Пред входа я чакаше черен лимузин — лъскав, като нощта, която отразяваше светлините на София. Шофьорът отвори вратата с поклон.
София пое дълбоко дъх. За миг ѝ се стори, че не влиза просто в кола, а прекрачва прага към съвсем друг живот.
Мартин я чакаше вътре — в черен костюм, безупречен, но с лице, на което нямаше ни следа от радост.
— Невероятна си — каза тихо. — Може би дори прекалено.
— Аз съм си същата — отвърна тя спокойно. — Просто ти сега виждаш.
Пътят към имението в Бояна беше дълъг. Навън градът бавно потъваше в светлините, а по прозорците се отразяваше есенното небе. Мартин държеше чаша уиски, но ръцете му трепереха. Знаеше, че не от алкохола. В гърдите му се бореха гняв, страх и едно непознато чувство — срам.
Имението блестеше като дворец.
Фасадата беше окъпана в топла светлина, фонтаните шепнеха, а от вътрешния двор се носеше музика. Стотици гости — политици, бизнесмени, актриси, хора от върховете.
София слезе от колата. Шепот. Погледи. Пренебрежение, завист, подигравки.
— Коя е тази? — прошепна някой.
— Може би моделка… или просто нова приумица на Мартин.
Двамата влязоха в голямата зала. Оркестърът свиреше, но музиката стихна, когато всички очи се обърнаха към тях.
На подиума стоеше Арсений Кръстев, с чаша шампанско в ръка.
Когато видя сина си, лицето му застина.
— Татко, това е София — каза Мартин твърдо.
Настъпи тишина, от която дори въздухът се сгъсти.
Арсений я погледна от глава до пети. Роклята — безупречна. Поведението — гордо. Но нещо в нея го разтревожи. Твърде истинска беше за този свят от маски.
— Това ли е твоят избор? — попита с хладен глас. — Да доведеш чистачка на рождения ми ден?
София пребледня, но не наведе глава.
— Да, чистя. Това е моята работа. Но не е срам. Дойдох, защото той ме помоли.
Гласовете в залата зашепнаха, но никой не посмя да се намеси.
Мартин пристъпи напред.
— Не говори така с нея.
— Какво каза? — гласът на Арсений се втвърди. — Ти, който не си изкарал нито лев сам, ще ми казваш как да говоря?
Мартин изправи рамене.
— Тя има повече достойнство от всички нас тук, взети заедно.
Мълчание. Музиката спря.
Арсений остави чашата на масата.
— Махайте се. И двамата.
Всички гледаха, без да трепнат. София и Мартин тръгнаха към изхода, а стъпките им отекваха върху мрамора като удари на сърце.
Навън нощта беше студена и ясна.
Мартин се изсмя — горчиво, почти без звук.
— Е, успях. Вече нямам баща.
— Може би така трябва — отвърна тя. — Понякога трябва да изгубиш всичко, за да намериш себе си.
На следващата сутрин телефонът му не спря да звъни.
Банката — блокирани сметки.
Юристите — прекратен достъп до фирмените сметки.
Пресата — заглавия за „скандала на годината“.
Фамилията Кръстев вече не значеше нищо.
А София беше изчезнала.
Без писмо, без обяснение. Само бележка, оставена на масата:
„Не отмъщавай. Стани човекът, който искаше да бъдеш.“
Дните се превърнаха в седмици, седмиците — в месеци.
Мартин я търсеше навсякъде — в университета, в центъра, в старите квартали. Нищо.
Полугодие по-късно, в един топъл пролетен ден, я видя.
Пред читалището в „Лозенец“. Държеше книги и се усмихваше.
Слънцето осветяваше лицето ѝ, а очите ѝ бяха същите — чисти и живи.
— София! — извика той, без да мисли.
Тя се обърна.
— Променил си се — каза спокойно. — Вече не си ядосан.
Той извади плик.
— Не е пари. Това е покана. Създадох фонд — продадох остатъка от акциите и направих програма за хора като теб. Безплатно образование, общежитие, подкрепа. Кръстих го „Фондация София“.
Тя дълго го гледа. После се усмихна.
— Значи най-сетне си намерил смисъла.
Той кимна.
— Откакто те срещнах.
Година по-късно, в малка църква над Самоков, те стояха един до друг.
Без лукс, без шум. Само свещи и мирис на хляб.
А на входа — Арсений Кръстев, побелял, уморен, но с очи, които вече не бяха от стомана.
Приближи се до София.
— Грешах — каза тихо. — Живях между стъкло и бетон, но топлината я почувствах едва сега — от теб.
Тя хвана ръката му.
— Никога не е късно да се научим.
Той кимна.
Навън слънцето залезе зад планината. Вятърът притихна.
И когато вечерта Мартин я прегърна до прозореца на малката им къща, разбра, че баща му е бил прав само в едно.
Не е важно с кого влизаш на празника.
Важно е кой остава с теб, когато музиката спре.