Глава първа
Първият ми спомен за Ева не е от празник, не е от подарък, не е от усмивка. Първият ми спомен е от тишина.
Бях на шест и тишината беше толкова гъста, че сякаш можех да я преглътна и да се задавя. Седях на края на леглото, с колене прибрани към гърдите, и слушах как възрастните говорят в другата стая. Чувах накъсани думи, като парчета стъкло, които падат по пода и няма как да ги събереш без да се порежеш.
„Тръгна си.“
„За втори път.“
„Остави я.“
„Няма да се върне.“
Тогава видях Ева. Вратата се открехна и тя се появи като човек, който не иска да плаши. Не влезе веднага. Стоя на прага и ме гледа така, сякаш вече знаеше колко ще ме боли, но нямаше право да избяга.
Не беше майка ми. Знаех го по начина, по който не се преструваше. Майка ми умееше да се преструва. Да се смее, когато не ѝ е смешно. Да ме прегръща, когато вече е решила, че няма да остане. Да ми обещава утре, когато утре за нея значеше никога.
Ева не обеща нищо.
Просто седна до мен и без да ме пита, без да ме кара да говоря, подаде носна кърпа. Аз не плачех. И точно това ме беше уплашило. Не плачех, защото вътре в мен имаше една празнота, която не знаеше как да се превърне в сълза.
Ева докосна ръката ми внимателно, сякаш бях направена от тънък лед.
„Ще остана при теб“, каза тя.
Не „ще бъда майка ти“. Не „ще те обичам като свое“. Не „обещавам“.
Само „ще остана“.
Тази дума беше достатъчна, за да се пропука ледът. Започнах да плача, но тихо, без звук. Ева ме прегърна и прегръдката ѝ беше странна. Не беше като на майка ми, която стискаше, за да си вземе прошка. Ева ме държеше, за да не падна.
След това години наред домът ни беше пълен с неща, които не можех да назова като любов, но които бяха любов.
Топла супа, когато се разболеех.
Сгънато одеяло върху мен, ако заспя на дивана.
Мълчание, когато не искам да говоря.
Гласът ѝ в коридора, когато се прибера късно, не като контрол, а като знак: „Добре, че си тук.“
Понякога майка ми се обаждаше. Веднъж годишно. Понякога на празник, понякога на случаен ден, когато явно се беше сетила, че някъде има дете, което е оставила.
Гласът ѝ винаги беше една и съща маска.
„Как си?“
„Добре“, казвах аз.
„Радвам се. Аз… знаеш, имам много работа.“
„Да“, казвах аз, и това „да“ беше като печат върху старо писмо, което никой няма да прочете.
Когато затварях, Ева не ме питаше как е минало. Само оставяше чай на масата и казваше нещо дребно, като че ли от нищото:
„Не си длъжна да ставаш по-силна от болката. Достатъчно е да оцелееш.“
И аз оцелях.
Оцелях през училищните подигравки, когато някой прошепваше „това е детето без майка“.
Оцелях през първата любов, която ме научи, че не всеки, който те гледа, ще остане.
Оцелях през години на съмнение, когато се чудех дали съм била лесна за оставяне.
И през цялото време Ева беше там. Не като герой. Като човек, който се буди уморен и пак става, защото някой разчита на него.
Но в мен оставаше една дупка. Дупка с формата на майка ми.
И когато станах на двадесет и девет и видях две чертички, светът ми се разцепи на две.
Не от страх. От надежда.
Две деца. Близнаци.
Две сърца, които ще бият в мен.
Две възможности да бъда различна от майка си.
А после телефонът звънна.
Номерът беше непознат, но аз го вдигнах, защото бременността прави човека по-уязвим към чудеса.
„Аз съм“, каза гласът.
И аз пребледнях, преди да се сетя как се диша.
„Мамо?“
Тя въздъхна, сякаш аз ѝ бях тежест, която все пак ще носи, защото така трябва.
„Чух… Чух, че чакаш бебета.“
В гърлото ми застана камък. Винаги бях си представяла този момент. Не така.
„Да“, успях да кажа.
„Близнаци, нали?“
Сърцето ми затуптя като аларма. Как знаеше?
„Кой ти каза?“
„Има начини“, каза тя, и в тази фраза имаше нещо студено, нещо като контрол. „Не ми се карай. Аз просто… искам да бъда част от това.“
Не казах нищо. Не защото не исках. А защото в мен една част вече се беше вкопчила в думите ѝ като удавник.
„Идвам“, каза тя. „Трябва да говорим.“
Когато затворих, Ева беше в кухнята. Режеше хляб. Движенията ѝ бяха спокойни, но аз познавах този покой. Той беше изграден от години тревога.
„Кой беше?“ попита тя.
И аз, вместо да кажа истината, преглътнах.
„Никой. Грешен номер.“
Ева ме погледна. Не ме изобличи. Само сложи хляба в чиния и я плъзна към мен.
„Яж. Не може да носиш две души и да забравяш за своята.“
Тази вечер лежах будна и слушах как в мен се движи нов живот, а в главата ми се въртеше една мисъл, като заклинание и проклятие едновременно:
Тя се връща.
И аз не знаех дали да бягам, или да отворя вратата широко, за да не я изпусна пак.
Глава втора
Тя дойде два дни по-късно.
Не предупреди, не попита дали ми е удобно, не се извини. Просто се появи на прага и огледа дома, сякаш проверяваше дали съм живяла достойно за липсата ѝ.
Беше по-елегантна, отколкото я помнех. Косата ѝ беше подредена, дрехите ѝ бяха скъпи, погледът ѝ беше остър. Като жена, която е свикнала да побеждава, дори когато няма право.
„Пораснала си“, каза тя.
Исках да отговоря „благодаря“, но думата заседна. Пораснала бях. Без нея.
„Влез“, успях да кажа.
Ева беше в другата стая. Аз не бях казала нищо. Бях пазила в тайна обаждането, сякаш беше грях.
Майка ми седна на дивана и сложи чантата си до себе си, като че ли диванът беше нейно място.
„Как се чувстваш?“ попита, но не ме гледаше. Погледът ѝ беше върху корема ми, който още не беше огромен, но вече променяше стойката ми, походката ми, дишането ми.
„Добре“, казах аз.
„Две бебета… това е сериозно.“ Наклони глава. „Ще имаш нужда от помощ.“
Сърцето ми се разби в тази дума. Помощ. Тя говореше така, сякаш сега се връща не за да обича, а за да управлява.
„Да“, казах аз. „Ева…“
И точно тогава Ева влезе.
Беше с престилка, с леко брашно по ръцете, с онази обикновена, домашна красота на човек, който не е имал време да бъде нещо друго, освен опора.
Двете жени се погледнаха.
Въздухът се сгъсти.
„Ти ли си…“ започна Ева, но не довърши. Не защото не знаеше. А защото знаеше прекалено добре.
Майка ми се усмихна с устни, но очите ѝ останаха ледени.
„Ева“, каза тя, сякаш произнасяше дума, която не харесва. „Не очаквах да си още тук.“
Ева не се дръпна. Не се извини. Стоеше изправена, със спокоен гръбнак, който беше носил тежести цял живот.
„Аз съм тук“, каза тя. „Защото някой трябваше.“
Майка ми издаде кратък смях.
„Не драматизирай. Аз не съм я изоставила като куче. Аз… имах живот.“
Ева направи крачка напред.
„И тя имаше живот. Само че беше дете.“
Майка ми се облегна назад, като че ли спорът я забавлява.
„Не съм дошла да споря за миналото. Дошла съм заради внуците си.“
Думата „внуците“ прободе. Беше като да си присвоиш нещо, което не си посадил.
Ева ме погледна. Очите ѝ питаха: „Ти какво искаш?“
А аз… аз бях разкъсана.
Исках майка си. Истинската. Биологичната. Дори ако ме е оставила. Дори ако ме боли. Исках да почувствам, че не съм била напълно нежелана.
И едновременно с това исках Ева. Жената, която ме беше отгледала, без да получи нищо в замяна.
Майка ми се наведе към мен.
„Когато дойде моментът“, каза тихо, „аз ще съм там. До теб.“
Ева не каза нищо, но раменете ѝ леко се напрегнаха.
Майка ми продължи, сякаш това беше естествено условие:
„Но има едно нещо. Няма да вляза с теб, ако тя е там.“
Тишината падна като нож.
„Какво?“ прошепнах аз.
„Не ме карай да го повтарям.“ Майка ми ме погледна най-накрая, и в този поглед имаше власт. „Това е мой момент. Моите внуци. Аз съм ти майка.“
Ева пребледня. Видях как устните ѝ се стегнаха.
„Ти си…“ започна Ева, но аз вдигнах ръка, като че ли мога да спра бурята.
„Моля ви“, казах. „Не тук. Не сега.“
Майка ми сви рамене.
„Решавай. Аз не моля.“
След като тя си тръгна, домът изглеждаше по-малък. По-тъмен.
Ева стоеше до прозореца, без да се обръща. Ръцете ѝ бяха стиснати.
„Тя не се е променила“, каза.
Аз седнах бавно. Вътре в мен близнаците се размърдаха и за миг ми се стори, че усещат напрежението.
„Тя е майка ми“, прошепнах.
Ева се обърна. Очите ѝ бяха мокри, но тя не плачеше.
„Аз не споря с това“, каза. „Аз споря с цената.“
„Не знаеш…“ опитах се да кажа, но гласът ми се счупи.
Ева пристъпи към мен и клекна, така че да сме на една височина.
„Знам“, каза тихо. „Знам как боли да искаш човек, който не те иска. Знам как се молиш на живота да ти даде още един шанс. Но не се продавай. Не се разменяй.“
„Тя иска да е в родилната зала“, прошепнах.
Ева кимна.
„А ти какво искаш?“
И това беше въпросът, който ме разкъса.
Защото аз исках невъзможното.
Исках да бъда дете и да имам майка.
Исках да бъда жена и да бъда справедлива.
Исках да бъда бъдеща майка и да не пренасям тази болка върху децата си.
Тази нощ не спах. В тъмното аз чувах дъха на Ева от другата стая. Беше тих, равномерен, като на човек, който се преструва на спокоен, за да не те уплаши.
И тогава разбрах: решението, което ме чака, няма да има победители.
Само рани.
И една от тях ще я причиня аз.
Глава трета
Когато казах на Ева, че не може да дойде, не го направих драматично.
Не крещях. Не плаках.
Само седнахме в кухнята, пред две чаши чай, които изстиваха, и аз изрекох думите, които ми се струваха като предателство, но в същото време като единствен мост към мечтаната майка.
„Тя каза… че няма да влезе, ако ти си там“, прошепнах.
Ева не мигна.
„И ти…?“ гласът ѝ беше толкова спокоен, че ме изплаши.
Аз преглътнах.
„Искам… да я имам поне веднъж. Поне този момент.“ Треперех. „Съжалявам, но тя все пак ми е майка.“
Ева вдиша, сякаш въздухът е станал тежък. Погледът ѝ се плъзна по масата, по чашите, по моите ръце.
„Разбирам“, каза.
Тази дума беше по-лоша от гняв.
„Не се сърдиш ли?“ изпуснах.
Ева се усмихна едва забележимо, но усмивката ѝ беше тъжна.
„Сърдя се“, каза. „Но не на теб. На живота, че те кара да избираш между две липси.“
Сълзите ме заляха.
„Не искам да те наранявам.“
Ева протегна ръка и избърса една сълза от бузата ми, сякаш съм още шестгодишното момиче.
„Вече ме нарани“, каза тихо. „Но ще преживея. Само… обещай ми едно.“
„Какво?“
Ева ме гледа дълго.
„Когато ги видиш. Когато ги чуеш. Когато ги държиш… не забравяй кой беше до теб, когато ти беше най-малката.“
Стиснах ръката ѝ.
„Няма да забравя.“
Но в същия миг знаех, че вече съм забравила.
Не нея.
Себе си.
Дните след това бяха като ходене по въже.
От една страна майка ми започна да звъни често, да пита, да дава съвети, да говори за бебетата като за проект, който трябва да бъде организиран.
От другата страна Ева беше по-тиха от обикновено. Не се отдръпваше, но беше като човек, който стои на прага на стая, в която не е поканен.
Между тях аз се чувствах виновна и гладна едновременно.
Гладна за майка. Виновна към жената, която ми беше дала всичко, което майката не ми беше дала.
И точно когато си мислех, че не може да стане по-сложно, се намеси Петър.
Петър беше мъжът ми.
Не започнахме като приказка. Започнахме като спасение. Аз бях момиче, което не вярва, че някой ще остане. Той беше мъж, който умееше да говори уверено и да ме кара да се чувствам сигурна.
Първите години бяхме добри. Смеехме се. Планирахме. Казвахме си „винаги“.
После дойдоха сметките. Умората. Работата. И една сутрин Петър ме погледна, сякаш вече ме няма.
Сега, когато бях бременна, той се държеше внимателно, но и далечно. Като човек, който изпълнява задължение, а не живее любов.
Една вечер го чух да говори по телефона в коридора.
„Не мога сега“, прошепна той. „Не разбираш ли?“
Спрях да дишам.
„Ще се оправя“, каза друг глас, женски, приглушен.
Петър въздъхна.
„Не обещавай на никого нищо. Разбра ли?“
Стъпките му се приближиха. Аз бързо се върнах в стаята и се престорих, че спя.
Но сърцето ми не спа.
На следващия ден видях известие на телефона му, докато той беше в банята.
Не го отворих.
Само погледнах името.
Рада.
Майка ми.
Пребледнях така силно, че ми се зави свят. Хванах се за ръба на масата.
В този момент всичко се промени.
Не само защото разбрах, че има тайна.
А защото разбрах, че тайните се свързват.
И когато една тайна се свърже с друга, започва да дърпа целия ти живот като конец, който разплита шевове.
Петър излезе от банята и ме целуна по челото.
„Добре ли си?“
Аз се усмихнах насила.
„Да.“
Той не забеляза. Или се престори.
И тогава телефонът му иззвъня.
Петър го погледна и се напрегна. После натисна да откаже.
„Кой беше?“ попитах, сякаш не знам.
„Никой“, каза.
Същата дума, която аз бях използвала към Ева.
И в този миг разбрах: когато започнеш да лъжеш, става лесно.
Вечерта майка ми ми звънна.
„Мисли ли?“ попита без поздрав.
„За какво?“
„За родилната зала. Не искам изненади.“
„Да“, прошепнах. „Ева няма да дойде.“
Майка ми се засмя доволно.
„Умно момиче. Виждаш ли? Аз искам най-доброто за теб.“
Затворих и се облегнах на стената.
Ева мина покрай мен с кош за пране.
„Тежко ли ти е?“ попита.
Аз не можех да я погледна.
„Малко.“
Ева остави коша, приближи се и сложи ръка на рамото ми.
„Не си сама“, каза. „Каквото и да стане.“
А аз знаех, че това „каквото и да стане“ вече се задава като буря.
И тя не знаеше, че бурята носи името на майка ми.
Глава четвърта
Не ми беше нужна голяма сцена, за да видя истината.
Достатъчно беше една малка бележка, пъхната в джоба на якето на Петър.
Сгъната, бързо написана.
„Не ме оставяй да падна. Обеща.“
Ръката ми трепереше. Не заради ревност. Заради страха, че моят живот е станал чужд.
Когато Петър се прибра, аз не го нападнах. Не му хвърлих бележката в лицето.
Просто го попитах:
„Познато ли ти е името Рада?“
Той замръзна за миг. После се усмихна странно.
„Защо?“
„Видях съобщение.“
„Това е…“ той се почеса по тила. „Това е една жена, която… има нужда от помощ.“
„Моята майка“, казах.
Петър пребледня. За първи път от много време видях в него човек, който не знае как да се измъкне.
„Не е това, което си мислиш.“
„Какво си мисля?“ гласът ми беше тих, но остър. „Че мъжът ми говори с майка ми зад гърба ми? Че тя се появи точно сега, когато съм бременна? Че изведнъж иска да бъде до мен, но само ако Ева не е там?“
Петър сведе поглед.
„Тя ми се обади. Каза… че е притеснена за теб. Че иска да помогне.“
„И ти повярва?“
„Не знам.“ Той се раздвижи нервно. „Не ми е лесно. Аз… имам проблеми.“
„Какви проблеми?“
Той замълча.
И тишината ми каза повече от всяка дума.
На следващия ден дойде писмо.
Официално. Сухо. С печат.
Покана за съдебно дело.
Името ми беше там. Петър също. Името на майка ми също.
Светът ми се завъртя.
„Какво е това?“ прошепнах.
Петър се появи зад мен и видя писмото. Очите му се разшириха.
„Не трябваше да стигаме до тук“, каза.
„Какво значи това?“
Той взе писмото, прочете, и лицето му стана сиво.
„Тя… тя иска да оспори нещо.“
„Какво?“
„Има… наследство. От баща ти. Нещо, което е… оставено на теб. И тя твърди, че има право.“
Аз почти не чувах. Баща ми беше починал преди години. Оставил ми беше малко, но достатъчно, за да започнем живота си с Петър. Точно тогава взехме кредит за жилище, с надеждата, че всичко ще бъде наред.
„Това е лудост“, прошепнах.
Петър обаче не изглеждаше изненадан. Изглеждаше като човек, който е чакал това.
„Ти знаеше“, казах.
Той преглътна.
„Знаех, че тя… има апетит.“
„Апетит към какво?“
Петър се сви.
„Към пари.“
Погледнах го и усетих как в мен нещо се къса.
„Ти имаш дългове“, казах, повече като твърдение.
„Не е така…“
„Имаш“, повторих. „Взимал си заеми.“
Петър отвърна поглед.
„Само за да покрия едни плащания. За бизнеса. За…“
„Какъв бизнес?“ изсмях се горчиво. „Ти работиш на заплата.“
Петър се изчерви.
„Пробвах да започна нещо. С един човек.“
„С кого?“
Той замълча.
И аз разбрах, че отново се приближавам до ръба на истината, която ще ме погълне.
Същата вечер майка ми ми звънна.
„Получила си писмото, нали?“ гласът ѝ беше спокоен.
„Какво правиш?“ прошепнах.
„Правя това, което трябва.“ Тя въздъхна театрално. „Ти си бременна. Ще имаш нужда от сигурност. Аз мога да я осигуря. Ако ме слушаш.“
„Ти ме съдиш“, казах.
„Не е лично“, каза тя, сякаш говори за време. „Просто… ние сме семейство. Семейството понякога се подрежда по този начин.“
„Ти ме остави“, прошепнах. „И сега искаш да ми вземеш?“
„Не драматизирай. Аз просто си вземам това, което ми се полага.“
„Какво ти се полага?“
Тя се засмя.
„Не си готова да разбереш.“
Затворих и за първи път от много време аз не исках да я имам.
Исках да я няма.
Но вече беше късно.
Съдът беше насрочен. Дълговете на Петър излизаха на повърхността. А Ева… Ева стоеше до мен, без да пита, без да обвинява.
Една вечер тя донесе папка.
„Какво е това?“ попитах.
„Документи“, каза. „Не ми казвай, че всичко е наред. Аз виждам очите ти.“
„Ева…“
Тя вдигна ръка.
„Не ми обяснявай. Кажи ми само едно: ще се бориш ли?“
Аз погледнах корема си.
„За тях… да.“
Ева кимна.
„Тогава започваме. И запомни нещо: истината е като врата. Може да е тежка, но само тя води навън.“
Тази нощ, докато Петър спеше, аз прегледах документите.
И открих име, което не очаквах.
Виктор.
Бизнесмен.
И под него подписът на майка ми.
Светът ми замръзна, но не от студ.
От предчувствие.
Виктор беше нишката, която щеше да завърже всички тайни в една примка.
И аз вече усещах как примката се стяга.
Глава пета
Срещнах Виктор в деня, в който разбрах, че страхът може да бъде по-умен от разума.
Ева ме изпрати до една сграда, без да казва много. Само ми подаде лист с адрес и име.
„Той е човекът, който може да обясни“, каза тя. „И може да помогне.“
„Кой е той?“ попитах.
Ева се поколеба.
„Някога… беше близък с майка ти.“
Това „близък“ прозвуча като скрит нож.
Влязох вътре с усещането, че предавам нещо, но не знаех какво.
Виктор беше висок, подреден, с увереността на човек, който не пита дали има право да е там. Той ме посрещна с кратко кимване и ме покани да седна.
„Знам коя сте“, каза без увъртане. „Знам и защо сте тук.“
„Тогава кажете ми“, прошепнах. „Защо майка ми ме съди?“
Виктор се усмихна сухо.
„Защото вярва, че светът е сделка. А вие сте част от сделката.“
„Аз не съм вещ“, казах рязко.
„Не сте“, кимна той. „Но за нея… хората са инструмент.“
Погледнах го и в мен се надигна гняв.
„И вие какво сте? Жертва?“
Виктор не се обиди.
„Бях инвеститор. После бях урок.“
Той извади папка и я плъзна към мен. Вътре имаше копия от договори, банкови извлечения, бележки.
„Тя има навик да взима кредити на чуждо име“, каза.
Пребледнях.
„Петър…“
Виктор кимна, сякаш чакаше да го кажа.
„Мъжът ви се опита да прави бизнес. Беше наивен. Искаше бърз успех. Тя го намери. С думи, които звучат като грижа.“
Стиснах папката.
„Тя е говорила с него зад гърба ми.“
„Да“, каза Виктор. „И не само е говорила. Тя му е предложила спасение.“
„Какво спасение?“
„Пари. В замяна на влияние. В замяна на достъп.“
„До какво?“
Виктор ме погледна в очите.
„До вас. До децата ви. До онова, което баща ви е оставил.“
Аз се задъхах.
„Баща ми не е оставил кой знае какво.“
Виктор се усмихна тъжно.
„Оставил е повече, отколкото мислите. Има нещо, което не сте виждали.“
„Какво?“
Той се наведе напред.
„Има завещание. Второ. Неофициално, но ясно. Има и доверие, което е оставено в полза на вас… при условие.“
„Какво условие?“
„Да имате човек, който да ви пази. Човек, който да стои между вас и нея.“
Сърцето ми спря.
„Ева.“
Виктор кимна.
„Баща ви е знаел каква е майка ви. И е знаел, че ако остави всичко директно, тя ще ви разкъса.“
Почувствах срам, че не съм знаела. Срам, че съм отблъснала Ева, когато тя е била не само майка, но и щит.
„Защо ми казвате това?“ прошепнах.
Виктор въздъхна.
„Защото съм уморен да гледам как една и съща жена унищожава хората около себе си. И защото… имате деца. А децата не трябва да плащат чужди грехове.“
Той стана и се приближи до прозореца. Мълчеше.
Аз прелиствах документите. Видях подписи. Видях суми. Видях, че кредитът за жилището ни е бил „преструктуриран“ с допълнителни заеми, които аз никога не бях подписвала.
Името ми беше там.
Но подписът не беше мой.
Гласът ми се изгуби.
„Това е… измама.“
„Да“, каза Виктор. „И съдът няма да е само за наследството. Ще стане много повече. Ако го позволите.“
„Какво имате предвид?“
„Ако се защитите. Ако имате добър адвокат.“
„Нямам“, прошепнах.
„Имате“, каза Виктор. „Ева ви е намерила човек. Борис.“
Когато излязох от сградата, небето изглеждаше по-ниско. Все едно се е навело над мен, за да чуе как ще се счупя.
Ева ме чакаше отвън. Не ме попита как е минало.
Само ме погледна.
„Какво научи?“ каза.
Аз преглътнах.
„Че съм била в капан, без да знам.“
Ева кимна бавно.
„Капаните не се затварят сами. Някой държи въжето.“
„Майка ми“, прошепнах. „И Петър.“
Ева не показа триумф. Не каза „казах ти“. Само постави ръка на гърба ми.
„Не мисли за тях сега. Мисли за децата. Мисли за себе си.“
„Аз те изгоних“, казах, и гласът ми се разтресе. „От родилната зала. А ти… ти пак си тук.“
Ева ме погледна дълго. В очите ѝ имаше болка, но и нещо по-силно.
„Аз казах, че ще остана“, отвърна тя. „Не съм го казала за да ме хвалиш. Казах го, защото ти беше дете. А сега… сега пак имаш нужда от някого. И аз не умея да си тръгвам.“
Тези думи ме удариха по-силно от всяко обвинение.
И тогава телефонът ми звънна.
Майка ми.
Вдигнах, без да мисля.
„Как вървят нещата?“ гласът ѝ беше сладък.
„Защо го правиш?“ прошепнах.
„За да те спася“, каза тя. „И да те науча да слушаш. Между другото… говорих с Петър. Той е разумен. Ти трябва да бъдеш също.“
Стиснах телефона.
„Ти няма да управляваш живота ми.“
Тя се засмя.
„Ще видим. Съдът е скоро. А бебетата… бебетата са най-силният аргумент.“
Затворих.
Ева ме погледна.
„Какво каза?“
Аз преглътнах.
„Че децата ми са аргумент.“
Ева стана твърда като камък.
„Тогава ще ѝ покажем, че децата не са монета.“
И аз усетих, че битката вече е започнала.
А най-страшното беше, че битката не беше само в съда.
Беше в мен.
Между момичето, което иска майка си, и жената, която трябва да защити децата си, дори от тази майка.
И докато този вътрешен спор ме разкъсваше, някъде другаде, без да знам, една нова линия се подготвяше да се вплете в живота ми.
Името ѝ беше Калоян.
И тя носеше тайна, която щеше да ме довърши… или да ме спаси.