Роднините на съпруга ми идват без покана. Това се превърна в неписан закон, в горчив ритуал, който разяждаше неделите ми, а понякога и съботите, и делничните вечери. Появяваха се на прага с шумни усмивки и празни ръце, сякаш самата им поява беше дар, за който трябваше да съм благодарна. Аз бях просто Ася. А те бяха неговото семейство.
Съпругът ми, Петър, винаги имаше един и същ отговор, изречен с нотка на умоляваща вина: „Бъди мила с тях, Ася. Моля те. Те ни помогнаха да купим къщата.“
Къщата. Мечтата, превърнала се в моя златна клетка. Двуетажна, с малък, но слънчев двор, в който ухаеше на рози и прясно окосена трева. Беше всичко, за което си бяхме говорили в дългите нощи, когато живеехме под наем в тясна гарсониера и чертаехме бъдещето си на салфетки. Но помощта на родителите му, Стефка и Георги, дойде с цена, която не беше изписана в нотариалния акт. Цената беше моето спокойствие. Моето лично пространство. Моето право да бъда господарка в собствения си дом.
Стефка, майка му, беше жена с пронизващ поглед и умението да опакова критиката си като загриженост. Още с влизането погледът ѝ сканираше всичко – прашинка върху полицата, леко завехналите листа на фикуса, подредбата на възглавниците на дивана. „Миличка, да не си преуморена? Изглежда малко… занемарено тук“, казваше тя с глас, сладък като сироп, но с остротата на счупено стъкло. Георги, баща му, беше нейната мълчалива сянка. Човек, сведен до кимане и одобрително сумтене в отговор на тирадите на жена си.
А черешката на тортата беше Десислава, по-малката сестра на Петър. Вечната студентка, която учеше „Международни икономически отношения“ вече шеста година и смяташе, че светът ѝ е длъжен. Идваше с претенциите на кралица, настаняваше се на най-удобното кресло, изваждаше телефона си и започваше да коментира живота на другите, докато очакваше да ѝ поднеса кафе и сладкиши.
В началото се стараех. Наистина. Усмихвах се, приготвях любимите им ястия, слушах безкрайните им истории за техни познати, които никога не бях срещала, и за болежките, които ги мъчеха. Кимах, когато Стефка ми обясняваше как „правилно“ се чисти фугата в банята или как моята мусака никога няма да стане като нейната. Преглъщах хапливите подмятания на Десислава за облеклото ми или за избора ми на филми. Правех го заради Петър. Заради онзи поглед, изпълнен с благодарност и облекчение, който ми отправяше, когато вечерта приключеше и те най-накрая си тръгнеха.
Но търпението е като ластик. Разтягаш го, разтягаш го, докато накрая не се скъса. Моят се скъса преди около шест месеца. Беше една неделя, в която имах ужасно главоболие. Бях помолила Петър да им каже, че не се чувствам добре и да отложат посещението. Той само въздъхна и каза: „Ще им кажа да са по-тихи.“
Те пристигнаха. Бяха по-шумни от всякога. Стефка реши, че главоболието ми се дължи на „неправилно хранене“ и започна да ми изнася лекция за ползите от целината. Десислава се оплакваше на висок глас от някакъв преподавател, който не я „оценил достатъчно“, докато звукът от играта на телефона ѝ кънтеше в слепоочията ми. В един момент просто не издържах. Станах, облякох си якето, без да кажа дума, и излязох.
Разхождах се с часове из парка, дишах дълбоко и се опитвах да угася пожара в гърдите си. Когато се прибрах, те си бяха тръгнали, а Петър ме чакаше с лице, изопнато от гняв и разочарование.
„Как можа да го направиш? Да ме оставиш сам да се справям с тях? Да ги обидиш така?“
„Аз ли съм ги обидила? Те нахлуват в дома ми, Петър! В нашия дом! Не се съобразяват с нищо и никого! Имах нужда от почивка!“
„Те ни помогнаха за къщата!“, извика той. Вечният, непробиваем аргумент.
„Значи трябва да им бъда крепостна селянка до живот ли?“, отвърнах аз, а гласът ми трепереше.
От този ден нататък нещо се промени. Спрях да се старая. Започнах да излизам веднага щом пристигнеха. Не се обяснявах. Просто си взимах чантата и изчезвах. Отивах на кафе с приятелка, в мола, на кино, понякога просто седях в колата на някой паркинг и четях книга. Връщах се, когато знаех, че са си тръгнали. Това се превърна в моето малко бягство, моят начин да запазя разума си. Петър спря да спори с мен. Просто ме гледаше с укор, докато се обувах, сякаш бях предател, който изоставя поста си.
Напрежението между нас растеше. Нощите станаха по-дълги и по-тихи. Разговорите ни се свеждаха до битовизми. Къщата, която трябваше да е нашият пристан, се превръщаше в бойно поле, осеяно с неизказани думи и скрити обиди. Той беше зает с бизнеса си – малка фирма за консултантски услуги, която беше основал преди няколко години. Често работеше до късно, а когато се прибираше, беше изтощен и раздразнителен. Понякога усещах, че се отдалечава от мен, че гради стена, зад която не можех да надникна. Отдавах го на стреса от работата и на постоянното напрежение с родителите му.
Вчера беше сряда. Неочакван ден за посещение, дори и за тях. Бях излязла на обяд с моя стара приятелка, Лилия. Заседяхме се повече от предвиденото, смеехме се и си спомняхме стари времена. Беше глътка свеж въздух. Тръгнах да се прибирам към три следобед, с приповдигнато настроение. Не очаквах никого.
Отключих входната врата и още в коридора усетих познатия, тежък аромат на парфюма на Стефка. Сърцето ми се сви. Погледнах към закачалката и видях палтото ѝ, до него – овехтелия шлифер на Георги и яркорозовото яке на Десислава. Значи бяха всички. В сряда следобед. Нещо не беше наред.
От хола не се чуваше обичайната глъчка. Нямаше телевизор, нямаше оплаквания, нямаше смях. Само приглушен, напрегнат говор. Спрях за миг, ослушвайки се. Разпознах гласа на Петър – тих, почти шепнещ.
Свалих обувките си безшумно и тръгнах по коридора. Вратата на хола беше леко открехната. Погледнах през пролуката. Картината, която видях, ме накара да забравя как се диша. Те не пиеха кафе. Не си говореха празни приказки.
Влязох в хола.
Съпругът ми, който стоеше прав до камината, се обърна. Когато ме видя, пребледня. Сякаш кръвта се оттече от лицето му за един миг, оставяйки след себе си само сива, восъчна маска на ужас. Очите му се разшириха, а устните му се разтвориха в безмълвен вопъл.
Влязох в хола и онемях.
На голямата масичка за кафе, обикновено отрупана със списания и ваза с цветя, бяха разпръснати десетки документи. Официални бланки, договори, банкови извлечения. Стефка, Георги и Десислава бяха наведени над тях като лешояди над плячка. Не ме погледнаха веднага. Бяха твърде погълнати. Стефка сочеше с дългия си, лакиран в червено нокът някакъв параграф, а Георги мърдаше устни, сякаш чете на глас за себе си. Десислава държеше калкулатор.
Първото, което очите ми успяха да фокусират, беше познатото лого на фирмата на Петър в горния край на един от листовете. Но до него имаше други, непознати. Документи от банка, нотариални актове, които не бях виждала досега. И в центъра на всичко, с големи червени букви в горния край, лежеше документ, който смрази кръвта ми: „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ПРЕДСРОЧНА ИЗИСКУЕМОСТ НА КРЕДИТ“.
Погледът ми се вдигна от хартията и срещна този на Петър. В него видях не просто изненада. Видях паника. Видях страх, какъвто не бях виждала никога досега. Той беше като хванато в капан животно.
„Ася…“, прошепна той, а гласът му беше слаб и чуплив. „Ти… ти защо се прибра по-рано?“
Въпросът прозвуча толкова абсурдно, толкова нелепо в този момент, че за миг ми се стори, че ще избухна в истеричен смях. Защо се бях прибрала по-рано в собствения си дом?
Стефка най-накрая вдигна глава. Погледът ѝ не беше смутен. Беше студен, преценяващ. Сякаш бях досадна муха, която е кацнала на тортата ѝ.
„А, ти ли си?“, каза тя с равен тон, сякаш ме виждаше за първи път. „Тъкмо обсъждахме някои семейни дела.“
„Семейни дела?“, успях да изрека аз, а гласът ми беше дрезгав. Пристъпих към масата, ръцете ми трепереха. Посегнах към документа с червения надпис. Преди да го докосна, ръката на Десислава се стрелна и го дръпна към себе си.
„Това не те засяга“, изсъска тя, а в очите ѝ проблесна злоба.
Всичко се случваше като в забавен каданс. Шумът в ушите ми се усилваше. Погледнах отново към Петър, търсейки обяснение, подкрепа, каквото и да е. Но той стоеше като вкаменен, неспособен да помръдне или да каже дума. Само ме гледаше с тези свои разширени от ужас очи.
Тогава видях нещо друго. Под купчината документи се подаваше ъгълчето на папка. Папка, на която с ръкописен почерк беше написано: „Договор за заем“. А под него, имената: „Петър и…“ Второто име беше скрито, но почеркът не беше неговият. Беше изписано с красиви, заоблени букви. Женски почерк.
В този миг тишината в стаята стана оглушителна. Светът се сви до тази масичка за кафе, до тези листове хартия, които очевидно държаха ключа към някаква ужасна тайна, която всички те знаеха. Всички, освен мен. Жената, която живееше в тази къща, която спеше до този мъж, която до вчера си мислеше, че познава живота си.
„Какво става тук, Петър?“, попитах аз, а гласът ми вече не трепереше. Беше спокоен. Ледено спокоен. Беше спокойствието, което идва, когато си прекрачил прага на най-големия си страх.
Той отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Само поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не тук. Не сега. Не така.“
Стефка се изправи. Цялата ѝ поза излъчваше власт. Тя беше генералът тук, а всички останали бяха просто пешки.
„Скъпа Ася“, започна тя с онзи покровителствен тон, който мразех повече от всичко. „Има неща, които не е нужно да разбираш. Сложни бизнес дела. Ние просто се опитваме да помогнем на сина си. Както винаги сме правили.“
„Да му помогнете?“, повторих аз, а думите прозвучаха като ехо в празна стая. „Като се ровите в документите му зад гърба ми? В нашата къща? Това ли наричате помощ?“
Погледът ми отново се плъзна по масата. И тогава видях още нещо, което преди бях пропуснала. Сгънат на четири лист, леко встрани от другите. Беше план на къщата. Нашият план. Но върху него с червен химикал бяха начертани линии, разделящи я на две. Имаше бележки. „Първи етаж – за нас“, „Втори етаж – отделен вход“.
Стомахът ми се преобърна. Това не беше помощ. Това беше превземане.
Онемяла, аз гледах тях – тримата заговорници, скупчени около масата, и моя съпруг, стоящ встрани, блед и безмълвен. И разбрах. Разбрах, че драмите с неканените гости, с хапливите забележки и с моето бягство от дома са били само прелюдия. Просто детска игра. Истинският кошмар започваше сега. И аз бях влязла в неговата всекидневна, без дори да подозирам.
Глава 2: Стените на мълчанието
Тишината, която последва, беше по-тежка от оловна плоча. Времето сякаш се разтегли, всяка секунда се точеше като разтопен асфалт. Аз стоях в средата на собствения си хол, който изведнъж ми се стори чужд и враждебен. Погледите на четиримата бяха насочени към мен, но всеки от тях носеше различно послание. Ужасът в очите на Петър, студеното презрение в тези на Стефка, наглата самоувереност на Десислава и пълната безизразност на Георги.
„Искам обяснение“, казах аз, като се изненадах от твърдостта в собствения си глас. „Веднага.“
Петър направи крачка към мен, ръцете му бяха леко вдигнати в умиротворяващ жест. „Ася, нека… нека поговорим по-късно. Насаме.“
„Не!“, отсякох аз. „Ще говорим сега. Тук. Пред твоите… помощници. Какво е това?“, посочих с трепереща ръка към плана на къщата. „Какво означава „отделен вход“?“
Стефка се намеси, преди Петър да успее да отговори. Тя пристъпи напред, заставайки между мен и сина си, като лъвица, защитаваща малкото си.
„Това означава, че се опитваме да спасим положението, момичето ми. Положение, което ти очевидно не разбираш. Бизнесът на Петър… не върви добре. Всъщност, на ръба на фалита е.“
Думите ѝ ме удариха като юмрук в стомаха. Фалит? Петър винаги ми говореше колко добре се развива фирмата. Оплакваше се от умора, от много работа, но никога от липса на клиенти или пари. Говореше за разширяване, за наемане на нови служители. Всичко ли е било лъжа?
„Това не е вярно“, обърнах се към Петър, търсейки опровержение в очите му. Но той избегна погледа ми. Гледаше в пода, в килима, навсякъде, но не и в мен. И в това мълчание беше моят отговор.
„Той има огромен заем“, продължи безмилостно Стефка, сякаш изпитваше удоволствие от това да разнищва живота ни пред мен. „Заем, който не може да обслужва. Банката ще му вземе всичко. Фирмата, колата… и къщата. Нашата къща.“
Тя натърти на „нашата“. Сякаш аз бях просто временен наемател.
„И затова решихме“, добави Десислава с пискливия си глас, „че е най-добре мама и татко да погасят остатъка от кредита за къщата, но при определени условия.“
„Условия?“, повторих аз, усещайки как ледените пипала на страха започват да се увиват около сърцето ми.
„Да. Те ще станат съсобственици“, обясни тя с тона на учителка, която обяснява проста задача на бавноразвиващо се дете. „И тъй като ние тримата ще живеем тук, за да помагаме на батко да си стъпи на краката, ще трябва да се направят някои преустройства. Затова е планът. Те ще живеят на първия етаж, а вие двамата – на втория. Практично, нали?“
„Вие… ще живеете тук?“ Прошепнах думите, но те прокънтяха в главата ми като погребална камбана. Картината беше толкова чудовищна, толкова абсурдна, че умът ми отказваше да я приеме. Стефка в моята кухня, Десислава в стаята за гости, Георги пред моя телевизор. Всеки ден. Всяка нощ. Не, това не беше помощ. Това беше окупация.
Най-накрая се обърнах към Петър. Гневът, който кипеше в мен, беше толкова силен, че заглуши страха.
„Ти знаеше за това, нали? Ти си се съгласил с този… този план?“
Той вдигна глава. В очите му имаше сълзи. „Ася, нямах избор. Щяхме да загубим всичко. Те бяха единственият ми изход.“
„Изход? Това не е изход, Петър! Това е капан! Ти си продал живота ни! Продал си нашия дом, нашето семейство, за да спасиш бизнеса си! Без дори да ми кажеш!“
„Исках да ти кажа!“, извика той, а гласът му се прекърши. „Всеки ден се канех, но не знаех как. Не исках да те тревожа. Мислех, че мога да се справя сам.“
„Да се справиш сам? Като кроиш планове зад гърба ми с тях?“, изкрещях аз, вече изгубила всякакъв контрол. „Знаеш колко ги мразя! Знаеш какво ми причиняват! И въпреки това си решил да ги доведеш да живеят с нас? Това ли е решението ти?“
„Той нямаше друг избор, освен да приеме нашата помощ“, намеси се отново Стефка с леден тон. „Помощ, която ти очевидно не оценяваш. Вместо да благодариш, че спасяваме покрива над главата ти, ти вдигаш скандали.“
„Моя покрив?“, изсмях се аз горчиво. „Този покрив вече не е мой, нали? Току-що го разбрах. Вие сте го купили. Купили сте го заедно със сина си. Аз съм просто… част от обзавеждането. Нещо, което върви с къщата. Е, ако ще живеете тук, аз няма!“
Грабнах чантата си от стола в коридора. Ръцете ми не спираха да треперят.
„Ася, къде отиваш?“, извика Петър след мен. „Недей! Моля те, нека поговорим!“
„Няма за какво да говорим!“, обърнах се на прага. „Ти направи своя избор. Остави ме да направя и аз моя.“
Затръшнах вратата след себе си толкова силно, че стъклата ѝ иззвъняха. Не знаех къде отивам. Знаех само, че трябва да се махна. Далеч от тази къща, която вече не беше моя. Далеч от този мъж, който вече не беше моят съпруг, а непознат, който беше сключил сделка с дявола.
Качих се в колата и потеглих без посока. Сълзите се стичаха по лицето ми, замъгляваха погледа ми. Картини от последните месеци преминаваха пред очите ми като на филмова лента. Умората на Петър, раздразнителността му, безкрайните часове пред компютъра, избягването на разговори за пари. Всичко си идваше на мястото. Неговата дистанцираност не е била просто стрес. Била е тайна. Огромна, черна тайна, която е растяла между нас и ни е разяждала отвътре.
Колко дълго е продължавало това? Кога е започнал да затъва? И защо, защо не ми е казал? Нима ме е мислил за толкова слаба, за толкова неспособна да понеса истината? Или просто не е искал да сподели провала си с мен?
Спрях на един пуст паркинг с изглед към града. Светлините блещукаха в далечината, красиви и безразлични към моята драма. Извадих телефона си. Единственият човек, на когото можех да се обадя, беше Лилия. Пръстите ми трепереха, докато набирах номера ѝ.
„Лиле?“, казах аз, а гласът ми беше неузнаваем, задавен от плач.
„Ася? Какво има? Добре ли си?“, отговори тя разтревожено.
„Не. Нищо не е добре. Може ли… може ли да дойда у вас?“
„Разбира се! Веднага! Какво се е случило?“
„Ще ти разкажа, като дойда. Просто… имам нужда да се махна оттук.“
Докато карах към дома на Лилия, в главата ми се въртеше един въпрос. Какво беше онова другото име на договора за заем? Онова, изписано с красив женски почерк? Не беше името на майка му. Нейният подпис го бях виждала – остър и ръбест. Това беше нещо друго. Още една тайна в кутията на Пандора, която току-що се беше отворила в моя хол. Имах ужасното предчувствие, че фалитът на фирмата и планът за превземане на къщата са само началото. Че истинската, грозна истина тепърва предстои да излезе наяве.
Глава 3: Разкрития в нощта
Лилия живееше в малък, но уютен апартамент в другия край на града. Отвори ми вратата по пижама, с чаша вино в ръка и лице, изписало искрена загриженост. Щом ме видя, остави чашата, прегърна ме силно и ме поведе към дивана, без да задава въпроси. Мълчаливата ѝ подкрепа в този момент беше всичко, от което имах нужда.
Седях, втренчена в празното пространство пред себе си, докато тя ми наливаше чаша вода. Ръцете ми все още трепереха. Разказах ѝ всичко. Думите се изливаха от мен като пороен дъжд – за неканените гости, за бягствата ми, за сцената в хола, за документите, за плана за преустройство, за фалита на Петър, за чудовищното предложение на семейството му. Лилия слушаше внимателно, без да ме прекъсва, лицето ѝ преминаваше от недоумение през съчувствие до открит гняв.
„Те са чудовища!“, каза тя, когато най-накрая млъкнах, напълно изтощена. „Това не е помощ, това е изнудване! Те буквално са го притиснали до стената и са му предложили сделка с дявола, а той я е приел.“
„Но защо не ми е казал, Лиле?“, прошепнах аз. „Защо е крил всичко това от мен? Ние сме семейство. Трябваше да се борим заедно.“
„Защото е слаб, Ася“, отговори тя без заобикалки. „И защото е подвластен на тях. Тази жена, майка му, го е отгледала с чувство за вина и задължение. Той винаги ще бъде нейното момченце, което трябва да бъде спасявано. А и мъжката гордост… По-лесно му е било да признае провала си пред тях, които винаги са го смятали за неспособен, отколкото пред теб, която вярваше в него.“
Думите ѝ бяха жестоки, но истински. Винаги съм знаела, че Стефка има огромно влияние над него. Виждала съм как той се свива под нейния критичен поглед, как търси одобрението ѝ. Но никога не съм предполагала, че това влияние е толкова силно, че ще го накара да заложи семейството ни.
Телефонът ми извибрира на масата. Беше Петър. Последва второ позвъняване. И трето. После започнаха съобщенията.
„Ася, моля те, вдигни.“
„Къде си? Притеснявам се.“
„Не е така, както изглежда. Позволи ми да обясня.“
„Обичам те. Нека не съсипваме всичко.“
Гледах съобщенията с празен поглед. Всяка дума звучеше фалшиво. Любов? Как може да говори за любов, след като ме е предал по този начин?
„Не му отговаряй“, каза Лилия твърдо. „Не и тази вечер. Трябва да помислиш. Трябва да решиш какво ще правиш. Имаш ли къде да останеш?“
Поклатих глава. Родителите ми живееха далеч. Нямах други близки приятели в града освен нея.
„Остани тук. Колкото е нужно. Диванът се разтяга, ще ти бъде удобно.“
„Благодаря ти“, казах аз, а очите ми отново се напълниха със сълзи. „Не знам какво щях да правя без теб.“
През нощта сън не ме хвана. Лежах на дивана, взирах се в сенките по тавана и превъртах събитията от деня отново и отново. Картината в хола беше запечатана в съзнанието ми – разпръснатите документи, алчните им лица, бледото лице на съпруга ми. И онзи договор за заем с красиво изписаното женско име.
Кое беше това име?
Нещо ме глождеше. Нещо не се връзваше. Ако бизнесът му е фалирал, значи има дългове. Кредитът към банката е ясен. Но този друг договор? За какво е бил? И от кого?
Станах и отидох до прозореца. Градът спеше, но умът ми работеше на пълни обороти. Петър беше консултант. Работата му не изискваше огромни инвестиции – офис под наем, компютри, разходи за заплати, ако имаше служители. Как можеше да натрупа такива дългове, че да стигне до фалит? Трябваше да има нещо повече. Нещо, което дори майка му не знаеше. Или може би знаеше, но го премълчаваше.
В съзнанието ми изплува спомен отпреди около година. Петър беше необичайно развълнуван. Говореше за „голям проект“, за „инвестиция, която ще ни осигури за цял живот“. Беше уклончив за детайлите. Казваше само, че работи с нов партньор, много сериозен човек, който имал големи връзки. Помня, че го питах за подробности, но той само се усмихваше и казваше: „Ще разбереш, когато му дойде времето. Искам да е изненада.“
После ентусиазмът му постепенно угасна. Спря да говори за „големия проект“. Стана по-затворен и раздразнителен. Тогава си мислех, че просто сделката се е провалила. Сега обаче се питах – ами ако не се е провалила? Ами ако просто е тръгнала в ужасна посока?
И тогава, като светкавица, в съзнанието ми изплува едно име. Моника.
Моника беше млада, амбициозна жена, която Петър нае преди около година и половина като офис мениджър. Бързо се издигна до негова „дясна ръка“. Беше умна, елегантна, с безупречен външен вид и поведение. Почеркът ѝ беше точно такъв – красив, заоблен, калиграфски. Виждала съм го върху бележките, които оставяше на бюрото му.
Сърцето ми започна да бие лудо. Не, не може да бъде. Това беше твърде… клиширано. Твърде грозно. Петър и Моника? Но ако е така, защо ще подписват договор за заем заедно?
Трябваше да разбера.
Тихо, за да не събудя Лилия, се промъкнах до чантата си и извадих лаптопа. Свързах се с интернет и започнах да търся. Първо, проверих търговския регистър. Фирмата на Петър все още беше действаща, без обявена несъстоятелност. Но имаше промяна в собствеността. Преди шест месеца като съдружник с 50% участие беше вписана… Моника.
Краката ми се подкосиха. Седнах на пода, за да не падна. Значи тя не е била просто служител. Била е партньор. И той не ми беше казал. Това беше неговият „сериозен партньор с връзки“. Защо е крил от мен?
Продължих да ровя. Потърсих името ѝ в социалните мрежи. Профилът ѝ беше публичен. Беше пълно със снимки от екзотични пътувания, скъпи ресторанти, маркови дрехи. Последните снимки бяха отпреди месец – от луксозен курорт на Малдивите. На една от снимките се виждаше мъжка ръка с часовник, която държеше нейната. Часовникът. Беше същият, който му подарих за последната ни годишнина.
Въздухът не ми достигаше. Сякаш някой ме беше ударил с всичка сила. Предателството имаше толкова много пластове, че вече не можех да ги преброя. Не беше само лъжа за пари. Беше лъжа за целия му живот. За нашия живот. Той е водил двойствен живот. С мен е бил притесненият бизнесмен, който едва свързва двата края. А с нея е бил успелият мъж, който пътува до Малдивите.
Но откъде са парите за този лукс? И защо тогава фирмата е пред фалит?
И тогава видях нещо друго в профила ѝ. Снимка отпреди няколко дни. Тя стоеше пред елегантна офис сграда. В текста отдолу пишеше: „Ново начало! Пожелайте ми успех с новия ми бизнес!“
Името на фирмата беше изписано на стъклената врата зад нея. Беше различно от това на фирмата с Петър.
С треперещи пръсти потърсих и тази фирма в търговския регистър. Беше регистрирана преди две седмици. Предметът на дейност беше същият – консултантски услуги. Едноличен собственик на капитала – Моника.
Картината започна да се изяснява в цялата си чудовищна грозота. Те двамата са имали общ бизнес. Може би са взели заем заедно, за да го развиват. Може би са източили парите от фирмата за луксозния си начин на живот. И когато парите са свършили, когато банката е почукала на вратата, тя просто го е изоставила. Създала е нова, чиста фирма на свое име, оставяйки го сам да се справя с дълговете на старата.
Той не е бил просто жертва на лоши бизнес решения. Той е бил измамен. Изоставен. И в отчаянието си се е обърнал към единствените хора, които биха му помогнали – неговите родители. А те са видели своя шанс. Шанс да го притежават отново. Да се отърват от мен. Да превземат къщата, която винаги са смятали, че не заслужавам.
Всички те бяха част от една и съща мръсна игра. Всеки преследваше собствените си интереси, а аз бях просто странична щета.
Сега вече знаех. Знаех, че не мога просто да си тръгна. Не можех да ги оставя да спечелят. Те бяха отнели съпруга ми, дома ми, моето достойнство. Нямаше да им позволя да се измъкнат безнаказано.
Тази нощ, в тихия апартамент на Лилия, плачът спря. Сълзите бяха заменени от нещо друго. Студена, кристално чиста ярост. И решителност. Щях да се боря. Не за Петър. Може би вече беше твърде късно за него. Щях да се боря за себе си. За истината. И за справедливост.
Глава 4: Първият ход
Слънцето едва се процеждаше през щорите, когато Лилия влезе в хола с две чаши кафе. Намери ме седнала на пода, с лаптопа в скута, втренчена в екрана. Лицето ми сигурно е било като маска – бледо и безизразно.
„Не си спала“, констатира тя и ми подаде едната чаша. Топлината ѝ леко успокои ледените ми пръсти.
„Открих някои неща“, казах аз с равен глас и обърнах екрана към нея.
Разказах ѝ всичко, което бях намерила през нощта – за Моника като съдружник, за двойствения живот, за луксозните пътувания, за новата ѝ фирма. Докато говорех, гневът на Лилия растеше видимо.
„Значи онази кучка го е изиграла!“, възкликна тя. „Измъкнала е каквото може и го е оставила да се оправя с кашата. А той, глупакът, вместо да дойде при теб и да си признае всичко, е отишъл да плаче на полата на мама.“
„Точно така“, потвърдих аз. „И мама е видяла идеалната възможност да се намеси и да поеме контрол.“
„И какво ще правиш сега?“, попита ме Лилия, а в погледа ѝ се четеше тревога.
„Ще си върна дома“, казах аз. Думите прозвучаха по-уверено, отколкото се чувствах. „Или поне ще направя живота им ад. Те си мислят, че съм слаба. Мислят, че могат да ме прегазят и да продължат напред. Но грешат.“
Първата ми задача беше да събера повече информация. Имах нужда от доказателства. Трябваше ми адвокат.
„Познаваш ли добър бракоразводен адвокат?“, попитах Лилия.
Тя се замисли за момент. „Всъщност, да. Името му е Виктор. Познавам го покрай работата. Много е остър, безкомпромисен. Има репутацията на акула. Точно такъв ти трябва.“
Още същия ден Лилия му се обади и успя да ми уреди среща за следващата сутрин. През остатъка от деня се опитвах да подредя мислите си. Не отговорих на нито едно от стотиците съобщения и обаждания от Петър. Изключих телефона си. Имах нужда от тишина, за да мога да мисля стратегически.
Знаех, че трябва да се върна в къщата. Не можех да я оставя в техни ръце. Трябваше да се прибера, да се държа така, сякаш нищо не се е променило, и да започна да събирам доказателства. Трябваше ми достъп до компютъра на Петър, до документите му, до всичко, което можеше да ми послужи. Това означаваше, че трябва да играя роля. Ролята на съкрушената, но склонна към преговори съпруга. Само мисълта за това ме отвращаваше, но знаех, че е необходимо.
Вечерта се прибрах. Къщата беше тиха. Роднините му си бяха тръгнали. Петър седеше на дивана в хола, същия диван, на който бях прекарала толкова безсънни нощи. Когато ме видя, скочи на крака. Лицето му беше подпухнало, очите му – зачервени. Изглеждаше съсипан.
„Ася!“, каза той и тръгна към мен. „Слава Богу, прибра се. Мислех, че си ме напуснала завинаги.“
Спрях го с ръка. „Не ме докосвай.“
Той застина. „Съжалявам. За всичко. Толкова много съжалявам. Трябваше да ти кажа. Аз… аз провалих всичко.“
Започна да говори. Разказа ми своята версия на историята. Разбира се, спести много. Говореше за лоши инвестиции, за некоректни партньори, за икономическата криза. Не спомена името на Моника нито веднъж. Говореше за нея като за „бивш съдружник“, който го е подвел. Описваше се като жертва.
Аз слушах мълчаливо, без да го прекъсвам. Гледах го и се чудех къде е изчезнал мъжът, за когото се омъжих. Този пред мен беше непознат. Уплашен, слаб, самосъжаляващ се непознат.
„И родителите ми… те просто искат да помогнат“, завърши той. „Знам, че планът е драстичен, но е временен. Само докато си стъпя на краката. После всичко ще е постарому.“
„Постарому ли, Петър?“, попитах аз с глас, лишен от всякаква емоция. „Нищо никога повече няма да бъде постарому. Ти го знаеш, нали?“
Той сведе глава. „Знам. Но можем да опитаме. Можем да спасим брака си. Аз те обичам, Ася.“
Не отговорих. Просто го заобиколих и се качих в спалнята. Знаех, че няма да мога да спя в едно легло с него. Взех си възглавница и одеяло и отидох в стаята за гости. Той не посмя да ме последва.
На следващата сутрин се срещнах с Виктор. Офисът му беше в модерна сграда в центъра, с изглед към целия град. Самият той беше мъж на около четиридесет, с проницателен поглед и уверено излъчване. Изслуша историята ми без да показва емоции, като само от време на време си водеше бележки в тефтер.
Когато приключих, той се облегна назад в стола си и ме погледна право в очите.
„Ситуацията е сложна, но не е безнадеждна“, каза той. „Първо, къщата. Купена е по време на брака, нали?“
„Да.“
„Значи е съпружеска имуществена общност. Дори ипотеката да е на негово име, вие имате равни права. Родителите му не могат просто да дойдат и да станат съсобственици без вашето изрично съгласие. Всяка сделка за прехвърляне на собственост ще изисква и вашия подпис.“
Почувствах леко облекчение. Значи не всичко беше изгубено.
„Но ако банката я вземе?“, попитах аз.
„Това е реалният риск. Ако кредитът не се обслужва, банката ще пристъпи към принудително изпълнение. Трябва да разберем какво точно е финансовото състояние на фирмата и какви са личните му задължения. Имате ли достъп до документите му?“
„Живея в същата къща. Компютърът му е там.“
„Отлично. Трябва ми всичко, до което можете да се доберете. Банкови извлечения, договори, имейли, особено кореспонденцията с тази Моника. Трябва да докажем, че е имало умишлено източване на фирмени средства за лични цели, което е довело до несъстоятелността. Ако успеем, това променя всичко. Можем дори да заведем дело срещу нея за нанесени щети.“
Виктор ми обясни стратегията си. Първо, да съберем доказателства. Второ, да подам молба за развод, като поискам обезпечителни мерки – запор на фирмените му дялове и възбрана върху къщата, за да не може той да извършва никакви сделки без мое знание.
„Това ще ги шокира“, каза той с лека усмивка. „Те си мислят, че държат всички козове. Ще им покажем, че и вие имате няколко в ръкава си.“
Излязох от кантората му с чувство, каквото не бях изпитвала от дни. Надежда. Вече не бях просто жертва. Бях играч. Имах план. Имах съюзник.
През следващите няколко дни играх ролята си перфектно. Бях тиха, затворена, но не и враждебна. Петър се опитваше да ме спечели с малки жестове – купуваше ми цветя, готвеше вечеря. Аз ги приемах с хладна любезност. Спях в стаята за гости. Почти не разговаряхме. Той сигурно си мислеше, че просто ми трябва време да преглътна случилото се.
Всяка нощ, когато той заспеше, аз се промъквах в кабинета му. Сърцето ми биеше до пръсване, докато прехвърлях файлове на външна памет. Намерих всичко. Договорът за съдружие с Моника. Банковите извлечения, които показваха огромни преводи към личната ѝ сметка под фалшиви основания като „консултантски хонорари“. Резервации за самолетни билети и хотели. Имейли, които не оставяха никакво съмнение за естеството на връзката им.
Най-шокиращото откритие беше в една скрита папка. В нея имаше проект за бизнес план. Планът беше прост и гениален в своята жестокост. Да се натрупат максимално много задължения на името на старата фирма, да се прехвърлят всички клиенти и активи към новата, чиста фирма на Моника, и да се обяви фалит. Петър трябваше да обере всички негативи, а тя да продължи напред необезпокоявана.
Имаше дори чернова на споразумение между тях двамата. Според него, след като всичко приключи, тя щеше да го назначи като „управител“ в новата си фирма с добро заплащане. Значи той е знаел. Бил е съучастник в собственото си унищожение. Всичко е било театър. Той не е бил просто измамен глупак. Бил е страхливец, който се е съгласил да жертва всичко – фирма, дом, съпруга – само и само да не се изправи пред последствията от действията си.
С всеки нов файл, който копирах, гневът ми се трансформираше в ледена решителност. Предателството му беше много по-дълбоко, отколкото си представях. И заслужаваше да си плати за него.
Когато събрах всичко, изпратих файловете на Виктор. Отговорът му дойде бързо: „Това е повече от достатъчно. Злато. Задействаме процедурата.“
Знаех, че щом документите бъдат внесени в съда, войната ще стане явна. Нямаше връщане назад. Взех решение. Събрах най-важните си неща в един куфар. Беше време да напусна тази къща. Но този път не като беглец. А като човек, който отива на война.
Оставих брачната си халка на нощното шкафче до неговата страна на леглото. Беше единственото съобщение, което му оставих. Студено, мълчаливо и окончателно.
Глава 5: Обявяване на война
Връчването на призовките беше момент, за който бих платила, за да го видя. Представях си го живо. Съдебният призовкар, който звъни на вратата. Обърканият поглед на Петър. Лицето на Стефка, което се изкривява в грозна гримаса на ярост и неразбиране, докато чете документите. Възбрана върху къщата. Запор на фирмените дялове. Молба за развод по негова вина. Искане за солидна издръжка и делба на имуществото, която да отчете неговото недобросъвестно управление.
Това беше моят първи залп. И той уцели право в целта.
Телефонът ми започна да звъни минути по-късно. Първо Петър. Гласът му беше смесица от паника и гняв.
„Какво си направила, Ася?! Полудя ли? Възбрана? Запор? Искаш да ме съсипеш окончателно ли?“
„Ти сам се съсипа, Петър“, отговорих аз с глас, спокоен като замръзнало езеро. „Аз просто защитавам това, което е мое по право.“
„Но… ние можехме да се разберем! Защо трябваше да намесваш адвокати и съдилища?“
„Защото ти вече си се „разбрал“ със семейството си зад гърба ми. Аз реших да се разбера с моя адвокат. Приключихме разговора.“ И затворих.
След него се обади Стефка. Нейният глас не трепереше. Той съскаше от злоба.
„Ти, неблагодарнице! След всичко, което направихме за теб! Така ли се отплащаш? Опитваш се да ограбиш собствения ми син?“
„Аз се опитвам да не бъда ограбена, госпожо“, отвърнах аз със същата ледена любезност. „Ако имате възражения, можете да ги изложите пред съда чрез вашия адвокат. Сигурна съм, че ще имате нужда от такъв.“
Тя изкрещя нещо нечленоразделно и аз отново затворих.
Войната беше обявена. Бях се преместила окончателно при Лилия, която ме прие с отворени обятия. Нейният апартамент се превърна в мой щаб. Прекарвах часове с Виктор, подготвяйки стратегията си. Той беше впечатлен от доказателствата, които бях събрала.
„С тези имейли и банкови извлечения можем да докажем не само изневяра и недобросъвестно управление, но и потенциално престъпление – умишлено увреждане на дружество“, обясни ми той. „Това ни дава огромно предимство в преговорите.“
Техният ответен удар не закъсня. Наеха известен, скъп адвокат – лъскав мъж с репутацията на безскрупулен играч. Първият им ход беше да се опитат да ме изкарат виновна за разпада на брака. В отговора си на исковата молба твърдяха, че съм била „емоционално нестабилна“, „неподкрепяща съпруга си в труден момент“ и че съм „напуснала семейното жилище без причина“. Беше толкова жалко и предвидимо, че почти ми стана смешно.
Започна една изтощителна битка на документи, молби и възражения. Адвокатът им се опитваше да бави делото, да оспорва всяко наше искане. Целта им беше ясна – да ме изтощят финансово и емоционално, да ме накарат да се откажа и да приема техните условия.
Но те не знаеха, че аз вече нямах какво да губя. И че бях намерила съюзник там, където най-малко очаквах.
Един ден получих съобщение от непознат номер. „Здравейте, казвам се Ивайло. Бях служител във фирмата на Петър. Мисля, че имам информация, която може да ви е от полза.“
Срещнахме се в едно малко кафене. Ивайло беше млад, интелигентен мъж, който беше работил като проектант при Петър. Беше напуснал преди няколко месеца, отвратен от това, което се случвало във фирмата.
„Всички знаехме за Моника“, каза ми той. „Не беше тайна. Тя управляваше всичко. Петър беше просто кукла на конци. Тя го накара да вземе заеми, които не бяха нужни, уж за „развитие“. Парите отиваха директно в нейните джобове. Тя подписваше договори с клиенти от името на фирмата, но плащанията ги пренасочваше към свои сметки. Когато аз се опитах да говоря с Петър, да му отворя очите, той ме уволни. Каза, че съм завиждал на успеха им.“
Ивайло ми разказа за конкретни проекти, за клиенти, които са били измамени, за фалшиви фактури. Той беше готов да свидетелства в съда. Това беше пробив. Вече не беше само моята дума срещу тяхната. Имахме свидетел.
Междувременно, животът на Петър и семейството му се превръщаше в ад. Запорът върху сметките му го остави почти без средства. Възбраната върху къщата означаваше, че не могат да я прехвърлят на свое име. Планът им за „спасяване“ се беше провалил. Представях си напрежението в онази къща, караниците, обвиненията. Стефка сигурно го е побърквала с упреци, че се е оставил да бъде манипулиран от мен. Десислава вероятно се е оплаквала, че стандартът ѝ на живот е застрашен.
Един ден Десислава ме причака пред блока на Лилия. Беше бясна.
„Ти съсипа всичко!“, изкрещя тя. „Заради теб батко ще влезе в затвора! Родителите ми са съсипани!“
„Брат ти сам се вкара в тази каша“, отговорих аз спокойно. „Той избра да лъже, да мами и да предава. Аз просто си търся правата.“
„Правата? Ти нямаш никакви права! Тази къща е купена с парите на нашите! Ти си просто една използвачка!“
„Съдът ще реши кой какви права има, Десислава. А сега, ако обичаш, ме остави на мира.“
Опитах се да я заобиколя, но тя ме блъсна. Загубих равновесие и паднах. В този момент Лилия излизаше от входа. Като видя какво става, тя се хвърли към Десислава и я отблъсна от мен.
„Махни се от тук, усойнице, преди да съм извикала полиция!“, извика Лилия.
Десислава ни изгледа с омраза, измърмори някаква заплаха и си тръгна.
Този инцидент само затвърди решението ми. Нямаше да има никакви преговори. Щях да стигна докрай.
Следващият ни ход беше да изпратим призовка и на Моника. Искахме тя да бъде призована като свидетел по делото. Виктор беше сигурен, че тя няма да иска да се замесва в съдебни битки и че това ще я накара да окаже натиск върху Петър да се споразумее с мен бързо и тихо.
И беше прав. Няколко дни по-късно адвокатът на Петър се свърза с Виктор с предложение за споразумение. Беше смешно. Предлагаха ми малка сума пари и да се откажа от всичките си претенции към къщата и фирмата. Отхвърлихме го без коментар.
Тогава Петър започна да ми пише имейли. Дълги, объркани писма, пълни със самосъжаление и опити за манипулация. Разказваше ми колко много ме е обичал, как Моника го е „омаяла“, как се е чувствал в капан. Молеше ме за прошка, молеше ме да бъда „разумна“.
В едно от писмата си той написа нещо, което ме накара да спра и да се замисля. „Знам, че ме мразиш. И имаш право. Но недей да наказваш и родителите ми. Те не са виновни. Те просто искаха да ме защитят. Майка ми… тя има проблеми със сърцето. Цялото това напрежение ще я убие.“
Опит за емоционално изнудване. Знаех го. Но въпреки това, нещо в мен трепна. Никога не съм искала да наранявам някого физически. Целта ми беше справедливост, не отмъщение.
Говорих с Виктор.
„Това е класически ход“, каза той. „Опитват се да те накарат да се почувстваш виновна. Не се поддавай. Ако майка му има проблеми със сърцето, това е неин проблем, не твой. Вие не сте направили нищо незаконно.“
Но мисълта остана в мен. Каква беше границата между справедливостта и жестокостта? Докъде бях готова да стигна, за да спечеля?
Отговорът дойде няколко дни по-късно. Петър ми изпрати ново предложение за споразумение, този път написано лично от него, без адвокати. То беше различно.
„Ася“, пишеше той. „Разбрах. Няма да се боря повече. Ти печелиш. Вземи къщата. Ще подпиша всички документи, за да ти я прехвърля изцяло. Оттегли иска си срещу фирмата, остави ме да обявя фалит и да се оправям с кредиторите сам. Просто искам всичко това да свърши. Искам теб и семейството ми далеч едни от други. Подпиши и нека всеки поеме по пътя си.“
Четях писмото отново и отново. Къщата. Предлагаше ми къщата. Мечтата, която се беше превърнала в кошмар. Дали това беше капан? Или беше жест на пълно отчаяние?
Знаех, че ако приема, ще спечеля основната битка. Ще имам своя дом, своя независимост. Но също така знаех, че ако го направя, ще го оставя на лешоядите. На Моника, на кредиторите, на собствените му родители, които никога нямаше да му простят този провал.
За първи път от началото на тази война, аз се поколебах. Какво исках всъщност? Да го унищожа или просто да се освободя?
Глава 6: Неочакван съюзник
Предложението на Петър ме хвърли в смут. Седях с Виктор в офиса му, а имейлът светеше на екрана на лаптопа пред нас.
„Това е акт на отчаяние“, каза Виктор, след като го прочете внимателно. „Или много умен капан. Ако приемеш къщата, той може да се опита да докаже, че си го принудила, и да оспори споразумението по-късно. Или пък кредиторите му могат да атакуват сделката като укриване на имущество.“
„Значи не трябва да приемам?“, попитах аз, макар че част от мен крещеше: „Вземи я! Това е твоят шанс!“.
„Не казвам това. Казвам, че трябва да бъдем много внимателни. Трябва да структурираме споразумението така, че да е желязно. То трябва да бъде част от съдебното решение за развода, одобрено от съдия. Така никой не може да го оспорва по-късно.“
Прекарахме следващите няколко дни в изготвяне на контрапредложение. То включваше прехвърлянето на къщата на мое име, но също така и ясен план за погасяване на ипотечния кредит, който все още тежеше върху нея. Исках и нещо друго – пълно и писмено самопризнание от Петър за ролята на Моника в източването на фирмата. Това беше моята застраховка.
Докато чакахме отговора му, се случи нещо неочаквано. Получих обаждане от Георги, бащата на Петър. Никога досега не ми беше звънял. Гласът му беше тих и колеблив.
„Ася? Аз съм, Георги. Може ли да се видим? Искам да поговоря с теб. Сам. Без Стефка.“
Бях изумена. Мълчаливата сянка искаше да говори с мен. Любопитството надделя над предпазливостта. Съгласих се да се срещнем на неутрална територия – в парка, на една пейка до езерото.
Той дойде навреме, изглеждаше по-стар и по-уморен, отколкото го помнех. Седна до мен и известно време мълчахме, гледайки лебедите във водата.
„Съжалявам“, каза той най-накрая, без да ме поглежда. „За всичко.“
Аз не казах нищо. Чаках.
„Аз… аз никога не бях съгласен с този план“, продължи той. „Стефка и Десислава… те го измислиха. Казаха, че това е единственият начин да спасим Петър. Аз им казах, че не е редно. Казах им, че ще те изгубим завинаги. Но те не ме слушат. Никога не ме слушат.“
Гласът му беше изпълнен с горчивина и безсилие, натрупани с години.
„Тя винаги е била такава, Стефка. Властна. Иска всичко да е под неин контрол. И никога не те харесваше, Ася. Защото ти беше независима. Защото синът ми те обичаше повече, отколкото слушаше нея. Тя не можеше да го понесе. И когато видя, че той е слаб и уплашен, тя видя своя шанс да си го върне.“
Думите му потвърждаваха всичко, което си мислех. Но да ги чуя от него беше различно.
„Защо ми казвате всичко това сега?“, попитах аз.
„Защото това отива твърде далеч. Онзи ден, след като получихте призовките, тя… тя получи криза. Сърцето ѝ. Беше в болница за два дни. Лекарите казаха, че трябва да избягва стреса. А тя, вместо да се успокои, стана още по-зла. Обвинява теб, обвинява Петър, обвинява целия свят. Иска да се бори докрай, да те съсипе, дори това да я убие.“
Той най-накрая се обърна и ме погледна. В очите му имаше сълзи.
„Аз не искам това. Не искам да гледам как семейството ми се самоунищожава. Петър е съсипан. Той не яде, не спи. Само стои и гледа в една точка. Той знае, че е сгрешил. Знае, че те е загубил. И сега е напът да загуби и майка си.“
„И какво предлагате?“, попитах аз тихо.
„Помогни ми да спра тази лудост. Приеми предложението на Петър. Вземи къщата. Но направи още нещо. В споразумението, което ще подпишете… искам да има клауза. Забрана за Стефка и Десислава да те доближават и да те безпокоят. Ограничителна заповед. Искам да ги принудя да стоят далеч от теб и от тази къща. Искам да знам, че поне ти ще бъдеш в безопасност и спокойствие. Може би тогава и тя ще се кротне, като види, че играта е свършила.“
Бях потресена. Той не просто се предаваше. Той заставаше на моя страна. Предлагаше ми защита от собствената си съпруга и дъщеря.
„Защо го правите?“, попитах аз.
„Защото може би, ако спася теб, ще мога да спася и това, което е останало от него“, каза той, гледайки към сина си с безкрайна тъга. „Той направи ужасна грешка. Но все още е мое дете.“
Този разговор промени всичко. Разбрах, че в тази семейна война има и други жертви освен мен. Разбрах, че зад фасадата на мълчаливия съучастник се крие един баща, който страда.
Върнах се при Виктор и му разказах за срещата. Той беше също толкова изненадан, колкото и аз.
„Това е неочакван коз“, каза той. „Ако баща му е на наша страна, позицията ни става много по-силна. Идеята за ограничителна заповед е отлична. Ще я включим.“
Изпратихме финалния проект на споразумението на адвоката на Петър. То съдържаше всичко – прехвърлянето на къщата, писмените самопризнания за Моника, и новата клауза – ограничителна заповед за Стефка и Десислава.
Отговорът дойде след два дни. Петър беше съгласен. На всичко.
Подписването се състоя в кантората на Виктор. Беше сюрреалистично. Аз и Петър седяхме от двете страни на дълга маса, без да се поглеждаме. Адвокатите си разменяха документи. Когато дойде моят ред да подпиша, ръката ми не трепна. Подписах документите, които слагаха край на брака ми, но и началото на новия ми живот.
Когато всичко приключи, Петър се изправи.
„Ася…“, започна той, но аз го прекъснах.
„Няма нужда, Петър. Всичко е казано. Желая ти успех.“
Обърнах се и си тръгнах, без да поглеждам назад.
На излизане от сградата видях Георги. Чакаше ме отвън.
„Подписахте ли?“, попита той.
Кимнах.
Той въздъхна с облекчение. „Благодаря ти.“
„Не го правя заради вас“, казах аз. „Правя го заради себе си.“
„Знам“, отговори той. „Но все пак ти благодаря.“
В този момент разбрах, че войната е свършила. Бях спечелила. Бях си върнала дома и достойнството. Но победата имаше горчив вкус. Нямаше триумф, нямаше радост. Само огромна, безкрайна умора. И празнота.
Глава 7: Нови основи
Първите седмици в къщата бяха странни. Тишината беше оглушителна. Всяка стая носеше спомени – добри и лоши. Минавах покрай кабинета на Петър и очаквах да го видя вътре. Сядах на дивана в хола и пред очите ми изникваше сцената с разпръснатите документи. Къщата беше моя, но все още не я чувствах като свой дом. Беше като бойно поле след битка – пълно с призраци.
Започнах да я променям. Малко по малко. Пребоядисах стените в хола в топъл, слънчев цвят. Изхвърлих тежката, тъмна масичка за кафе и я замених с лека, стъклена. Преместих мебелите. Купих нови завеси. Всеки ден правех по нещо малко, което да заличи следите от миналото и да остави моя собствен отпечатък.
Лилия беше до мен през цялото време. Помагаше ми с боядисването, сглобявахме заедно новите мебели, избирахме картини за стените. Нейното присъствие и неизчерпаем оптимизъм бяха моето спасение.
Един ден, докато разопаковах последния кашон с книги, намерих стара снимка. Бяхме аз и Петър, в самото начало на връзката ни. Усмихвахме се към камерата, млади, щастливи, изпълнени с надежди. Загледах се в нея за дълго. Човекът на снимката беше изчезнал. Момчето, в което се бях влюбила, беше погълнато от слабост, страх и лъжи. Почувствах прилив на тъга, но не и на гняв. Това беше просто спомен за нещо, което вече не съществуваше. Сложих снимката в една кутия на дъното на гардероба. Беше време да спра да гледам назад.
Започнах да търся работа. Имах нужда от финансова независимост, за да мога да плащам ипотеката и сметките. Беше трудно. Пазарът на труда беше свит, а аз не бях работила от няколко години. Но не се отказах. Ходех на интервюта, разпращах автобиографии.
Един следобед, докато се ровех в сайтовете за работа, получих неочакван имейл. Беше от Ивайло, бившият служител на Петър.
„Здравей, Ася,
Надявам се, че си добре. Чух, че нещата са се развили в твоя полза, и много се радвам.
Пиша ти, защото с няколко бивши колеги решихме да основем собствена малка фирма. Ще се занимаваме със същото, но по честен начин. Търсим човек, който да се занимава с администрацията и организацията. Веднага се сетих за теб. Знам колко си организирана и отговорна. Ако проявяваш интерес, ще се радвам да се видим и да поговорим.“
Прочетох имейла няколко пъти. Беше като лъч светлина в тунела. Работа, която познавах, с хора, на които имах доверие. Приех без да се колебая.
Работата в новата фирма беше точно това, от което имах нужда. Даваше ми структура, цел, караше ме да се чувствам полезна. Работехме много, но атмосферата беше страхотна. Бяхме екип. Помагахме си, подкрепяхме се. За първи път от много време се чувствах част от нещо позитивно и градивно.
Животът ми бавно влизаше в нов ритъм. Работа през деня, тихи вечери с книга или филм, срещи с Лилия през уикендите. Започнах да се грижа за градината. Розите цъфтяха по-красиви от всякога. Къщата вече не беше просто сграда от тухли и хоросан. Тя се превръщаше в мое светилище. Място, където се чувствах спокойна и защитена.
Не чувах нищо за Петър и семейството му. Ограничителната заповед очевидно действаше. Понякога се питах какво се е случило с тях. Дали Петър е успял да се справи с дълговете си? Дали майка му е добре? Но тези мисли бяха мимолетни. Те вече не бяха част от моя свят.
Един ден, около година след развода, видях Георги в супермаркета. Беше отслабнал и посърнал. Когато ме видя, той се поколеба за миг, после дойде при мен.
„Здравей, Ася“, каза той.
„Здравейте“, отговорих аз.
„Изглеждаш добре. Радвам се да те видя.“
„И аз вас. Как сте?“
Той въздъхна. „Караме я някак. Продадохме апартамента. Преместихме се в по-малък, за да помогнем на Петър с дълговете. Той започна работа. Шофьор в една куриерска фирма. Не е много, но е честен труд.“
„А… майка му?“, попитах аз, макар да не бях сигурна, че искам да знам отговора.
„Тя… не е добре. Не излиза много. Сърцето я мъчи. Но най-много я мъчи това, че загуби сина си. Той почти не говори с нея. Обвинява я за всичко, което се случи.“
„Съжалявам да го чуя“, казах аз искрено.
„Недей. Тя сама си го направи“, каза той с тъжна усмивка. „А Десислава?“
„О, тя се омъжи. За един бизнесмен, доста по-възрастен от нея. Сега живее в неговия палат и се държи като кралица. Поне тя е добре.“
Разделихме се. Докато се прибирах към къщи, мислех за разговора. За иронията на съдбата. Петър, който мечтаеше да е голям бизнесмен, сега беше шофьор. Стефка, която искаше да контролира всичко, беше изгубила контрол над собствения си син. Десислава, която презираше парите, беше продала себе си за тях. А аз, която бях изгубила всичко, всъщност бях намерила себе си.
Онази вечер, седнала на верандата в моята градина, с чаша вино в ръка, гледах залеза. Къщата зад мен беше тиха и спокойна. Тя вече не беше символ на предателство и болка. Беше символ на моята сила. На моята победа. Не над Петър или семейството му, а над собствените ми страхове.
Не знаех какво ми предстои. Но за първи път от много, много време, гледах към бъдещето не със страх, а с надежда. Знаех, че ще има още бури. Но също така знаех, че съм построила своя пристан. И този път основите му бяха здрави. Защото ги бях положила сама.