удряха ми юмруци

Иван Димитров Пешев септември 4, 2023
shfghdfghrher.png

„Застигнаха и се опитаха да ме извадят от колата. Скубаха ме, блъскаха ме по главата, удряха ми юмруци. Не осъзнах какво се случва дълго време. Дъщеря ми започна да снима. Шофьорът на едната кола извади ключовете от моята“, това разказа пострадалата от агресия на пътя майка, пребита пред дъщеря си.

Майка и дъщеря бяха нападнати в центъра на София. На 31 август Диляна Янева и 17-годишното й дете са набити на булевард „Витоша”. По думите на потърпевшите до физическата саморазправа се стига, след като жената засича на пътя, без да иска, други два автомобила. Пострадалата има документ от Съдебна медицина. Дъщеря й успява да заснеме случката.

„Бяхме тръгнали към квартал „Младост”. На Южния парк имаше задръстване и сменихме в последния момент маршрута. Нямаше коли зад мен. Единият шофьор, с който се скарахме, наби спирачки и започна да ме пита „Какво става, какво правиш?”. После продължи да кара и по-надолу пак наби спирачки, а аз му свирнах. След това се опитах да го изпреваря, защото не исках да го блъсна отзад.

Той криволичеше, за да ме засече. Затова минах пред него и пред още една кола. После спрях на червен светофар. Тогава ме застигнаха и се опитаха да ме извадят от колата. Скубаха ме, блъскаха ме по главата, удряха ми юмруци. Не осъзнах какво се случва дълго време. Дъщеря ми започна да снима. Шофьорът на едната кола извади ключовете от моята. Когато започнаха да ме удрят, съм изпуснала спирачката и автомобилът тръгна напред. Бяхме в шок”, разказа Диляна Янева пред NOVA.

„Излязох от колата. Успях да снимам регистрации, лица. Единият мъж започна да ме удря и искаше да ми вземе телефона. Мама звънна на 112. След няколко секунди стана зелено и двамата просто се качиха в колите си и избягаха”, допълни дъщерята.

Диляна Янева поясни, че от 112 са ги питали дали имат нужда от спешна медицинска помощ и са заявили, че ако намерят шофьорите, ще им се обадят. След няколко дни жените са извикани в 4-о Районно управление за показания.

„В петък бяхме на разпознаване по снимки. Разбрахме, че мъжете са задържани и случаят ще бъде предаден на Прокуратурата”, каза още жената.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Тъжен ден за футбола. Отиде си легендарен вратар
Next: Извънреден ход от Денков, каква е причината

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.