Въздухът в „Студио за красота Хармония“ беше гъст и наситен със сладкия аромат на лак за коса и фините, почти неуловими нотки на скъпи парфюми. Анна, собственичката, оглеждаше с уморена, но доволна усмивка творението си. Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък. Беше малък, но уютен, облян в мека, топла светлина, която караше всяка жена да се чувства специална. Огледалата по стените отразяваха спретнатите работни места, блестящите ножици и безбройните цветни шишенца, подредени като войници в очакване на битка.
Денят беше натоварен, както повечето петъци. Клиентките се сменяха на стола пред нея – забързани бизнес дами, развълнувани абитуриентки, жени, които просто искаха час спокойствие далеч от шума на света. Анна работеше сръчно и уверено, пръстите ѝ танцуваха с гребена и ножицата, преобразявайки коси и повдигайки самочувствия. Но зад професионалната усмивка се криеше притеснение. Сметките се трупаха, наемът за салона не чакаше, а таксата за университета на дъщеря ѝ, Елица, наближаваше с неумолима точност. Елица учеше архитектура, мечта, която Анна подкрепяше с цялото си сърце и с последните си стотинки. Понякога, в тихите часове на нощта, страхът я затягаше за гърлото – страхът, че няма да се справи, че ще разочарова единственото си дете.
Точно тогава, когато последната клиентка за деня си тръгна, оставяйки след себе си облак от парфюм и щедър бакшиш, звънчето над вратата иззвъня отново, плахо и несигурно. На прага стоеше жена на средна възраст, с дрехи, които някога може и да са били елегантни, но сега бяха износени до безцветност. Косата ѝ беше прибрана набързо, а по лицето ѝ се стичаха тънки, почти изсъхнали дири от сълзи. Очите ѝ, зачервени и подпухнали, оглеждаха луксозната за нея обстановка с отчаяние.
— Мога ли да ви помогна? — попита меко Анна, докато избърсваше инструментите си.
Жената пристъпи напред, стиснала здраво дръжката на стара кожена чанта. Гласът ѝ беше дрезгав шепот.
— Аз… аз не знам дали… Синът ми се жени. Днес. След няколко часа.
Анна кимна окуражително. Сватбите бяха нейната стихия. Майки на булки, майки на младоженци – всички те минаваха през салона ѝ, развълнувани и щастливи. Но тази жена не изглеждаше щастлива. Изглеждаше сломена.
— Имам… — тя отвори чантата си и извади няколко смачкани банкноти и шепа монети. Разтвори дланта си и ги показа. — Имам само това. Дванадесет лева.
Тишината в салона стана оглушителна, прекъсвана единствено от тихото бръмчене на хладилника в ъгъла. Анна погледна парите, после лицето на жената. Видя в него отражението на всичките си собствени страхове, на всичките нощи, в които бе правила сметки и се бе молила да ѝ стигнат парите до следващата заплата.
— Не искам да го посрамя — прошепна жената и нови сълзи бликнаха от очите ѝ. — Семейството на булката… те са много богати. Важни хора. Аз ще бъда там… като просякиня. Искам само… искам синът ми да се гордее с мен в този ден. Не искам да свеждам поглед от срам.
Сърцето на Анна се сви. В този момент тя не видя просто непозната жена. Видя майка. Видя жертвата, достойнството, безкрайната любов, която не се измерваше с пари. Забрави за собствените си сметки, за кредита, за таксата на Елица. Имаше неща, по-важни от парите.
— Седнете — каза тя твърдо, но с топла усмивка. Посочи най-удобния стол пред голямото огледало. — Парите ще ги мислим после. Сега ще ви направим най-красивата майка на младоженец, която този град е виждал.
Жената я погледна невярващо.
— Но аз… не мога да си го позволя.
— Днес аз черпя — отвърна Анна и взе един гребен. — Казвам се Анна.
— Мария — промълви жената и седна на стола, все още трепереща.
Следващият час премина в тиха, съсредоточена работа. Анна вложи цялото си умение и душа. Изми косата на Мария с най-хубавия си шампоан, нанесе подхранваща маска, която ухаеше на пролетни цветя. Подстрига внимателно изтощените краища и започна да оформя елегантен, класически кок, който подчертаваше фините черти на лицето ѝ. Докато работеше, Мария започна да се отпуска. Разказа ѝ за сина си, Петър. За това колко е умен и добър, как е успял сам в живота, въпреки че тя не е можела да му даде нищо. Разказа ѝ и за Лора, бъдещата му съпруга, и за нейното семейство, чието богатство я плашеше до смърт.
— Те живеят в друг свят, Анна. Свят на лукс и власт. Аз съм просто една шивачка надомничка. Какво правя аз там?
— Вие сте неговата майка — отвърна тихо Анна, докато закрепяше последната фиба. — И това ви дава повече право от всеки друг да бъдете там, с гордо вдигната глава.
След прическата дойде ред на грима. Анна нанесе лек фон дьо тен, който изравни тена на лицето и прикри следите от умората. Подчерта очите на Мария с дискретни сенки в земни тонове, които ги накараха да заблестят с нова светлина. Сложи спирала на миглите и леко докосване на червило в цвят пепел от рози.
Когато свърши, тя завъртя стола към огледалото.
Мария ахна. От огледалото я гледаше жена, която не познаваше. Елегантна, достолепна, красива. Умората беше изчезнала, заменена от тихо достойнство. Сълзите в очите ѝ този път бяха от благодарност.
— Аз… не знам как да ви се отблагодаря — прошепна тя, докосвайки невярващо косата си.
— Вашият син ще бъде щастлив. Това е достатъчна благодарност — каза Анна. — А сега вървете, не закъснявайте за сватбата.
Мария стана, изправи гръб и сякаш порасна с няколко сантиметра. Остави смачканите дванадесет лева на плота. Анна ги плъзна обратно в ръката ѝ.
— Купете с тях цвете за булката от мое име.
Мария не каза нищо повече. Само я погледна с очи, пълни с неизказани емоции, стисна ръката ѝ и излезе от салона, вече не смачкана и уплашена, а преобразена.
Анна остана сама в тишината. Погледна отражението си в огледалото. Беше уморена, но на сърцето ѝ беше леко. Беше направила нещо добро. Тази вечер щеше да вечеря филия с лютеница, но знаеше, че е постъпила правилно. Заключи салона и тръгна към спирката, без да подозира, че този малък акт на доброта щеше да отприщи лавина от събития, които щяха да преобърнат живота ѝ завинаги.
Глава 2: Градина от тайни
На следващата сутрин Анна пристигна в салона по-рано от обикновено. Нощта беше неспокойна, изпълнена с тревожни мисли за неплатени сметки и растящи разходи. Надеждата ѝ беше в съботния ден – денят, в който обикновено имаше най-много работа и можеше да навакса с оборота. Но когато стигна до малката уличка и видя витрината на „Хармония“, спря като закована.
Нещо не беше наред. Цялата фасада беше скрита. От улицата, пред вратата и прозорците, се издигаше стена от цветя. Не просто няколко букета, а стотици. Огромни аранжировки от бели рози, нежни лилиуми, екзотични орхидеи и божури, толкова пищни, че изглеждаха нереални. Въздухът трептеше от аромата им. Изглеждаше така, сякаш цяла ботаническа градина се беше изсипала пред нейния скромен салон.
Ръцете ѝ затрепериха, докато търсеше ключовете в чантата си. Какво беше това? Някаква грешка? Шега? Или нещо по-зловещо? Сърцето ѝ биеше до пръсване, докато отключваше вратата. Вътре гледката беше още по-смайваща. Цялото помещение беше превърнато в цветен рай. Вази бяха поставени на всяка свободна повърхност – по плотовете, на пода, дори на столовете за клиенти. Беше невъзможно да се работи. Беше красиво, но и плашещо.
Анна обикаляше като в транс сред морето от цветя, докосвайки нежно листата им, сякаш за да се увери, че са истински. Тогава забеляза малка, елегантна картичка от скъпа хартия, подпряна на огледалото на нейното работно място. Взе я с треперещи пръсти. Вътре, с изящен калиграфски почерк, беше написано само едно изречение:
„За добрината, която не се измерва в пари.“
Нямаше подпис. Нямаше име. Само тези думи.
Анна седна на единствения свободен стол, притиснала картичката до гърдите си. Мария. Трябваше да е тя, или по-скоро нейният син. Но как? Откъде такова богатство? Мария беше казала, че семейството на булката е заможно, но това надхвърляше всякакви представи. Цената на тези цветя сигурно надхвърляше годишния оборот на салона ѝ.
Точно тогава в салона влетя Деси, нейната млада помощничка, бъбрива и енергична девойка, която учеше за фризьор.
— Ани, какво е това… леле! — думите ѝ секнаха, щом видя помещението. Очите ѝ се разшириха от почуда. — Да не си обрала някоя цветарска борса? Какво става тук?
Анна ѝ разказа накратко за случилото се вчера, за разплаканата жена и дванадесетте лева. Деси я слушаше със зяпнала уста.
— И те са ти изпратили всичко това? Ама кои са те? Рокфелер? Това е лудост! Красива лудост!
Лудост или не, цветята бяха факт и създаваха проблем. Първите клиентки за деня вече пристигаха и нямаше къде да седнат. Новината за необичайната гледка се разнесе мълниеносно из квартала. Хора започнаха да се спират пред витрината, да снимат с телефоните си, да влизат вътре, за да попитат какво се случва. Салонът, който обикновено беше спокойно убежище, сега приличаше на туристическа атракция.
Анна, притисната от обстоятелствата, взе бързо решение. Заедно с Деси започнаха да раздават цветя на всеки, който влезеше. Подариха букети на клиентките си, на съседите от близките магазини, на случайни минувачи. Малката уличка се изпълни с усмихнати хора, носещи рози и лилиуми. Жестът превърна мистериозния подарък в празник за целия квартал.
Въпреки празничното настроение, в душата на Анна се загнезди тревога. Този грандиозен жест я караше да се чувства неудобно. Беше твърде много, твърде показно. Имаше нещо смущаващо в тази анонимна благодарност. Кой изпраща цветя за хиляди левове, без дори да остави името си?
Късно следобед, когато цветната инвазия беше овладяна и в салона най-после можеше да се работи, вратата се отвори отново. Този път влезе млад мъж, облечен в безупречен костюм, който изглеждаше неуместно скъп за техния скромен квартал. Беше висок, с интелигентно лице и очи, в които се четеше лека неувереност.
— Вие ли сте Анна? — попита той.
— Да, аз съм.
— Казвам се Петър. Майка ми беше тук вчера.
Анна веднага се досети. Това беше синът на Мария.
— Аз… ние искахме да ви благодарим — каза той, оглеждайки остатъците от цветното великолепие. — Може би малко прекалихме, но съпругата ми, Лора, беше много настоятелна. Това, което сте направили за майка ми… то означаваше всичко за нея. И за мен.
— Нямаше нужда от всичко това — отвърна Анна, все още леко смутена. — Направих го от сърце.
— Знам. Точно затова. Майка ми разказа на Лора. Разказа ѝ как сте я накарали да се почувства… достойна. Лора беше изключително трогната. Тя… тя няма майка и винаги е мечтала за такава връзка.
В този момент на прага се появи и самата Лора. Беше млада, изключително красива жена, с очи, които сякаш носеха някаква тиха тъга. Не приличаше на разглезената богаташка, която Анна си беше представяла. Имаше нещо крехко и уязвимо в нея.
— Исках лично да ви благодаря — каза Лора с мек, мелодичен глас. — Баща ми… той може да бъде много труден човек. За него външният вид, положението, парите са всичко. Ужасявах се как ще приеме майката на Петър. Вие ѝ дадохте броня. Подарихте ѝ увереност. Благодарение на вас тя беше най-красивата дама на сватбата и затвори устата на всички сноби.
Лора пристъпи напред и импулсивно прегърна Анна.
— От днес нататък вие сте моята фризьорка. И на всичките ми приятелки. Пригответе се, ще имате много работа.
Анна не знаеше какво да каже. Всичко се случваше твърде бързо. Отчаянието от сутринта беше заменено от облекчение и някакво ново, непознато чувство на вълнение. Лора и Петър си тръгнаха, оставяйки след себе си обещание за едно по-добро бъдеще. Салонът ѝ щеше да бъде спасен. Сметките щяха да бъдат платени. Дъщеря ѝ щеше да продължи да учи.
Анна остана сама в ухаещия на цветя салон. Мистерията беше разкрита, но тревогата не я напускаше. Имаше чувството, че като е приела този дар и покровителството на Лора, тя е пристъпила в чужд, непознат свят. Свят на огромно богатство и сложни взаимоотношения, управляван от властен мъж, който смята, че всичко може да се купи с пари.
Не подозираше колко е права. Не знаеше, че бащата на Лора, могъщият бизнесмен Димитър, вече беше научил за случката. И че в неговите очи, скромната фризьорка Анна току-що се беше превърнала от незначителна пешка в дразнещ противник на неговата дъска за игра. Войната тепърва предстоеше.
Глава 3: Гневът на патриарха
В другия край на града, в остъклен офис на последния етаж на небостъргач, който пронизваше небето като игла от стомана и стъкло, Димитър стоеше и гледаше към суетящия се под него град. Градът беше неговото бойно поле, неговата империя, а хората долу – просто фигури, които той местеше по своя преценка. Димитър беше мъж, свикнал да получава това, което иска. Беше изградил състоянието си от нулата, с желязна воля, безскрупулни ходове и пълна липса на сантименталност. За него светът се делеше на две – на хищници и на плячка. А той определено беше хищник.
Сватбата на дъщеря му беше най-голямото унижение в живота му. Лора, неговата единствена наследница, неговата принцеса, се беше омъжила за някакъв си Петър – момче без потекло, без състояние, без бъдеще. Беше направил всичко възможно, за да ги раздели – от подкупи до заплахи, но не беше успял. Инатът на Лора се оказа по-силен дори от неговия. Беше се примирил, временно, решавайки да превърне зет си в своя марионетка, като му даде ниска позиция в компанията си, за да го държи под око и под контрол.
Но чашата на търпението му преля на самата сватба. Появата на майката на младоженеца, Мария, беше моментът, който го вбеси до крайност. Беше я проучил, разбира се. Бедна шивачка, живееща в панелен апартамент в крайния квартал. Очакваше да се появи жена, облечена в евтини дрехи, смачкана и уплашена, лесна мишена за презрителните погледи на неговите гости. Появата ѝ щеше да бъде нагледен урок за Лора за грешката, която е направила.
Вместо това, на приема се появи елегантна, достолепна дама. Стилна прическа, дискретен грим, рокля, която макар и не маркова, ѝ стоеше безупречно. Държеше се с тиха увереност, която го дразнеше. Не изглеждаше като просякиня. Изглеждаше като равна. Това беше недопустимо.
— Разбери всичко за тази жена — беше изсъскал той на своя доверен помощник и адвокат, Александър, още на следващата сутрин. — Разбери кой я е преобразил така. Разбери всичко.
И сега докладът лежеше на махагоновото му бюро. Кратък, точен, унищожителен. Всичко се свеждаше до някакъв си салон за красота „Хармония“ и неговата собственичка, Анна. Жена, която се осмелила да помогне на врага. Жена, която с ножицата и четката си беше провалила неговия план за публично унижение.
— А днес — продължи Александър с равен глас, — дъщеря ви, господин Димитров, заедно със съпруга си, са посетили въпросния салон. Изпратили са цветя на стойност, която надхвърля десет хиляди лева. Госпожа Лора е заявила, че оттук нататък ще бъде редовен клиент и ще доведе целия си кръг от приятелки.
Димитър стисна юмруци. Дъщеря му не просто не се срамуваше от новите си роднини, а открито ги подкрепяше. И не само това, тя наливаше неговите пари в джоба на жената, която беше в основата на този бунт. Това беше предателство. Това беше обявяване на война.
— Тази Анна… — процеди той. — Намери слабото ѝ място. Всеки има такова. Дългове, заеми, болни роднини. Намери го и го стисни, докато не започне да пищи за милост.
Александър кимна. Той беше дясната ръка на Димитър от години. Беше свикнал с мръсните поръчки, беше станал експерт в откриването на чуждите слабости. Но дори и той понякога се чувстваше отвратен от студената жестокост на шефа си. Тайно, в най-дълбоките кътчета на душата си, той го ненавиждаше. Мечтаеше за деня, в който ще се освободи от тиранията му. Но засега беше просто послушен изпълнител.
Междувременно, Анна се опитваше да въведе ред в живота си. Лора спази обещанието си. През следващите седмици салонът се напълни с нови, богати клиентки. Телефонът не спираше да звъни, а тефтерът с часове се запълни за месеци напред. Парите потекоха. Анна успя да плати наема, да покрие вноската по кредита и дори да изпрати на Елица повече пари от обикновено. Дъщеря ѝ беше във възторг.
— Мамо, какво става? Да не си спечелила от тотото? — смееше се тя по телефона.
Анна ѝ разказа накратко за своята „фея кръстница“, както наричаше на шега Лора.
Един ден, докато подреждаше документите на салона, тя се натъкна на стара визитка. „Ивайло. Адвокат.“ Ивайло беше неин съученик, стара любов от гимназията, която така и не се беше разгоряла. Бяха се срещнали случайно преди няколко години и бяха разменили визитки с онези празни обещания „да се чуем някой ден“. Анна се поколеба за момент, след което набра номера. Имаше нужда да поговори с някого, който не беше част от новия ѝ, блестящ свят. Имаше нужда от приятел.
Срещнаха се в малко кафене близо до съдебната палата. Ивайло беше същият – с топла усмивка и умни, проницателни очи. Сега обаче излъчваше увереността на успял мъж. Той изслуша разказа ѝ за Мария, за цветята, за Лора и нейните богати приятелки.
— Звучи като приказка — каза той, след като тя приключи. — Но аз съм адвокат, Анна, и не вярвам в приказки. Такива хора като бащата на това момиче, Димитър, не оставят нещата на случайността. Бъди много внимателна.
— Какво имаш предвид? — попита тя, а онова старо, познато безпокойство отново се надигна в нея.
— Тези хора не обичат, когато някой извън техния кръг се доближи твърде много. Те не обичат да губят контрол. Ти, без да искаш, си се намесила в семейната им драма. Дарила си достойнство на някого, когото той е искал да види унизен. Това те прави заплаха в неговите очи.
— Но аз съм просто фризьорка! Каква заплаха мога да бъда?
— За хора като него, всяка проява на независимост е заплаха. Просто… пази се. И ако нещо се случи, ако получиш странно обаждане или неочаквана проверка… обади ми се веднага.
Думите му прозвучаха пророчески. Само два дни по-късно, в салона цъфнаха двама намръщени мъже в костюми. Представиха се за инспектори от здравната инспекция. Последва щателна, почти унизителна проверка, която продължи часове. Търсеха и най-малкото нарушение – прашинка зад някой шкаф, шишенце с изтекъл срок на годност. Накрая съставиха акт за някаква абсурдна нередност, свързана с вентилацията, и ѝ наложиха солена глоба.
Анна знаеше, че това не е случайно. Това беше първият изстрел. Димитър беше намерил нейния салон. Беше я намерил нея. Приказката свършваше. Войната започваше.
Глава 4: Първи пукнатини
Глобата беше само началото. През следващата седмица проблемите започнаха да валят като пролетен дъжд – внезапни, студени и безмилостни. Доставчикът на професионална козметика, с когото Анна работеше от години, изведнъж ѝ се обади, за да ѝ каже, че прекратява договора им. Обяснението беше неясно и неубедително – „преструктуриране на фирмата“. Когато Анна се опита да поръча от друг голям вносител, ѝ беше отказано под предлог, че не работели с малки салони, въпреки че доскоро бяха готови на всичко, за да я привлекат като клиент.
След това дойде обаждане от банката. Служителят, който до вчера ѝ се усмихваше любезно, сега говореше със студен, официален тон. Уведоми я, че поради „промяна в политиката на банката“ се налага преразглеждане на условията по кредита ѝ за салона. Намекна за възможно увеличение на лихвата и дори за предсрочна изискуемост на дълга, ако не покрие определени „нови изисквания“.
Анна се чувстваше като в капан. Невидима ръка затягаше примката около врата ѝ, бавно, методично, отрязвайки пътищата ѝ за бягство. Всяка сутрин отиваше на работа със свито сърце, в очакване на следващия удар. Единствената светлина в тунела бяха клиентките ѝ. Салонът продължаваше да е пълен, а Лора и нейните приятелки оставяха огромни суми, без дори да се замислят. Тези пари обаче изтичаха между пръстите ѝ, отивайки за покриване на внезапно възникнали проблеми и глоби. Работеше повече от всякога, но беше по-близо до фалит, отколкото преди месец.
Една вечер, докато заключваше салона, видя, че на отсрещния тротоар е паркирана скъпа черна лимузина. Затъмнените стъкла не позволяваха да се види кой е вътре, но Анна знаеше. Той беше там. Наблюдаваше я. По гърба ѝ полазиха ледени тръпки. Това вече не беше просто бизнес натиск. Това беше лична заплаха.
Тя веднага се обади на Ивайло.
— Прав беше — каза тя, а гласът ѝ трепереше. — Той ме е погнал. Доставчици, банката, инспекции… А сега стои пред салона ми и ме наблюдава. Страх ме е, Ивайло.
— Успокой се, Анна. Не се паникьосвай. Точно това иска той — да те уплаши, да те накара да се откажеш. Не му доставяй това удоволствие. Прибери се вкъщи, заключи добре. Утре сутрин ще дойда в салона преди да отвориш и ще поговорим.
На следващия ден Ивайло беше там, както беше обещал. Носеше папка с документи и изражението му беше сериозно.
— Проверих някои неща — каза той, докато сядаха в малкия кухненски бокс на салона. — Банката, в която е твоят кредит, е основен партньор на строителната компания на Димитър. Доставчикът, който ти е отказал… Димитър притежава дял от акциите му чрез офшорна фирма. Всичко е свързано. Той дърпа конците.
— Но защо? Защо такава омраза към мен? Аз съм никой!
— Не си никой. Ти си символ на неподчинението на дъщеря му. Всеки път, когато Лора влезе в този салон, тя му показва, че не може да я контролира. И той излива целия си гняв върху теб, защото не може да го излее върху нея.
В този момент се чу звънчето на вратата. Беше Лора, усмихната и както винаги безупречно облечена. Усмивката ѝ обаче бързо изчезна, когато видя напрегнатото лице на Анна.
— Какво има? Изглеждаш ужасно.
Анна се поколеба. Не искаше да въвлича момичето в тази мръсна война. Но Ивайло я погледна с поглед, който казваше: „Тя трябва да знае.“
И Анна ѝ разказа. Разказа ѝ за проверките, за доставчиците, за банката, за черната лимузина. С всяка дума лицето на Лора пребледняваше, а в очите ѝ се появяваше израз на болка и гняв.
— Знаех си! — прошепна тя, когато Анна свърши. — Знаех си, че няма да го остави така. Този човек… той е чудовище. Съсипа живота на майка ми, а сега иска да съсипе и твоя.
— Какво имаш предвид? — попита Ивайло.
Лора въздъхна дълбоко, сякаш се готвеше да повдигне тежка завеса, крила мрачна тайна.
— Майка ми беше художничка. Талантлива, свободолюбива. Когато се омъжила за баща ми, той бил просто амбициозен млад мъж. Но с парите дошла и манията за контрол. Той не можеше да понася нейната независимост, нейния свят, в който той нямаше власт. Забрани ѝ да рисува. Каза ѝ, че съпруга на човек с неговото положение не може да се „цапа с боички“. Изолира я от приятелите ѝ, превърна я в красива кукла в златна клетка. Тя угасна, Анна. Буквално се стопи пред очите ми. Разболя се от апатия, която лекарите нарекоха депресия. И накрая просто… си отиде. Баща ми я уби, бавно и сигурно.
В салона се възцари тежка тишина. Историята на Лора разкриваше чудовищната истина за мъжа, срещу когото се бяха изправили. Той не беше просто безскрупулен бизнесмен. Той беше тиранин, който унищожаваше всичко, което не можеше да притежава и контролира.
— Аз няма да му позволя да направи същото с теб — каза Лора с внезапна твърдост в гласа. — Няма да стоя и да гледам как съсипва още един живот.
Тя извади чекова книжка от чантата си и написа нещо. Откъсна чека и го подаде на Анна.
— Това ще покрие кредита ти към банката. Изтегли парите веднага и го погаси. Така ще му отнемем един от козовете.
Анна погледна сумата, изписана на чека. Беше главозамайваща. Повече пари, отколкото беше виждала през целия си живот.
— Не мога да приема това, Лора. Невъзможно е.
— Можеш и ще го приемеш — отвърна Лора. — Смятай го за инвестиция. Инвестиция в моето собствено бягство. Като помагам на теб, аз се боря за себе си. За Петър. За майка му. За паметта на моята майка.
Това беше първата пукнатина в стената, която Димитър изграждаше около Анна. Жестът на Лора не беше просто финансова помощ. Беше акт на бунт, декларация за независимост. Войната вече не се водеше само срещу една скромна фризьорка. Водеше се вътре в самата крепост на врага. Дъщерята се обръщаше срещу бащата. А в такива битки, раните са най-дълбоки и никой не остава невредим.
Глава 5: Семейни бури и скрити дългове
Новината за погасения кредит удари Димитър като шамар. Беше научил почти веднага – неговите хора в банката му докладваха всичко. Фактът, че Лора беше използвала парите от наследството на майка си, за да помогне на „онази фризьорка“, го вбеси до краен предел. Това беше открит бунт, публично предизвикателство към неговия авторитет.
Същата вечер той привика Лора и Петър в огромната си, мрачна къща, която повече приличаше на мавзолей, отколкото на дом. Въздухът в библиотеката, където ги чакаше, беше тежък и студен, въпреки горящата камина.
— Ти си се побъркала! — изкрещя той към Лора, без дори да ги поздрави. — Да хвърляш парите на майка си за някаква си квартална кокона!
— Тези пари са мои, татко. И ще правя с тях каквото пожелая — отвърна Лора със спокоен, но леден глас, който беше усвоила като защитен механизъм срещу неговите изблици. — И Анна не е „квартална кокона“. Тя е добър човек, който ти се опитваш да унищожиш без никаква причина.
— Причината си ти! — изрева Димитър, а лицето му почервеня. — Твоят глупав, необмислен брак с този… — той хвърли презрителен поглед към Петър, който стоеше мълчаливо до съпругата си, пребледнял и напрегнат. — Този златотърсач, който се е залепил за теб и за парите ти!
— Внимавай как говориш за съпруга ми! — повиши тон Лора. — Петър не е с мен заради парите ти. Той е с мен, защото ме обича, чувство, което ти очевидно не познаваш.
— Любов! — изсмя се Димитър. — Любовта не плаща сметки. Аз създадох всичко това! Аз ти дадох живота, който имаш! И ти ми се отплащаш, като се съюзяваш с враговете ми!
— Ти нямаш врагове, татко. Ти превръщаш всички около теб във врагове. Точно както направи с мама.
Споменаването на майка ѝ го накара да млъкне за миг. Това беше единственото оръжие, срещу което той нямаше защита.
— Махай се от къщата ми — процеди той през зъби. — И двамата. И да знаеш, Лора, от този момент нататък, кранчето спира. Няма да получиш нито стотинка повече от мен. Ще видим колко ще издържи вашата „любов“, когато се наложи да си плащате сами наема.
Петър и Лора си тръгнаха, без да кажат и дума повече. Когато се качиха в колата, Лора се разплака – не от страх, а от гняв и безсилие. Петър я прегърна.
— Ще се справим — каза той тихо, макар че самият той не беше сигурен в това. Работеше в компанията на тъста си на незначителна позиция, а заплатата му беше смешна. Беше напълно зависим от мъжа, който го презираше. Чувстваше се унизен, безполезен, неспособен да защити нито съпругата си, нито майка си.
Вината го разяждаше. Знаеше, че майка му е в центъра на тази буря заради него. Когато се прибра вкъщи същата вечер, завари я да шие на старата си машина под слабата светлина на нощната лампа. Изглеждаше уморена и притеснена.
— Какво има, сине? — попита тя, усетила напрежението му.
— Нищо, мамо. Просто… тежък ден.
Той седна до нея и тогава забеляза плик, надписан с името на фирма за бързи кредити, който се подаваше изпод купчина платове. Сърцето му се сви.
— Какво е това?
Мария се опита да скрие плика, но беше твърде късно.
— Не е нищо, просто… стари сметки.
— Мамо, кажи ми истината. Пак ли си взимала заеми?
Тя сведе поглед. Срамът изписа бръчки по лицето ѝ.
— Трябваше, Петър. Преди години. Когато беше малък и се разболя… лечението беше скъпо. Наложи се. И оттогава… плащам. Малко по малко. Лихвите са ужасни, никога не свършва.
Петър се почувства така, сякаш го удрят с чук. През всичките тези години майка му е носила този товар сама, в тайна, за да не го притеснява. Беше го отгледала с цената на собственото си робство към лихварите. И сега, заради него, тя беше на мушката на Димитър. А той не знаеше за най-голямата ѝ уязвимост.
Но Димитър скоро щеше да научи. Частният детектив, когото беше наел, беше добър. Той ровеше дълбоко, търсейки всяка мръсна тайна, всяка слабост. И не след дълго докладът за стария, забравен дълг на Мария се озова на бюрото му.
Димитър се усмихна. Беше хищна, студена усмивка. Беше намерил слабото място, което търсеше. Не на фризьорката, а на самата първопричина за всичките му ядове – майката на зет му. Това беше много по-добре. Щеше да удари там, където боли най-много.
Той нареди на Александър да издири фирмата за бързи кредити. Няколко часа по-късно, чрез подставено лице, Димитър изкупи целия дълг на Мария, заедно с натрупаните лихви. Сега тя не дължеше пари на анонимна компания. Дължеше ги на него.
В ръцете си държеше перфектното оръжие. Оръжие, с което можеше да унищожи не само Мария, но и брака на дъщеря си. Щеше да постави на зет си избор, от който нямаше измъкване. Избор между майка му и съпругата му. Каквото и да решеше Петър, Димитър щеше да бъде победител. Играта навлизаше в своята най-жестока фаза.
Глава 6: Съюз в сенките
Натискът върху Анна продължаваше, макар и по-фин. След като планът с банката се провали, хората на Димитър смениха тактиката. Започнаха да се появяват злонамерени анонимни коментари за салона в интернет. Фалшиви профили пишеха ужасяващи ревюта, обвинявайки я в некомпетентност, лоша хигиена и дори кражби. Въпреки че редовните ѝ клиентки знаеха, че това са лъжи, калната кампания започна да дава резултати. Някои от по-новите, по-плахи клиентки от кръга на Лора започнаха да отменят часовете си.
Анна беше на ръба на отчаянието. Чувстваше се сама и безсилна срещу тази невидима машина за клевети. Единствената ѝ опора бяха Ивайло и дъщеря ѝ, Елица. Елица, въпреки подготовката си за тежка сесия в университета, усещаше стреса на майка си.
— Мамо, защо не оставиш всичко? — попита я тя една вечер по телефона. — Този човек е опасен. Никакъв бизнес не си струва това.
— Не мога, миличка. Този салон е всичко, което имам. Той е и твоето бъдеще. Освен това, вече не става въпрос само за бизнеса. Става въпрос за нещо друго… за достойнство. Ако се откажа сега, означава, че той е победил.
Елица въздъхна. Разбираше ината на майка си, но се страхуваше за нея. Без да ѝ каже, тя започна да си търси работа на непълен работен ден като чертожник в архитектурно студио. Искаше да помогне финансово, да свали поне малко от товара от плещите на Анна. Този ход обаче предизвика нов конфликт между тях.
— Не искам да работиш! Искам да учиш! — почти извика Анна, когато разбра. — Аз ще се справя!
— Но ти не се справяш! — отвърна Елица, а в гласа ѝ се усещаше болка. — Не виждаш ли колко си изтощена? Позволи ми да ти помогна!
Напрежението между майка и дъщеря, породено от добри намерения, беше още една малка победа за Димитър, макар и той да не знаеше за нея.
Ивайло, от своя страна, не стоеше със скръстени ръце. Той разбираше, че най-добрата защита е нападението. Започна да рови в миналото на Димитър, да проучва неговите бизнес сделки, да търси пробойни в блестящата му фасада. Знаеше, че хора като него никога не са напълно чисти. Някъде трябваше да има нещо – данъчни измами, нерегламентирани сделки, корупционни практики. Но империята на Димитър беше добре защитена. Всички документи бяха изрядни, всички следи – заметени.
— Той е като тефлонов тиган — каза Ивайло на Анна една вечер. — Нищо не залепва по него. За да го хванем, ни трябва човек отвътре. Някой, който знае къде са заровени телата.
И двамата знаеха, че това е почти невъзможно. Хората на Димитър бяха или твърде добре платени, или твърде уплашени, за да говорят.
Надеждата дойде от най-неочакваното място.
Александър, адвокатът и дясна ръка на Димитър, водеше двойствен живот. За света той беше лоялният, безскрупулен изпълнител. Но в действителност, той презираше шефа си и чакаше своя миг. Годините на унижения и подчинение бяха натрупали в него огромна злоба. Освен това, Александър имаше своите тайни. Поддържаше скъпа любовница и водеше луксозен начин на живот, който заплатата му, макар и висока, не можеше да покрие. За да финансира тайния си живот, той от години систематично беше отклонявал малки суми от компанията на Димитър чрез сложни схеми. Беше внимателен, но алчността го правеше непредпазлив.
Ивайло, със своето остро юридическо око, докато преглеждаше публичните финансови отчети на една от по-малките фирми на Димитър, забеляза нещо странно. Малка несъответствие в разходите, което повечето хора биха подминали. Но за него това беше като нишка, стърчаща от перфектно изтъкан килим. Той започна да дърпа нишката. Свърза се с бивш колега от данъчната администрация, помоли за услуги, използва всичките си контакти. След седмици на безсънни нощи, той сглоби пъзела. Имаше доказателства, макар и косвени, за финансовите злоупотреби на Александър. Не беше достатъчно за съд, но беше повече от достатъчно за изнудване.
— Това е нашият човек отвътре — каза Ивайло на Анна, показвайки ѝ папката с документи.
В очите на Анна се четеше колебание.
— Но… това е шантаж, Ивайло. Това не ни ли прави като тях?
— Понякога, за да се пребориш с чудовище, трябва да си готов да влезеш в леговището му — отвърна той сериозно. — Нямаме друг избор. Той е единственият, който може да ни даде оръжието, с което да свалим Димитър.
Те уредиха тайна среща с Александър в едно затънтено кафене. Когато Ивайло постави папката на масата пред него, лицето на Александър стана пепеляво. Той разбра, че е хванат.
— Какво искате? — попита той с дрезгав глас.
— Искаме всичко — отвърна Ивайло. — Всички мръсни тайни на Димитър. Всички доказателства за данъчни измами, за подкупи, за незаконни сделки. Знаем, че ги имаш. Ти си неговият ковчежник. Даваш ни ги, а тази папка изчезва. Отказваш… и утре сутринта тя ще бъде на бюрото на Димитър, а копие от нея – в прокуратурата.
Александър ги гледаше с омраза, но и със страх. Беше в капан. Димитър щеше да го унищожи, ако разбереше. Прокуратурата щеше да го вкара в затвора. Изборът беше ясен.
— Добре — каза той най-накрая. — Ще ви дам това, което искате. Но искам имунитет. Искам да съм защитен свидетел.
— Ще получиш своята защита — обеща Ивайло.
Александър се съгласи. Предателството беше извършено. Съюзът в сенките беше сключен. Анна и Ивайло вече не бяха сами. Имаха къртица в сърцето на вражеската империя. Не знаеха обаче, че докато те подготвяха своята офанзива, Димитър вече беше задействал своя най-коравосърдечен план, насочен право в сърцето на семейството на Петър. Времето им изтичаше.
Глава 7: Ултиматумът
Докато Анна и Ивайло ковяха планове с новия си неочакван съюзник, Димитър нанесе своя удар. Той не изпрати адвокати или съдия-изпълнители. Действа лично, защото искаше да види страха в очите на жертвите си. Една сутрин той просто се появи пред вратата на скромния апартамент на Мария.
Тя отвори, мислейки, че е пощальонът, и замръзна на място. Високата, внушителна фигура на Димитър изпълваше цялата рамка на вратата. Той я изгледа от главата до петите с ледена подигравка.
— Може ли да вляза? — попита той, но това не беше въпрос, а заповед. Без да чака отговор, той я избута леко и пристъпи в малкото антре.
Мария стоеше като парализирана. Присъствието му в скромния ѝ дом беше оскверняващо, като мръсно петно върху чиста покривка.
— Какво искате? — успя да промълви тя.
— Искам това, което е мое — каза той и хвърли на масата папка с документи. — Вашият дълг. Аз го купих. Сега ми дължите пари на мен. И то много пари.
Мария отвори папката с треперещи ръце. Видя сумата. Беше нараснала до астрономически размери с наказателните лихви. Сума, която тя не би могла да изплати и за десет живота.
— Но… аз не мога…
— Знам, че не можеш — прекъсна я той. — И не искам парите ти. Искам нещо друго. Искам синът ти да се разведе с дъщеря ми.
Мария го погледна ужасена.
— Вие сте луд!
— Напротив. Много съм разумен. Ето как стоят нещата. Или убеждаваш сина си да подаде молба за развод до края на седмицата, или аз подавам иск срещу теб в съда. И с моите адвокати ти гарантирам, че не само ще ти вземат апартамента, но и ще те вкарат в затвора за измама. Ще умреш зад решетките, сама и забравена.
Сълзи се стичаха по бузите на Мария.
— Не можете да направите това. Петър обича Лора.
— Любовта е лукс за бедните — изсмя се Димитър. — А ти вече не можеш да си го позволиш. Изборът е твой. Щастието на сина ти или твоята свобода. Имаш три дни.
Той се обърна и си тръгна, оставяйки я да се срине на пода, ридаеща.
Същата вечер Петър я намери в това състояние. Отне му почти час, докато успее да я успокои достатъчно, за да му разкаже какво се е случило. Когато чу ултиматума, светът на Петър се срути. Това беше капанът, от който нямаше излизане. Чудовището беше поставило на масата невъзможен избор. Да изостави жената, която обича, или да прати в затвора жената, която му е дала живот.
В следващите два дни той беше като сянка. Не говореше, не се хранеше. Опитваше се да скрие всичко от Лора, но тя усещаше, че нещо ужасно се е случило.
— Петър, говори с мен! Каквото и да е, ще го решим заедно! — молеше го тя.
Но той мълчеше. Срамът и безсилието го задушаваха. Как да ѝ каже, че баща ѝ го изнудва да я напусне, използвайки майка му като заложник?
На третия ден, в последния ден от срока, даден от Димитър, Петър взе решение. Отиде при майка си.
— Ще го направя, мамо — каза той с мъртъв глас. — Ще се разведа с Лора.
— Не! — извика Мария, а лицето ѝ се изкриви от болка. — Не, сине! Не ти позволявам! Няма да съсипеш живота си заради мен! Аз ще отида в затвора. Аз съм стара, живяла съм си живота…
— Няма да позволя това! Ти не си заслужила такова нещо! Това е моя вина. Аз те забърках в това. Аз ще го оправя.
Той се прибра вкъщи, за да каже на Лора. Това беше най-трудният разговор в живота му. Когато изрече думите „Искам развод“, Лора го погледна така, сякаш я беше пробол с нож.
— Защо? — прошепна тя. — Не те вярвам. Ти не искаш това. Кажи ми защо!
— Нещата между нас не се получават, Лора. Ние сме от различни светове. Баща ти беше прав.
Той изричаше лъжите, а всяка дума беше като нажежено желязо в устата му.
— Това не е истина! — извика тя, вече плачейки. — Това не си ти! Той те е накарал! Баща ми те е заплашил с нещо! Кажи ми!
В този момент на вратата се позвъни. Беше Анна. Беше се опитала да се свърже с Лора цял ден, притеснена от мълчанието ѝ. Като видя разплаканото ѝ лице и съсипания вид на Петър, тя веднага разбра, че се е случила катастрофа.
— Какво става тук? — попита тя.
Лора се хвърли в прегръдките ѝ, ридаейки.
— Той иска развод, Анна! Иска да ме напусне!
Анна погледна към Петър. В очите му видя не липса на любов, а безкрайно отчаяние.
— Петър, погледни ме. Какво е направил баща ѝ?
Петър не издържа. Срина се на дивана и им разказа всичко. За дълга на майка си, за посещението на Димитър, за жестокия ултиматум.
Лора спря да плаче. Сълзите ѝ бяха заменени от леден гняв.
— Значи това е. Мислех, че съм видяла дъното на неговата жестокост, но съм грешала. Винаги има по-дълбоко.
Тя отиде до телефона и набра номер.
— Ивайло? Аз съм, Лора. Имаме нужда от теб. Веднага.
Това, което Димитър беше замислил като своя триумфална победа, току-що се беше превърнало в неговата най-голяма грешка. Той не беше разделил Петър и Лора. Беше ги обединил, както никога досега. Беше им дал общ враг и обща кауза. И беше разкрил най-силния си коз точно в момента, когато противниците му се сдобиваха със свое собствено тайно оръжие. Часовникът тиктакаше, но вече не само за неговите жертви. Тиктакаше и за него.
Глава 8: Разкрити карти и разбити илюзии
Ивайло пристигна за по-малко от двадесет минути. Той изслуша разказа за ултиматума на Димитър с каменно лице, но в очите му гореше гняв.
— Това е престъпление — каза той, когато Петър свърши. — Нарича се изнудване и се наказва със затвор. Проблемът е, че нямаме доказателства. Думата на майка ти срещу неговата. И знаем на кого ще повярва съдът.
— Значи няма какво да се направи? — попита Лора отчаяно.
— Не казах това. Казах, че нямаме преки доказателства за изнудването. Но имаме нещо друго.
Ивайло отвори куфарчето си и извади тънка папка. Вътре имаше копия на документите, които Александър им беше дал. Документи, които доказваха мащабни данъчни измами, пране на пари чрез офшорни сметки и подкупи на държавни служители.
— Това е краят на империята на баща ти, Лора. Имаме го. Александър се съгласи да свидетелства в замяна на споразумение с прокуратурата.
Лора гледаше документите с невярващи очи. Виждаше името на баща си, свързано с престъпления, които дори не можеше да си представи. Името на Александър, човекът, когото познаваше от дете, най-верният му слуга, сега беше в графата „предател“. Целият ѝ свят се преобръщаше.
— Но дори и с това — продължи Ивайло, — съдебните дела отнемат време. А вие нямате време. Ултиматумът изтича утре. Трябва да действаме сега. Трябва да го притиснем до стената.
В този момент на Лора ѝ хрумна идея. Идея, родена от отчаяние и гняв.
— В кабинета му. В къщата. Той има сейф зад една картина. Винаги е държал там най-важните си неща – договори, документи… компромати. Сигурна съм, че там пази и оригиналния договор за дълга на Мария. Ако можем да го вземем…
— Това е твърде рисковано, Лора! — възрази Петър. — Ако те хване…
— Той няма да ме хване. Тази вечер има годишния благотворителен бал на търговската камара. Никога не го пропуска. Това е неговата сцена, там той е царят. Цяла нощ няма да се прибере.
Планът беше лудост. Беше опасен и нелеп. Но беше единственият им шанс.
— Аз ще отида с теб — каза твърдо Анна. — Познавам къщата от разказите ти. Два чифта очи са по-добре от един.
— А аз ще ви чакам в колата отвън — добави Ивайло. — Ако нещо се обърка, веднага ми се обадете.
Междувременно, в друга част на града, Александър седеше в луксозен апартамент с любовницата си. Беше напрегнат, пиеше уиски след уиски. Предателството тежеше на съвестта му, но страхът от Димитър беше по-силен. Той беше заложил всичко на една карта. Ако Ивайло успееше, той щеше да е свободен. Ако се провалеше, беше мъртвец.
— Какво ти е, скъпи? — попита го младата жена, докато се увиваше около него. — Пак ли мислиш за онзи старец?
— Той не е просто старец. Той е дяволът — отвърна Александър и пресуши чашата си. — Но всеки дявол си има край.
В късната вечер, докато елитът на града танцуваше и пиеше шампанско на бляскавия бал, две жени в тъмни дрехи се промъкнаха в двора на къщата на Димитър. Лора знаеше кода на алармата. Влязоха вътре като призраци. Къщата беше тиха и зловеща, пълна със сенките на миналото.
Стигнаха до кабинета. Масивна, облицована с дърво стая, която миришеше на стари книги и пури. Лора отиде до голямата картина с ловна сцена, която висеше над камината. Свали я внимателно и зад нея се показа металната врата на сейфа.
— Знаеш ли комбинацията? — прошепна Анна.
— Знам я. Рождената дата на майка ми. Той я използва за всичко. Мисли, че е сантиментален жест, но всъщност е просто още един начин да я притежава, дори и след смъртта ѝ.
Пръстите ѝ затрепериха, докато въртеше колелцето. Чу се тихо щракване и вратата се отвори. Вътре имаше пачки с пари, бижута и няколко папки с документи. Те започнаха трескаво да ги преглеждат. В една от тях, под заглавие „Петров“, намериха това, което търсеха. Договорът за цесия, с който Димитър беше придобил дълга на Мария.
Но намериха и още нещо. Нещо, което Лора не очакваше. Плик, пълен със снимки. На тях беше баща ѝ, прегърнал секретарката си. Снимките бяха правени на различни места, по различно време, в продължение на години. Бяха интимни, недвусмислени. Лора усети как ѝ прилошава. Знаеше, че баща ѝ не е светец, но винаги беше вярвала, че въпреки всичко е обичал майка ѝ. Тази дългогодишна, паралелна връзка беше плесница в лицето на паметта ѝ. Това не беше просто изневяра. Това беше втори, таен живот, изграден върху лъжа. Илюзията за нейния баща, дори и за онзи студен и жесток мъж, се разби на хиляди парченца.
Взеха папката с договора и плика със снимките. Точно когато се канеха да затворят сейфа, отвън се чу шум от кола.
— Той се прибира! — прошепна ужасено Анна. — Трябвало е да си тръгне по-рано от бала!
Сърцата им щяха да изскочат. Нямаше време да избягат през главния вход.
— Насам! — каза Лора и ги поведе към френския прозорец, който водеше към задната част на градината.
Те се измъкнаха в тъмнината секунди преди Димитър да влезе в къщата. Тичаха през мократа трева, без да смеят да погледнат назад, докато не стигнаха до чакащата кола на Ивайло.
Бяха успели. Държаха в ръцете си не само доказателството, което им трябваше, но и ключ към най-дълбокото унижение на Димитър. Бяха разкрили картите му, но в процеса бяха разбили и последните остатъци от едно семейство.
Глава 9: Всичко на масата
На следващата сутрин Димитър се събуди с махмурлук и лошо предчувствие. Беше си тръгнал рано от бала, защото не беше в настроение за празни приказки. Очакваше триумфа си. Днес беше денят, в който зет му трябваше да дойде при него на колене и да обяви края на брака си.
Вместо това, в десет часа сутринта, в офиса му влязоха Лора, Петър, Анна и Ивайло.
— Какво означава това? — попита той студено, макар че появата им заедно го изненада.
— Означава, че играта свърши, татко — каза Лора и постави на бюрото му плика със снимките.
Димитър го отвори. Когато видя съдържанието, лицето му придоби странен, сивкав оттенък. Това беше единственото нещо, което можеше да го уязви лично. Неговият публичен образ на почтен вдовец, верен на паметта на покойната си съпруга.
— Откъде имате това? — изсъска той.
— От същото място, откъдето взехме и това — каза Ивайло и постави до снимките папката с договора за дълга на Мария.
Димитър ги погледна, после погледна към дъщеря си. В очите му се четеше смесица от ярост и нещо, което приличаше на болка.
— Ти… била си в къщата ми. Ровила си в нещата ми.
— Ти се опита да разрушиш брака ми и да вкараш една невинна жена в затвора — отвърна Лора. — Мисля, че сме квит.
— А сега по същество — намеси се Ивайло с официален тон. — Имаме две възможности. Първата е цивилизованата. Вие унищожавате този договор за дълг. Оставяте Анна и нейния салон на мира. Оставяте Лора и Петър да живеят живота си. В замяна на това, тези снимки и някои други… документи, с които разполагаме, няма да видят бял свят.
Димитър се изсмя, но смехът му звучеше кухо.
— Заплашвате ме? Мен?
— Наричаме го предложение, което не можете да откажете — продължи Ивайло. — Защото има и втора възможност. Отказвате. И утре сутрин целият град ще разбере какъв лицемерен прелюбодеец сте. Съпругата ви ще подаде молба за развод, като приложи доказателства, че сте я заплашвали. А аз ще внеса в прокуратурата една много интересна папка, предоставена ни от вашия доверен приятел Александър. Папка, която ще ви осигури дълъг престой в централния затвор, където няма да има кой да лъска имиджа ви.
При споменаването на името на Александър, Димитър рухна. Предателството на дъщеря му беше удар. Но предателството на човека, на когото беше поверил всичките си тайни, беше смъртоносен куршум. Той разбра, Dе е обграден. Беше цар без армия.
Той мълча дълго време. Гледаше през прозореца към града, който вече не му принадлежеше. Когато се обърна, изглеждаше с десет години по-стар.
— Махайте се — каза той с дрезгав, победен глас. — Всички.
Ивайло взе договора от масата и го скъса на малки парченца.
— Смятам, че се разбрахме.
Те излязоха от офиса, оставяйки Димитър сам сред руините на неговата империя. Победата им беше пълна, но нямаше вкус на триумф. Всички бяха изгубили по нещо в тази война. Лора беше изгубила и последните остатъци от баща си. Петър и майка му бяха преживели ужас, който щеше да остави белези завинаги. А Анна, която просто беше направила добро, беше принудена да надникне в най-тъмните кътчета на човешката душа.
Когато излязоха от небостъргача, слънцето ги заслепи. Изглеждаше неестествено ярко след мрака в кабинета на Димитър.
— Свърши ли? — попита Анна, все още невярваща.
— Свърши — потвърди Ивайло и я хвана за ръка. Този път тя не я дръпна.
Всичко беше сложено на масата. Тайните бяха разкрити, битките – спечелени. Но сега идваше по-трудната част – да съберат парчетата и да построят нещо ново върху развалините. Да намерят своя собствен път към хармонията.
Глава 10: Съдебни битки и обществена подкрепа
Въпреки мълчаливото съгласие на Димитър, Ивайло знаеше, че човек като него не се предава толкова лесно. Той можеше да се прегрупира, да намери нови начини за отмъщение. Затова Ивайло реши да не оставя нищо на случайността. Той задейства своя план „Б“ – превантивен удар, който да отнеме на Димитър всяка възможност за бъдещи атаки.
С помощта на доказателствата от Александър, Ивайло не се обърна директно към прокуратурата. Това щеше да доведе до дълго и тромаво разследване. Вместо това, той направи нещо много по-хитро. Свърза се с няколко дребни предприемачи и доставчици, които през годините бяха разорени или измамени от империята на Димитър. Хора, които бяха твърде уплашени, за да го съдят сами, но заедно представляваха сила.
Ивайло заведе колективен иск срещу основната компания на Димитър от името на всички тези онеправдани бизнесмени. Искът беше за нелоялна конкуренция, монополни практики и умишлено предизвикване на фалити. Делото не беше толкова тежко, колкото наказателно преследване за данъчни измами, но имаше едно огромно предимство – беше публично.
Новината гръмна в медиите. Малка, независима икономическа медия първа публикува историята, а оттам тя се разпространи като горски пожар. Заглавията бяха унищожителни: „Империята на Димитър, изградена върху руините на малкия бизнес?“, „Давид срещу Голиат: Група предприемачи съдят строителния магнат“.
Образът на Димитър като стълб на обществото и благодетел започна да се пропуква. Общественото мнение, което той толкова ценеше, се обърна срещу него.
В същото време, историята на Анна и нейния салон също намери своя път към публичното пространство. Една от редовните ѝ клиентки, млада журналистка в популярен онлайн блог за градски живот, беше чула части от историята и помоли Анна да ѝ разкаже всичко. Първоначално Анна отказа. Не искаше да бъде център на внимание. Но Ивайло я убеди.
— Твоята история е сърцето на всичко това, Анна. Тя показва човешкото лице на неговата тирания. Хората ще те подкрепят.
И той беше прав. Статията, озаглавена „Фризьорката, която каза „Не“ на един олигарх“, имаше огромен отзвук. Хората бяха вдъхновени от нейната смелост. В интернет се организираха групи в нейна подкрепа. Салонът ѝ, „Хармония“, се превърна в символ на съпротивата срещу арогантността на силните на деня. Клиентите се увеличиха многократно. Жени идваха не просто за прическа, а за да изразят своята солидарност, да стиснат ръката ѝ и да ѝ кажат, че се възхищават на куража ѝ. Деси, нейната помощничка, едва смогваше да записва часове.
Съдебната битка с колективния иск се оказа тежка. Адвокатите на Димитър бяха най-добрите, които парите можеха да купят. Те използваха всякакви хватки, за да протакат делото, да оспорват всяко доказателство. Но Ивайло беше подготвен. Той беше методичен, спокоен и блестящ в съдебната зала. Свидетелските показания на разорените предприемачи бяха емоционални и въздействащи.
Ключовият момент настъпи, когато Ивайло призова Александър като свидетел. Въпреки че не използва най-унищожителните доказателства за криминални престъпления (пазейки ги като последен коз), показанията на Александър за вътрешните схеми на компанията за смазване на конкуренцията бяха опустошителни. Той описа в детайли как са подбивали цени, как са оказвали натиск върху доставчици и как са използвали политическо влияние, за да елиминират съперници.
Димитър, който присъстваше на всяко заседание с каменно лице, не издържа. По време на една от почивките той приклещи Александър в коридора на съда.
— Ще те унищожа, предател такъв! Ще те смачкам! — изсъска той.
Сцената беше видяна от няколко журналисти. Заплахата беше отразена в медиите и допълнително срина репутацията му.
Делото за дълга на Мария също стигна до съда, но по съвсем различен начин. Ивайло подаде жалба срещу фирмата за бързи кредити (без да намесва Димитър директно), оспорвайки законността на наказателните лихви. Той представи доказателства, че първоначалният договор е бил с неравноправни клаузи. Съдията, повлиян и от обществения климат, се произнесе в полза на Мария. Дългът беше драстично намален до първоначалната си главница, а сделката за прехвърлянето му беше обявена за невалидна поради процедурни нарушения. Това беше пълна победа. Мария беше свободна.
Димитър губеше на всички фронтове. Бизнесът му започна да страда. Акционерите бяха нервни, партньорите се дистанцираха. Публичният скандал беше отрова за неговата империя. Той беше свикнал да води битки в сенките, но на светло, под прожекторите на общественото внимание, неговите методи изглеждаха грозни и отблъскващи. Беше като вампир, изложен на слънчева светлина. Той все още беше богат и влиятелен, но магията на неговата неуязвимост беше развалена.
Глава 11: Цената на свободата и новото начало
Последиците от битката отекваха дълго след като последните съдебни чукчета бяха ударили. Империята на Димитър не рухна напълно, но беше сериозно разклатена. Колективният иск завърши с извънсъдебно споразумение, което го принуди да изплати солени обезщетения на разорените предприемачи. Това, съчетано с последвалата данъчна проверка, провокирана от „анонимни сигнали“, го принуди да продаде част от активите си. Той загуби пари, но по-важното – загуби репутация и влияние. Беше белязан.
В отчаянието си той се опита да се свърже с Лора. Звънеше ѝ, пращаше ѝ съобщения, дори веднъж я причака пред дома ѝ.
— Всичко това го направих за теб — каза ѝ той с глас, който се опитваше да звучи бащински. — Исках да те предпазя.
— Не, татко — отвърна Лора спокойно, без гняв, но и без прошка. — Всичко това го направи за себе си. За твоя контрол. Ти не знаеш как да обичаш, а само как да притежаваш. Аз избирам свободата.
Това беше последният им разговор. Лора и Петър взеха трудното решение да започнат на чисто, далеч от токсичното влияние на баща ѝ. Петър напусна работата си в компанията на Димитър. Беше унизително да получава заплата от човека, който се беше опитал да го унищожи. С помощта на контактите на Ивайло, той си намери работа като мениджър в малка, но просперираща IT фирма. Заплатата беше по-ниска, нямаше луксозна служебна кола и златни бонуси, но за първи път в живота си той се чувстваше достоен и независим. Двамата се преместиха в по-малък апартамент под наем, но домът им беше изпълнен с любов и спокойствие – нещо, което парите на Димитър никога не биха могли да купят.
Мария също разцъфна. Освободена от бремето на дълга, тя сякаш се подмлади с години. С малка финансова помощ от Петър и Лора, тя превърна хобито си в бизнес. Започна да готви и да продава домашно приготвени сладкиши и соленки на няколко кафенета в квартала. Нейната малка кетъринг фирма, наречена „Сладките на мама“, бързо набра популярност. Тя вече не беше просто шивачка или длъжница. Беше горд собственик на малък бизнес, независима и щастлива.
За Анна победата донесе не само спокойствие, но и промяна. Салонът ѝ „Хармония“ вече не беше просто място за прически. Той се беше превърнал в център на малка общност. Жените идваха не само за красота, а и за подкрепа, за разговор, за онази „хармония“, която името обещаваше. Тя нае Деси на пълен работен ден и взе още едно момиче за маникюрист. Разшири помещението, като нае и съседния свободен магазин. С Ивайло решиха да ребрандират салона. Новото му име беше „Ново начало“. Защото точно това беше – за нея и за всички останали.
Връзката ѝ с Ивайло се задълбочи. След напрежението на битката, те намериха един в друг спокойствие и разбиране. Той не беше просто адвокатът, който я спаси. Той беше мъжът, който я видя в най-уязвимия ѝ момент и застана до нея. Една вечер, докато се разхождаха в парка, той просто спря, погледна я и каза: „Мисля, че те обичам, Анна.“ И тя разбра, че чувствата ѝ са същите.
Елица, дъщеря ѝ, завърши семестъра с отличие. Гордееше се безкрайно с майка си. Конфликтът между тях беше забравен, заменен от още по-силна връзка на уважение и обич. Тя продължи да работи в архитектурното студио, не защото се налагаше, а защото обичаше работата си и искаше да натрупа опит.
Александър, предателят, получи това, което искаше. След като сътрудничи на властите, той получи условна присъда за финансовите си злоупотреби. Напусна страната и замина с любовницата си за някой слънчев остров, за да харчи скритите си пари. Беше се измъкнал, но завинаги щеше да носи печата на предателството.
Цената на свободата беше висока за всички. Бяха платени със сълзи, страх и разбити семейства. Но в крайна сметка всеки беше намерил своя път. Бяха научили, че истинското богатство не се измерва в пари и власт, а в достойнство, любов и смелостта да направиш правилното нещо, дори когато целият свят е срещу теб.
Глава 12: Кръгът се затваря
Няколко месеца по-късно. В преобразения, светъл и просторен салон „Ново начало“ цареше празнична суматоха. Днес не беше обикновен работен ден. Салонът беше затворен за клиенти и беше украсен с балони и бебешки гирлянди. Приготвяха се за бебешкото парти на Лора.
Анна, облечена в стилна рокля, сновеше наоколо, подреждайки последните детайли. Ивайло беше до нея, помагаше ѝ с напитките и се шегуваше с Деси. Връзката им беше станала сериозна и стабилна, изпълнена с лекота и взаимно уважение.
Мария беше в кухнята на салона, която Анна беше изградила специално за нея. Тя беше официалният доставчик на храна за партито. Огромни плата с нейните прочути сладкиши и соленки бяха подредени красиво на масите. Тя беше облечена в нова, елегантна рокля и изглеждаше по-щастлива от всякога.
Елица също беше там. Беше си дошла от университета специално за събитието. Носеше малък, ръчно изработен архитектурен макет.
— Това е за бебето — каза тя на Лора. — Проект за най-страхотната къщичка за игра на света.
Всички се засмяха.
Лора седеше на един от удобните дивани, а напредналата ѝ бременност я правеше още по-красива. Тя сияеше. До нея Петър я държеше за ръка и я гледаше с обожание. В очите им вече нямаше и следа от страха и несигурността. Бяха намерили своето щастие, извоювано с много болка, но затова и толкова по-ценно.
В един момент Лора повика Анна да седне до нея.
— Спомняш ли си онзи ден, когато майката на Петър дойде тук? — попита я тихо тя.
— Сякаш беше вчера — отвърна Анна.
— Онзи ден ти не просто направи една прическа. Ти запали искра. Искра, която предизвика пожар, който изгори всички лъжи и тайни, които ни тровеха. Ако не беше ти, ако не беше твоята добрина към една непозната, разплакана жена, нищо от това нямаше да се случи. Аз щях да продължа да живея в златна клетка, Петър щеше да е нещастен, а майка му щеше да е смазана от дългове. Ти ни спаси, Анна.
Анна се просълзи.
— Всички се спасихме един друг, Лора.
В този момент Мария дойде при тях с поднос с току-що изпечени сладки. Седна от другата страна на Лора. Три жени, събрани от съдбата. Едната – дала живот. Другата – щяла да даде живот. А третата – дала им ново начало.
Анна погледна към тях, после към Ивайло, който ѝ се усмихваше топло, към дъщеря си, която бъбреше весело с Петър, към целия този малък, шарен свят, който се беше събрал в нейния салон. Всичко беше започнало от един прост акт на съчувствие. От едни дванадесет лева и една разплакана майка. Понякога най-малките жестове на доброта имаха силата да преместят планини и да променят съдби.
Кръгът се беше затворил. На мястото на стария, прогнил свят на тайни и власт, беше израснал нов. Свят, изграден върху основите на смелостта, лоялността и онази тиха, но непобедима сила, която се крие в човешкото сърце. Силата да дадеш, без да очакваш нищо в замяна. И точно тогава, когато не очакваш, да получиш всичко.