Рада познаваше платовете по усет. Пръстите ѝ, макар и набодени на хиляди места от игли и топлийки, можеха да различат коприна от сатен със затворени очи, да усетят плътността на вълната и да предскажат как ще падне ленът само по докосването. Нейното малко ателие, сгушено на партерния етаж на стара кооперация, беше нейният свят. Ухаеше на тебешир, на гореща ютия и на слабия, почти недоловим аромат на парфюмите, останали по дрехите на клиентите.
Тя работеше като шивачка и шиеше дрехи за целия квартал. От скъсаните дънки на хлапетата до официалните рокли на жените за сватби и кръщенета. Всички я познаваха и уважаваха. Рада беше дискретна, мълчалива и прецизна. В нейните ръце дрехите получаваха нов живот, а тайните, които понякога идваха с тях, си оставаха зашити дълбоко в шевовете.
Денят беше сив и монотонен, точно като плата, който лежеше под иглата на старата ѝ шевна машина. Дъждът барабанеше по прозореца, а ритъмът му се сливаше с равномерното бръмчене на мотора. Работеше върху скъпо мъжко сако. Беше от фина вълна, с цвят на мокър асфалт, а кройката му издаваше ръката на майстор, работил далеч оттук, в някой лъскав бутик в центъра на големия град. Клиентът беше нов – мъж на име Виктор, с излъчване на човек, свикнал да получава най-доброто. Беше дошъл преди няколко дни, остави сакото с лаконичното обяснение, че подплатата се е скъсала и иска да бъде сменена с възможно най-качествената коприна.
Рада почти беше приключила. Оставаше само да затвори последния, вътрешен шев на подплатата, там, където се намираше джобът. Пръстите ѝ машинално опипаха плата, за да се уверят, че всичко е гладко. И тогава го усети. Нещо твърдо, правоъгълно, сгънато на няколко пъти. Беше в джоба на старата, отстранена подплата, която лежеше до нея. Вероятно клиентът го е забравил. Рада въздъхна. Поредната разсеяност. Колко пъти беше намирала пари, ключове, списъци за пазаруване. Винаги ги връщаше грижливо.
Извади го. Беше обикновен бял лист, сгънат на четири. Ръката ѝ посегна да го остави настрана, върху малката купчинка с вещи на Виктор, които да му върне. Но нещо я спря. Една дума, надраскана с разкривен, припрян почерк, се виждаше през сгънката. Думата беше „СПЕШНО“.
Любопитството не беше част от природата на Рада. Тя вярваше, че всеки има свой живот и свои тайни, в които не бива да се наднича. Но тази дума пулсираше. „Спешно“. Носеше усещане за тревога, за нещо, което не търпи отлагане. Сърцето ѝ леко се сви. Какво толкова спешно може да има в джоба на едно сако, оставено за поправка?
Тя се огледа, сякаш някой можеше да я види в празното ателие. Само дъждът беше свидетел. Пръстите ѝ трепереха леко, докато разгъваше листа. Не искаше да наднича, но го правеше. Сякаш чужда воля направляваше ръцете ѝ.
На листа пишеше:
„Пратката е на старото място. Парите са половината, както се разбрахме. Другата половина, когато стоката пристигне при получателя. Имаш време до довечера. Не се проваляй отново. Този път няма да има прошка. Внимавай, следят те.“
Рада прочете думите веднъж. После втори път. И трети. Те бяха студени, лишени от емоция, но всяка сричка носеше заплаха. „Пратка“. „Стока“. „Няма да има прошка“. „Следят те“. Това не беше забравен списък за пазар. Не беше любовно писмо. Това беше нещо тъмно, нещо опасно.
Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Какво беше това? Каква пратка? Какъв човек беше Виктор в действителност? Усмихнатият, елегантен бизнесмен, който говореше тихо и плащаше щедро, изведнъж придоби съвсем различен образ в съзнанието ѝ. Образ на човек, замесен в неща, които Рада виждаше само по филмите.
Тя бързо сгъна листа, точно както го беше намерила, и го пъхна обратно в джоба на старата подплата. Но вече беше твърде късно. Думите се бяха запечатали в ума ѝ. Вече не беше просто шивачка, която поправя дреха. Беше човек, който знаеше тайна. Тайна, която очевидно не беше предназначена за нейните очи.
Машината до нея беше замлъкнала. В ателието се чуваше само барабаненето на дъжда и оглушителният тътен на собственото ѝ сърце. Светът ѝ, доскоро подреден и предвидим като бодовете на шевната машина, изведнъж се беше разпаднал на хиляди несигурни конци. Тя погледна към сакото – това красиво, скъпо и сега толкова зловещо сако – и разбра, че животът ѝ никога повече няма да бъде същият. Беше надникнала в чужд живот и сега сянката му падаше и върху нейния.
Глава 2: Първи пукнатини
Дните след намирането на бележката се превърнаха в мъчение за Рада. Всяко позвъняване на телефона я караше да подскача, всеки непознат клиент, който влизаше в ателието, предизвикваше вълна от тих ужас. Тя завърши сакото на Виктор с треперещи ръце, като внимаваше всеки шев да е перфектен, сякаш съвършенството на работата ѝ можеше да я предпази от мръсната тайна, скрита в дрехата.
Окачи го на закачалка, покрито с найлонов калъф, в най-отдалечения ъгъл на ателието. Старата подплата с бележката вътре беше прибрана в чекмедже под тезгяха, заключено с малко ключе. Не смееше да я изхвърли, но и не смееше да я държи на видно място. Бележката беше като отровен трън, заседнал в плътта ѝ – не можеше да го извади, но присъствието му постоянно напомняше за себе си.
Мислите ѝ бяха хаотични. Трябваше ли да каже на някого? На полицията? Но какво щеше да им каже? „Намерих една бележка в джоб.“ Щяха да ѝ се изсмеят. Нямаше доказателства, само няколко думи, които можеха да означават всичко и нищо. Може би беше просто шега? Или част от някаква игра? Но инстинктът ѝ крещеше, че опасността е реална. Думите „няма да има прошка“ отекваха в съзнанието ѝ нощем и я държаха будна.
Дъщеря ѝ Мила, нейната гордост и единствена утеха, се прибра за уикенда от университета. Мила беше пълна противоположност на майка си – дръзка, амбициозна, с остър ум и език, който не се страхуваше да използва. Учеше право и мечтаеше за бляскава кариера, далеч от тихия квартал и скромния живот, който водеше Рада.
– Мамо, добре ли си? Изглеждаш изтощена – каза Мила още от вратата, докато сваляше раницата от рамото си.
– Добре съм, миличка. Просто много работа – излъга Рада, опитвайки се да се усмихне.
Но Мила я познаваше твърде добре. Тя седна срещу нея на малката маса в кухнята и впери поглед в лицето ѝ.
– Не е само работата. Нещо те мъчи. Какво има?
Рада се бореше със себе си. Искаше да сподели товара, който я мачкаше, но се страхуваше да въвлече и дъщеря си в тази история. Мила беше млада, животът беше пред нея. Не можеше да позволи някаква мръсна тайна да опетни бъдещето ѝ.
– Глупости. Просто съм уморена. Разкажи ми как е в университета. Взе ли си изпита по облигационно право?
Мила се намръщи, недоволна от смяната на темата, но започна да разказва за лекции, преподаватели и за постоянно растящите си разходи. Студентският ѝ кредит покриваше таксите, но за всичко останало разчиташе на парите, които майка ѝ изкарваше с денонощен труд, и на малкото, което припечелваше с почасова работа в една библиотека.
– Всичко е толкова скъпо, мамо. Книги, копирни услуги, дори едно кафе в стола струва цяло състояние. Понякога се чудя дали си заслужава. Дали някога ще мога да си купя собствено жилище, да не живея под наем цял живот…
Тези думи пронизаха Рада. Тя работеше толкова усърдно именно за да осигури на Мила бъдещето, за което самата тя не можеше и да мечтае. И сега, заради една проклета бележка, всичко това изглеждаше крехко и уязвимо.
В събота следобед звънецът на ателието иззвъня. Сърцето на Рада подскочи. Беше Виктор. Беше дошъл за сакото си. Изглеждаше точно както го помнеше – безупречно облечен, с любезна усмивка, която обаче не достигаше до студените му очи.
– Добър ден. Идвам за сакото си. Готово ли е? – попита той с мек, кадифен глас.
– Да, готово е. Заповядайте – отговори Рада, като се стараеше гласът ѝ да не трепери.
Тя свали сакото от закачалката и му го подаде. Той го огледа внимателно, прокара пръсти по новата копринена подплата и кимна одобрително.
– Отлична работа. Просто отлична. Както винаги.
Докато Рада пишеше разписката, тя го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Виктор небрежно пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото. Пръстите му се плъзнаха вътре, после излязоха празни. Той леко се намръщи, почти незабележимо. След това провери и другия джоб. И външните. Лицето му остана безизразно, но Рада усети как напрежението в стаята се сгъсти. Той търсеше нещо. Търсеше бележката.
– Забравили сте нещо в старата подплата – каза Рада колкото се може по-спокойно. Отвори заключеното чекмедже и извади малко найлоново пликче, в което беше поставила няколко монети и сгънатия лист хартия. – Върху това ли става въпрос?
Тя му подаде пликчето, като избягваше погледа му. Той го взе, погледна съдържанието и за миг в очите му проблесна нещо – смесица от облекчение и подозрение.
– Да. Точно това. Благодаря ви. Бях го забравил напълно.
Той плати, взе сакото и си тръгна. Но на вратата се обърна.
– Вие сте много дискретна жена, нали? Затова всички в квартала ви ценят толкова.
Въпросът прозвуча по-скоро като предупреждение.
– Аз съм просто шивачка – отговори Рада, свела поглед.
Когато той си тръгна, тя се облегна на тезгяха и си пое дълбоко дъх. Краката ѝ се бяха превърнали в памук. Беше сигурна. Той знаеше, че е видяла бележката. Или поне се съмняваше. И това я плашеше повече от всичко.
В същото време, в друга част на града, в голяма, луксозна къща с безупречна градина, една жена на име Анелия седеше до прозореца и гледаше как дъждът мокри скъпите градински мебели. Анелия беше съпругата на Виктор. За външния свят тя имаше всичко – богат съпруг, красив дом, живот без материални грижи. Но отвътре се чувстваше като затворник в златна клетка.
През последните месеци Виктор беше станал различен. По-притеснен, по-раздразнителен. Провеждаше дълги, тихи разговори по телефона в кабинета си, заключвал вратата след себе си. Често отсъстваше нощем, а обясненията му за „късни бизнес срещи“ звучаха все по-неубедително. Анелия подозираше, че има любовница. Болката от тази мисъл беше остра, но имаше и нещо друго. Страх. В поведението му имаше нотка на отчаяние, която тя не можеше да си обясни.
Тя преглеждаше кредитните му карти, търсейки доказателства за изневяра – сметки от хотели, бижутерийни магазини. Вместо това намираше друго. Големи суми, теглени в брой. Транзакции към непознати фирми с неясна дейност. Нещо не беше наред. Бизнесът му, който уж процъфтяваше, изглеждаше като пробита лодка, която той отчаяно се опитваше да задържи на повърхността.
Телефонът ѝ извибрира. Беше съобщение от него: „Ще закъснея. Не ме чакай за вечеря.“ Поредната лъжа. Анелия стисна телефона в ръката си. Беше решила. Повече нямаше да стои и да чака. Щеше да разбере истината, каквато и да е тя. Нейният собствен, тих и самотен свят също беше започнал да се пропуква. И тя, също като Рада, усещаше, че под лъскавата повърхност на живота ѝ се крие нещо тъмно и опасно. Двете жени, разделени от социално положение и съдба, без да подозират, бяха поели по пътища, които скоро щяха да се пресекат.
Глава 3: Непознатият гост
Седмицата след връщането на сакото премина в напрегнато затишие. Рада се опитваше да се върне към нормалния си ритъм, да се потопи в работата си и да забрави за зловещата бележка. Но сянката на Виктор и неговите тайни продължаваше да витае в ателието. Всеки път, когато вратата се отваряше, сърцето ѝ прескачаше удар. Тя се убеждаваше, че всичко е приключило. Той си имаше бележката, тя си имаше своето мълчание. Това трябваше да е краят.
Но не беше.
В един късен следобед, точно преди да затвори, в ателието влезе мъж, когото никога не беше виждала. Беше висок, слаб, с остро лице и очи, които сякаш виждаха всичко. Не приличаше на обичайните ѝ клиенти. Носеше кожено яке, въпреки топлия ден, и излъчваше нервна енергия, която изпълни малкото помещение.
– Добър ден – каза той с глас, който беше неочаквано дрезгав. – Вие ли сте шивачката?
– Да, аз съм. С какво мога да ви помогна? – отвърна Рада, като инстинктивно пристъпи крачка назад.
Мъжът не отговори веднага. Той огледа ателието бавно, изучаващо – топовете плат, манекените, старата шевна машина. Погледът му се спря върху нея и Рада усети как студени тръпки пробягват по гърба ѝ.
– Един приятел ми препоръча това място. Виктор. Каза, че сте най-добрата.
Името „Виктор“ прозвуча като изстрел в тишината. Рада преглътна мъчително.
– Да, познавам господин Виктор. Той е клиент.
– Знам. Оставил е сако при вас наскоро, нали? За смяна на подплата.
– Да, така е. Но той вече си го взе.
Мъжът се усмихна, но усмивката не достигна до очите му. Беше хищна, студена усмивка.
– Да, знам и това. Въпросът е друг. Понякога хората забравят разни неща по джобовете си. Дреболии. Монети, листчета… На вас случвало ли ви се е да намирате нещо?
На Рада ѝ се стори, че подът се люлее под краката ѝ. Това не беше случаен въпрос. Този мъж не беше дошъл за препоръка. Беше дошъл за отговори.
– Всичко, което намирам, го връщам на собствениците – каза тя, като се молеше гласът ѝ да звучи убедително.
– Разбира се. Не се и съмнявам. Но понякога човек може да е разсеян. Може да погледне нещо, без да иска. От чисто любопитство. Нали разбирате?
Той пристъпи към тезгяха. Беше толкова близо, че Рада можеше да усети слабия мирис на цигари, който се носеше от него.
– Аз съм Стефан – представи се той, все едно това трябваше да означава нещо. – Аз и Виктор сме партньори. Имаме много важен бизнес. И в нашия бизнес дискретността е всичко. Разбирате ли ме? Една малка грешка, една дума казана накриво, и всичко може да се срути.
Това вече не беше намек. Беше директна заплаха.
– Не разбирам за какво говорите. Аз съм просто шивачка. Поправям дрехи.
Стефан се изсмя. Кратък, неприятен смях.
– Точно така. Вие поправяте дрехи. И е най-добре да си останете само с това. Не надничайте в чужди джобове и в чужди животи. Не е здравословно. Просто приятелски съвет.
Той се обърна и тръгна към вратата. Точно преди да излезе, спря и погледна през рамо.
– Имате хубава дъщеря. Учи в университета, нали? Право. Умно момиче. Пазете я.
И излезе. Вратата се затвори след него с тихо щракване, но заплахата му остана да тегне във въздуха като отровен газ. Рада се свлече на стола зад тезгяха. Краката ѝ вече не я държаха. Той беше споменал Мила. Знаеха за Мила. Това променяше всичко. Вече не ставаше въпрос само за нея. Те заплашваха детето ѝ.
Паниката, която досега беше успявала да потисне, избухна с пълна сила. Тя дишаше тежко, а сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите. Трябваше да направи нещо. Но какво? Тези хора очевидно бяха опасни. Не можеше да отиде в полицията без доказателства. Щяха да я помислят за луда. Не можеше да се изправи срещу тях сама.
Тя отключи чекмеджето. Ръката ѝ трепереше, докато ровеше из старите конци и ножици. Най-накрая го намери. Малкото листче хартия. В паниката си, след като върна сакото на Виктор, тя беше направила нещо, което сега ѝ се струваше едновременно гениално и безумно глупаво. Беше преписала бележката. Дума по дума. На малко парче кадастрон, което сега държеше в ръцете си. Оригинала беше върнала, но копието беше при нея. Нейната единствена, жалка застраховка. Или може би нейната смъртна присъда.
В същия този момент Мила седеше в читалнята на университетската библиотека, заобиколена от дебели томове по търговско право. Опитваше се да се концентрира върху сложните клаузи на договорите, но мислите ѝ бяха другаде. Притесняваше се за майка си. По време на последния им разговор по телефона я беше усетила напрегната и разсеяна, колкото и да се опитваше да го скрие. Освен това финансовите им проблеми ставаха все по-осезаеми. Кредитът тежеше, а мечтата за собствено жилище след завършването изглеждаше все по-далечна и невъзможна.
До нея седна неин колега, Иво – симпатично момче от богато семейство, което никога не беше изпитвало подобни грижи.
– Пак си заровила нос в книгите, Мила. Ела да пием по кафе.
– Не мога, Иво, трябва да уча.
– Хайде де, само за малко. Изглеждаш така, сякаш носиш цялата тежест на света на раменете си.
Тя се поколеба. Може би наистина имаше нужда от почивка. Докато пиеха кафе в близкото заведение, Иво разказваше за плановете си за лятото – пътуване до Италия, стаж във фирмата на баща му. Мила го слушаше с полуусмивка, но вътрешно ѝ се свиваше сърцето от завист. Техните светове бяха толкова различни.
– А ти? Какви са твоите планове? – попита я той.
– Да работя. Да помагам на майка ми.
– Майка ти е шивачка, нали? Сигурно е трудно. Баща ми винаги казва, че честният труд в днешно време рядко се възнаграждава. Трябва да си малко… по-гъвкав. Да знаеш кога да поемеш риск.
Думите му, макар и казани небрежно, се забиха в съзнанието на Мила. „Да поемеш риск.“ Тя винаги беше вярвала в правилата, в закона, в честния път. Но виждаше, че този път е бавен, трънлив и несигурен. А около нея имаше хора, които живееха бързо, лесно и безгрижно. Дали не беше твърде наивна?
Когато се прибра в малката си квартира вечерта, телефонът ѝ иззвъня. Беше майка ѝ. Гласът на Рада трепереше неудържимо.
– Мила… миличка… трябва да се прибереш. Веднага. Случи се нещо.
Мила усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ.
– Мамо, какво има? Добре ли си?
– Аз съм добре. Но… те знаят за теб. Заплашиха ме с теб.
В този момент за Мила вече нямаше значение нито търговското право, нито изпитите, нито финансовите проблеми. Единственото, което имаше значение, беше страхът в гласа на майка ѝ. Тя грабна първите си дрехи, хвърли ги в една чанта и хукна към автогарата. Докато автобусът пореше тъмнината на нощта, тя се опитваше да сглоби парченцата от пъзела. Кои бяха „те“? Какво искаха от майка ѝ, скромната шивачка, която никога не беше наранила и муха през живота си?
Мила все още не знаеше, че се връща не просто у дома, а в центъра на буря, която заплашваше да погълне и двете им. Нейните теоретични познания по право скоро щяха да се сблъскат с жестоката реалност на един свят, в който законите се пишат не с мастило, а със страх и насилие.
Глава 4: Разкъсаната мрежа
Пристигането на Мила беше като вливане на нова, макар и уплашена, енергия в задушната атмосфера на ателието. Щом видя пребледнялото лице на майка си и треперещите ѝ ръце, тя я прегърна силно. Всичките ѝ студентски грижи изглеждаха нищожни пред лицето на истинския, първичен страх за най-близкия ѝ човек.
Рада най-накрая се срина. Разказа ѝ всичко – за сакото, за бележката, за посещението на Виктор и за зловещата визита на Стефан. Докато говореше, сълзите се стичаха по бузите ѝ. Когато свърши, извади преписаното копие на бележката и го сложи на масата между тях.
Мила прочете думите бавно, аналитично, сякаш бяха казус от учебник. Но това не беше теория. Това беше реалност. Думите „следят те“ и заплахата на Стефан към нея самата ѝ подействаха като студен душ. Гневът започна да измества страха.
– Тези изроди! Кои са те, че да си позволяват да заплашват майка ми? Да заплашват нас?
– Не знам, Мила. Но са опасни. Трябва да стоим настрана. Да забравим, че това се е случило.
– Да забравим? Мамо, те те заплашиха! Те знаят къде живееш, знаят за мен! Не можем просто да се скрием и да се надяваме да ни забравят. Това не работи така.
Мила, бъдещият юрист, взе нещата в свои ръце.
– Първо, тази бележка е единственото, което имаме. Трябва да я скрием на сигурно място. Второ, трябва да разберем кои са тези хора. Какво представлява този техен „бизнес“?
– Мила, не! Не се замесвай! Моля те! – проплака Рада.
– Вече съм замесена, мамо. От момента, в който онзи е споменал името ми. Сега въпросът е дали ще бъдем жертви или ще се защитим.
В луксозната къща на Виктор и Анелия напрежението също ескалираше. Анелия беше намерила втори телефон, скрит в кутия за обувки в дъното на гардероба му. Таен телефон, пълен със съобщения от един-единствен номер, записан като „С.“. Съобщенията бяха кратки, кодирани, но достатъчно ясни, за да потвърдят най-лошите ѝ страхове. Ставаше дума за „стока“, за „забавяне“, за „проблем с куриера“. Това не беше любовница. Беше нещо много по-лошо.
Тя го изчака да се прибере късно вечерта и го конфронтира директно, хвърляйки телефона на масата пред него.
– Какво е това, Викторе? Каква е тази „стока“? Кой е „С.“?
Виктор пребледня. За част от секундата маската му на спокоен, уверен бизнесмен се свлече и Анелия видя истинското му лице – изплашен мъж, затънал до гуша.
– Не се бъркай в неща, които не разбираш, Анелия. Това е бизнес.
– Бизнес? Да те заплашват, че „няма да има прошка“? Да криеш втори телефон като някой престъпник? Бизнесът ти е в криза, нали? Затова теглиш всичките ни спестявания! Затова ипотекира къщата на родителите ми зад гърба ми!
Последните думи увиснаха във въздуха. Анелия беше открила и това, ровейки се в документите му. Предателството беше пълно.
– Трябваха ми пари! За да спася всичко, което имаме! – извика той, гласът му беше дрезгав от отчаяние.
– Което „имаме“? Ти си пропилял всичко! Заради твоите мръсни сделки! Какво продаваш, Викторе? Наркотици ли? Оръжие?
– Не бъди глупава! Разбира се, че не! Това са… промишлени компоненти. Много редки. Много скъпи.
– Контрабанда – каза Анелия с леден глас. – Ти си престъпник.
Скандалът беше ужасен. Крещяха си, хвърляха обвинения и обиди. Всички години на престорено щастие, на неизказани истини и натрупано недоволство изригнаха като вулкан. Накрая, изтощена и отвратена, Анелия заяви:
– Край. Дотук бях. Утре се изнасям. И ще говоря с адвокат. Ще си взема всичко, което ми принадлежи.
Виктор я сграбчи за ръката.
– Няма да ходиш никъде! Ти си замесена точно колкото мен! Живееш с моите пари, харчиш ги! Мислиш, че ще те оставят да си тръгнеш просто така? Ако аз потъна, повличам и теб с мен!
Страхът в очите му беше истински. Анелия осъзна, че той не просто я заплашва. Той също беше уплашен. Той не беше кукловодът в тази игра. Беше просто една от марионетките, също като нея. Но това не я накара да изпита съчувствие. Само погнуса. Тя се отскубна от хватката му и се заключи в спалнята. Нейната битка за оцеляване тепърва започваше.
На следващия ден Мила започна своето разследване. Използвайки компютърните си умения, тя започна да търси информация за Виктор. Официалната му фирма се занимаваше с внос и износ на електроника, но финансовите ѝ отчети изглеждаха подозрително „чисти“. Нямаше почти никаква дейност през последните две години, а въпреки това той поддържаше луксозен начин на живот. Явно истинският бизнес беше другаде.
Тя се опита да бъде предпазлива. Използваше обществени компютри в библиотеката, скриваше дигиталните си следи. Успя да намери няколко статии за него в бизнес издания отпреди години, където той беше описван като „млад и обещаващ предприемач“. В една от статиите се споменаваше и негов съдружник в ранните години на бизнеса. Името му беше Стефан.
Сърцето на Мила подскочи. Значи „С.“ от телефона на Анелия и мъжът, заплашил майка ѝ, бяха едно и също лице. Двамата бяха в това заедно. Тя продължи да копае и откри нещо интересно. Преди няколко години фирмата на Виктор и Стефан е била разследвана за митнически измами, но делото е било прекратено поради „липса на доказателства“.
Това беше нишката. Те не бяха аматьори. Бяха хора, които знаеха как да заобикалят закона. Хора с връзки. Това правеше всичко много по-опасно.
Мила разбра, че ще им трябва помощ. Професионална помощ. Спомни си за един стар приятел на дядо ѝ, адвокат на име Павел. Беше възрастен мъж, полупенсиониран, с репутация на честен, но и доста циничен човек, видял всичко в своята практика. Той живееше в същия град.
– Мамо, трябва да говорим с адвокат. С някой, на когото можем да се доверим.
Рада се съпротивляваше. Идеята да въвлича още хора я ужасяваше.
– И какво ще му кажем? Ще ни изгони!
– Ще му покажем копието на бележката. Ще му разкажем за заплахите. Той ще знае какво да прави. Не можем да се справим сами.
След дълги увещания, Рада най-накрая се съгласи. Срещата с Павел беше определена за следващия ден. Докато се приготвяха да излязат, някой почука на вратата на ателието. Беше жена. Елегантно облечена, с тъмни очила, които скриваха очите ѝ, но не и напрежението, изписано на лицето ѝ.
– Добър ден. Търся шивачката. Имам нужда от една малка поправка на роклята ми… спешно.
Рада и Мила се спогледаха. Жената свали очилата си. Беше Анелия.
– Всъщност… не съм дошла за роклята. Мисля, че вие и аз имаме общ проблем. Името му е Виктор.
Двете жени, от двата края на социалната стълбица, най-накрая се срещнаха. Свързваше ги един мъж и мрежата от лъжи, която той беше изплел около тях. Мрежа, която сега се разкъсваше, заплашвайки да ги повлече всички надолу.
Глава 5: Неудобният съюз
Присъствието на Анелия в малкото ателие беше сюрреалистично. Скъпият ѝ парфюм се смесваше с миризмата на тебешир и плат, а елегантните ѝ обувки изглеждаха не на място върху стария, изтъркан паркет. Но отчаянието в очите ѝ беше същото, което Рада виждаше в собственото си отражение всяка сутрин.
– Не знам какво точно знаете… – започна Анелия с треперещ глас, – но знам, че съпругът ми е забъркан в нещо. Нещо незаконно. И мисля, че вие сте се озовали по средата.
Мила, която бързо преодоля първоначалния си шок, пристъпи напред.
– Откъде знаете? Защо идвате при нас?
Анелия въздъхна.
– Проследих го. След поредния скандал той излезе бесен от къщи. Тръгнах след него с колата. Отиде в някакво индустриално хале в покрайнините на града. Срещна се с онзи… Стефан. Чух части от разговора им. Говореха за „проблем“, за „шивачката, която знае твърде много“. Тогава разбрах. Той е идвал при вас, нали? За едно сако.
Рада кимна мълчаливо.
– Намерих бележка в джоба му – призна тя.
Анелия затвори очи за момент, сякаш най-лошите ѝ страхове се потвърждаваха.
– Той е затънал. Дължи пари на много опасни хора. Тази „пратка“, за която вероятно сте прочели, е била неговият шанс да се измъкне. Но нещо се е объркало. И сега те обвиняват него. А той обвинява вас, защото си мисли, че сте прочели бележката и може да сте казали на някого.
Настъпи мълчание. Трите жени стояха в ателието, всяка потънала в собствените си мисли, но обединени от общата заплаха. Те бяха на различни полюси – скромната работничка, амбициозната студентка и богатата съпруга. Но сега съдбите им бяха преплетени.
– Ние имаме среща с адвокат – каза Мила решително. – Елате с нас. Разкажете му всичко, което знаете. Колкото повече информация имаме, толкова по-добре.
Анелия се поколеба. Да се довери на тези непознати жени беше огромен риск. Но какъв друг избор имаше? Да се върне при Виктор и да се преструва, че нищо не се е случило? Да чака съпругът ѝ да я повлече надолу със себе си?
– Добре – съгласи се тя. – Ще дойда.
Кантората на Павел се намираше на тиха уличка, в стара сграда с висок таван и мирис на прашни книги. Самият той беше точно такъв, какъвто Мила си го представяше – с прошарена коса, уморен поглед и костюм, който беше виждал и по-добри дни. Той ги изслуша внимателно, без да ги прекъсва. Рада разказа за бележката, Мила за заплахата и своето малко разследване, а Анелия добави детайлите за тайния телефон, финансовите проблеми и контрабандния бизнес. Когато свършиха, Павел се облегна назад в стола си и дълго мълча.
– Значи, имаме следното – започна той накрая с равен, почти безизразен глас. – Имаме незаконен бизнес, вероятно контрабанда на стоки с висока стойност. Имаме двама души, Виктор и Стефан, които го управляват. Имаме и трета страна, „получателите“, на които те дължат пари или стока и които очевидно не са от търпеливите. Вие, госпожо Рада, сте се оказали неволен свидетел. А вие, госпожо Анелия, сте пряко замесена, макар и против волята си, чрез общите финанси и имущество. А ти, моето момиче – той се обърна към Мила, – си просто лост за изнудване.
Анализът му беше студен, брутален и абсолютно точен.
– Какво да правим? – попита Рада.
– Първо, да отидем в полицията е изключено на този етап. Нямате никакви солидни доказателства. Едно преписано листче и разкази. Те ще отрекат всичко. Имат пари, вероятно и връзки. Могат да обърнат нещата срещу вас. Да ви обвинят в опит за изнудване, например.
Мила кимна. Беше стигнала до същия извод.
– Второ. Трябва да действаме много внимателно. Тези хора са притиснати до стената и са способни на всичко. Най-важното е да гарантираме вашата безопасност. Госпожо Рада, за известно време няма да спите вкъщи. Ще намерим сигурно място. Мила, ти също. А вие, госпожо Анелия, трябва да се върнете у дома.
– Какво? Не! Не мога да се върна там! – възрази Анелия.
– Трябва. Вие сте нашите очи и уши. Трябва да се преструвате, че сте му простили, че му вярвате. Трябва да съберем доказателства. Документи, записи, всичко, до което можете да се доберете. Това е единственият ни шанс да ги спрем.
Планът беше рискован, дори безумен. Да изпратят Анелия обратно в бърлогата на лъва. Но Павел беше прав. Без доказателства бяха безсилни. Анелия пребледня при мисълта да се върне при Виктор, да го лъже, да се усмихва, докато сърцето ѝ се свива от страх и погнуса. Но после погледна към Рада и Мила. Тези жени нямаха нищо общо с мръсния свят на съпруга ѝ, а бяха въвлечени в него. Тя им дължеше поне това.
– Ще го направя – каза тя с твърд глас.
През следващите няколко дни започна една опасна игра на котка и мишка. Рада и Мила се преместиха временно при далечна леля на Рада, стара и глуховата жена, която живееше в другия край на града и не задаваше излишни въпроси. Ателието беше затворено с бележка „В ремонт“.
Анелия се върна у дома. Изигра ролята на разкаяла се съпруга перфектно. Плака, моли за прошка за избухването си и обеща да го подкрепи, каквото и да става. Виктор, отчаян и сам, се хвана за тази сламка. Имаше нужда от съюзник, дори и привиден. Той ѝ разказа малко повече, надявайки се да я спечели на своя страна. Говореше за „единствен лош ход“, за „партньори, които са го подвели“. Лъжеше, разбира се, но в лъжите му имаше и зрънца истина, които Анелия внимателно събираше.
Тя започна да копира документи от кабинета му през нощта, докато той спеше. Фактури с неясни описания, банкови извлечения от офшорни сметки, товарителници за стоки, които никога не бяха влизали в официалния склад на фирмата му. Всяко шумолене на хартия, всяко скърцане на пода я караше да изтръпва от ужас.
Междувременно Виктор и Стефан ставаха все по-нервни. Загубата на пратката ги беше поставила в невъзможна ситуация. Техните „клиенти“ бяха безмилостни. Те също бяха започнали свое собствено разследване за изчезналата шивачка. Стефан обикаляше квартала около ателието, разпитваше съседи, опитваше се да разбере къде може да се е скрила Рада. Усещаше, че тя е слабото звено и ако окажат достатъчно натиск върху нея, тя ще се пречупи.
Една вечер, докато Анелия преглеждаше имейлите в лаптопа на Виктор, тя се натъкна на нещо. Чернова на съобщение, което никога не е било изпратено. В него пишеше:
„Срещата е утре, в 22:00. В склада. Нося каквото можах да събера. Кажи на хората ти да бъдат търпеливи. Ще им се издължа до стотинка, просто ми трябва още малко време. И престанете да търсите онази жена, тя не знае нищо.“
Анелия веднага преписа съобщението и го изпрати на тайния номер, който Павел ѝ беше дал. Това беше пробивът, който чакаха. Среща. Склад. Това беше техният шанс да ги хванат.
Павел веднага се свърза с доверен човек в полицията – инспектор, с когото бяха работили по стари случаи и на когото знаеше, че може да се разчита. Разказа му накратко ситуацията, без да споменава имената на своите клиентки. Инспекторът беше скептичен, но информацията за склада и възможната среща на престъпни групи беше достатъчна, за да предизвика интереса му. Той се съгласи да организира екип за наблюдение.
Напрежението достигна своята връхна точка. Всичко зависеше от следващите 24 часа. Анелия трябваше да продължи да играе ролята си, без да предизвика и най-малкото подозрение. Рада и Мила седяха скрити в апартамента на леля си, молейки се всичко да свърши. А Павел координираше действията, осъзнавайки, че е заложил не само своята репутация, но и живота на три жени на една-единствена карта. Играта на нерви беше към своя край.
Глава 6: Съдебната битка и моралните дилеми
Планът се задейства. Под прикритието на нощта, полицейски екип обгради индустриалния склад. Анелия, трепереща от страх, беше потвърдила, че Виктор е тръгнал натам, носейки голяма спортна чанта. Всичко изглеждаше готово за финала.
Но нещата се объркаха.
Когато Виктор влезе в склада, там го чакаше само Стефан. Нямаше трета страна, нямаше „опасни клиенти“. Всичко беше постановка. Стефан, усещайки, че Виктор се е превърнал в слабо звено, беше решил да вземе парите и да изчезне. Между двамата избухна яростен спор. Полицията, очаквайки среща с голяма група, нахлу преждевременно. Те завариха само двамата бивши партньори, които се обвиняваха взаимно. Парите бяха там, но стоката отдавна я нямаше.
Виктор и Стефан бяха арестувани. Но случаят далеч не беше приключил. Напротив, той тепърва започваше. Изправени пред сериозни обвинения, те наеха най-добрите и скъпи адвокати в града. Тяхната защитна стратегия беше проста, но ефективна: да прехвърлят вината върху другите и да атакуват доверието в основните свидетели.
И основният свидетел беше Рада.
За да я дискредитират, адвокатите на Виктор заведоха граждански иск срещу нея. Обвиниха я в кражба и опит за изнудване. Твърдяха, че тя е откраднала важен бизнес документ (бележката) от сакото на Виктор и след това се е опитала да го изнудва за пари, като е заплашила да отиде в полицията. Като „доказателство“ приложиха свидетелски показания от съседи (на които Стефан беше платил), че Рада изпитвала сериозни финансови затруднения.
За Рада това беше съкрушителен удар. От жертва, тя беше превърната в обвиняем. Името ѝ беше опетнено. Хората в квартала, които доскоро я уважаваха, започнаха да я гледат с подозрение. Ателието остана затворено, а сметките се трупаха.
– Не е честно! – плачеше тя в кантората на Павел. – Цял живот съм работила почтено, а сега ме наричат крадец!
Павел беше мрачен.
– Това е мръсна игра, Рада. Те знаят, че наказателното дело срещу тях е сериозно, затова се опитват да ви смачкат психически и финансово. Искат да ви принудят да оттеглите показанията си.
Започна дълга и мъчителна съдебна битка. Павел работеше денонощно, често без да взима никакви пари, защото знаеше, че Рада не може да си го позволи. Мила, от своя страна, прекъсна следването си за един семестър. Цялото ѝ време минаваше в библиотеките, но не за да учи за изпити, а за да помага на Павел. Тя ровеше в съдебната практика, търсеше прецеденти, подготвяше документи. Виждаше от първа ръка как правото, което изучаваше с такъв идеализъм, може да бъде изкривено и използвано като оръжие.
Това време беше изпълнено с морални дилеми за всички. Мила, виждайки как майка ѝ страда и как парите им се топят, беше изкушена да използва същите мръсни методи като противниците им.
– Можем да пуснем анонимен слух в пресата за Виктор – предложи тя веднъж на Павел. – Да разкажем за офшорните му сметки, за ипотекираната къща.
– Не – отсече Павел твърдо. – Няма да падаме на тяхното ниво. Ако го направим, ще станем същите като тях. Ще спечелим тази битка по честния начин. Или изобщо няма да я спечелим.
Анелия също беше изправена пред тежък избор. Като съпруга на Виктор, нейните показания бяха ключови. Адвокатите му я притискаха, напомняха ѝ, че ако той бъде осъден, цялото им имущество ще бъде конфискувано. Предлагаха ѝ изгодна сделка при развода, ако тя „не си спомня“ определени детайли в съда. Тя беше разкъсвана между желанието да си осигури бъдещето и нуждата да постъпи правилно. Една вечер тя се срещна тайно с Рада.
– Не знам какво да правя – призна тя. – Ако свидетелствам срещу него, ще загубя всичко. Дома си, парите си…
Рада я погледна с уморените си, но ясни очи.
– Аз вече загубих почти всичко. Репутацията си, спокойствието си, ателието си. Единственото, което ми остана, е съвестта ми. Понякога тя е по-ценна от всеки дом и от всички пари. Ти сама трябва да решиш колко струва твоята.
Тези думи оказаха силно въздействие върху Анелия. Тя си тръгна от срещата, без да каже нищо, но решението в нея вече беше узряло.
Делото се проточи с месеци. Студентският кредит на Мила започна да става изискуем. Тя трябваше да си намери работа като сервитьорка вечер, за да свързват двата края. Напрежението между нея и майка ѝ растеше.
– Всичко това заради една проклета бележка! – изкрещя ѝ Мила една вечер, изтощена от работа и притеснения. – Трябваше просто да я изхвърлиш, мамо! Да не си пъхаш носа, където не ти е работа!
– Аз не съм си пъхала носа никъде! – отвърна Рада, дълбоко наранена. – Постъпих както сметнах за редно. Да не би да искаше да си затворя очите пред една несправедливост? На това ли те учат в твоя университет?
Тези конфликти бяха като малки земетресения, които разтърсваха и без това крехката им стабилност. Но след всяка караница, те отново намираха пътя една към друга, прегръщаха се и си прощаваха, защото знаеха, че в този враждебен свят имат само себе си.
Най-накрая дойде денят на решаващото заседание по гражданското дело, заведено от Виктор срещу Рада. Неговите адвокати бяха призовали куп фалшиви свидетели. Изглеждаше, че ще спечелят. Последният свидетел на защитата, призован от Павел, беше Анелия.
Когато тя влезе в залата, Виктор я погледна с молба в очите. Адвокатът му ѝ зададе няколко въпроса, целящи да омаловажат нейните знания за бизнеса му. Накрая я попита директно:
– Госпожо, вярвате ли, че съпругът ви е способен на дейностите, в които го обвиняват?
Анелия пое дълбоко дъх. Погледна към Виктор, после към Рада, която седеше свита на скамейката.
– Вярвам, че съпругът ми е добър човек, който взе поредица от много лоши решения под огромен натиск – започна тя бавно. Виктор видимо се отпусна. – Но също така вярвам… – продължи тя, като гласът ѝ придоби сила, – …че госпожа Рада е най-почтената жена, която съм срещала. И твърдението, че тя е способна на кражба или изнудване, е не просто лъжа, а обида за здравия разум.
Тя извади папка с документи.
– И тъй като съвестта ми не ми позволява да бъда част от тази лъжа, предоставям на съда копия от банкови извлечения и товарителници, които доказват незаконните дейности на съпруга ми и неговия партньор. Те доказват и мотива им да заглушат единствения човек, който случайно е надникнал зад фасадата им.
В залата настъпи хаос. Адвокатите на Виктор протестираха яростно, но беше твърде късно. Новите доказателства бяха приети. Гражданският иск срещу Рада беше отхвърлен като неоснователен. Това беше огромна морална победа. Но войната не беше свършила. Тези документи сега щяха да бъдат използвани в основното, наказателно дело. Анелия беше изгорила всички мостове зад себе си, избирайки истината пред сигурността. Битката за справедливост беше спечелена, но битката за бъдещето тепърва предстоеше.
Глава 7: Развръзката и новото начало
Победата в гражданското дело беше повратна точка. Свидетелските показания на Анелия и представените от нея документи вляха нова сила в наказателния процес срещу Виктор и Стефан. Тяхната защитна стратегия, основана на дискредитирането на Рада, се срина. Изправени пред необорими доказателства, двамата започнаха да се обвиняват един друг, разкривайки още повече детайли за престъпната си схема.
Процесът приключи с осъдителни присъди и за двамата. Виктор получи по-малка присъда заради съдействието, което оказа в последния момент, докато Стефан, сочен за организатор на много от незаконните операции, получи дълги години затвор. Справедливостта, макар и бавно и мъчително, беше възтържествувала.
Но за жените, въвлечени в тази история, краят на делото не означаваше автоматично щастлив край. Означаваше просто край на един кошмар и начало на дългия път към възстановяването.
Рада отвори отново ателието си. В началото клиентите бяха малко. Мълвата за съдебните битки беше оставила своя отпечатък. Но постепенно, един по един, старите клиенти започнаха да се връщат. Те виждаха същата прецизност в работата ѝ, същата тиха скромност в поведението ѝ. Победата в съда беше изчистила името ѝ. Но нещо в самата Рада се беше променило. Тя вече не беше онази плаха, незабележима жена. Беше се изправила срещу могъщи врагове и беше оцеляла. В очите ѝ се четеше нова сила, нова увереност. Тя продължаваше да шие дрехи, но вече знаеше, че е способна да зашие и най-дълбоките рани в собствения си живот.
Мила се върна в университета. Преживяното я беше променило из основи. Беше видяла най-грозната страна на правната система, но беше видяла и нейната сила, когато се използва за добро. Идеализмът ѝ беше заменен от зряла решителност. Тя вече не мечтаеше просто за бляскава кариера и големи пари. Мечтаеше да бъде като Павел – адвокат, който се бори за обикновените хора, за тези, които нямат глас. Тя се дипломира с отличие и започна работа като стажант в кантората на стария адвокат, който виждаше в нея свой достоен наследник. Финансовите им проблеми не изчезнаха с магическа пръчка, но вече не изглеждаха толкова страшни. Мила знаеше, че с труд и упоритост ще се справи, защото беше наследила силата на майка си. Мечтата за собствено жилище все още беше там, но вече не беше самоцел, а част от един по-голям план за изграждане на стойностен живот.
Анелия изгуби почти всичко материално. Луксозната къща и голяма част от имуществото бяха конфискувани, за да покрият щетите от незаконния бизнес на Виктор. Тя се разведе с него, докато той беше в затвора. Остана почти без пари, принудена да започне от нулата. Но за първи път от години тя се чувстваше свободна. Свободна от златната клетка, от лъжите, от страха. Намери си скромна работа в художествена галерия – нещо, за което винаги беше мечтала, но никога не си беше позволявала. Започна да живее в малък апартамент под наем, но този апартамент беше неин собствен свят, изпълнен със спокойствие и истина.
Понякога трите жени се събираха в малкото ателие на Рада, за да изпият по чаша чай. Те бяха толкова различни, но преживяното ги беше свързало със здрава, невидима нишка. Те не говореха много за миналото. Нямаше нужда. Всяка от тях носеше белезите си, но и силата, която беше открила в себе си.
Един ден, докато Рада работеше върху една сватбена рокля, Мила влезе в ателието, носейки малка саксия с цъфнала орхидея.
– За теб, мамо. За новото начало.
Рада се усмихна. Взе цветето и го постави на перваза на прозореца, където слънчевите лъчи огряваха нежните му цветове.
– Знаеш ли, понякога си мисля за онази бележка – каза тя тихо, без да вдига поглед от работата си. – Проклех деня, в който я намерих. Но сега… сега не съм толкова сигурна.
Мила седна до нея.
– Какво искаш да кажеш?
– Тя разруши спокойния ми свят. Но може би светът ми не е трябвало да бъде толкова спокоен. Може би трябваше да видя какво има отвъд него. Тази бележка ме накара да се боря, да се страхувам, но и да намеря сила, която не подозирах, че притежавам. Накара теб да пораснеш по-бързо, отколкото исках, но те превърна в жената, с която толкова се гордея. Срещна ни с Анелия. Понякога най-лошите неща, които ни се случват, се оказват скрита благословия.
Тя вдяна последния конец в иглата и отряза излишното. Роклята беше готова – красива, чиста и бяла. Като нов живот. Като обещание за бъдеще, което, макар и несигурно, беше извоювано с честност и смелост. В малкото ателие, изпълнено със светлина, бръмченето на шевната машина отново звучеше като песен. Песен за тихите герои, за силата на обикновените хора и за това, че понякога една-единствена, случайно намерена дума, може да промени всичко.