„Пак засядаме на прелеза – въздъхна Клавдия Петровна, нагласяйки вълнения си шал. – Как мислиш, Аня, дали ще имаме късмет да намерим някое кюлче злато на релсите?“
„Да бе – усмихнах се криво. – По-вероятно е да намериш замръзнала врана.“
Ноемврийският вятър пронизваше до костите. Прибирах се от късната смяна на гарата, където от години работех като касиерка. Небето беше толкова ниско, сякаш всеки миг можеше да се срине върху главите ни. Уличните лампи край железопътните линии светеха през една, така че пътят ми към дома се превърна в странен танц на светлина и сянка.
След смъртта на Николай – бяха минали вече три години, но все още ме болеше, когато го споменех – често оставах до късно в работата. В къщи ме чакаха само тишината и едно радио в кухнята. Понякога пишех писма на приятелката си Тамара в Новосибирск, но тя рядко отговаряше – имаше три деца и не ѝ оставаше време за писма.
Тази вечер реших да мина напряко по допълнителните коловози. Краката ми бучаха от умора, когато чух звук. Отначало помислих, че си въобразявам. Но звукът се повтори – тих плач, като на котенце.
„Мац-мац“ – повиках, взирайки се в тъмнината между траверсите.
Плачът стана по-отчетлив. Беше детски плач, без никакво съмнение.
Сърцето ми прескочи. Забързах натам, като се препъвах в камъните и замръзналата земя. Зад купчина стари траверси, свита на кълбо, седеше малко момиченце. При оскъдната светлина на фенера видях мръсното ѝ, опръскано със сълзи лице и огромните ѝ изплашени очи.
„Господи“ – прошепнах, коленичейки. – „Как се озова тук?“
Момиченцето – не повече от петгодишно – се сви още по-плътно и замълча.
„Замръзнала си“ – докоснах бузката ѝ. Беше леденостудена. – „Хайде, ела с мен, у дома ще пием чай с малиново сладко.“
Не се съпротивляваше, когато я взех в ръце. Лека като перце беше.
„Казвам се Анна Василиевна“ – говорех, докато я носех към дома си. – „Живея наблизо. Имам котарак Васили – беладжия е, все гледа да се изпишка в пантофите ми, ако забравя да го нахраня навреме.“
Момиченцето мълчеше, но почувствах как постепенно се отпуска и се сгушва в рамото ми.
Вкъщи първо накладох печката. Докато водата завираше, ѝ дадох гореща супа. Тя ядеше лакомо, но пък доста прилежно, като ме поглеждаше изпод вежди.
„Не се плаши“ – усмихнах ѝ се. – „Никой няма да те нарани.“
След като я изкъпах, ѝ облякох старата си нощница (наложи се да подвия ръкавите десетина пъти) и тогава най-после проговори:
„Няма да ме изгониш ли?“
„Няма“ – отвърнах, докато разресвах сплъстената ѝ коса. – „Ще ми кажеш ли как се казваш?“
„Лена“ – прошепна тя. – „Леночка.“
На следващия ден полицията само вдигна рамене. Не бяха получавали сигнал за изчезнало дете. Младият полицай въздъхна съчувствено:
„Ще трябва да я пратим в сиропиталище. Разбирате, процедурата е такава…“
„Не“ – казах твърдо. – „Няма.“
„Ама, Анна Василиевна“ – поколеба се той, – „вие живеете сама…“
„И какво от това? Ще се справя. Не съм чак толкова млада.“
Същата вечер, докато седеше в кухнята с чаша мляко, Леночка внезапно попита:
„Защо не си имала деца?“
Едва не изтървах черпака:
„Кой ти каза, че не съм имала?“
„Няма снимки“ – сви рамене тя.
„Умница“ – усмихнах се горчиво. – „Може би така е било писано. Но вече си имам теб.“
Тя се усмихна – за пръв път през тези дни – и аз разбрах: никога няма да я дам. Каквото и да стане.
„Мамо, защо на тази снимка си с толкова странна рокля?“ – Леночка държеше стара фотография, на която бях с най-хубавата си крепдешинена рокля.
„Не е странна, тогава беше модерна. Цяла година чаках на опашка за тази материя.“
Съдебните процедури около попечителството се точиха три месеца. Безкрайни бумаги, безкрайни канцеларии, скептични погледи от чиновниците. „Осъзнавате ли отговорността? Ами ако родителите ѝ се появят? Как ще я издържате?“
Аз само свивах рамене: „Няк somehow ще се оправим.“ А нощем броях стотинките, пресмятах как да ми стигне заплатата за двама. От старите пердета ѝ уших рокличка, а от палтото си ѝ направих жакет.
Съседите шушукаха зад гърба ми: „Защо ѝ е това? Няма си свои деца, та гледа чуждо. Я си представи, ако детето има лоши гени…“
Особено настойчива беше Нина Степановна от първия етаж. Всеки път, щом ни видеше пред входа, тежко въздишаше и превърташе очи: „Ох, Анна, ще си имаш ядове с нея…“
Веднъж на Леночка ѝ писна:
„Пък вие, лельо Нина, сигурно завиждате. Вашият син е пораснал и дори не идва да ви види.“
Едва се сдържах да не избухна в смях, гледайки как съседката се вкамени. Разбира се, после у дома смъмрих Леночка за дързостта ѝ, но дълбоко в себе си се гордеех – детето придобива характер.
Постепенно животът си влезе в релси. Леночка тръгна в първи клас, а аз започнах работа като чистачка в тяхното училище – за да съм ѝ по-близо. Учителките не можеха да ѝ се нарадват: схватлива, всичко ѝ е ясно отведнъж.
Вечер често седяхме на старата маса в трапезарията – аз проверявах тетрадките ѝ, тя пишеше домашни. Понякога внезапно вдигаше поглед от учебника:
„Мамо, вярно ли е, че някога буквите се пишели по друг начин?“
„Кой ти го каза?“
„Едно момче в класа. Разправя, че баба му навремето пишела с ятове.“
„И ти какво му отговори?“
„Че сега не е важно за ятовете, а да не правим грешки.“
През редките почивни дни си правехме малки празници. Печяхме пироги, правехме сладко, а зимно време – пелмени. Леночка обожаваше цялата подготовка, макар че успяваше да се омаже в брашно повече, отколкото да направи пелмени. Тези пелмени почти не бяха пълни с месо, но все пак бяха нещо.
„Мамо, виж, този пелмен прилича на директора на училището!“ – смееше се, показвайки ми едно кривичко топче.
„Хайде, подай ми го, че ако попадне в супата, ще е неудобно.“
Имаше, разбира се, и трудности. В шести клас Леночка попадна в компания на по-големи ученици. Започна да бяга от уроци, да се държи грубо. Нощем не можех да спя, все си мислех – къде сбърках, какво не доогледах?
Кулминацията беше, когато тя избяга от вкъщи. Намерих бележка на масата: „Не ме търси, не съм ти истинска дъщеря.“ Разтреперах се. Усетих, че е отишла на гарата. И точно там я заварих – седеше на същата пейка, на която се намерихме за пръв път. Беше замръзнала и плачеше.
„Е, къде смяташе да отидеш?“ – попитах, сядайки до нея.
„Не знам…“ – подсмъркна тя. – „Просто… всички казват, че не си ми истинската майка.“
„А какво е ‚истинска‘ майка? Онази, която те остави на студа?“
„Прости…“ – притисна се в рамото ми и зарида. – „Повече няма да правя така.“
Вкъщи, на чай с малиново сладко (същия, както в първата вечер), внезапно попита:
„Случва ли се да съжаляваш, че ме взе?“
„Случва ли ти се да съжаляваш, че остана при мен?“
Погледнахме се и избухнахме в смях.
Неусетно минаваше времето. Леночка порасна, промени се. От тромаво тийнейджърче се превърна в красива девойка. След гимназията реши да учи медицина – искала да помага на хората. Аз само се радвах: значи всички онези години, в които я учех на доброта, не са били напразни.
Спомням си как един ден се прибра след завършване на училище – щастлива, с медал на гърдите. Седна до мен на дивана:
„Мамо, мислих много… Казват, че няма случайности. Може би беше съдба да минеш тогава оттам?“
„Може и да беше съдба“ – усмихнах се. – „Но ще ти кажа нещо: съдбата си е съдба, но изборът винаги е наш.“
Тогава за пръв път ми разказа за миналото си. За майка си алкохоличка, за побоищата, как веднъж довела поредния ухажор и онзи мъж… Леночка не довърши, но аз разбрах. В онзи ден тя избягала от дома си и никога не се върнала.
„Дълго се страхувах, че и ти ще се окажеш такава“ – призна ми. – „Но после осъзнах: истинската любов не е до кръвта, а в сърцето.“
Когато дойде време да заминава за института, и двете плакахме. Събрах всичко, което можех да ѝ дам: един стар куфар, малко пари, буркан със сладко…
„Мамо, стига си се суетила, вече не съм малка!“
„За мен винаги ще си останеш малка.“
После дойдоха писма, редки обаждания от улични телефони, кратки гостувания по празниците. Леночка се справяше чудесно, работеше като санитарка в болница. Гордеех се с нея и често се улавях да си мисля: колко е хубаво, че тогава през ’75-а не подминах онова място.
Срам ме е да призная, но имаше момент, в който едва не се отказах. Още първата година, когато парите свършиха напълно, а заплатата не стигаше дори за хляб. Бях на косъм да отида в отдела за настойничество… И тогава съседката отгоре, Мария Ивановна, ми донесе цяла торба детски дрешки – внучката ѝ ги била израсла.
„Дръж се, Анютка“ – каза. – „Бог не ти е пратил момиченцето за нищо.“
И аз се държах. Научих се да кърпя, да шия, да правя чудеса в кухнята от почти нищо. Леночка никога не се оплака, дори когато трябваше да носи преправени дрехи или да яде картофена супа три дни подред.
Помня как веднъж седяхме в кухнята, след като Леночка се върна от първата си практика в болницата. Беше уморена, но доволна, грееше ръцете си на чаша чай:
„Мамо, мислех си… Всички се оплакват от съветското детство – нямало нищо, не можело да се намери нищо. А аз си спомням само как правехме пелмени и слушахме ‚Театър пред микрофона‘, как ми сплиташ косата и ми разказваш приказки. Даже оная стара рокличка, която уши от полата си, ми беше любима – още и дантела беше пришила на подгъва…“
На дипломирането ѝ като фелдшер в медицинския техникум се събра цялата ни „гарова“ компания. Клавдия Петровна бе облякла най-хубавия си костюм, пазен за официални случаи, Зина касиерката донесе огромен букет божури от градината си. Дори Нина Степановна се довлече, макар вече да ходеше трудно.
Когато Леночка излезе на сцената да получи дипломата си, видях как познатите ни дискретно бършат сълзи с кърпичка. Спомних си как някога говореха…
„Аня“ – Нина Степановна ме побутна по лакътя, – „прости ми, дърта глупачка. Помниш ли как все те карах да се отказваш, защо ти е това момиче? А виж каква дъщеря отгледа – лекар! Не се мъчи с нея, както пророкувах, а намери щастието си.“
Наблюдавах как моята дъщеря, вече лекарката Елена Анатолиевна, приема поздравления от преподавателите и си мислех: всяка бръчка на лицето ми, всяка безсънна нощ до леглото ѝ, всяка кръпка на някоя стара дреха – всичко това си е струвало. Господи, колко много си е струвало…
А Леночка наистина стана прекрасен лекар. „С божия дар“, казваха колегите ѝ. Но за мен винаги ще си остане онова малко момиченце от релсите, което един ден промени целия ми живот.
А след години тя ми подари къща! Нека тя сама да ви разкаже:
Дълго бях замисляла тази изненада за мама. Пестях, работех на две места, вземах нощни смени, влагам разумно парите… Избирах къщата внимателно – едноетажна, за да не ѝ се налага да се качва по стълби; с голяма градина, в която да отглежда любимите си божури.
Когато дойдох да я взема оня мартенски ден, тя се суетеше в кухнята, печеше прочутите си пироги:
„Леночка, защо не ме предупреди! Да бях пооправила…“
„Мамо, зарежи подреждането. Тръгваме, имаме важна работа.“
„Каква работа?“ – попита, бършейки си ръцете в престилката. – „Тестото ми втасва…“
„Тестото ще почака.“
През целия път се опитваше да разбере къде я водя. Аз заобикалях въпроса, макар сърцето ми да биеше лудо от вълнение. Когато свихме по селския път, мама стана подозрителна:
„Лен, да не ме караш в някоя болница? Нали съм здрава!“
„Още по-хубаво“ – намигнах.
Пред портата на новата къща тя спря. Просторна веранда, светли прозорци, ябълкови дървета в двора…
„Ех, хората добре живеят“ – въздъхна.
„От днес тук ще живееш ти.“
Първо не ми повярва. После се разплака. Обикаляше стаите, пипаше стените, сякаш да провери дали не сънува.
„Мило дете, как… Това сигурно е струвало цяло състояние…“
„Нали заради това се трепя в частната клиника вече толкова години? Та да не мръзнеш на стари години в оная ‚хрушчовка‘.“
Още цяла седмица останахме в стария апартамент, за да съберем багажа. Всяка дреболия носеше спомени. Ето я изтърканата покривка, на която се учех да пиша букви. Ето чашата с отчупената дръжка – счупих я в първия ден, когато ръцете ми трепереха от страх. Мама тогава не ме нахока, само я залепи и каза: „Е, сега е специална.“
Съседите помогнаха с пренасянето. Даже и Нина Степановна дотътри прочутия си „Наполеон“:
„Да не ни забравяш, Василиевна. Кой ще ме осведомява за новините?“
На новото място мама буквално разцъфтя. Направи зеленчукова градинка, сади цветя. Сутрин сядаше в беседката, пиеше чай и гледаше изгрева. Казва, че никога не е спала толкова сладко – тишина, птички пеят.
Само понякога забелязвах как кротко бърше сълзи, като гледа старите снимки. Най-често онази, на която сме до новогодишната елха – аз на шест години, с рокличка, преправена от перде, сияеща от радост.
„Знаеш ли“ – каза ми една вечер, докато седяхме на верандата, – „едва не подминах онази вечер. Беше тъмно, страшно… Но си помислих – ами ако някой там има нужда от помощ?“
„И виж как стана, а?“ – хванах ръката ѝ. – „Ти спаси мен, а сега аз спасявам теб.“
„Глупаче“ – потупа ме по главата, както някога. – „Ти си ме спасила отдавна. От самотата, от празнотата… След като почина мъжът ми, бях съвсем изгубена. А ти се появи – и животът пак придоби смисъл.“
Наскоро излязох в отпуск и преместих кабинета си в пристройката на къщата, за да приемам пациенти там – и бездруго половината град идва при мен. А най-важното – ще съм близо до мама.
Вечер още пием чай с малиново сладко. Само че вече не в тясната кухня, а на широка веранда. Мама започна нова традиция – пече пироги за едно близко сиропиталище.
„Може“ – казва тя, – „и там да чака някоя съдба?“
А аз я гледам и си мисля: колко е хубаво да имаш възможността да благодариш на човека, който ти е дал живот. Не първия, биологичния, а истинския – изпълнен с обич, грижа и топлина.
И нека казват, че чудеса не стават. Аз знам: главното чудо се случи в онази студена ноемврийска вечер на 1975-а, когато една самотна жена не подмина замръзналото дете на релсите. Всичко останало е просто благодарност за това чудо.
Сега всяка вечер влизам в стаята на мама, приглаждам ѝ одеялото и я целувам по бузата – така, както тя правеше, когато бях малка. И всеки път тя прошепва:
„Благодаря ти, моето момиче.“
„Благодаря на теб, мамо. За всичко.“