Тишината в апартамента беше оглушителна, прекъсвана единствено от равномерното дишане на петмесечния ми син Мартин, който спеше в креватчето си. Беше минала точно една седмица, откакто съпругът ми Стефан изчезна. Просто не се прибра от работа. Колата му беше намерена на служебния паркинг, отключена. Вътре бяха документите му, телефонът му, портфейлът му. Всичко, освен самия него. Полицията свиваше рамене. Нямаше следи от борба, нямаше искане за откуп, нямаше нищо. Сякаш се беше изпарил.
Първите дни бяха мъгла от паника и сълзи. Семейството ми, сестра ми Ралица, приятелите ни – всички се опитваха да помогнат, но празнотата в гърдите ми беше физическа болка. Стефан беше моята опора, моята любов, бащата на детето ми. Бяхме взели огромен ипотечен кредит за този апартамент само преди година, той тъкмо беше стартирал нов бизнес проект с партньора си Виктор и бъдещето изглеждаше толкова светло. А сега… сега имаше само тишина и въпроси без отговор.
Нощите бяха най-тежки. Лежах будна, ослушвах се за звука на ключ в ключалката, за стъпките му по коридора. Всяка кола, която забавяше ход на улицата, караше сърцето ми да препуска. Но той не се връщаше.
Мартин растеше, без да познава баща си. Той беше моето спасение, моят лъч светлина в безкрайния мрак. Първата му усмивка, първото гукане, първите опити да се обърне – всичко това ми даваше сила да продължа.
Когато беше на малко повече от две години, започна да говори. Първо бяха прости думи – „мама“, „мляко“, „топка“. А после дойде и другото.
Една сутрин, докато закусвахме, той посочи към празната врата на спалнята си и каза с кристално ясния си детски глас:
– Лошият човек пак дойде.
Замръзнах с лъжицата във въздуха.
– Какъв лош човек, слънчице? Сънувал ли си нещо?
Той поклати глава, русите му къдрици подскочиха.
– Не. Той идва, когато спим. Стои до леглото ми.
Сърцето ми се сви. Разпитах го, но обясненията му бяха объркани, детски. „Висок е“, „гледа ме“, „тихо е“. Отдадох го на развинтеното детско въображение, на нощни страхове, може би породени от липсата на бащина фигура. Сестра ми Ралица, която идваше често да ми помага, също ме успокояваше. „Всички деца минават през това, Ася. Измислят си чудовища под леглото. Ще му мине.“
Опитах се да повярвам в това. Купих му нощна лампа, оставях вратата на стаята му открехната, четях му приказки за смели рицари, които побеждават зли същества. Но думите му продължаваха. Понякога с дни не казваше нищо, а после изведнъж, насред игра или разходка в парка, прошепваше: „Той пак беше там снощи.“
Не обърнахме сериозно внимание. Лекари, психолози, всички казваха едно и също – фаза е, ще отмине. Животът продължаваше, колкото и да беше трудно. За да изплащам кредита, трябваше да се върна на работа много по-рано от предвиденото. Започнах работа в една счетоводна къща, където заплащането беше прилично, но работата беше изтощителна. Всеки ден беше борба – да се грижа за Мартин, да поддържам домакинството, да се справям с финансовия натиск и с безкрайната мъка по Стефан.
Годините се нижеха една след друга. Мартин тръгна на детска градина, после на училище. Постепенно спря да говори за „лошия човек“. Предположих, че най-накрая го е надраснал, че детските страхове са отстъпили място на новите интереси – приятели, футбол, компютърни игри. Бях толкова облекчена. Сякаш една малка, но постоянна тръпка на безпокойство беше изтръгната от сърцето ми.
Но понякога, много рядко, го виждах да се заглежда в празното пространство в стаята си с онзи особен, притеснен поглед, който познавах от детството му. Когато го питах какво има, той просто свиваше рамене и казваше: „Нищо.“
Бяхме само двамата срещу света. Една малка, но сплотена единица. Аз се бях превърнала в експерт по оцеляването, а той – в умно, макар и малко по-затворено и сериозно от връстниците си момче.
И така, до онзи есенен следобед, когато той беше на седемнадесет. Мартин беше на тренировка по баскетбол, а аз бях решила да направя основно почистване на стаята му. Нещо, което отлагах от месеци. Преместих леглото, за да почистя праха отдолу, и тогава забелязах. Една от дъските на паркета беше леко надигната, сякаш не прилягаше плътно към останалите. Любопитството ми надделя. Наведох се, напънах с пръсти и с леко скърцане дъската се повдигна.
Отдолу имаше малка кухина. А в нея, увити в стара памучна кърпа, лежаха няколко предмета. Ръцете ми трепереха, докато ги вадех.
Първото беше малко, изтъркано кожено тефтерче. От онези, които Стефан винаги носеше в джоба на сакото си.
Второто беше стара, пожълтяла снимка. На нея беше Стефан, прегърнал жена, която не познавах. И двамата се усмихваха широко към обектива, а зад тях се виждаше море.
А третото… третото ме накара да забравя как се диша. Беше малка, дървена фигурка на конче. Грубо издялана, несъвършена. Същата фигурка, която Стефан беше направил за Мартин в деня преди да изчезне. Помня как седеше на балкона, дялаше я с малкото си джобно ножче и ми обясняваше, че това ще е първата играчка на сина му, направена от ръцете на баща му. Бях я сложила на рафта над креватчето на Мартин, но тя беше изчезнала няколко месеца след Стефан. Мислех, че се е загубила при някое почистване.
Сърцето ми блъскаше в гърдите като птица в клетка. Как се бяха озовали тези неща тук? Под пода в стаята на сина ми? И кой беше ги сложил там?
Тогава, с вълна от леден ужас, която пропълзя по гръбнака ми, си спомних думите на малкото ми момче.
„Лошият човек идва в стаята му, докато всички спим.“
Не беше въображение. Не беше сън.
Някой наистина беше влизал в дома ми. В стаята на детето ми. Години наред.
И този някой… беше оставил следите на Стефан.
Глава 2
Седях на пода в стаята на Мартин, стиснала тефтерчето и снимката с влажни ръце. Дървеното конче лежеше до мен, ням свидетел на една невъзможна истина. Въздухът в стаята сякаш се беше сгъстил, всеки познат предмет изглеждаше чужд и заплашителен. Сенките в ъглите се удължаваха, а скърцането на стария паркет под тежестта ми звучеше като зловещ шепот.
Трябваше да се обадя на полицията. Това беше разумният, логичният ход. Но какво щях да им кажа? Че съм намерила тефтер на изчезналия си съпруг под пода в стаята на сина си след дванадесет години? Щяха да ме погледнат със същото онова съжаление, с което ме гледаха в началото, щяха да приберат вещите като „доказателство“ и да ги запратят в някой прашен архив. Не. Този път трябваше да действам различно. Този път отговорите бяха тук, в ръцете ми, и аз трябваше първа да ги разбера.
С треперещи пръсти отворих тефтерчето. Почеркът на Стефан изпълни страниците – леко наклонен, забързан, познат до болка. Първите няколко страници бяха пълни с бележки за бизнес срещи, цифри, имена. Разпознах името на партньора му – Виктор. Името му се повтаряше отново и отново, често оградено или подчертано.
После тонът започна да се променя. Деловите бележки отстъпиха място на по-лични, по-тревожни мисли.
„Виктор става все по-настоятелен. Иска да вземем заема веднага. Казва, че сделката на живота ни е на една ръка разстояние. Нещо ме притеснява. Има блясък в очите му, който не ми харесва. Алчност.“
„Подписахме. Заемът е огромен. Цялата фирма е заложена. Ася не знае пълния размер. Казах ѝ, че е стандартна процедура. Как да ѝ кажа, че съм рискувал всичко, което имаме, заради една мечта? Но Виктор ме убеди. Той може да убеди и дявола да си купи светена вода.“
Прелистих нататък. Ръката ми застина върху една страница, датирана само седмица преди изчезването му.
„Нещата се объркаха. Сделката се провали. Човекът, с когото преговаряхме, изчезна. Виктор твърди, че всичко е наред, че има резервен план. Но той лъже. Виждам го в очите му. Снощи ми се обадиха от непознат номер. Мъжки глас. Каза ми да стоя далеч от Виктор и от парите. Заплаши ме. Заплаши Ася и Мартин.“
Стомахът ми се преобърна. Заплахи? Стефан никога не ми беше споменавал за заплахи. Винаги казваше, че бизнесът върви добре, че скоро ще можем да си позволим по-голямо жилище, да пътуваме. Беше ме лъгал, за да ме предпази.
Последният запис беше от деня, в който изчезна. Почеркът му беше почти нечетлив, думите се блъскаха една в друга.
„Виктор ме измами. Всичко е било схема. Заемът не е отишъл за сделката. Прехвърлил е парите в своя сметка. Документите, които подписах… те ме правят единствен отговорен за дълга. Той ме съсипа. Каза ми да изчезна, ако ми е мил животът. Каза, че ако проговоря, никога повече няма да видя семейството си. Ще дойде за тях. Той знае къде живеем. Той знае всичко. Трябва да изчезна. Да ги защитя. Това е единственият начин. Прости ми, Ася. Обичам те. Грижи се за нашето момче.“
Тефтерчето падна от ръцете ми. Стаята се завъртя. Виктор. Усмихнатият, чаровен Виктор, който беше кум на сватбата ни. Който донесе най-големия плюшен мечок, когато Мартин се роди. Който седеше до мен на погребението на майка ми и ми говореше успокоителни думи. През всичките тези години той ме беше гледал в очите, играейки ролята на съпричастен приятел, докато е знаел истината. Той беше причината за всичко. Той беше отнел съпруга ми, бащата на детето ми, и беше унищожил живота ни.
Гняв, горещ и всепоглъщащ, измести студения страх. Как е могъл? Как е смеел?
Но после друг, по-страшен въпрос изплува в съзнанието ми. Ако Стефан е изчезнал, за да ни защити, тогава кой е оставял тези неща под пода? Кой е бил „лошият човек“?
Възможно ли е… възможно ли е Стефан да се е връщал? Да е влизал тайно в собствения си дом, в стаята на сина си, само за да бъде близо до него, дори и за минута? Да го гледа как спи, да остави малки частици от себе си като доказателство, че не го е забравил? Идеята беше колкото безумна, толкова и сърцераздирателна. Представих си го, промъкващ се в нощта, рискувайки всичко, само за да види детето си. Той не е бил чудовище. Той е бил баща, доведен до отчаяние. А Мартин, твърде малък, за да го познае, го е виждал просто като непознат, плашещ силует в тъмното. „Лошият човек“. Иронията беше жестока.
Погледнах отново снимката. Жената до него. Коя беше тя? Дали е била част от схемата? Или просто случайна позната? Нямаше надпис, нямаше дата. Просто две усмихнати лица на фона на безкрайното синьо море. Още една тайна, която трябваше да разкрия.
Чух входната врата да се отключва. Мартин се прибираше. Бързо прибрах тефтера, снимката и кончето обратно под дъската, наместих я и дръпнах леглото на мястото му. Нямах представа как да говоря с него за това. Как да му кажа, че целият му живот, цялата история, която познаваше, е била лъжа? Че баща му не го е изоставил, а е бил принуден да изчезне? И че мъжът, когото той е наричал „лош“, всъщност е бил собственият му баща, който го е обичал отчаяно?
– Мамо, прибрах се! Има ли нещо за ядене? – гласът му проехтя от коридора.
– В хладилника има мусака! – извиках в отговор, опитвайки се гласът ми да звучи нормално.
Изправих се, краката ми бяха изтръпнали. Отидох в банята и наплисках лицето си със студена вода. Жената, която ме гледаше от огледалото, беше непозната. Очите ѝ горяха с нова, опасна решителност. Годините на скръб и примирение бяха изчезнали. На тяхно място имаше само една мисъл, една цел.
Виктор.
Той щеше да плати за всичко. Не знаех как, не знаех кога, но знаех, че няма да се спра пред нищо. Дванадесет години бях живяла в лъжа. Сега беше време за истината. И за отмъщение.
Глава 3
Следващите няколко дни преминаха в трескаво планиране. Живеех двоен живот. През деня бях Ася, счетоводителката, самотната майка, която се тревожи за оценките на сина си и за сметките за ток. Нощем, когато Мартин заспеше, се превръщах в следовател. Четях и препрочитах тефтера на Стефан, търсейки имена, места, всякаква дребна подробност, която би могла да ми е от полза.
Името на Виктор беше ключът. С няколко бързи търсения в интернет пред мен се разкри картината на неговия успех. След „трагичното изчезване“ на партньора му, той беше „поел тежкото бреме“ да управлява фирмата сам. Няколко години по-късно я беше продал за колосална сума. Сега беше собственик на една от най-големите строителни компании в страната, уважаван бизнесмен, филантроп, чест гост в светските хроники. Живееше в огромна къща в затворен комплекс извън града, караше скъпи коли и беше женен за ослепителна красавица, много по-млада от него. Беше изградил империя върху руините на нашия живот.
Гневът ми се сгъстяваше с всеки нов детайл. Но знаех, че само с гняв няма да постигна нищо. Трябваше ми план. Трябваше ми помощ.
Единственият човек, на когото можех да се доверя, беше сестра ми Ралица. Поканих я на вечеря, изчаках Мартин да излезе с приятели и тогава, с разтуптяно сърце, ѝ разказах всичко. Показах ѝ тефтера, снимката, кончето.
Лицето ѝ пребледня, докато слушаше. Първоначално беше шокирана, после невярваща, а накрая очите ѝ се изпълниха със същия леден гняв, който гореше и в мен.
– Този мръсник! – прошепна тя, стиснала юмруци. – През всичките тези години… той ни е гледал в очите и ни е лъгал! Помня как идваше, носеше подаръци на Мартин, питаше те дали имаш нужда от нещо… Лицемер!
– Знам, Рали, знам. Но сега не е време за гняв. Трябва да мисля трезво. Този човек е могъщ. Има пари, има връзки. Ако просто отида в полицията с този тефтер, адвокатите му ще ме смачкат. Ще кажат, че е фалшификат, че съм отчаяна вдовица, която търси пари.
– Тогава какво ще правиш? – попита тя, а в гласа ѝ се четеше истински страх. – Ася, това е опасно. Този човек е заплашвал Стефан. Може да направи същото и с теб, и с Мартин.
– Именно затова Мартин не трябва да разбира. Поне не още. Той е импулсивен, ще направи някоя глупост. Аз трябва да събера повече доказателства. Трябва ми нещо солидно, нещо, което адвокатите му не могат да оборят. В тефтера Стефан споменава за документи, които е подписал. Оригинали. Ако успея да ги намеря…
– Но къде може да са? Минали са дванадесет години.
Това беше въпросът, който ме тормозеше. Прерових целия апартамент. Всичките стари кашони с вещи на Стефан, които пазех в мазето. Нищо.
Една вечер, докато прелиствах тефтера за стотен път, вниманието ми беше привлечено от една драскулка в полето на последната страница. Беше комбинация от букви и цифри: „БС-737“. Не приличаше на телефонен номер или на адрес. По-скоро на код. Какво можеше да означава?
Прекарах часове в опити да го разшифровам. Пробвах дати, инициали, нищо не излизаше. И тогава се сетих. Стефан имаше навика да съкращава всичко. „БС“… Банков сейф? А цифрите? 737. Може би номер на сейф?
Беше сламка, но беше единствената, за която можех да се хвана. На следващия ден, под предлог че не се чувствам добре, си взех отпуск от работа. Обиколих всички големи банки в централната част на града, тези, с които знаех, че фирмата им е работила. Във всяка задавах един и същ въпрос: „Извинете, съпругът ми, Стефан, имаше сейф тук преди много години. Той изчезна, обявен е за безследно изчезнал. Искам да проверя дали сейфът все още съществува.“
Навсякъде ме посрещаха с недоумение и съчувствие. Искаха документи, съдебни решения, неща, които нямах. Бях напът да се откажа, когато в последната банка, една по-стара и невзрачна сграда, служителката на гишето, възрастна жена с добри очи, се замисли.
– Името на съпруга ви ми е познато – каза тя бавно. – Чакайте малко.
Тя изчезна в задното помещение и се върна след няколко минути, носейки стара, прашна папка. Разтвори я и пръстът ѝ се плъзна по един списък.
– Да. Ето го. Сейф номер 737. Не е отварян от дванадесет години. Наемът е предплатен за двадесет години напред. Но съжалявам, госпожо, без съдебно разпореждане или пълномощно не мога да ви позволя достъп.
Сърцето ми подскочи. Бях на прав път.
– Разбирам – казах, опитвайки се да скрия вълнението си. – А има ли друг начин? Втори ключ?
Жената поклати глава.
– Всеки сейф има два ключа. Един при нас и един при клиента. И двата са нужни, за да се отвори.
Ключ. Някъде трябваше да има ключ. Но къде? Стефан не го беше оставил вкъщи, това беше сигурно.
Върнах се в апартамента обезсърчена. Седях в хола и погледът ми шареше из стаята. Спря се на старата дървена ракла, която ни беше подарък за сватбата от дядото на Стефан. Почти не я използвахме. Вътре държахме стари албуми със снимки и разни дреболии.
Отворих тежкия капак. Миризма на нафталин и стари спомени ме лъхна. Започнах да вадя албумите един по един. И тогава, на самото дъно, под една купчина стари пощенски картички, напипах нещо твърдо и студено. Беше малко пликче от велур. Развързах връзката и от него се изсипа малък метален ключ. На него беше гравирано числото 737.
Дъхът ми спря. Той го е оставил тук. Знаел е, че един ден може би ще го намеря. Беше оставил следа. Трохичка хляб в тъмната гора на неговото изчезване.
Сега имах сейф и имах ключ. Но все още нямах правото да го отворя. Трябваше ми адвокат. И то не какъв да е, а най-добрият. Някой, който нямаше да се уплаши от името на Виктор.
Ралица имаше позната, която работеше в голяма адвокатска кантора. Свърза ме с един от старшите партньори, адвокат Симеонов. Беше мъж на около петдесет, с прошарена коса, остър поглед и репутация на безкомпромисен професионалист.
Уговорих си среща. Влязох в луксозния му офис със свито сърце. Разказах му всичко отначало. За изчезването на Стефан, за сина ми, за „лошия човек“, за тефтера, за сейфа. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в голям кожен бележник.
Когато свърших, в кабинета настъпи мълчание. Симеонов се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
– Госпожо, историята ви е… необикновена – каза той накрая. – И изключително опасна. Виктор е един от най-влиятелните хора в тази държава. Да се изправите срещу него е като да застанете пред товарен влак.
– Знам. Но в онзи сейф може да има доказателства, които да го унищожат. Това е единственият ми шанс да получа справедливост за Стефан. И да защитя сина си.
Адвокатът ме погледна продължително. В очите му видях проблясък на уважение.
– Добре. Ще поема случая. Първата ни стъпка е да получим съдебно разпореждане за отваряне на този сейф. Ще бъде трудно, ще отнеме време, но е възможно. Междувременно, искам да ми обещаете нещо. Бъдете изключително внимателна. Не правете нищо сама. Не се свързвайте с никого от миналото на съпруга си. И най-важното – не позволявайте на Виктор да разбере, че ровите в миналото. Защото ако разбере, този товарен влак ще се насочи право към вас.
Кимнах, макар че думите му ме смразиха. Бях прекрачила една невидима граница. Връщане назад нямаше. Войната беше започнала.
Глава 4
Получаването на съдебното разпореждане се оказа по-бавно и по-сложно, отколкото си представях. Адвокат Симеонов беше прав. Бюрократичната машина се движеше с темпото на охлюв. Изискваха се безброй документи, удостоверения, декларации. Трябваше официално да докажа, че Стефан е безследно изчезнал, че аз съм негова законна съпруга, че имам основателна причина да искам достъп до личния му сейф. Всеки ден беше изпълнен с напрегнато очакване.
През това време се опитвах да поддържам фасадата на нормалността пред Мартин. Той беше в последната си година в гимназията, изправен пред кандидатстудентски изпити и вълненията на своята възраст. Бъдещето му се разгръщаше пред него и аз нямах право да го товаря с призраците на миналото. Вече беше преживял достатъчно.
Все по-често се замислях за неговото бъдеще. Беше приет в университета, специалност „Икономика“. Иронията не ми убягна – синът на мъж, съсипан от финансов заговор, щеше да учи за света на парите и бизнеса. Мартин беше амбициозен. Говореше как иска да има собствено жилище, да не разчита на никого. Вече проучваше условията за студентски кредити, за ипотека. Сърцето ми се свиваше при мисълта, че ще поеме по същия път на финансови задължения, който беше погубил баща му. Но в същото време се гордеех с неговата зрялост и самостоятелност.
Един ден, около месец след срещата ми със Симеонов, телефонът иззвъня. Беше адвокатът.
– Имаме го. Разпореждането е подписано. Утре в десет часа в банката.
Цяла нощ не мигнах. В главата ми се въртяха хиляди сценарии. Какво ли имаше в този сейф? Дали наистина щеше да съдържа доказателствата, на които се надявах? Или щеше да е просто поредната задънена улица, поредното разбито очакване?
На сутринта пристигнах в банката десет минути по-рано. Адвокат Симеонов вече ме чакаше. Придружи ни управителят на клона, както и съдебен служител, който да удостовери отварянето. Слязохме в трезора. Въздухът беше студен и застоял, миришеше на метал и прах. Пред нас се издигаше стена от метални вратички. Управителят ни поведе към номер 737.
Пъхнаха двата ключа – моят и техният. Завъртяха ги едновременно. Чу се тежко изщракване. Металната вратичка се отвори. Вътре имаше голяма метална кутия. Ръцете ми трепереха, докато я изтеглях. Беше по-тежка, отколкото очаквах.
Занесохме я в една отделна стая. Съдебният служител направи опис на съдържанието, докато аз и Симеонов наблюдавахме със затаен дъх.
Кутията беше пълна с документи. На самия връх имаше дебел плик, адресиран до мен. „За Ася“.
С разтуптяно сърце го отворих. Вътре имаше няколко листа, изписани с почерка на Стефан. Беше писмо. Прощално писмо.
„Скъпа моя Ася,
Ако четеш това, значи се е случило най-лошото. Значи не съм успял да се върна при вас. Не знам колко време е минало, но се надявам ти и Мартин да сте добре. Знам, че имаш хиляди въпроси. Знам, че те оставих по най-жестокия начин. Няма ден, в който да не съжалявам за това. Но трябваше. Беше единственият начин да ви запазя живи.
Виктор не е човек, той е чудовище в човешка кожа. Той взе всичко. Не само парите, но и бъдещето ни. Когато разбрах за измамата, се изправих срещу него. Той се изсмя. Каза ми, че имам два избора – или да изчезна и да поема цялата вина за заема, или да „претърпя инцидент“ заедно със семейството си. Показа ми снимки. Снимки на теб, докато пазаруваш. Снимки на Мартин в количката пред блока. Наблюдавал ни е. Знаел е всяка наша стъпка. В този момент разбрах, че съм в капан.
Избрах да изчезна. Да стана призрак. Но не можех да стоя далеч. Връщах се. Нощем. Като крадец. Само за да видя сина си. Стоях до леглото му и го гледах как спи. Беше моето мъчение и моето спасение. Веднъж той се събуди и ме видя. В очите му имаше страх. Страх от мен, от собствения му баща. Тогава разбрах, че дори присъствието ми е опасно за него. Спрях да идвам.
В тази кутия ще намериш всичко. Оригиналните договори за заема. Документите, които Виктор ми даде да подпиша, уж за сделката, а всъщност са били за прехвърляне на активи. Има и записи. Скрит диктофон от последния ми разговор с него. Гласът му е ясен. Заплахите са директни.
Не знам какво ще направиш с всичко това. Може би е твърде късно. Може би той е твърде силен. Но ти дължах истината. Дължах я и на сина ни. Кажи му, че баща му не е бил страхливец. Бил е баща, който е направил ужасен избор, за да спаси детето си.
Има и още нещо. Жената на снимката. Казва се Лилия. Беше счетоводителка във фирмата. Тя знаеше за измамата. Опита се да ме предупреди, но беше твърде късно. Виктор я уволни и я заплаши. Не знам какво е станало с нея. Може би тя е единственият друг свидетел. Намери я, Ася. Може би тя ще ти помогне.
Прости ми. Обичам ви повече от живота си.
Твой завинаги,
Стефан“
Сълзи се стичаха по лицето ми, капейки върху листа. Всичко беше тук. Всяка моя надежда, всеки мой страх, потвърден с черно на бяло.
Адвокат Симеонов прочете писмото през рамото ми. Когато свърши, лицето му беше мрачно.
– Това променя всичко – каза той тихо. – Това не е просто гражданско дело за пари. Това е изнудване, заплаха за убийство. Това е за прокурор. Имаме записи, имаме документи. И имаме името на свидетел.
Той започна да преглежда останалите папки. Всичко, което Стефан беше описал, беше там. Документи с подправени подписи, банкови извлечения, показващи прехвърлянето на парите. И малък диктофон.
Симеонов натисна бутона за възпроизвеждане. От миниатюрния говорител се разнесе гласът на Стефан, напрегнат и отчаян. А после и другият глас. Гласът на Виктор. Самоуверен, леден, подигравателен.
„…нямаш избор, приятелю. Или изчезваш и всички ще те мислят за мошеник, който е избягал с парите, или оставаш и ще видим колко бързо плува съпругата ти с бетонни обувки. А малкият… той е сладко хлапе. Жалко ще е да расте сирак.“
Записът свърши. В стаята настъпи мъртва тишина. Злото имаше глас. И той звучеше досущ като гласа на кума ни.
– Сега вече имаме с какво да го ударим – каза Симеонов. Гласът му беше твърд като стомана. – Но трябва да действаме бързо и много, много внимателно. Първата ни задача е да намерим тази жена. Лилия. Преди той да се е сетил за нея.
Излязох от банката като в транс. Слънчевата светлина ме заслепи. Светът навън продължаваше да се движи – хората бързаха, колите минаваха, всичко беше същото. Но за мен нищо вече не беше същото. Маската на Виктор беше паднала. Аз държах в ръцете си оръжието, което можеше да го унищожи. Но знаех, че той няма да се предаде без бой. Бях отворила кутията на Пандора. И сега всички демони щяха да излязат навън.
Глава 5
Намирането на Лилия се оказа почти невъзможна задача. Адвокат Симеонов нае частен детектив, бивше ченге с опит и добри контакти. Но първоначалните резултати бяха обезкуражаващи. След като е била уволнена от фирмата на Стефан и Виктор, Лилия сякаш беше потънала вдън земя. Нямаше я на последния ѝ известен адрес. Не поддържаше връзка със стари колеги. Социалните ѝ осигуровки не бяха плащани от години. Сякаш беше изтрита от системата.
– Има две възможности – каза ми детективът, възрастен мъж на име Димитър, по време на една от срещите ни в офиса на Симеонов. – Или си е сменила името и е започнала на чисто някъде далеч, или Виктор се е погрижил да мълчи завинаги. И вторият вариант, честно казано, ми се струва по-вероятен.
Думите му прозвучаха като смъртна присъда за надеждите ми. Без нейното свидетелство, делото ни се крепеше основно на документите и записа. Симеонов беше уверен, че са силни доказателства, но жив свидетел щеше да наклони везните на правосъдието решително в наша полза.
Междувременно, животът ми се превърна в параноя. Всяка непозната кола, паркирана на улицата ми, всяко изщракване на телефона, всеки поглед от непознат на улицата ме караше да настръхвам. Споделих страховете си с Ралица. Тя настоя да се преместя да живея при нея и съпруга ѝ за известно време, но аз отказах. Не исках да ги въвличам още повече в тази каша. Не исках да излагам и тях на опасност.
Една вечер се случи нещо, което превърна параноята ми в реален ужас. Прибирах се късно от работа. Улицата беше тиха и празна. Когато наближих входа на нашия блок, от сенките излезе фигура. Беше висок, добре облечен мъж. Спря точно пред мен.
Беше Виктор.
Не го бях виждала отблизо от години. Времето беше оставило следите си – няколко бръчки около очите, сребърни нишки в косата, но излъчването му беше същото. Самоуверено, леко покровителствено. Усмихна ми се. Усмивка, която някога намирах за чаровна, а сега ми се стори хищническа.
– Ася! Колко време мина. Не си се променила изобщо – каза той, а гласът му беше гладък като кадифе.
Сърцето ми спря. Замръзнах на място.
– Какво искаш, Виктор? – попитах, а гласът ми прозвуча дрезгаво и чуждо.
– Просто минавах наблизо. Видях те и реших да те поздравя. Чух, че Мартин е станал голям мъж. Кандидат-студент, а? Времето лети. Сякаш вчера беше, когато със Стефан…
Той млъкна, сякаш споменът му причиняваше болка. Лицемер.
– Не споменавай името му – изсъсках аз, неспособна да сдържа гнева си.
Усмивката му леко се стопи. Погледна ме право в очите.
– Чувам разни неща, Ася. Чувам, че си наела адвокат. Че задаваш въпроси. Това не е хубаво. Някои неща е по-добре да си останат в миналото. За доброто на всички.
Това беше. Не беше просто приятелски поздрав. Беше предупреждение.
– Ти отне всичко, което имах! – изкрещях, забравила за страха. – Ти съсипа живота ни!
Той пристъпи крачка по-близо. Ароматът на скъпия му парфюм ме задуши.
– Ти нямаш представа за какво говориш. Стефан беше слаб. Той направи грешки. Аз просто разчистих бъркотията след него. Трябва да си благодарна. Живееш си спокойно, отгледала си прекрасен син. Не разравяй стари рани. Няма да ти хареса какво ще намериш. Помисли за Мартин. Той има цял живот пред себе си. Ще е жалко, ако нещо му се случи, нали?
Заплахата увисна във въздуха, явна и неопровержима. Преди да успея да отговоря, той се обърна и си тръгна също толкова безшумно, колкото се беше появил. Качи се в лъскав черен джип, който го чакаше в края на улицата, и изчезна в нощта.
Останах да треперя насред тротоара. Заплахата вече не беше абстрактна. Беше реална. Беше насочена не само към мен, но и към сина ми.
Втурнах се към апартамента, заключих вратата три пъти и се облегнах на нея, опитвайки се да си поема дъх. Трябваше да кажа на Мартин. Вече нямах избор. Не можех да го пазя в неведение, когато беше в опасност.
Той беше в стаята си, слухaше музика. Когато влязох, веднага усети, че нещо не е наред.
– Мамо, какво има? Бледа си като платно.
Седнах на леглото му. Думите ми излязоха на един дъх. Разказах му всичко. За тефтера, за тайния живот на баща му, за Виктор, за сейфа, за заплахите. И за срещата преди малко.
Докато говорех, лицето му премина през цяла гама от емоции. Неверие, объркване, болка, а накрая – чиста, неподправена ярост.
– Значи… през цялото това време… баща ми не ни е изоставил? – попита той, а гласът му трепереше.
– Не, миличък. Бил е принуден. За да ни защити.
– А този… Виктор… той е заплашил и теб? Преди малко? Заплашил е и мен?
Кимнах мълчаливо.
Мартин скочи на крака. Очите му святкаха.
– Аз ще го убия! Ще го намеря и ще го убия с голи ръце!
– Не! – хванах го за ръката. – Мартин, не! Точно това иска той. Да направим нещо глупаво, нещо прибързано. Имаме адвокат, имаме доказателства. Ще го съдим. Ще спечелим по законов път.
– Законът? Какъв закон, мамо? Този човек е над закона! Той си купува всичко и всички! Ти вярваш ли, че съдът ще го осъди? Той ще се измъкне! Единствената справедливост е тази, която сам си въздадеш!
Спорихме дълго. Опитвах се да го успокоя, да го вразумя, но той беше неудържим. Чувстваше се измамен, ограбен. Дванадесет години беше живял с мисълта, че баща му е страхливец, който го е изоставил. А сега разбираше, че е бил герой, пожертвал се за него. Гневът му беше насочен не само към Виктор, но и към целия свят.
В крайна сметка той се заключи в стаята си, отказвайки да говори повече. Легнах си, но сънят не идваше. Страхувах се за него. Страхувах се какво може да направи в гнева си.
На следващата сутрин Мартин беше необичайно тих. Закуси, без да каже и дума, и излезе, уж за лекции. Имах лошо предчувствие. Обадих се на адвокат Симеонов и му разказах за срещата с Виктор и за реакцията на Мартин.
– Това е лошо – каза той. – Виктор е притиснат до стената и е започнал да хапе. А синът ви е в опасно състояние. Направете всичко възможно да го държите далеч от неприятности. Аз ще задвижа нещата с прокуратурата по-бързо. Трябва да му бъде наложена ограничителна заповед.
Но беше твърде късно.
Следобед ми се обадиха от полицията. Мартин беше арестуван. Отишъл беше пред офиса на Виктор и го беше нападнал. Счупил му беше носа с юмрук пред десетки свидетели, крещейки, че е убиец и мошеник.
Светът ми се срина. Точно това, от което се страхувах, се беше случило. Виктор беше спечелил първия рунд. Беше ме провокирал, а синът ми беше паднал в капана. Сега Мартин беше престъпникът. А Виктор – жертвата. Играта беше станала много, много по-мръсна.
Глава 6
Прекарах следващите двадесет и четири часа в някакъв кошмарен полусън. Адвокат Симеонов успя да измъкне Мартин от ареста срещу гаранция, но обвинението за нанасяне на телесна повреда остана. Виктор беше подал жалба, подкрепена от показанията на няколко негови служители. Медиите надушиха историята – „Син на изчезнал бизнесмен напада бившия му партньор“. Представяха Мартин като неуравновесен младеж, който търси отмъщение за провалите на баща си. Виктор, от своя страна, даде няколко интервюта, в които с фалшиво съжаление говореше за „трудното детство“ на момчето и как му прощава. Беше перфектна медийна стратегия, която го изкарваше светец, а нас – агресори.
Мартин беше съсипан. Гневът му беше отстъпил място на тихо отчаяние. Седеше с часове в стаята си, втренчен в стената. Чувстваше се виновен, че е провалил всичко.
– Аз съсипах нещата, нали, мамо? – попита ме той една вечер, а гласът му беше едва доловим. – Сега никой няма да ни повярва. Аз съм хулиганът, а той е жертвата.
– Не, Мартин. Ти си действал от болка. Той те провокира. Ще се справим с това. Адвокат Симеонов работи по въпроса.
Но и аз самата не бях сигурна в думите си. Виктор беше обърнал играта. Сега трябваше не само да доказваме неговата вина отпреди дванадесет години, но и да защитаваме Мартин по съвсем ново дело. Ресурсите ни се разпиляваха.
В същото време търсенето на Лилия продължаваше без резултат. Детективът Димитър беше стигнал до задънена улица. Сякаш жената никога не беше съществувала.
Бях на ръба на отчаянието. Седях една вечер в кухнята, преглеждайки за хиляден път старите албуми със снимки, търсейки нещо, някаква следа, която може да съм пропуснала. Погледът ми се спря на снимките от една фирмена екскурзия, няколко месеца преди Стефан да изчезне. Бяха на някаква планинска хижа. Всички бяха там – Стефан, Виктор със съпругата си, други служители. И на една от груповите снимки, в ъгъла, почти извън кадър, видях нея. Лилия. Смееше се на нещо, което ѝ казваше колежка до нея.
Загледах се в лицето на другата жена. Беше ми смътно позната. Казваше се Мая. Беше работила като секретарка във фирмата. Не бяхме близки, но се бяхме засичали няколко пъти. След изчезването на Стефан и тя, както и много други от стария екип, беше напуснала. Не се бях сещала за нея от години.
Сърцето ми подскочи. Може би тя знаеше нещо. Може би е поддържала връзка с Лилия. Беше малък шанс, но беше повече от нищо.
На следващия ден, използвайки старите фирмени контакти на Стефан, които пазех в един тефтер, успях да намеря телефонния номер на Мая. Обадих ѝ се с притеснение. Когато се представих, от другата страна на линията настъпи мълчание.
– Ася? – каза тя накрая, а в гласа ѝ се долавяше изненада и… страх? – Не съм те чувала от цяла вечност. Как си?
– Добре съм, Мая. Извинявай, че те притеснявам така изневиделица. Обаждам се, защото търся някого. Една бивша колежка. Лилия, счетоводителката. Чувала ли си се с нея?
Последва ново, още по-дълго мълчание.
– Не. Не съм – отговори тя, но твърде бързо, твърде отсечено. Лъжеше.
– Мая, моля те. Много е важно. Става въпрос за Стефан. Появиха се нови неща. Трябва да говоря с Лилия.
– Не знам нищо – повтори тя и се канеше да затвори.
– Виктор заплаши сина ми! – изстрелях думите в отчаяние. – Той знае, че ровя в миналото. Моля те, ако знаеш нещо, кажи ми. Не става въпрос за пари, става въпрос за справедливост. И за безопасността на детето ми.
Отсреща се чу дълбока въздишка.
– Не мога да говоря по телефона. Ела утре в единадесет в кафенето до Южния парк. Ще бъда сама.
На следващия ден бях там в десет и половина. Мая дойде точно в единадесет. Беше се променила много. Изглеждаше уморена, в очите ѝ се четеше постоянна тревога. Поръчахме си кафе и няколко минути седяхме в неловко мълчание.
– Знаех, че този ден ще дойде – проговори тя накрая, без да ме гледа. – Знаех, че Виктор няма да остави нещата така.
– Ти знаеш истината, нали? – попитах тихо.
Тя кимна.
– Всички знаехме, че нещо не е наред. Виктор се промени, стана потаен, агресивен. Стефан беше притеснен. А Лилия… тя беше ужасена. Тя беше тази, която откри несъответствията в сметките. Разбра, че Виктор източва парите от заема. Отиде при Стефан, но беше твърде късно. На следващия ден Виктор я извика в кабинета си. Не знам какво ѝ е казал, но когато излезе, беше бяла като платно. Събра си нещата и си тръгна. Каза ми само, че заминава и че не трябва да я търся. Каза, че Виктор я е заплашил. Не само нея, но и родителите ѝ, които живееха в малък град.
– И ти не каза нищо? На полицията?
Мая ме погледна за пръв път. В очите ѝ имаше сълзи.
– Страх ме беше, Ася. Имам две деца. Виктор ми даде да разбера, че ако проговоря, ще съсипе и моя живот. Напуснах веднага след това. Опитах се да забравя.
– Къде е тя, Мая? Моля те, кажи ми.
Тя се поколеба. Извади едно смачкано салфетка от чантата си и написа нещо върху нея с трепереща ръка. Плъзна я по масата към мен.
– Това е адресът на родителите ѝ. В един малък град, на около двеста километра оттук. Не знам дали е там. Не сме се чували от години. Но ако има място, където би се скрила, то е там. Но, Ася… бъди внимателна. Ако Виктор разбере, че я търсиш… не знам на какво е способен.
Стиснах салфетката в ръка. Беше повече, отколкото смеех да се надявам. Имах следа. Истинска следа.
Прибрах се и веднага се обадих на адвокат Симеонов и на детектив Димитър. Още на следващия ден Димитър замина за малкия град.
Чакането беше агонизиращо. Всеки път, когато телефонът звънеше, сърцето ми прескачаше.
На третия ден той се обади.
– Намерих я.
– Как е тя? Ще говори ли?
Последва кратка пауза.
– Ами… сложно е. Живее с възрастните си родители. Почти не излиза от къщата. Изглежда… пречупена. Когато споменах името на Виктор, тя изпадна в паника и ме изгони. Каза, че не иска да има нищо общо. Че е забравила всичко.
Надеждата ми помръкна.
– Значи няма да свидетелства?
– Не и доброволно. Тази жена е смазана от страх. Виктор наистина я е държал в желязна хватка през всичките тези години.
Затворих телефона. Бях толкова близо. И в същото време – толкова далеч. Имах нужда от чудо.
И тогава ми хрумна нещо. Една отчаяна, може би глупава идея. Ако аз не можех да я убедя, може би имаше някой друг, който можеше. Някой, който беше преживял същото като нея. Някой, който също беше загубил всичко заради Виктор.
Аз.
Трябваше да отида там. Трябваше да я погледна в очите. Жена срещу жена. Жертва срещу жертва. Трябваше да я накарам да си спомни коя е била, преди страхът да я погълне.
Глава 7
Решението да отида беше импулсивно, но се чувствах по-уверена от всякога. Ралица се опита да ме разубеди, настояваше, че е твърде опасно да ходя сама. Адвокат Симеонов също беше скептичен, смяташе, че присъствието ми може да уплаши Лилия още повече. Но аз бях непреклонна. Това беше нещо, което трябваше да направя сама.
Оставих Мартин при сестра ми, като му казах, че отивам за няколко дни в командировка. Не исках да го тревожа повече. Взех старата ни семейна кола и потеглих рано сутринта.
Пътуването беше дълго. Магистралата бавно отстъпи място на тесен, лъкатушещ път, който се виеше през полузабравени села и запустели полета. Градчето, където живееха родителите на Лилия, беше точно такова, каквото си го представях – тихо, потискащо, сякаш времето беше спряло някъде през осемдесетте. Сиви блокове, разбити улици и усещане за безнадеждност.
Намерих адреса лесно. Беше малка, спретната къща с малка градинка отпред. Спрях колата на отсрещния тротоар и останах да наблюдавам. Чувствах се като шпионин в лош филм. Какво правех тук? Какво щях да кажа на тази непозната жена, чийто живот бях напът да преобърна отново?
След около час напрегнато чакане, на входната врата се появи възрастна жена, която започна да полива цветята. Малко след това на прага застана друга фигура. Беше жена на моята възраст, може би малко по-голяма, с тъмна коса, прибрана набързо, и уморено лице. Носеше широки, безформени дрехи, сякаш искаше да се скрие в тях. Беше Лилия.
Събрах цялата си смелост, излязох от колата и пресякох улицата. Когато наближих, възрастната жена ме погледна с любопитство. Лилия вдигна очи и в момента, в който ме видя, лицето ѝ се вкамени. В погледа ѝ се смесиха разпознаване, шок и паника.
– Коя сте вие? – попита майка ѝ.
– Ася. Работили сме заедно с дъщеря ви преди много години – казах, като не откъсвах поглед от Лилия. – Може ли да поговорим за пет минути? Моля те, Лилия.
– Махай се! – прошепна Лилия, а гласът ѝ беше задавен. – Казах на онзи човек, че не знам нищо! Оставете ме на мира!
Тя се обърна да влезе, но аз бях по-бърза. Хванах я за ръката.
– Той заплаши сина ми, Лилия. Моят Мартин. Сега е на седемнадесет. Виктор го заплаши. Нападна го. Сега синът ми има обвинение. Моля те. Ти си единствената ми надежда.
При споменаването на Мартин, нещо в погледа ѝ трепна. Може би си спомни бебето, на което се радваше в офиса, или просто майчинският инстинкт в нея се обади.
– Мамо, влез вътре – каза тя на майка си, без да се обръща.
Влязохме в къщата. Вътре беше чисто и подредено, но обстановката беше тягостна. Седнахме в малка гостна, пълна със стари мебели и пожълтели дантели.
– Не трябваше да идваш тук – каза тя, избягвайки погледа ми. – Не разбираш ли? Той знае всичко. Ако разбере, че си била тук…
– Какво ще направи, Лилия? Какво повече може да ни отнеме? На мен ми отне съпруга, на сина ми – бащата. На теб ти отне кариерата, спокойствието, живота. Ще го оставим ли да продължава? Ще живеем ли в страх завинаги?
Тя поклати глава, сълзи се търкулнаха по бузите ѝ.
– Ти не знаеш. Не знаеш какво ми каза онзи ден. Той описа в детайли какво ще се случи с родителите ми. Как ще избухне газовата им бутилка. Как ще изглежда като нещастен случай. Той е дявол, Ася.
– Знам. Чух го със собствените си уши. Стефан е записал последния им разговор. Имам записа. Имам и документите, които те е накарал да подпишеш. Имам всичко. Липсва ми само едно – твоят глас. Гласът на истината.
Разказах ѝ всичко – за сейфа, за писмото, за атаката срещу Мартин. Докато говорех, видях как в очите ѝ страхът бавно започна да се бори с нещо друго. Гняв. Потискан с години гняв.
– Аз го харесвах, Стефан – прошепна тя. – Той беше добър човек. Не заслужаваше това. Никой от нас не го заслужаваше.
– Тогава ми помогни да го спра. Заедно можем. Ще те защитим. Адвокатът ми е един от най-добрите. Ще поискаме програма за защита на свидетели. Няма да си сама.
Тя мълчеше дълго. Гледаше през прозореца към тихата уличка, сякаш виждаше целия си пропилян живот.
– Страх ме е – каза накрая.
– И мен ме е страх. Всеки ден. Но повече ме е страх да живея в свят, в който хора като Виктор побеждават. Повече ме е страх синът ми да расте с мисълта, че справедливост не съществува.
Изправих се, за да си тръгна. Бях казала всичко, което можех. Решението беше нейно.
– Оставих номера си на адвоката. Ако промениш решението си… – спрях на вратата. – Помисли си, Лилия. Какво щеше да направиш, ако имаше син като Мартин?
Тръгнах си, без да поглеждам назад. Цялото ми същество крещеше, че съм се провалила. Карах обратно към дома, а в главата ми беше празно. Нямах план Б.
Два дни по-късно телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
– Ало?
– Ася? Аз съм, Лилия.
Сърцето ми спря.
– Говорих с родителите си. Казах им всичко. Те… те ме подкрепят. Казаха, че са живели достатъчно дълго в страх.
– Лилия…
– Ще го направя. Ще свидетелствам. Но имам едно условие.
– Каквото кажеш.
– Искам да го видя в съда. Искам да го погледна в очите, когато казвам истината. Искам да види, че вече не ме е страх.
В този момент знаех,
че сме напът да спечелим. Може би не войната, но поне най-важната битка. Битката срещу страха.
Глава 8
Новината, че Лилия е съгласна да свидетелства, вдъхна нов живот на целия екип. Адвокат Симеонов незабавно задейства процедура за включването ѝ в програма за защита на свидетели. Преместиха нея и родителите ѝ на тайно място, под постоянна охрана. За първи път от месеци почувствах, че имаме реален шанс.
Прокуратурата, подкрепена от показанията на Лилия, документите и аудиозаписа, най-накрая повдигна обвинение на Виктор. Не за убийство, тъй като нямаше тяло и преки доказателства за смъртта на Стефан, а за мащабна финансова измама, изнудване и отправяне на заплахи. Делото беше насрочено.
В същото време, делото срещу Мартин за нападението продължаваше да виси над главите ни. Адвокатите на Виктор правеха всичко възможно да го забавят, надявайки се да го използват като лост за натиск върху нас. Симеонов ме увери, че ще се опитат да обединят двата случая, доказвайки, че нападението е било пряк резултат от провокация и години на травма, но съдебната система беше тромава.
Мартин бавно започна да излиза от черупката си. Новината за Лилия му даде надежда. Започна да се включва в подготовката за делото, четеше документите, които му давах, задаваше интелигентни въпроси. Гневът му се трансформираше в студена решителност. Той вече не искаше сляпо отмъщение, а справедливост.
Университетът започна. Той се потопи в лекциите по икономика с плам, който не бях виждала у него. Сякаш искаше да разбере механизма, който беше унищожил баща му, за да се научи как да се бори с него. Продължаваше да говори за ипотечния кредит за собствено жилище, но вече с друг тон. Не беше просто младежка мечта за независимост, а желание да изгради нещо стабилно и сигурно, нещо, което никой не може да му отнеме. Беше неговият начин да се противопостави на хаоса, който Виктор беше създал в живота ни.
Месеците до началото на делото бяха изпълнени с напрежение. Виктор беше пуснал в действие цялата си машина за влияние. В медиите започнаха да се появяват статии, които очерняха паметта на Стефан, представяйки го като комарджия, затънал в дългове, който сам е инсценирал изчезването си. Пускаха слухове за мен, намекваха, че съм имала любовници, че съм знаела за плановете му. Беше мръсна, кална война, която се водеше на всички фронтове.
Ралица беше моята скала през този период. Тя се бореше с лъжите с яростта на лъвица, защитаваща малките си. Спореше с приятели, пишеше опровержения в социалните мрежи, беше моят личен пресцентър и емоционална подкрепа.
В един момент натискът стана толкова голям, че се усъмних в собствените си сили. Една вечер, докато четях поредната гнусна статия, се разплаках.
– Няма да издържа, Рали. Те ще ни унищожат, преди дори да сме стигнали до съда.
Тя ме прегърна силно.
– Глупости! Точно това искат. Да те сломят. Спомняш ли си, когато бяхме деца, как се страхуваше от тъмното? И какво ти казваше татко? „Просто светни лампата, Ася. Чудовищата изчезват на светло.“ Е, сега е време да светнем най-големия прожектор право в лицето на това чудовище. Съдебната зала ще бъде нашата светлина.
Думите ѝ ми дадоха сила. Беше права. Бях стигнала твърде далеч, за да се откажа сега.
Най-накрая денят на първото заседание дойде. Съдебната зала беше пълна с журналисти. Виктор пристигна, заобиколен от екип скъпоплатени адвокати. Изглеждаше спокоен, дори леко отегчен, сякаш присъства на досадно бизнес събитие. Когато погледите ни се срещнаха, той леко ми кимна, а на устните му пробяга едва забелижима, подигравателна усмивка.
Аз, Мартин и Ралица седнахме на първия ред. Лилия беше вкарана през заден вход и седеше в специално защитено помещение, докато дойде време да свидетелства.
Прокурорът започна с встъпителната си реч. Той методично и ясно изложи фактите – заема, измамата, заплахите. Адвокатът на Виктор, наперен мъж с лъскав костюм, отговори с пламенна реч за „очернянето на един уважаван бизнесмен“, за „отмъщението на една изоставена съпруга“ и „фантазиите на една уволнена служителка“.
Първите свидетели бяха банкови служители и финансови експерти. Те потвърдиха автентичността на документите, проследиха движението на парите от сметката на фирмата към офшорните сметки на Виктор. Беше сухо, техническо, но изграждаше основата на обвинението.
После дойде моят ред. Трябваше да разкажа всичко отначало. За изчезването на Стефан, за трудните години, за думите на малкия Мартин за „лошия човек“, за намирането на тефтера. Адвокатът на Виктор ме подложи на кръстосан разпит. Опитваше се да ме изкара нестабилна, алчна, отмъстителна. Задаваше въпроси за личния ми живот, за връзките ми след Стефан, намекваше, че съм имала мотив да го накарам да изчезне. Беше брутално. Но аз гледах право в него и отговарях спокойно и уверено. Знаех истината. И тя беше моят щит.
Кулминацията на деня беше, когато прокурорът поиска да бъде пуснат аудиозаписът. В залата настъпи пълна тишина. Техник пусна записа. Леденият, подигравателен глас на Виктор, заплашващ да ме убие и да остави сина ми сирак, изпълни пространството.
„…колко бързо плува съпругата ти с бетонни обувки. А малкият… той е сладко хлапе. Жалко ще е да расте сирак.“
За пръв път видях спокойствието на Виктор да се пропуква. Той пребледня. Журналистите започнаха да драскат трескаво в бележниците си. В залата се надигна жужене.
Когато заседанието приключи за деня, знаех, че сме нанесли първия сериозен удар. Излязохме от съда под светкавиците на фотоапаратите. Виктор беше изведен бързо през задния изход.
Вечерта новините гръмнаха. Записът беше основна тема. Маската на уважавания бизнесмен започваше да се свлича.
Но знаех, че битката далеч не е свършила. Най-тежкото предстоеше. Показанията на Лилия. Тя беше нашият коз. Но беше и най-уязвимата ни фигура. Адвокатите на Виктор щяха да я разкъсат. Трябваше да се надяваме, че смелостта ѝ ще издържи под светлината на прожекторите.
Глава 9
Денят, в който Лилия трябваше да свидетелства, беше напрегнат до краен предел. Залата беше още по-пълна. Усещаше се, че това е ключовият момент в процеса. Когато я въведоха, тя изглеждаше крехка и уплашена под строгите погледи на всички присъстващи. Но когато седна на свидетелското място и се закле, видях в очите ѝ да се появява онази стоманена решителност, която бях видяла и в къщата ѝ.
Тя говореше тихо, но ясно. Разказа как е била назначена във фирмата, как първоначално се е възхищавала на Стефан и Виктор. Описа как е забелязала първите несъответствия, как е започнала да рови в документите тайно, след работа. Разказа за момента, в който е осъзнала мащаба на измамата, и за разговора си със Стефан.
– Той беше съсипан – каза тя, а гласът ѝ леко трепна. – Не можеше да повярва, че най-добрият му приятел и партньор му е забил нож в гърба. Каза, че ще се изправи срещу Виктор. Опитах се да го спра, казах му, че е опасно. Но той беше почтен човек. Вярваше, че истината ще възтържествува.
После дойде разказът за срещата ѝ с Виктор. Тя описа заплахите с ужасяващи детайли, които съвпадаха напълно с това, което Стефан беше писал в писмото си.
– Той ми каза, че знае къде живеят родителите ми. Знаеше, че баща ми е болен от сърце. Каза, че едно малко „притеснение“ може да го довърши. И че никой никога няма да докаже нищо. Каза ми да си събера нещата и да изчезна, ако искам да ги видя отново живи. И аз го направих. Избягах. И живях в страх всеки един ден през последните дванадесет години.
Прокурорът приключи. Сега беше ред на защитата. Главният адвокат на Виктор се изправи. Той започна атаката си. Обвини я, че е била уволнена за некомпетентност. Че си измисля историята, за да отмъсти. Че е била влюбена в Стефан и е искала да съсипе партньорството им. Вадеше стари служебни бележки, опитваше се да изопачи думите ѝ, да я изкара лъжкиня.
Но Лилия не се поддаде. На всеки въпрос тя отговаряше спокойно и аргументирано. На всяка нападка отвръщаше с факти. А когато адвокатът я попита защо чак сега решава да говори, тя се обърна, погледна право към мен и каза:
– Защото преди няколко месеца при мен дойде една жена, която е загубила много повече от мен. И в нейните очи видях не само болка, но и сила. Тя ме накара да се засрамя от страха си. Разбрах, че ако продължавам да мълча, не съм по-добра от него.
След това тя се обърна към Виктор. За пръв път по време на целия процес го погледна право в очите.
– Аз не лъжа. Вие знаете, че не лъжа. И всяка вечер, когато си лягате в скъпото си легло, в голямата си къща, искам да си спомняте за Стефан. Искам да си спомняте какво му причинихте. И знайте, че аз вече не се страхувам от вас.
В залата се възцари тишина. Адвокатът на Виктор нямаше повече въпроси. Лилия беше спечелила. Нейната искреност и достойнство бяха по-силни от всички юридически хватки.
Процесът продължи още няколко седмици. Бяха призовани още свидетели, представени бяха още доказателства. Но след показанията на Лилия, изходът изглеждаше предрешен. Тежестта на доказателствата беше смазваща.
Междувременно, адвокат Симеонов успя да постигне малка победа и по делото на Мартин. Успя да убеди съдията да отложи произнасянето на присъда до приключването на основния процес срещу Виктор, изтъквайки, че двата случая са неразривно свързани.
В деня на финалните пледоарии напрежението отново беше достигнало своя връх. Прокурорът направи брилянтно обобщение на всички доказателства, рисувайки картина на безскрупулна алчност, предателство и жестокост.
Адвокатът на Виктор се опита да омаловажи всичко, да представи доказателствата като „косвени“, а свидетелите като „ненадеждни“. Но думите му звучаха кухо, лишени от сила.
Накрая думата беше дадена на самия Виктор. Той се изправи, оправи вратовръзката си и с напълно безизразно лице заяви:
– Невинен съм по всички обвинения.
Това беше всичко.
Съдебният състав се оттегли за съвещание. Часовете, които последваха, бяха най-дългите в живота ми. Седяхме в коридора на съда – аз, Мартин, Ралица, адвокат Симеонов. Не говорехме. Всичко вече беше казано.
Най-накрая ни повикаха обратно в залата. Съдията влезе, последван от останалите членове на състава. Всички се изправиха. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми.
Съдията прочете присъдата. Дълъг, монотонен текст, пълен с юридически термини. Но аз чух само няколко ключови думи.
– …признат за виновен…
– …по всички точки на обвинението…
– …осъден на…
Присъдата беше тежка. Максималната, предвидена от закона за тези престъпления. Виктор не трепна. Просто стоеше и гледаше пред себе си. Когато полицаите дойдоха да му сложат белезници, той се обърна и погледът му срещна моя. В очите му нямаше разкаяние. Имаше само студена, концентрирана омраза. Беше поглед, който казваше: „Това не е краят.“
Но за нас беше. Беше краят на страха, на несигурността, на лъжата.
Избухнах в сълзи. Мартин ме прегърна. Ралица плачеше до нас. Адвокат Симеонов сложи ръка на рамото ми.
– Свърши се, Ася. Спечелихме.
Справедливостта беше възтържествувала. Бавно, мъчително, но неотменимо.
Излязохме от съдебната палата. Този път не се криехме от камерите. Застанахме пред тях, изправени. Светът трябваше да види, че понякога, макар и рядко, Давид наистина побеждава Голиат.
Глава 10: Епилог
Няколко месеца по-късно животът бавно започваше да се връща към някаква форма на нормалност, макар и нова, променена завинаги. Присъдата на Виктор беше потвърдена на всички инстанции. Империята му започна да се разпада. Активите му бяха запорирани, за да покрият огромния дълг, който беше стоварил на името на Стефан. Част от тези средства бяха присъдени на нас като обезщетение. Не бяха много, след като се покрият всички задължения, но бяха достатъчни. Достатъчни, за да изплатим най-накрая ипотеката на апартамента. В деня, в който получих документа от банката, се чувствах, сякаш от раменете ми е паднал товар, тежък колкото дванадесет години болка.
Обвиненията срещу Мартин бяха свалени. Съдът прие, че е действал в състояние на силно емоционално объркване, провокиран от човек, унищожил семейството му. Тази малка победа беше също толкова важна, колкото и голямата. Тя изчисти името му и му позволи да продължи напред, без клеймото на присъда.
Лилия и родителите ѝ останаха в програмата за защита още известно време, докато се уверят, че няма опасност от отмъщение от страна на хората на Виктор. Поддържахме връзка. В гласа ѝ вече нямаше страх, а нова увереност. Говореше, че мисли да се върне към професията си, да започне отначало. Тя беше намерила своя мир.
Един следобед, докато подреждах стари документи, попаднах на плика с писмото на Стефан. Не го бях чела от деня в банката. Седнах на дивана и го прочетох отново. Този път сълзите ми не бяха от болка, а от тиха тъга и разбиране. Той беше направил своя избор. Ужасен, невъзможен избор, но го беше направил от любов.
И все пак, оставаше един въпрос, който продължаваше да виси във въздуха. Какво се беше случило със Стефан? По време на разследването бяха разпитани хора от престъпния свят, с които Виктор е имал връзки. Появиха се слухове, че е „поръчал“ Стефан да бъде отведен и убит, но така и не се намериха конкретни доказателства. Тялото му никога не беше открито. Той остана безследно изчезнал, призрак в нашата история.
Понякога се питах дали не е по-добре така. Да живеем с несигурността, но и с една миниатюрна, ирационална искрица надежда, отколкото с бруталната сигурност на смъртта.
Една съботна сутрин седяхме с Мартин на балкона и пиехме кафе. Той беше пораснал толкова много през последните месеци. Вече не беше момче, а млад мъж, в чиито очи се четеше мъдрост, придобита по трудния начин.
– Мислиш ли за него? – попита ме той тихо.
– Всеки ден – отговорих.
– Аз също. Преди мислех за него с гняв. После със съжаление. А сега… мисля си, че го разбирам. И се гордея с него.
Той извади нещо от джоба си. Беше малкото дървено конче. Беше го изгладил, поправил едно от счупените крачета.
– Мисля да го запазя. Да ми напомня, че понякога най-голямата смелост е да направиш жертва.
Кимнах, а гърлото ми се беше свило.
Няколко седмици по-късно получих анонимен плик по пощата. Нямаше обратен адрес. Вътре имаше само една пощенска картичка. На нея беше изобразен морски фар на фона на бурно море. На гърба, с непознат почерк, беше написано само едно изречение:
„Фарът свети, за да се приберат корабите у дома. Той вече е у дома.“
Нямаше подпис. Нямаше обяснение. Но аз знаех. Това беше съобщение. Знак. Може би от някой негов приятел, на когото се е доверил. Може би от самия него, намерил начин да изпрати последно сбогом.
Стефан беше намерил своя мир. Беше се прибрал у дома, където и да се намираше това „у дома“.
Показах картичката на Мартин. Той я прочете, помълча малко и каза:
– Значи е свободен.
– Да – отговорих аз. – И ние също сме свободни.
Животът пред нас се простираше като спокойна вода след дълга, опустошителна буря. Раните щяха да останат, белезите винаги щяха да напомнят за миналото. Но те вече не боляха. Бяха просто част от нашата история. История за загуба, но и за любов. За предателство, но и за смелост. История за един баща, който стана „лош човек“, за да бъде герой, и за един син, който се научи да разбира разликата.
Затворих очи и за пръв път от дванадесет години усетих топлината на слънцето по лицето си, без сянката на миналото да я засенчва. Бяхме оцелели. И бяхме готови да живеем.