Приказна сватба. Татяна си бе мечтала за този ден от дете. Представяше си го като най-щастливия, най-светлия момент в живота си, началото на вечността с мъжа, когото обича. Но още от сутринта, всичко започна да се разпада на малки, остри парчета.
Първо, гримьорката, с която беше уговорила всичко месеци по-рано, се обади със сънен глас и без никакво обяснение съобщи, че няма да дойде. Татяна едва сдържа разочарованието си, но майка ѝ Светлана бързо пое нещата в свои ръце. „Ще те направим още по-красива! Не е моментът да плачеш за един грим“ – каза тя с топлота, която винаги успяваше да я успокои. Татяна си спомни думите на Емил, че е най-красива без грим, и преглътна горчивината.
После закъсня и той. Емил попаднал в задръстване и се наложи родителите ѝ, Светлана и баща ѝ Димитър, да я закарат до ритуалната зала. В колата, докато светлините на града се сливаха в размазани линии, Татяна прошепна на майка си:
„Мамо… може би не трябва да се омъжвам? Всичко е срещу нас днес. Може да е знак…“
„Глупости!“ – сряза я Светлана с така познатата ѝ твърдост. „За един грим и задръстване ли ще развалиш живота си? Ако се обичате, това е най-важното.“
Ала лошите знаци продължаваха да се трупат. Малко преди церемонията, дойде съобщение от фотографа, че е счупил апарата си и няма да дойде. Татяна се почувства на ръба, но стисна зъби. Само няколко минути я деляха от него. Когато най-сетне го видя, сякаш всичко друго изчезна. Емил я гледаше с любов и топлина, която пресуши всяко съмнение. В този момент тя повярва, че всичко ще бъде наред.
Церемонията мина като на магия. Казаха си „да“, размениха пръстени и точно когато Татяна си помисли, че най-лошото е зад гърба ѝ, свекървата Милена нахлу с ледено изражение.
„Таня, аз не разбрах… какво става тук?!“ – тросна се тя, сякаш не поздравяваше младоженката, а я изправяше пред съд.
„Какво имате предвид?“ – попита Татяна, настръхнала от студенината в гласа ѝ.
„Ами това, че вашите не дадоха и стотинка за сватбата! Нямат работа на нашето тържество! Да стават и да си вървят!“
Татяна онемя. Сърцето ѝ се смрази. Не можеше да повярва на ушите си. Наблизо, Светлана и Димитър стояха пребледнели от унижение. Най-лошото бе, че Емил мълчеше. Той дори не се опита да защити жена си.
„Госпожо Милена, ако това е някаква шега, тя е крайно неуместна. И без това от сутринта всичко е наопаки…“ – прошепна Татяна, опитвайки се да овладее треперещия си глас.
„Шеги ли?! Светле, ако дъщеря ти не може да каже сама – аз ще го кажа! Вие с мъжа ти нито лев не дадохте. Имейте малко достойнство и си тръгнете.“
Татяна погледна ресторанта – почти всички лица ѝ бяха непознати. Роднини на свекървата? Приятели на Емил? И защо, по дяволите, той мълчи?!
„Банкетът го платихме с моите и на Емил спестявания…“ – промълви тя.
„Е, именно – вие двамата. А твоите какво? Празна чиния искат ли?“
Майката на Татяна сдържаше сълзите си, но по лицето ѝ пробяга сянка на дълбока, изпепеляваща болка.
„Таня, не се притеснявай, миличка. Ще си тръгнем. Нямаше да дойдем заради трапезата…“
Татяна пак потърси с поглед Емил. Нямаше го… беше на масата, вдигнал чашата. Тя почувства, че нещо вътре в нея се пречупва.
След като родителите ѝ си тръгнаха унизени, Емил я поведе към масата. В момента, в който гостите извикаха “Горчиво!” и Емил посегна да я целуне, Татяна го отблъсна. Сърцето ѝ кървеше. Тя осъзна: тази сватба никога не е била за нея. И този мъж също…
„Таня, какво ти стана? Хайде, гостите чакат…“ – прошепна той, видимо притеснен от вниманието, което привличаха.
„Целувай ги тях, щом ти е толкова весело!“ – процеди тя през зъби и избяга от ресторанта.
Тичаше, без да спира. Сватбената ѝ рокля се влачеше по асфалта, а токчетата ѝ отекваха в тишината на нощта. Най-страшното беше, че никой не тръгна след нея. Нито Емил, нито някой от неговите гости. Тя беше сама. Абсолютно сама в един свят, който само преди минути смяташе за свой. Тази „приказка“ беше приключила. А тя дори не подозираше, че това е само началото на един съвсем различен живот.
Глава Втора: Самотата и новата зора
След като избяга от ресторанта, Татяна се озова на един пуст булевард. Сърцето ѝ биеше бясно, а гърлото ѝ се свиваше от смесица от гняв, унижение и дълбока, пронизваща болка. Тя се свлече на една пейка и събра коленете си към гърдите. Роклята ѝ, някога символ на чистота и щастие, сега изглеждаше като тежък, безсмислен костюм. Докато сълзите се търкаляха по лицето ѝ, тя извади телефона си и набра номера на майка си.
„Таня… миличка, къде си?“ – гласът на Светлана беше пълен с тревога.
„Мамо… аз… избягах.“
„Знам, знам… родителите на Емил се обадиха… той се притеснявал за теб, но не искал да привлича внимание. Къде си, дъще? Ще дойдем да те вземем.“
„Не!“ – извика Татяна, изненадана от собствената си твърдост. „Не идвайте. Не искам да ви виждам унижени повече. Искам… искам да си остана сама за малко. Моля те.“
Светлана, интуитивно усещайки, че Татяна има нужда от пространство, се съгласи. „Добре. Но… моля те, обади ми се, когато стигнеш у дома.“
Татяна затвори. Тя не можеше да се върне в апартамента, който си беше избрала с Емил. Всичките ѝ неща бяха там – снимки, спомени, мечти. Тя не искаше да вижда нищо от това. Вместо това, тя отиде до близкия хотел. Резервира стая, плати с последните си пари в брой и се качи в асансьора. Когато се огледа в огледалото на асансьора, видя едно чуждо лице – изцапано от грим, с разрошена коса и празен поглед. Не беше принцесата от приказките, а разбита жена.
На следващата сутрин, Татяна се събуди от пронизващата слънчева светлина, която нахлуваше през прозореца. Главата ѝ бучеше, а тялото ѝ беше натъртено от дългото тичане. Свали роклята си, която вече миришеше на дим и прах, и я хвърли в един ъгъл. Обърна се и погледна хотела – луксозен, но студен. На рецепцията я посрещна млад мъж на име Борис. Той беше управител на хотела и имаше проницателни сини очи. Той я погледна с леко притеснение.
„Госпожице, всичко наред ли е? Роклята ви…“
Татяна вдигна глава и го погледна. „Напълно. Просто… ми трябва почивка.“
Тя излезе от хотела и се разходи из града. Вървеше по улиците, сякаш беше призрак. Всяка двойка, която минаваше покрай нея, я караше да почувства още по-силно болката. Тя стигна до една малка книжарница и влезе вътре. Беше топло и уютно. Една жена на средна възраст, на име Мария, я посрещна с усмивка.
„Добре дошла! Търсите ли нещо конкретно?“
„Просто… нещо за четене.“
Мария я погледна замислено. „Виждам, че денят ви не е бил лек. Позволете ми да ви препоръчам едно заглавие. Една книга, която разказва за ново начало.“
Тя подаде на Татяна една книга с твърди корици. Заглавието беше „Пътят на самотната луна“. Татяна я взе и седна на едно малко столче в ъгъла. Започна да чете и постепенно се потопи в историята на героинята, която също като нея се бе изгубила в живота. Когато вдигна очи, беше изминал цял час. Мария се беше приближила.
„Е, как е?“
„Много… силна.“
„Знам. Понякога просто имаме нужда от малко вдъхновение, за да продължим напред.“
Татяна плати за книгата и излезе. За първи път от два дни насам, тя се почувства малко по-добре. Разбираше, че не може да продължава да се крие в хотелска стая. Тя имаше нужда от работа, от ново място за живеене. Тя беше учителка по литература, но не искаше да се връща в старото си училище. Имаше нужда от нещо съвсем ново.
Следващите дни бяха мъчителни. Тя се обади на родителите си и им обясни, че се нуждае от време за себе си. Те, макар и притеснени, уважиха желанието ѝ. Започна да търси работа в различни сайтове. И така, докато търсеше, попадна на една обява за помощник-мениджър в малко, непознато издателство. Работата беше в друг град – Варна. Едно ново начало. Татяна изпрати автобиографията си, без да се замисля. На следващия ден ѝ се обадиха за интервю. Тя усети, че това е знак.
Интервюто беше при собственика на издателството, мъж на име Константин. Беше на около петдесет години, с прошарена коса и интелигентни, проницателни очи. Той я попита защо иска да смени професията си. Татяна, събирайки целия си кураж, му разказа част от историята си. За сватбата, за Емил, за болката. Разказа му как се е почувствала, когато родителите ѝ са били унижени.
Константин я изслуша внимателно. „Знам какво е да изграждаш нещо от нулата, госпожице. Имам нужда от човек, който е готов да се бори. Да започне отначало. Вие ми изглеждате точно такъв човек.“
Той ѝ предложи работата. Заплатата беше скромна, но достатъчна, за да се издържа. Татяна прие веднага. В същия ден тя се обади на хазяина си и му каза, че напуска. След няколко дни се сбогува с родителите си и отпътува за Варна. Оставяйки всичко старо зад гърба си.
Глава Трета: Сблъсък на светове
Варна посрещна Татяна с морски бриз и солен въздух. Тя намери малък апартамент на тиха уличка и започна да работи в издателството. Работата беше трудна, но интересна. Тя се грижеше за връзките с авторите, за маркетинга, за счетоводството. Издателството се занимаваше с издаването на малки, независими автори. Нямаше нищо общо с луксозния живот, който беше очаквала с Емил, но беше свой.
Дните минаваха в работа, в четене на ръкописи, в разговори с автори. Татяна постепенно започна да се възстановява. Все още изпитваше болка от предателството на Емил, но тя беше станала по-тъпа, по-поносима. Понякога се питаше какво ли прави той, дали се е оженил за друга. Но бързо пропъждаше тези мисли от главата си. Тя беше нова жена, с нов живот.
Един ден, докато преглеждаше пощенската кутия на издателството, видя плик с познат почерк. Беше от Емил. Замръзна. Ръцете ѝ се разтрепериха. Не искаше да го отваря, но любопитството ѝ беше по-силно от страха. Тя разкъса плика и прочете писмото. Емил ѝ пишеше, че съжалява, че е бил глупав, че е оставил майка му да я унижи. Пишеше, че я обича и иска да се върне при него. Той ѝ разказа, че животът му е празен без нея. Беше подписал писмото с „Твоят завинаги, Емил“. Татяна сгъна писмото и го хвърли в кошчето. Единствената ѝ реакция беше празнота. Тя беше продължила напред.
Една вечер, докато се връщаше от работа, видя един мъж, седнал на една пейка. Беше със счупена ръка и изцапани дрехи. Тя го позна. Беше фотографът от сватбата, който се беше обадил, че е счупил апарата си. Тя се поколеба, но накрая се приближи.
„Здравейте. Вие сте… фотографът от сватбата.“
Мъжът вдигна глава. „Аз… да. Защо не съм изненадан, че виждам точно вас?“
„Защо?“
„Защото вие бяхте единствената, която изглеждаше, че има душа там. Всички други бяха… празни.“
Мъжът се представи – казваше се Симо. Разказа ѝ, че е бил в тежко състояние. Ръката му наистина е била счупена, но не и апаратът му. Фотографът на Милена, един от нейните познати, му беше платил, за да не дойде. Симо беше в дългове и нямаше друг избор. Разказа ѝ и за още нещо. За финансовите проблеми на Емил и родителите му. За огромните дългове, които са имали. Затова са поискали парите от нейните родители.
„Не знам защо ви казвам всичко това… просто искам да знаете истината. Че не е било заради вас. Било е заради пари.“
Татяна го изслуша. Тя почувства една смесица от гняв и облекчение. Не беше тя виновна. Всичко е било един голям план. Симо ѝ даде един диск със снимки. „Това е за вас. Снимки от преди сватбата. Може би ще ви харесат.“
Татяна взе диска и го покани да пият по едно кафе. Те говориха с часове. Татяна му разказа за новия си живот, за издателството. Симо ѝ разказа за живота си. За това как е изгубил всичко. Татяна му предложи работа. Да снима събитията на издателството. Симо прие. Те станаха приятели. Симо имаше нужда от нов шанс, а Татяна беше човекът, който му го даде.
Една сутрин, докато пиеше кафето си в един малък ресторант, Татяна чува глас, който познава. Беше гласът на Борис, управителят на хотела, в който беше отседнала. Той беше облечен с елегантен костюм и изглеждаше изключително добре. Татяна се обърна и го видя да седи на една маса с мъж и жена. Те обсъждаха някакъв проект. Борис я видя и се усмихна.
„Здравейте. Не очаквах да ви видя тук.“
„Аз също. Работя в издателството наблизо.“
„Издателство? Аз съм в сферата на хотелиерството, но сега… мисля за нещо ново. Имам нужда от партньор за един проект. Може би можем да поговорим някой ден?“
Татяна се съгласи. Една седмица по-късно, Борис я покани на вечеря. Те говориха с часове. Той ѝ разказа, че има мечта да отвори малък, бутиков хотел, в който да се провеждат литературни събития. Татяна беше възхитена. Тя му разказа за работата си в издателството, за мечтата си да издава млади автори. Те си пасваха. Борис беше амбициозен и скромен. Той не искаше да се хвали, просто искаше да работи.
В един момент, докато говореха, той я погледна и каза: „Аз… аз си спомних за вас. Първия път, когато ви видях. Всички останали виждаха роклята, аз видях очите ви. Имаше толкова много болка в тях.“
Татяна се усмихна. За първи път някой виждаше истинското ѝ лице, а не маската, която беше сложила. След няколко седмици, Татяна и Борис започнаха да се срещат по-често. Те бяха много различни – той беше прагматичен, тя – по-романтична. Но се допълваха.
Една вечер, докато се разхождаха по плажа, Борис я хвана за ръката. „Аз… искам да ви кажа нещо. Аз съм семеен.“
Татяна се отдръпна. Сърцето ѝ замръзна. Отново.
„Моля те, изслушай ме. Бях женен, но се разделихме преди две години. Тя… тя беше алчна. Тя искаше да се занимава с политика и финанси, за да стане известна, да влезе в света на богатите. А аз исках само да отворя този хотел.“
Той ѝ разказа за бившата си съпруга – Виктория. Тя беше амбициозна, студена и властна жена. Тя беше израснала в семейство на политици. Баща ѝ, Иван, беше министър. Тя го остави, защото той не искаше да се занимава с политика, а само с хотели.
„Тя не можеше да разбере, че аз не искам пари и власт. Искам просто да правя това, което обичам. Тя се опита да ме разори, но не успя.“
Татяна го изслуша. Тя осъзна, че и той е бил предаден. Тя се почувства по-близо до него от всякога.
Глава Четвърта: Мъдростта на Магдалена
След месеци на срещи, работа и разговори, Татяна и Борис започнаха връзка. Тя се чувстваше щастлива. Помогна му да напише бизнес план за новия хотел, а той ѝ помогна да намери нов автор за издателството. Симо стана официален фотограф на издателството и на новия им проект. Те станаха трио – Татяна, Борис и Симо – всеки със своите рани и мечти. Те се допълваха и се подкрепяха.
Една вечер, докато Татяна разговаряше с Борис по телефона, вратата на апартамента ѝ се отвори. В стаята влезе майка ѝ. „Мамо?! Какво правиш тук?“
„Разбрах, че си във Варна. Трябваше да те видя. Не се обаждаш, не пишеш.“
„Аз съм добре. Имам си работа, приятели…“
„Таня, дойдох да ти кажа, че баща ти се е разболял. Сърцето му… лекарите казаха, че е от стрес. От цялата тази история с Милена.“
Татяна почувства как кръвта ѝ се смразява. „Аз… ще дойда. Веднага.“
„Не. Аз ще ти кажа, когато е време. Сега не можеш да направиш нищо. Трябва да знаеш, че Емил ни се обади отново. Иска да се срещне с нас. И с теб. Той имал някаква голяма новина.“
Татяна отказа да се срещне с него. Тя не искаше да вижда нито него, нито Милена. Но майка ѝ, Светлана, ѝ разказа, че Милена е в болница с тежко заболяване. Имала нужда от пари за лечение, но нямала нито лев. А Емил бил разорен. Нямало и следа от богатството, което твърдяха, че имат. Всичко било театър.
Татяна се почувства… нищо. Само съжаление.
Светлана, виждайки промяната в дъщеря си, я прегърна. „Аз се радвам, че си щастлива. Имате ли връзка с този мъж? Борис, нали?“
„Да, мамо. Той е различен. Той е добър. Ние… ние си правим живот, който е само наш. Няма лъжи. Няма театър.“
Светлана се усмихна. „Добре. Тогава аз ще се връщам. А ти… не забравяй, че винаги съм до теб.“
След като майка ѝ си тръгна, Татяна се обади на Борис. Разказа му за разговора с майка си. Той я прегърна през телефона. „Не мисли за това. Минало е. Важно е настоящето.“
Татяна и Борис започнаха да работят още по-усилено. Заедно те отвориха бутиковия хотел „Луната“ – на името на книгата, която беше променила живота на Татяна. Хотелът беше пълен с книги, с уютни кресла и с картини на Симо. В него се провеждаха литературни четения, срещи с автори, семинари. Хотелът беше успешен.
Един ден, докато Татяна се подготвяше за среща с един автор, видя непозната жена. Беше на около петдесет години, облечена елегантно, с изискан вид. Тя се приближи до нея.
„Здравейте. Аз съм Магдалена. Вие сте собственичката, нали? Или партньорката на Борис?“
„Аз съм Татяна.“
„Аз съм близка приятелка на Борис. Ние се познаваме от години.“
Татяна почувства лека тревога. Защо Борис не ѝ е разказвал за Магдалена?
„Той ми е разказвал за вас. За това колко сте различна от… от нея.“
„От коя?“
„От бившата му жена. Виктория. Тя… тя е моя приятелка.“
Сърцето на Татяна се сви. „Вие сте приятелки?!“
„Да. Ние се познаваме от дете. Тя е… сложна жена. Тя е много амбициозна. Сега, след като се раздели с Борис, тя започна да се занимава с политика. Сега е един от най-влиятелните хора в града.“
Магдалена ѝ разказа, че Виктория се е опитала да саботира проекта на Борис. Но Борис не ѝ е казал, за да не я притеснява.
„Тя е много силна. Но е и много самотна. Винаги се е опитвала да намери щастието в парите и властта.“
Татяна погледна Магдалена. Тя виждаше не просто приятелка на бившата жена на Борис, а една мъдра жена, която се опитваше да ѝ помогне да разбере какво се случва.
„Аз… аз не знам какво да кажа.“
„Кажи на Борис, че ако има нужда от помощ, той може да разчита на мен. Аз не харесвам нейните методи. Тя… тя няма да се спре.“
Магдалена се обърна и си тръгна. Татяна остана сама. Тя беше шокирана. Отново лъжи, отново интриги.
Вечерта, Татяна разказа всичко на Борис. Той се почувства засрамен. „Трябваше да ти кажа. Аз просто… не исках да те притеснявам. Тя… тя наистина е много опасна.“
„Борис, аз съм твоя партньорка. В добро и зло. Не можеш да криеш неща от мен. Аз искам да знам. Искам да се боря с теб.“
Борис я прегърна. Той знаеше, че тя е човекът за него. Те бяха екип. Той ѝ разказа всичко. За това как Виктория се е опитала да му открадне проекта, как го е заплашвала, че ще го разори. Но той не се е поддал.
„Аз нямам нищо против нея. Аз просто искам да си живея живота. Да си отворя този хотел. Да пиша книги. Да съм с теб.“
„Знам. И аз съм с теб. Винаги.“
Глава Пета: Крахът на лъжите
Години по-късно, хотел „Луната“ стана едно от най-популярните места в града. Татяна и Борис се ожениха. Имаха две деца – момиче на име Ели и момче на име Никола. Симо стана техен кръстник и най-добър приятел. Светлана и Димитър бяха щастливи, че дъщеря им е намерила истинското щастие. Емил, от друга страна, беше изчезнал. Никой не знаеше какво се е случило с него. Милена почина няколко месеца след сватбата на Татяна.
Една вечер, докато Татяна си почиваше в кабинета си, видя мъж, който се приближава към хотела. Беше Емил. Беше слаб, изтощен и изглеждаше с години по-възрастен. Той влезе в хотела и седна на една маса. Татяна се приближи до него.
„Емил… какво правиш тук?“
„Дойдох… да те видя. Да видя колко си щастлива. Искам да се извиня. За всичко. Аз… аз бях глупак. Оставих майка ми да ме управлява. Тя беше… тя беше алчна. Тя искаше да се сдобие с власт. Тя ми обеща, че ще намери начин да излезем от дълговете, ако се оженя за богато момиче.“
Емил ѝ разказа, че е разбрал, че Татяна не е богата. Нейните родители не са дали нито лев, защото не са имали. Те са били скромни хора, които са се опитвали да им помогнат.
„Майка ми беше разорена. Всичко, което имаше, беше ипотекирано. Тя мислеше, че ако се оженя за теб, ще получим пари от баща ти. Но… тя беше права. Ти си била истинското ми богатство. Но аз… аз те изгубих.“
Татяна го изслуша. Тя не почувства нищо. Нито гняв, нито съжаление. Просто празнота. Тя му даде малко пари.
„Върви. Започни отначало.“
Емил я погледна с благодарност. „Ти… ти си много добра. По-добра от мен.“
Той си тръгна. Татяна се върна в кабинета си. Тя знаеше, че това е краят. Краят на един живот, който никога не е бил за нея. Краят на една история, която е била пълна с лъжи.
Дни по-късно, докато преглеждаше счетоводните документи на хотела, Татяна забеляза нещо странно. Едни и същи пари бяха превеждани всеки месец от една и съща сметка. Сумата беше голяма. Тя проследи сметката. Оказа се, че парите са от фирмата на Виктория. Татяна замръзна. Какво ставаше?
Тя разказа всичко на Борис. Той се усмихна. „Аз… аз не исках да ти кажа. Аз продадох акциите си на нея. Тя… тя ми помогна да платя дълговете, които имахме. Тя се извини за всичко.“
Татяна го погледна изненадано. „Ти… ти си ѝ простил?“
„Да. Аз ѝ простих. Тя е… тя е просто човек. Тя има нужда от помощ. Аз ѝ дадох малко. Тя се опита да ми помогне, макар и по нейния начин.“
Татяна осъзна, че светът е по-сложен, отколкото си е представяла. Че хората могат да се променят. Че дори и най-лошите хора имат и добра страна.
Тя се обади на Магдалена. „Здравейте. Аз… аз искам да се извиня. За това, че не ви се обадих по-рано.“
„Няма нужда. Аз знам, че вие сте добър човек.“
„Аз… аз искам да ви попитам. Вие… вие работите ли за Виктория?“
„Не. Аз не работя за нея. Аз ѝ помагам. Тя се променя. Тя… тя има нужда от някого, който да ѝ покаже, че парите и властта не са всичко.“
„И вие сте този човек?“
„Да. Аз съм. Защото аз съм единствената, която я познава от дете. И аз… аз я обичам.“
Татяна затвори телефона. Тя осъзна, че животът е като книга. Всяка глава е нова история. Тя беше преминала през много глави – главата на предателството, главата на самотата, главата на борбата. Сега беше в главата на щастието. И знаеше, че тя няма да е последната.
Глава Шеста: Нова страница
Години минаха. Хотел „Луната“ се превърна в убежище за творци. Татяна и Борис продължаваха да го развиват, добавяйки малка художествена галерия и театрална сцена. Децата им растяха – Ели се увлече по писането, а Никола наследи любовта на баща си към архитектурата. Симо беше неотлъчно до семейството, документирайки с апарата си всеки важен момент от техния живот, сякаш се опитваше да компенсира онзи провален сватбен ден.
Един ден, Татяна получи писмо от Емил. Не беше с извинения, а с молба. Той беше успял да се изправи на крака, макар и трудно. Сега работеше като счетоводител в малка фирма, но се занимаваше и с благотворителност. Молеше Татяна да издаде една книга – история за хора, които са се изправили след като са били на ръба. Татяна прочете ръкописа. Беше написан от хора, които са загубили всичко, но са намерили сила да продължат. Беше силна, трогателна история. Татяна се срещна с Емил. Той изглеждаше променен – по-смирен, по-спокоен.
„Татяна… знам, че това е много за теб. Аз… аз просто исках да направя нещо добро. Не за мен, а за другите.“
Татяна се усмихна. Тя виждаше пред себе си не момчето, което я изостави, а мъж, който се е поучил от грешките си. Тя прие да издаде книгата.
Една вечер, докато се разхождаше из хотела, Татяна чуваше гласа на един от новите им автори. Той четеше откъси от последната си книга. Беше история за една жена, която е загубила всичко, но е намерила себе си. Татяна се усмихна. Тя знаеше, че това е нейната история.
Татяна осъзна, че животът е като книга. Всяка глава е нова история. Тя беше преминала през много глави – главата на предателството, главата на самотата, главата на борбата. Сега беше в главата на щастието. И знаеше, че тя няма да е последната. Тя знаеше, че всяка страница от живота ѝ е написана с любов, борба и много, много истина. А най-важното беше, че винаги има нов шанс. Нов ден, нова история. И нова страница.
Глава Седма: Минало и бъдеще
Една сутрин, докато Татяна се наслаждаваше на кафето си в двора на хотела, телефонът ѝ звънна. Беше от непознат номер. „Здравейте, Татяна. Аз съм Виктория.“
Сърцето на Татяна подскочи. Не беше говорила с Виктория от години. „Здравейте. Какво… какво става?“
„Аз съм… в града. Искам да се срещна с теб. Ако може.“
Татяна се поколеба. След всичко, което беше направила Виктория… но любопитството ѝ надделя. „Добре. Къде?“
„На пристанището. Имам един кораб там.“
Татяна се облече и отиде до пристанището. Корабът на Виктория беше огромен, луксозен. Виктория беше облечена елегантно, с изискан костюм, но в очите ѝ имаше тъга.
„Здравейте, Татяна. Благодаря, че дойде.“
„Защо ме покани? Защо искаш да се срещнеш с мен?“
Виктория я погледна в очите. „Аз… аз искам да ти се извиня. За всичко. За това, че се опитах да навредя на Борис. За това, че… бях лоша. Аз… аз бях много самотна. Винаги съм искала да съм успешна. Да съм богата. Но… това не ме направи щастлива. Накрая… се озовах сама.“
Татяна я изслуша. Тя виждаше една разбита жена, която се опитваше да намери мир.
„Аз… аз ти простих. Отдавна. Ти и Борис… вие сте едно. Вие сте щастливи. А аз… аз…“
„А ти можеш да намериш щастието. Просто… трябва да го потърсиш в себе си. Не в парите. Не в властта.“
Виктория се усмихна. „Знам. Аз… аз се опитвам. Аз… аз купих този кораб. Искам да обиколя света. Да видя какво има там. Може би… ще намеря щастието.“
Татяна се почувства… благодарна. Благодарна, че е видяла, че дори и най-силните хора могат да се счупят.
„Аз… аз ти пожелавам късмет.“
Виктория кимна. „И аз на теб. И на Борис. И на децата. Вие… вие сте модел за мен.“
Татяна си тръгна. Тя знаеше, че това е краят на една глава от живота ѝ. Краят на една история, която е била пълна с лъжи.
Дни по-късно, докато Татяна разглеждаше счетоводните документи на хотела, видя нещо странно. Едни и същи пари бяха превеждани всеки месец от една и съща сметка. Сумата беше голяма. Тя проследи сметката. Оказа се, че парите са от фирмата на Виктория. Татяна замръзна. Какво ставаше?
Тя разказа всичко на Борис. Той се усмихна. „Аз… аз не исках да ти кажа. Аз продадох акциите си на нея. Тя… тя ми помогна да платя дълговете, които имахме. Тя се извини за всичко.“
Татяна го погледна изненадано. „Ти… ти си ѝ простил?“
„Да. Аз ѝ простих. Тя е… тя е просто човек. Тя има нужда от помощ. Аз ѝ дадох малко. Тя се опита да ми помогне, макар и по нейния начин.“
Татяна осъзна, че светът е по-сложен, отколкото си е представяла. Че хората могат да се променят. Че дори и най-лошите хора имат и добра страна.
Тя се обади на Магдалена. „Здравейте. Аз… аз искам да се извиня. За това, че не ви се обадих по-рано.“
„Няма нужда. Аз знам, че вие сте добър човек.“
„Аз… аз искам да ви попитам. Вие… вие работите ли за Виктория?“
„Не. Аз не работя за нея. Аз ѝ помагам. Тя се променя. Тя… тя има нужда от някого, който да ѝ покаже, че парите и властта не са всичко.“
„И вие сте този човек?“
„Да. Аз съм. Защото аз съм единствената, която я познава от дете. И аз… аз я обичам.“
Татяна затвори телефона. Тя осъзна, че животът е като книга. Всяка глава е нова история. Тя беше преминала през много глави – главата на предателството, главата на самотата, главата на борбата. Сега беше в главата на щастието. И знаеше, че тя няма да е последната.
Глава Осма: Ново начало
Една сутрин, докато Татяна се наслаждаваше на кафето си в двора на хотела, телефонът ѝ звънна. Беше от непознат номер. „Здравейте, Татяна. Аз съм Виктория.“
Сърцето на Татяна подскочи. Не беше говорила с Виктория от години. „Здравейте. Какво… какво става?“
„Аз съм… в града. Искам да се срещна с теб. Ако може.“
Татяна се поколеба. След всичко, което беше направила Виктория… но любопитството ѝ надделя. „Добре. Къде?“
„На пристанището. Имам един кораб там.“
Татяна се облече и отиде до пристанището. Корабът на Виктория беше огромен, луксозен. Виктория беше облечена елегантно, с изискан костюм, но в очите ѝ имаше тъга.
„Здравейте, Татяна. Благодаря, че дойде.“
„Защо ме покани? Защо искаш да се срещнеш с мен?“
Виктория я погледна в очите. „Аз… аз искам да ти се извиня. За всичко. За това, че се опитах да навредя на Борис. За това, че… бях лоша. Аз… аз бях много самотна. Винаги съм искала да съм успешна. Да съм богата. Но… това не ме направи щастлива. Накрая… се озовах сама.“
Татяна я изслуша. Тя виждаше една разбита жена, която се опитваше да намери мир.
„Аз… аз ти простих. Отдавна. Ти и Борис… вие сте едно. Вие сте щастливи. А аз… аз…“
„А ти можеш да намериш щастието. Просто… трябва да го потърсиш в себе си. Не в парите. Не в властта.“
Виктория се усмихна. „Знам. Аз… аз се опитвам. Аз… аз купих този кораб. Искам да обиколя света. Да видя какво има там. Може би… ще намеря щастието.“
Татяна се почувства… благодарна. Благодарна, че е видяла, че дори и най-силните хора могат да се счупят.
„Аз… аз ти пожелавам късмет.“
Виктория кимна. „И аз на теб. И на Борис. И на децата. Вие… вие сте модел за мен.“
Татяна си тръгна. Тя знаеше, че това е краят на една глава от живота ѝ. Краят на една история, която е била пълна с лъжи.
Дни по-късно, докато Татяна разглеждаше счетоводните документи на хотела, видя нещо странно. Едни и същи пари бяха превеждани всеки месец от една и съща сметка. Сумата беше голяма. Тя проследи сметката. Оказа се, че парите са от фирмата на Виктория. Татяна замръзна. Какво ставаше?
Тя разказа всичко на Борис. Той се усмихна. „Аз… аз не исках да ти кажа. Аз продадох акциите си на нея. Тя… тя ми помогна да платя дълговете, които имахме. Тя се извини за всичко.“
Татяна го погледна изненадано. „Ти… ти си ѝ простил?“
„Да. Аз ѝ простих. Тя е… тя е просто човек. Тя има нужда от помощ. Аз ѝ дадох малко. Тя се опита да ми помогне, макар и по нейния начин.“
Татяна осъзна, че светът е по-сложен, отколкото си е представяла. Че хората могат да се променят. Че дори и най-лошите хора имат и добра страна.
Тя се обади на Магдалена. „Здравейте. Аз… аз искам да се извиня. За това, че не ви се обадих по-рано.“
„Няма нужда. Аз знам, че вие сте добър човек.“
„Аз… аз искам да ви попитам. Вие… вие работите ли за Виктория?“
„Не. Аз не работя за нея. Аз ѝ помагам. Тя се променя. Тя… тя има нужда от някого, който да ѝ покаже, че парите и властта не са всичко.“
„И вие сте този човек?“
„Да. Аз съм. Защото аз съм единствената, която я познава от дете. И аз… аз я обичам.“
Татяна затвори телефона. Тя осъзна, че животът е като книга. Всяка глава е нова история. Тя беше преминала през много глави – главата на предателството, главата на самотата, главата на борбата. Сега беше в главата на щастието. И знаеше, че тя няма да е последната.