Преди две седмици синът ми, Александър, ме покани на вечеря. Беше неделя, от онези топли, лениви следобеди, в които въздухът трепти от обещание за лято, а слънцето се стича по покривите като разтопен мед. Къщата им, голяма и модерна, с френски прозорци, гледащи към безупречно поддържана градина, винаги ми се беше струвала малко студена, твърде подредена, сякаш излязла от списание за интериорен дизайн, а не дом, в който кипи истински живот. Но обичах да съм там, защото там бяха те – моят син, снаха ми Десислава и двете ми слънца, внуците Михаела и Даниел.
Александър ме посрещна с широка усмивка, прегърна ме силно, както правеше като малък, и аз за миг зарових лице в ризата му, вдишвайки познатия аромат на скъп парфюм и сигурност. Той беше моята гордост. Успял млад мъж, собственик на разрастваща се строителна фирма, човек, който сякаш с лекота постигаше всичко, с което се захванеше.
Вечерята премина в леки разговори и смях. Десислава, както винаги, беше перфектната домакиня. Масата беше отрупана с изящни ястия, виното се лееше в кристални чаши, а тя се движеше грациозно между кухнята и трапезарията, красива и недостижима в своята елегантност. Михаела, която вече беше студентка втора година в университета, разказваше разпалено за предстоящите си изпити, а малкият Даниел се опитваше да привлече вниманието на всички с новите си лего конструкции.
В един момент, докато сипваше десерта, Александър се изправи, вдигна чашата си и каза с тържествен глас:
– Мамо, имам изненада за теб. За всички ни, всъщност. Резервирал съм една седмица в страхотен хотел на морето. Заминаваме в събота. Цялото семейство.
Сърцето ми подскочи от радост. Цялото семейство. Тези думи прозвучаха като музика в ушите ми. Откакто съпругът ми Стоян почина преди пет години, се чувствах като излишен елемент, придатък към тяхното щастие. Рядко ме канеха някъде, освен на семейни празници, и аз тайно копнеех точно за това – да бъда част от техния свят, от техните спомени.
– О, миличък, това е прекрасно! – успях да кажа, докато сълзи на щастие пълнеха очите ми.
Десислава се усмихваше леко, почти незабележимо, и отпиваше от виното си, без да среща погледа ми. Нещо в нейната усмивка ме смути, беше като тънка пукнатина в съвършен порцелан, но аз бързо прогоних тази мисъл. Бях твърде щастлива, за да позволя на каквото и да е да помрачи момента.
Вечерта приключи. Докато се обувах в антрето, готова да си тръгна, Александър беше в кабинета си за кратък телефонен разговор. Децата вече бяха по стаите си. Бяхме само аз и Десислава. Тя ми подаде лекото палто и докато ми помагаше да го облека, се наведе към ухото ми. Дъхът ѝ беше студен, а думите ѝ, прошепнати тихо, почти съскащо, се забиха в сърцето ми като ледени висулки.
– Ти не можеш да дойдеш с нас.
Отстъпих крачка назад, сякаш ме беше ударила. Гледах я невярващо, търсейки в красивите ѝ очи някакъв знак за шега, за недоразумение. Но там имаше само студена, непробиваема стена.
– Какво… какво искаш да кажеш? – заекнах аз.
– Точно това, което чу. Тази почивка е само за нас. За Александър, мен и децата. Той просто… не знае как да ти го каже. Понякога е твърде мек. Разбери, имаме нужда от време само за нашето си семейство. Без… външни хора.
Думите ѝ отекваха в главата ми, всяка една по-болезнена от предишната. Външен човек. Аз, майката на съпруга ѝ, бабата на децата ѝ, бях външен човек. Болката беше физическа, остра и пронизваща. Кракът ми се подкоси и се подпрях на стената, за да не падна.
– Но… той каза… цялото семейство… – гласът ми беше слаб, чужд.
– Той казва много неща. Аз съм тази, която се грижи за детайлите. Просто не идвай в събота. Ще му кажа, че си се разболяла или нещо такова. Така ще е най-лесно за всички.
Тя се изправи, оправи роклята си и ми се усмихна отново с онази куха, порцеланова усмивка. В този момент Александър излезе от кабинета си.
– Всичко наред ли е? – попита той, усетил напрежението във въздуха.
– Разбира се, скъпи. Просто си говорихме с майка ти колко се вълнува за почивката. – отвърна Десислава с глас, сладък като мед.
Тя ме целуна леко по бузата, целувка, която усетих като изгаряне. Не можех да говоря. Само кимнах на сина си, измърморих нещо за довиждане и почти избягах от къщата, която минути по-рано ми се струваше като обещание за щастие.
Вървях по тъмните улици към моя малък апартамент, а сълзите се стичаха по лицето ми. Болката от унижението беше по-силна от всичко, което бях изпитвала. Не беше просто отхвърляне. Беше заличаване. Бях превърната в неудобство, в проблем, който трябва да бъде елегантно отстранен.
Следващите няколко дни бяха мъчение. Говорих с Александър по телефона. Гласът му беше весел и развълнуван, разказваше ми за плановете им, а аз трябваше да играя роля, да се преструвам на щастлива, докато сърцето ми се късаше. В петък вечерта му се обадих и с пресипнал глас му казах, че съм настинала и няма да мога да пътувам. Той беше разочарован, но прие. Десислава беше спечелила.
В събота сутринта гледах през прозореца как слънцето изгрява. Представих си ги как товарят багажа в лъскавия си джип, как децата се смеят на задната седалка, как потеглят към своето щастие, оставяйки ме в тишината на моя самотен живот. Болката се смеси с гняв. Гняв към Десислава за нейната жестокост, към Александър за неговата слепота и към себе си за моята пасивност.
Цял ден седях в креслото, втренчена в стената. Къщата, която споделях със Стоян толкова години, сега ми се струваше като гробница, пълна със спомени и несбъднати мечти. Всичко в нея ми напомняше за него, за живота, който имахме, за семейството, което бяхме. И тогава, в късния следобед, когато слънцето започна да клони на запад, заливайки стаята с оранжева светлина, в мен се роди решение. То не беше плод на разум, а на чист, първичен инстинкт. Щом те имаха тайни от мен, щом ме изключваха от живота си, може би беше време и аз да разровя някои тайни. Тайните на моя собствен дом.
Станах от креслото. Краката ми бяха сигурни, ръцете ми не трепереха. Качих се на тавана. Място, на което не бях стъпвала от погребението на Стоян. Въздухът беше тежък и прашен, изпълнен с миризма на стари книги и забравено време. Светлината, процеждаща се през малкото капандурено прозорче, рисуваше ивици върху покритите с бели платнища мебели.
Реших да започна от неговите неща. Старият му куфар от казармата, кутиите с инструменти, рибарските му принадлежности. И тогава, пъхнат зад един стар скрин, го видях. Малък, метален сандък, който никога преди не бях виждала. Беше заключен с малък катинар, ръждясал от времето.
Сърцето ми заби лудо. Какво можеше да има вътре? Нещо, което Стоян, моят открит и честен съпруг, е искал да скрие от мен?
След като заминаха, реших да разбия тази кутия и да открия каквото и да има вътре.
Глава 2: Кутията на Пандора
Свалих тежкия метален сандък от тавана. Прахът полепна по ръцете ми, а ръждата на катинара остави оранжеви следи по пръстите ми. Поставих го на масата в кухнята, където слънчевите лъчи го осветиха, разкривайки всяка драскотина и вдлъбнатина по повърхността му. Изглеждаше стар, сякаш бе преживял много. И пазеше тайна.
Първоначално се опитах да го отворя с подръчни средства. Тънка отвертка, нож, дори фиба за коса. Но катинарът, макар и ръждясал, се оказа упорит. Сякаш се съпротивляваше, сякаш не искаше да разкрие съдържанието си. Всеки неуспешен опит само засилваше моето нетърпение и разпалваше любопитството ми. Какво криеше Стоян от мен? Ние бяхме женени тридесет и пет години. Споделяхме всичко. Или поне така си мислех.
Накрая, обзета от трескаво вълнение, слязох в мазето и взех чука и едно старо длето. Върнах се в кухнята, поех си дълбоко дъх и с няколко силни и резки удара разбих халката на катинара. Металният звук отекна в тишината на апартамента като изстрел. За миг замръзнах, ослушвайки се, сякаш очаквах някой да се появи и да ме попита какво правя. Но бях сама. Абсолютно сама.
С треперещи ръце повдигнах капака. Вътре, върху подложка от кадифе, което някога е било тъмносиньо, а сега беше избледняло до сиво, лежаха няколко предмета. Не бяха пари или бижута. Бяха документи.
Най-отгоре имаше папка. Отворих я и първото, което видях, беше нотариален акт за апартамент. Апартамент в един от най-скъпите квартали на града, за чието съществуване дори не подозирах. Името на собственика не беше Стоян. Беше някаква фирма – „Лира Консулт“ ЕООД. Никога не бях чувала за нея. Прелистих нататък. Имаше банкови извлечения от сметка на името на същата фирма. Сметката беше активна, със сериозна сума пари в нея. Имаше и редовни месечни преводи към друга сметка, чийто титуляр беше жена на име Лилия.
Лилия. Името проряза съзнанието ми. Прерових останалите документи в кутията. И я намерих. Снимка. Малка, черно-бяла фотография, леко пожълтяла по краищата. На нея беше Стоян, много по-млад, може би в началото на тридесетте си години. Той се усмихваше широко, онази негова обезоръжаваща усмивка, която ме беше накарала да се влюбя в него. А до него, прегърнала го през рамо, стоеше жена. Красива, с дълга тъмна коса и големи, изразителни очи. На гърба на снимката с избледняло мастило беше написано: „Планината, лятото на ’88-ма. С и Л.“
С и Л. Стоян и Лилия.
Светът около мен се завъртя. Трябваше да седна. Взирах се в снимката, в щастливите им лица, и усещах как земята се изплъзва изпод краката ми. Коя беше тази жена? Каква е била връзката им? Защо е крил всичко това от мен? През 1988-ма ние вече бяхме женени от няколко години, а Александър беше малко дете.
В главата ми нахлуха хиляди въпроси, всеки по-мъчителен от предишния. Целият ми живот, всичко, в което вярвах, започна да се разпада. Мъжът, когото обичах и за когото скърбях, се оказа непознат. Имаше таен живот, таен апартамент, тайна жена.
Взех документите и ги разстлах на масата. Започнах да ги изучавам внимателно, търсейки някаква логика, някакво обяснение. Фирмата „Лира Консулт“ беше регистрирана малко след годината от снимката. Предметът ѝ на дейност беше неясен – „консултантски услуги“. Преводите към сметката на Лилия бяха спрели точно преди пет години. По времето, когато Стоян почина.
Всичко сочеше към една ужасяваща истина – моят съпруг е водил двойствен живот. Имал е любовница, за която се е грижил финансово през всичките тези години. Апартаментът вероятно е бил тяхното любовно гнездо. Парите са били за нейната издръжка.
Болката от предателството беше почти непоносима. Почувствах се глупава, наивна. Как не съм забелязала нищо? Имаше ли знаци? Командировките му, които понякога се удължаваха? Необяснимите разходи, които той обясняваше с бизнеса си? Спомних си как понякога се унасяше, гледайки в една точка, сякаш мислите му бяха далеч. Аз отдавах това на умора и стрес. А той, може би, е мислел за нея.
Гневът, който изпитвах към Десислава, сега ми се стори незначителен в сравнение с бурята, която се надигна в душата ми. Бях измамена, лъгана в продължение на десетилетия. Основите, върху които бях изградила целия си свят, се срутиха с трясък.
Но сред руините на моя разбит живот, нещо друго започна да се надига. Решителност. Нямаше да седя и да плача. Трябваше да разбера цялата истина. Коя е Лилия? Къде е тя сега? Защо преводите са спрели след смъртта на Стоян? И най-важният въпрос – защо всичко това е било скрито в този сандък на тавана?
Осъзнах, че не мога да се справя сама. Трябваше ми помощ. Някой, на когото мога да се доверя. Някой, който може да разплете тази сложна мрежа от лъжи и финансови тайни. Спомних си за Симеон. Стар приятел на Стоян от университета, с когото бяха загубили връзка през годините. Знаех, че е станал адвокат, и то много добър. Името му се споменаваше с уважение в правните среди.
Намерих номера му в един стар тефтер. Ръката ми трепереше, докато набирах цифрите. Не знаех дали ще ме помни, дали ще се съгласи да ми помогне. Когато мъжки глас отговори от другата страна, аз едва успях да промълвя:
– Ало, Симеон? Обажда се Невена, съпругата на Стоян. Помниш ли ме? Имам нужда от помощта ти. Мисля, че открих нещо… нещо ужасно.
Глава 3: Първи пукнатини
Симеон се съгласи да се срещнем още на следващия ден. Офисът му се намираше на тиха уличка в центъра, в стара аристократична сграда. Всичко в него излъчваше спокойствие и увереност – масивните мебели от тъмно дърво, рафтовете, отрупани с дебели книги с кожени подвързии, тихият шум на климатика. Самият той беше остарял, косата му беше посивяла, а около очите му имаше мрежа от бръчици, но погледът му беше същият – остър и проницателен.
Посрещна ме топло, поръча кафе и ме остави да разкажа историята си без да ме прекъсва. Разстлах документите и снимката на голямото му бюро. Той ги разглеждаше внимателно, един по един, с безизразно лице, което издаваше годините опит в изслушването на човешки драми.
Когато приключих, в кабинета се възцари мълчание. Симеон се облегна назад в стола си, сплете пръсти и се загледа в тавана.
– Невена, това е… сложно. – каза той накрая, претегляйки думите си. – На пръв поглед изглежда като класическа история за изневяра и скрити авоари. Но нещо не ми се връзва.
– Какво не ти се връзва? – попитах аз, а в гласа ми прозвуча нотка на отчаяние. Исках всичко да е просто, черно или бяло.
– Стоян. Познавах го добре в младежките ни години. Той не беше такъв човек. Беше принципен, донякъде дори старомоден в разбиранията си за чест и дълг. Разбира се, хората се променят, но… Да поддържа такава сложна схема в продължение на десетилетия, без ти да усетиш нищо? Струва ми се малко вероятно.
Думите му бяха като балсам за наранената ми душа. Някой вярваше в моя Стоян. Или поне се съмняваше в най-лошото.
– Първото, което трябва да направим, – продължи Симеон, връщайки се в ролята на адвокат, – е да проверим тази фирма, „Лира Консулт“. Да видим кой стои зад нея, каква е нейната история, има ли някакви задължения. Ще проверя и имотния регистър за този апартамент. Трябва да разберем кой живее там в момента, ако изобщо някой живее.
– А Лилия? Можеш ли да я намериш? – попитах аз. Името ѝ засядаше в гърлото ми.
– Възможно е. Ако е получавала пари по банков път, има следа. Ще отнеме време, но ще опитам. Искам обаче да те предупредя, Невена. Когато започнем да дърпаме тази нишка, не знаем какво ще излезе накрая. Може да открием неща, които ще те наранят още повече. Сигурна ли си, че искаш да продължиш?
Погледнах го право в очите.
– По-сигурна не съм била в нищо през живота си. Трябва да знам истината. Каквато и да е тя.
Той кимна бавно.
– Добре. Остави документите при мен. Ще ти се обадя веднага щом имам някаква информация. А дотогава, опитай се да не мислиш за най-лошото.
Излязох от кантората му с леко облекчение. Бях направила първата стъпка. Бях предала товара си в ръцете на професионалист. Но докато вървях по улицата, въпросите продължаваха да ме тормозят. Какво щеше да открие Симеон? Кой беше моят съпруг всъщност?
През следващите няколко дни се опитвах да живея нормално. Чистех, готвех, гледах телевизия, но мислите ми бяха другаде. Всяко позвъняване на телефона караше сърцето ми да прескача. Живеех в очакване на разкрития, които можеха да сринат света ми окончателно.
Телефонът иззвъня в сряда следобед. Беше Симеон.
– Невена, имам новини. Не са много, но е начало.
Затаих дъх.
– Казвай.
– Проверих фирмата. „Лира Консулт“ е учредена през 1989-та година. Управител и едноличен собственик на капитала е бил Стоян. След смъртта му, тъй като не е имало други наследници или съдружници, фирмата е трябвало да бъде заличена, но процедурата не е довършена. Тя все още съществува юридически, макар и без дейност.
– А апартаментът?
– Апартаментът е собственост на фирмата. В момента се води необитаем. Няма регистрирани наематели. Но интересното е друго. Разрових се в старите архиви. Преди „Лира Консулт“ да го купи, имотът е бил собственост на човек на име Ивайло. Няколко месеца преди сделката, Ивайло е починал при неясни обстоятелства. Случаят е бил приключен като инцидент.
Побиха ме тръпки.
– Искаш да кажеш, че има нещо съмнително около тази покупка?
– Не мога да твърдя нищо със сигурност. Просто факт, който ми направи впечатление. Има и още нещо. Проследих банковата сметка. Парите в нея са от продажбата на няколко по-малки имота, които Стоян е наследил от родителите си. Вместо да ги вкара в семейния бюджет, той ги е прехвърлил към фирмата. Това обяснява откъде са средствата.
Значи Стоян е продал наследството си, за да финансира този таен живот. Болката се върна с нова сила.
– А Лилия? Откри ли нещо за нея? – попитах с пресъхнало гърло.
– Тук нещата стават още по-странни. Проверих банковата сметка, към която са отивали преводите. Титуляр е Лилия Петрова. Но тази жена е обявена за изчезнала преди четири години и половина. Малко след последния превод от сметката на „Лира Консулт“.
– Изчезнала? Как така изчезнала?
– Няма информация. Роднините ѝ са подали сигнал в полицията. Издирването не е дало резултат. Оттогава няма и следа от нея.
Затворих телефона и се отпуснах на стола. Главата ми бучеше. Историята ставаше все по-мрачна и объркана. Изневяра, тайни имоти, съмнителна смърт, изчезнала жена. В какво се беше забъркал моят съпруг?
Не можех повече да стоя и да чакам. Трябваше да направя нещо. Трябваше да видя този апартамент. Адресът беше записан в нотариалния акт. Намираше се в квартал, в който рядко ходех – тих, зелен, с красиви стари кооперации.
Облякох се, взех си чантата и излязох. Не знаех какво търся. Може би просто исках да видя мястото, което е било толкова важно за съпруга ми, че да рискува всичко заради него. Исках да вдишам въздуха, който е дишал той, когато е бил там, с нея.
Когато пристигнах на адреса, сърцето ми биеше до пръсване. Сградата беше красива, с малка градина отпред. Апартаментът, според документите, беше на третия етаж. Застанах на отсрещния тротоар и се загледах в прозорците. Бяха тъмни и безжизнени. Пердетата бяха спуснати. Симеон беше прав, изглеждаше необитаем.
Колебаех се какво да правя. Да се кача ли? Да позвъня ли на звънеца? И тогава, докато стоях там, парализирана от нерешителност, входната врата на кооперацията се отвори. И от нея излезе Десислава.
Глава 4: Разплитането на мрежата
Замръзнах на място. Кръвта се оттегли от лицето ми и свят ми се зави. Какво правеше Десислава тук? В тази сграда? В сградата, където се намираше тайният апартамент на Стоян?
Тя не ме видя. Беше облечена елегантно, с тъмни очила, които скриваха по-голямата част от лицето ѝ. Говореше по телефона, гласът ѝ беше напрегнат. Мина покрай мен, без да ме забележи, качи се в такси, което я чакаше на ъгъла, и колата потегли с мръсна газ.
Стоях като вкаменена на тротоара, опитвайки се да осмисля това, което току-що бях видяла. Не можеше да е съвпадение. Беше невъзможно. Снаха ми, жената, която ме беше унизила и отхвърлила, имаше нещо общо с това място. С тайната на съпруга ми.
В главата ми се оформи ужасяващо подозрение. Ами ако Десислава знаеше? Ами ако знаеше през цялото време? Може би това беше причината за нейната студенина към мен, за желанието ѝ да ме държи на разстояние. Може би се страхуваше да не разкрия нещо. Но какво?
Върнах се у дома като насън. Хиляди сценарии се въртяха в ума ми, всеки по-кошмарен от предишния. Дали Десислава е познавала Лилия? Дали тя е била посредник в тяхната връзка? Или, о, Боже, дали самата тя не беше свързана по някакъв начин с изчезването на онази жена?
Веднага се обадих на Симеон и му разказах какво съм видяла. Той замълча за момент, преди да отговори.
– Невена, това променя всичко. Трябва да бъдем много внимателни. Недей да предприемаш нищо. Не говори с Десислава, не я конфронтирай. Остави я да мисли, че нищо не знаеш. Аз ще започна да проучвам и нея.
Следващите два дни бяха най-дългите в живота ми. Семейството ми трябваше да се върне в събота. Мисълта, че ще трябва да се срещна с тях, да гледам Десислава в очите, знаейки това, което знам, ме изпълваше с ужас.
В петък вечерта Симеон отново се обади. Гласът му беше сериозен.
– Открих нещо. Нещо, което ще те шокира. Свързах се с мои познати и направихме проверка на финансовото състояние на фирмата на сина ти.
– На Александър? Какво общо има той? – попитах объркано.
– Има, Невена, има. Строителната му фирма е на ръба на фалита. Взел е огромен заем от банка, който не може да обслужва. Освен това дължи пари и на един доста съмнителен бизнес партньор на име Пламен. Човек с лоша репутация и опасни връзки.
Слушах го и не можех да повярвам на ушите си. Александър, моят успял и преуспяващ син, беше затънал в дългове? Защо не ми беше казал нищо?
– Но това не е всичко. – продължи Симеон. – Оказва се, че този Пламен е син на бивш съдружник на Стоян отпреди много години. Човек, с когото Стоян е имал много тежък конфликт и са се разделили с голям скандал. Явно синът сега си отмъщава на Александър. И изглежда, че Десислава е наясно с всичко това.
– А апартаментът? Каква е връзката? – гласът ми трепереше.
– Все още не съм сигурен. Но имам теория. Проверих сметките на Десислава. През последните няколко месеца тя е правила няколко големи тегления в брой. Суми, които не отговарят на доходите ѝ. Подозирам, че тя се опитва да продаде тайния апартамент, за да изплати дълговете на Александър. Вероятно е открила документите по същия начин като теб и сега се опитва да се възползва от ситуацията. Това обяснява защо е била в сградата. Вероятно се е срещала с брокери или потенциални купувачи.
Парчетата от пъзела започнаха да се наместват, но картината, която се разкриваше, беше грозна и изкривена. Десислава не просто е знаела. Тя е действала зад гърба на всички. Опитвала се е да продаде имот, който не ѝ принадлежи, за да спаси собствената си кожа. А за да го направи, е трябвало да ме държи настрана. Затова не ме искаше на почивката. Имала е нужда от време и свобода, за да осъществи плана си.
Предателството вече имаше две лица – това на мъртвия ми съпруг и това на живата ми снаха.
– Симеон, какво да правя? Утре се прибират. – попитах, чувствайки се напълно безпомощна.
– Нищо. Посрещни ги, сякаш нищо не се е случило. Бъди мила. Не издавай, че знаеш. Трябва да разберем какъв е следващият ѝ ход. Междувременно, аз ще подам молба за възбрана върху имота от името на фирмата на Стоян. Така тя няма да може да го продаде, дори и да намери купувач. Трябва да спечелим време.
В събота следобед те се върнаха. Изглеждаха отпочинали, с тен от слънцето. Прегърнах Александър и внуците. Когато дойде ред на Десислава, тя ме целуна по бузата, но аз се сдържах да не трепна. Усмихнах ѝ се, но усмивката ми беше застинала маска.
Разказваха ми за хотела, за плажа, за смешните случки. Аз кимах, задавах въпроси и се преструвах на заинтересована, докато в главата ми се водеше война. Наблюдавах я. Наблюдавах всяко нейно движение, всяка дума. Тя беше напрегната. Под фасадата на щастлива съпруга и майка, усещах нейната тревога. Постоянно поглеждаше телефона си, сякаш очакваше важно съобщение.
Когато си тръгваха, Александър каза:
– Мамо, съжалявам, че не дойде. Много ни липсваше.
Погледнах го в очите. Моят син. Толкова сляп, толкова наивен. Дали изобщо подозираше за финансовата катастрофа, която го грозеше? Или за двойната игра, която играеше съпругата му?
– И вие ми липсвахте, миличък. – отвърнах аз. – Но най-важното е, че сте си починали.
Докато ги гледах как се качват в колата си, знаех, че вече нищо няма да е същото. Малката семейна драма, започнала с една отказана почивка, се беше превърнала в сложна паяжина от лъжи, дългове и стари тайни. А аз бях в центъра на тази паяжина, решена да я разплета докрай, независимо колко болезнено щеше да бъде.
Глава 5: Сянката на миналото
Следващата седмица премина в напрегнато очакване. Играех ролята на любяща майка и баба, докато под повърхността събирах информация и планирах следващия си ход. Симеон успя да наложи възбрана върху апартамента, което означаваше,
че Десислава временно беше с вързани ръце. Сега трябваше да разберем какво точно се крие зад историята с Лилия и защо Стоян е създал цялата тази сложна схема.
Междувременно, реших да се съсредоточа върху внучката си, Михаела. Тя беше умно и наблюдателно момиче. Учеше право в университета и аз се надявах, че може да ми бъде съюзник. Поканих я на обяд само двете, под предлог, че искам да ми разкаже за лекциите си.
Седнахме в едно малко, уютно ресторантче. В началото говорихме за общи неща – за нейните професори, за трудните изпити, за бъдещите ѝ планове. Виждах, че нещо я тревожи. Беше по-мълчалива от обикновено, а в погледа ѝ имаше сянка на безпокойство.
– Мише, всичко наред ли е? – попитах я внимателно. – Изглеждаш притеснена.
Тя въздъхна и остави вилицата си.
– Не знам, бабо. Нещо странно става у дома. Мама и татко са много напрегнати. Постоянно си шепнат нещо, спират да говорят, когато вляза в стаята. Мама е все на телефона, а татко изглежда ужасно уморен и притеснен.
– Забелязала ли си нещо конкретно? – опитах се да прозвуча възможно най-нехайно.
– Ами, преди няколко дни чух как се карат за пари. Татко каза, че „Пламен го притиска“ и че „няма друг изход“. Мама му отвърна да бъде спокоен, че тя „ще намери решение“ и че „работи по въпроса“. Споменаха и някакъв апартамент. Каза, че почти е успяла да го продаде, но в последния момент се е появил проблем с документите.
Сърцето ми се сви. Значи Михаела беше чула.
– Имаш ли представа за какъв апартамент говорят?
Тя поклати глава.
– Не. Никога не съм ги чувала да говорят за друг имот, освен за къщата и за твоя апартамент. Странното е, че когато ги попитах, те отрекоха. Казаха, че съм чула погрешно. Но не им повярвах. Лъжат ме, бабо. И двамата. И това ме плаши.
Хванах ръката ѝ. Беше време да ѝ кажа част от истината.
– Миличка, има нещо, което трябва да знаеш. Дядо ти… дядо ти Стоян е имал тайни. След като заминахте на почивка, аз открих едни документи. Документи за апартамент на името на негова фирма, за който никой не е знаел.
Разказах ѝ всичко – за металния сандък, за фирмата „Лира Консулт“, за снимката с непознатата жена. Пропуснах само най-мрачните детайли – за съмнителната смърт и за изчезването на Лилия. Не исках да я плаша повече, отколкото беше необходимо.
Тя ме слушаше с разширени очи. Когато свърших, мълча дълго.
– Значи мама е намерила същите документи? И се е опитала да продаде апартамента на дядо зад гърба на всички? За да плати дълговете на татко?
Кимнах.
– Точно така мисля.
В очите ѝ проблесна гняв, смесен с разочарование.
– Не мога да повярвам! Как е могла? Това е… това е незаконно! И толкова подло! Да се възползва от тайните на мъртвец… и да те излъже по този начин!
– Сега разбираш ли защо не трябваше да ходя на почивка с вас? Трябвало е да ѝ се осигури спокойствие, за да действа.
Михаела стисна юмруци.
– Трябва да кажем на татко! Той трябва да знае какво прави тя!
– Не, още не. – спрях я аз. – Баща ти е под огромен натиск. Не знаем как ще реагира. Може да застане на страната на жена си. Първо трябва да съберем повече доказателства. Трябва да разберем цялата история на дядо ти. Защо е направил всичко това? Коя е Лилия? Защо е крил този апартамент? Истината е единственото оръжие, което имаме.
Тя ме погледна, а в очите ѝ вече нямаше страх, а решителност.
– Добре, бабо. Какво ще правим?
– Адвокатът, който ми помага, Симеон, се опитва да открие нещо повече за тази жена, Лилия. Но всичко е много старо, следите са изстинали. Ти учиш право. Имаш достъп до бази данни, до библиотеки. Може би можеш да помогнеш? Потърси всичко, свързано с нея – Лилия Петрова. Потърси и информация за стария бизнес партньор на дядо ти, бащата на този Пламен. Казваше се Огнян. Може би конфликтът между тях е ключът към всичко.
– Ще го направя. – каза Михаела твърдо. – Ще разнищим тази история докрай.
Нашият малък обяд се превърна в началото на таен съюз. За първи път от много време не се чувствах сама. Имах съмишленик, и то от най-близките си.
През следващите дни Михаела се зарови в търсене. Прекарваше часове в университетската библиотека и в онлайн архивите. Аз продължавах да играя ролята си пред Александър и Десислава, като внимателно следях всяко тяхно действие. Напрежението в дома им беше почти осезаемо. Десислава ставаше все по-изнервена, очевидно притеснена от провалената сделка с апартамента. Александър изглеждаше все по-съсипан. Един ден го видях да седи в колата пред къщата си и да гледа в една точка в продължение на половин час, преди да влезе. Видът му късаше сърцето ми. Исках да отида при него, да го прегърна и да му кажа, че всичко ще се оправи. Но знаех, че още не е време.
Една вечер Михаела ми се обади, гласът ѝ беше развълнуван.
– Бабо, ела у нас. Спешно е. Мисля, че открих нещо.
Когато пристигнах, тя ме чакаше в стаята си. На екрана на лаптопа ѝ бяха отворени няколко пожълтели от времето онлайн вестникарски статии.
– Виж това. – посочи тя екрана. – Намерих информация за конфликта между дядо и Огнян. Било е голям скандал в бизнес средите по онова време. Огнян е обвинил дядо в присвояване на средства от общата им фирма. Завели са дело, но дядо го е спечелил. Съдът е доказал, че Огнян е фалшифицирал документи, за да натопи дядо.
– Значи дядо е бил невинен. Винаги съм знаела. – казах с облекчение.
– Да, но виж това. – Михаела отвори друга статия. – Няколко месеца след края на делото, Огнян е починал. Официалната версия е инфаркт. Но в статията се намеква, че обстоятелствата са били съмнителни.
– Също като при собственика на апартамента… – промълвих аз.
– Точно. Но това не е всичко. Разрових се и за Лилия. Няма много информация за нея. Но намерих едно нещо. Единствената ѝ близка роднина, която е подала сигнала за изчезването ѝ, е нейна леля. И знаеш ли къде живее тази леля?
Поклатих глава.
– В малък град. В същия град, от който е родом и Огнян, бащата на Пламен.
Свързахме двете точки. Всичко водеше към едно и също място, към едни и същи хора. Сянката на миналото беше дълга и тъмна и изглеждаше, че сега хвърляше своята прокоба върху всички ни.
– Трябва да говорим с тази жена, бабо. – каза Михаела. – Трябва да отидем в този град и да намерим лелята на Лилия. Тя е единственият човек, който може да ни каже истината.
Глава 6: Лилия
Пътуването до малкия град беше мълчаливо. И двете с Михаела бяхме потънали в мислите си. Пейзажът, който се сменяше през прозореца на автобуса, беше красив, но аз не го забелязвах. В ума ми се въртяха само имената: Стоян, Лилия, Огнян, Пламен. Имената на мъже и жени, свързани в трагична плетеница от любов, омраза и тайни.
Намерихме адреса на лелята на Лилия лесно. Беше малка, спретната къщичка с двор, пълен с цветя. На вратата ни посрещна възрастна жена с добри, но уморени очи. Представихме се и обяснихме, че търсим информация за племенницата ѝ. В началото тя беше недоверчива, но когато споменах името на Стоян, погледът ѝ се промени. Тя ни покани вътре и ни наля по чаша билков чай.
– Лилия… – въздъхна жената, сядайки срещу нас. – От години никой не е питал за нея. Полицията спря да я търси много отдавна. Аз съм единствената, която още пали свещичка за нея.
– Казвам се Невена. Аз съм… бях съпруга на Стоян. – казах тихо.
Жената ме погледна с изненада, а после с дълбоко съчувствие.
– Значи вие сте жената, на която той така и не посмя да каже истината.
Сърцето ми спря за миг.
– Каква истина? Моля ви, разкажете ми всичко, което знаете.
И тя разказа. Историята, която чух, не беше за изневяра и предателство. Беше история за саможертва, за дълг и за една невъзможна любов.
Лилия не е била любовница на Стоян. Тя е била дъщеря на Огнян, неговия враг.
Когато скандалът с фирмата избухнал, Стоян и Лилия вече се познавали и били влюбени. Те се срещали тайно, защото знаели, че баща ѝ никога няма да одобри връзката им. Лилия е била тази, която е открила фалшифицираните документи и ги е дала на Стоян, за да докаже невинността си в съда. Тя е предала собствения си баща в името на истината и на любовта си.
След като загубил делото, Огнян бил съсипан. Обвинил дъщеря си в предателство, отрекъл се от нея. Малко след това починал от инфаркт, но Лилия винаги е вярвала, че баща ѝ е бил убит от своите съмнителни бизнес партньори, които е въвлякъл в схемата срещу Стоян. Тя е знаела твърде много и е била в опасност.
Тогава Стоян е взел решение. Той е знаел, че не може да бъде с нея открито. Обществото никога не би приело връзката им, а и той е обичал мен и Александър и не е искал да разруши семейството си. Но не е можел и да я изостави. Чувствал се е отговорен за нея, задължен ѝ за това, че е рискувала всичко, за да го спаси.
Затова е създал „Лира Консулт“. Продал е наследствените си имоти, купил е апартамента и е открил сметката, за да ѝ осигури сигурност и анонимност. Апартаментът е бил нейното скривалище, парите – нейната издръжка. Те не са живеели там заедно. Срещали са се рядко, тайно, като приятели, свързани от обща трагична тайна. Стоян е бил нейният пазител, нейният единствен закрилник.
– Той я обичаше. – каза лелята с тиха тъга. – Но обичаше и вас. Беше разкъсан между дълга и сърцето си. Избра дълга и към двете ви. Опитваше се да ви защити, всяка по свой начин.
– А какво се случи с нея? Защо е изчезнала? – попита Михаела, която слушаше със сълзи на очи.
– Пламен. Синът на Огнян. Той никога не повярва, че баща му е виновен. Цял живот е растял с мисълта за отмъщение срещу Стоян. Когато порасна, той започна да търси Лилия. Обвиняваше я за смъртта на баща си. Преди около пет години я е открил. Заплашвал я е. Искал е пари, искал е да му прехвърли всичко, което Стоян ѝ е дал. Една вечер тя ми се обади, беше ужасена. Каза, че Пламен ще дойде да се срещне с нея. Каза ми, че ако нещо се случи, да знам, че той е виновен. Това беше последният път, в който я чух.
Стана ми лошо. Картината се изясни напълно. Пламен не просто е притискал Александър за пари. Той е изнудвал, заплашвал и най-вероятно е отговорен за изчезването на Лилия. И сега се е прицелил в сина ми, за да довърши отмъщението си.
Върнахме се вкъщи късно вечерта. Бях напълно опустошена, но и странно облекчена. Стоян не ме е предал. Той е бил герой, хванат в капана на трагични обстоятелства. Новината за сина ми обаче ме изпълваше с леден страх. Александър беше в опасност. Трябваше да действаме, и то бързо.
Първото, което направих, беше да се обадя на Симеон и да му разкажа всичко.
– Това е повече от семейна драма, Невена. Тук имаме изнудване, а вероятно и нещо много по-сериозно. Трябва да уведомим полицията.
– Не! – спрях го аз. – Не още. Пламен е опасен. Ако усети, че сме по петите му, не знам какво може да направи на Александър. Първо трябва да измъкнем сина ми от хватката му. Трябва да го накараме да проговори.
Имах план. Рискован, но беше единственият ни шанс.
На следващия ден отидох в къщата им. Десислава и Александър бяха там. Помолих Десислава да ни остави насаме с Александър. Тя се намръщи, но се съгласи.
Седнах срещу сина си. Той изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите.
– Сашо, трябва да ми кажеш истината. – започнах аз. – Знам, че си в беда. Знам за дълговете. Знам за Пламен.
Той ме погледна шокирано, после сведе глава, засрамен.
– Мамо, аз… съжалявам. Не исках да те тревожа. Щях да се справя.
– Как щеше да се справиш? Като позволиш на жена ти да продаде тайно имот, който не е неин? Имот, който баща ти е купил, за да защити една невинна жена от бащата на същия този Пламен, който сега те съсипва?
Александър вдигна глава, в очите му имаше пълно неразбиране. Разказах му всичко, което бях научила. За Лилия, за Огнян, за саможертвата на баща му. С всяка моя дума лицето му се променяше – от срам към гняв, а накрая към решителност. За първи път от месеци видях в очите му онази стара искра.
– Този мръсник… – прошепна той. – Значи през цялото време ме е лъгал. Разказваше ми как баща ми е съсипал баща му. Караше ме да се чувствам виновен. А всъщност…
– А всъщност той е престъпник. И ти трябва да ми помогнеш да го докажем. Трябва да го предизвикаш. Да се срещнеш с него и да го накараш да си признае какво е направил с Лилия.
– Но как? Той никога няма да си признае.
– Ще си признае. – казах аз. – Защото ти ще запишеш целия разговор.
Глава 7: Развръзката
Планът беше прост, но изключително опасен. Александър трябваше да се обади на Пламен и да поиска среща. Да му каже, че е намерил начин да му върне парите, но преди това иска да „изчистят въздуха“ помежду си. Да го накара да говори за миналото, за бащите им, за Лилия. Аз и Михаела, заедно със Симеон, щяхме да сме наблизо, в кола с полицейски служители, които Симеон беше успял да убеди да съдействат неофициално, само въз основа на нашите разкази. Записващото устройство беше миниатюрно, скрито в копчето на ризата на Александър.
Срещата беше уредена за следващата вечер в едно уединено заведение извън града. Място, избрано от Пламен. Напрежението беше почти непоносимо. Когато Александър тръгна, аз го прегърнах силно.
– Внимавай, сине. Моля те, внимавай. Не го провокирай прекалено. Просто го накарай да говори.
Той кимна, лицето му беше бледо, но решително.
– Не се притеснявай, мамо. Дължа го на татко. И на себе си.
Чакахме в колата, паркирана на стотина метра от заведението. През малкото прозорче виждахме входа. Времето минаваше мъчително бавно. Всяка минута ми се струваше цяла вечност. Слушахме разговора през малка слушалка, свързана със записа.
В началото говореха за пари. Гласът на Пламен беше студен и арогантен. Александър играеше ролята си перфектно. Звучеше примирен, победен.
– Добре, Пламене, ще получиш парите си. Просто искам да знам… защо? Защо тази омраза към семейството ми?
– Не е омраза, Сашо. Бизнес е. И справедливост. Баща ти съсипа моя. Взе му всичко. Аз просто си връщам това, което ни принадлежи.
– Не е вярно! – гласът на Александър трепна. – Баща ти е бил измамник! Опитал се е да натопи моя! Има доказателства, съдебно решение!
Настъпи мълчание. Усетих как Пламен е бил изненадан.
– Глупости. Стари истории, разказани от твоя баща. Истината е друга. И леля ти Лилия я знаеше много добре.
– Тя не ми е леля! – извика Александър. И тогава нанесе своя удар. – Знам какво си направил с нея. Знам, че си я заплашвал.
Чухме как стол се избутва рязко. Гласът на Пламен вече не беше студен, а заплашителен.
– Какво знаеш ти, бе? Какво ти е наговорила онази кучка?
– Нищо не ми е наговорила! Но ще проговори! Защото тя е жива, Пламене! Намерихме я! И тя ще разкаже на полицията всичко! За изнудването, за заплахите, за това как си се опитал да я убиеш!
Това беше лъжа. Блъф, който бяхме измислили със Симеон. Но той проработи.
– Жива? Не може да бъде… Аз… – Пламен се паникьоса. Започна да говори несвързано. – Тя сама падна! Спъна се по стълбите, докато се карахме! Не съм я бутнал! Просто я оставих там… в апартамента… Мислех, че е мъртва…
Това беше. Признанието. В този момент полицаите изскочиха от колата и нахлуха в заведението. Чухме викове, шум от борба. След няколко минути изведоха Пламен с белезници.
Всичко свърши.
Глава 8: Ново начало
Последвалите месеци бяха вихрушка от събития. Показанията на лелята на Лилия и записаното самопризнание на Пламен бяха достатъчни, за да бъде образувано сериозно дело срещу него. Полицията претърси тайния апартамент и откри доказателства, потвърждаващи думите му. Лилия наистина е била нападната там, но явно е успяла да избяга, тежко ранена. Уплашена за живота си, тя е изчезнала, без да се свърже с никого, дори с леля си. Сега, след ареста на Пламен, властите започнаха ново, мащабно издирване, с надеждата, че този път ще я намерят жива и здрава.
Фирмата на Александър беше спасена. Разкритията за дейността на Пламен доведоха до разплитането на цяла мрежа за измами и изнудване, което даде възможност на сина ми да предоговори дълговете си при по-добри условия. Той трябваше да продаде голямата им къща и да се преместят в по-скромно жилище, но за първи път от много време го видях спокоен и щастлив. Беше научил своя урок.
Връзката ми с Десислава беше най-трудната за възстановяване. Тя беше дълбоко засрамена от постъпката си. Извини ми се многократно, със сълзи на очи. Обясни ми за страха си, за паниката, за отчаяното си желание да спаси семейството си на всяка цена. Не я оправдах, но се опитах да я разбера. Прошката не дойде лесно, но в името на сина ми и внуците, реших да ѝ дам втори шанс. Стената между нас започна бавно да се руши, заменена от крехкото начало на едно ново, по-честно разбирателство.
Един ден, докато подреждах старите албуми, намерих една снимка на Стоян. Беше млад, усмихнат, пълен с живот. Погледнах го и вече не изпитвах болка или гняв. Изпитвах само любов и безкрайно уважение към мъжа, който беше направил невъзможния избор между две любови и два дълга, и се беше опитал да бъде честен и с двете.
Историята, която започна с едно отхвърляне и една разбита кутия на тавана, беше преобърнала живота на всички ни. Беше извадила на светло погребани тайни, излекувала стари рани и ни беше научила, че семейството не е просто съвършена фасада, а сложна, понякога болезнена, но винаги истинска връзка.
Няколко седмици по-късно телефонът иззвъня. Беше Александър.
– Мамо, какво ще правиш в неделя? Решихме с Десислава да направим едно барбекю в новия ни двор. Искаме да поканим и Михаела, и Даниел. И теб, разбира се. Ще дойдеш ли?
Усмихнах се.
– Разбира се, че ще дойда, миличък. Няма да го пропусна за нищо на света.
Защото вече знаех, че моето място е там. Не като „външен човек“, а като център, около който моето сложно, несъвършено, но безкрайно обичано семейство, отново се събираше.