Свекърва ми и аз никога не сме били близки. Отношенията ни винаги са се крепели на крехкото примирие на официалните семейни събирания – рождени дни, Коледа, Великден. Разменяхме си любезности, които звучаха кухо дори в собствените ни уши, усмивки, които не достигаха до очите, и подаръци, избирани по-скоро по задължение, отколкото с желание. Тя беше жената, родила мъжа, когото обичах, а аз бях жената, която го „открадна“. Така поне усещах, че ме възприемаше в онези редки моменти, когато защитните ѝ стени се пропукваха и през тях надзърташе неподправената ѝ неприязън.
Виолета беше жена с осанка. Висока, винаги с изправен гръб, сякаш носеше невидима корона. Косата ѝ, макар и прошарена, винаги беше безупречно фризирана, а дрехите ѝ – скъпи и елегантни, дори когато просто седеше в хола си и четеше списание. Тя излъчваше студена, дистанцирана аристократичност, която винаги ме караше да се чувствам леко не на място, сякаш бях облечена неподходящо или съм казала нещо глупаво. Съпругът ѝ, Стефан, беше нейната пълна противоположност – топъл, сърдечен човек с шумен смях и очи, които винаги се усмихваха. Той беше лепилото, което скрепяваше крехката конструкция на нашите взаимоотношения. Той беше причината да посещаваме дома им всяка неделя, а не веднъж на три месеца.
Когато Стефан почина, светът сякаш се разпадна. Не само за сина му, Мартин, който загуби баща и най-добър приятел, но и за мен. Загубих буфера, човека, който с една шега или топла дума можеше да разсее напрежението, което Виолета така умело създаваше около себе си. Смъртта му беше внезапна, коварна – масивен инфаркт, който го отнесе за минути. Без сбогом, без последни думи. Просто празнина.
На погребението Виолета беше олицетворение на скръбта. Облечена в скъп черен костюм, с воал, който скриваше лицето ѝ, тя приемаше съболезнования с достойнство, което будеше възхищение. Не пророни нито една видима сълза. Стоеше като мраморна статуя, красива и недокосната от хаоса на емоциите, които разкъсваха всички останали. Мартин беше съсипан, а аз се опитвах да бъда негова опора, докато самата аз се борех със собствената си мъка.
Около седмица след това, в една дъждовна вечер, тя ни се обади. Гласът ѝ беше слаб, треперещ – глас, който никога не бях чувала от нея. Помоли ни да отидем. Голямата къща, в която беше живяла със Стефан, сега изглеждаше зловещо празна и тиха. Всички лампи светеха, сякаш за да прогонят сенките, които дебнеха във всеки ъгъл. Намерихме я в хола, седнала в любимото кресло на съпруга си, завита с одеяло, въпреки че в стаята беше топло.
Тя ни погледна с очи, които за първи път изглеждаха уязвими. Без обичайната си маска на ледена кралица, тя приличаше на изгубено дете.
— Не мога да стоя повече тук сама — прошепна тя, а гласът ѝ пресекна. — Всяка стая, всяка вещ… всичко ми напомня за него. Тишината е оглушителна.
Мартин веднага седна до нея и я прегърна.
— Мамо, разбира се. Ще идваме всеки ден. Ще оставам да спя тук, ако трябва. Няма да си сама.
Виолета поклати глава, отскубвайки се леко от прегръдката му. Погледът ѝ се спря на мен, пробяга по лицето ми и после отново се върна към сина ѝ.
— Не, Мартине. Не разбираш. Не става въпрос за една нощ или две. Тази къща ме смазва. Искам… — тя се поколеба, пое си дълбоко дъх и думите излязоха като присъда. — Искам да се преместя при вас. Поне за известно време. Докато стъпя на крака.
Вътре в мен нещо се сви на топка. Студена, ледена топка на паника. При нас? В нашия апартамент, който бяхме купили с такъв огромен ипотечен кредит и който все още изплащахме с цената на много лишения? В нашето светилище, единственото място, където се чувствах напълно свободна и себе си? Да живея под един покрив с Виолета? Мисълта беше абсурдна, немислима.
— Но, мамо… — започна Мартин, но аз го прекъснах. Гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах.
— Това е невъзможно.
Погледите и на двамата се заковаха в мен. В очите на Мартин имаше упрек, а в тези на Виолета… нещо друго. Нещо, което не можах да разчета тогава, но което по-късно щях да определя като триумф.
— Нашият апартамент е малък — продължих по-меко, опитвайки се да замажа първоначалната си реакция. — Имаме само една спалня и хол, който е и трапезария. Няма къде да се настаниш. Ще ти бъде неудобно.
— Ще спя на дивана в хола — отвърна тя бързо, твърде бързо. — Нямам претенции. Просто не искам да съм сама.
— Но ти не си сама — настоях аз. — Имаш приятелки, имаш и сестра. Къщата е огромна, можеш да поканиш някого да живее с теб. Ще му плащаме, ако трябва.
— Не искам чужди хора в дома си! — отсече тя и в гласа ѝ за миг проблесна познатата стомана. После отново стана мек и умоляващ. — Искам да бъда със сина си. С единственото, което ми остана от Стефан. Толкова ли много искам?
Мартин ме погледна с очи, пълни с молба. Знаех какво си мисли. Майка му беше вдовица, беше съсипана от скръб. Как можехме да ѝ откажем? Как можех да бъда толкова безсърдечна? Вътрешният ми глас крещеше: „Недей! Това е грешка! Огромна грешка!“, но виждайки болката в лицето на съпруга ми, започнах да се колебая.
В началото бях напълно против. Изтъквах всички възможни причини. Не е болна, слава богу. Не е и без пари – Стефан беше изключително успешен бизнесмен и ѝ беше оставил повече от достатъчно, за да живее в лукс до края на дните си. Имаше огромен дом, пълен с прислуга. Нямаше никаква логична причина да се мести в нашето тясно жилище в покрайнините на града. Но логиката нямаше нищо общо с това. Всичко се свеждаше до емоционален шантаж.
Два дни спорихме с Мартин. Той ме обвиняваше в егоизъм и липса на съчувствие. Аз го обвинявах в наивност.
— Тя ще превземе живота ни, Мартине! Не го ли разбираш? Това е тя! Винаги намира начин да получи каквото иска!
— Какво иска, Ралице? Да бъде до сина си в най-тежкия момент от живота си? Това ли е? Ти си всичко, което имам, но и тя е моя майка! Баща ми току-що почина!
Всяка наша дума беше пропита с болка и напрежение. Чувствах се като чудовище, но инстинктът ми за самосъхранение пищеше с пълна сила.
На третия ден Виолета изигра последния си коз. Дойде в апартамента ни, докато Мартин беше на работа. Носеше кутия с любимите ми сладкиши. Седна на дивана, огледа се и въздъхна.
— Знам, че ти е трудно да приемеш идеята, Ралице. И те разбирам. Аз съм чужд човек, който нахлува в дома ти. Но се замисли… — тя се наведе напред и ме погледна право в очите. — Ти работиш толкова много. Мартин също. Вечер се прибирате скапани от умора. Нямате време за нищо. Аз мога да поема всичко. Готвене, чистене, пране… Всичко. Ще се прибирате вечер, ще ви чака топла вечеря, къщата ще блести. Ще имате повече време един за друг. Помисли за това не като за тежест, а като за помощ. Искам да бъда полезна. Искам да се чувствам нужна.
Думите ѝ бяха като сироп – сладки, лепкави и примамливи. Удари в най-слабото ми място. Наистина бяхме преуморени. Работех като младши архитект в голяма фирма, борех се за всяка възможност да се докажа и често оставах до късно. Мартин развиваше собствен бизнес с внос на специализирана техника и напрежението при него беше огромно. Вечерите ни често преминаваха в мълчаливо ядене на нещо, поръчано отвън, пред телевизора, преди да заспим от изтощение. Идеята някой друг да поеме досадната домакинска работа… беше изкусителна. Толкова изкусителна, че почти заглуши предупредителните сирени в главата ми.
Може би прекалявам? Може би жената наистина е съсипана и просто търси утеха и начин да бъде полезна? Може би смъртта на Стефан я е променила?
Когато Мартин се прибра същата вечер и аз му разказах за предложението ѝ, лицето му светна.
— Виждаш ли? Тя просто иска да помогне. Иска да се грижи за нас. Хайде, Рали, моля те. Само за няколко месеца. Докато се съвземе.
И аз се съгласих. Проклех се за слабостта си в същия миг, в който думите излязоха от устата ми, но беше твърде късно. Решението беше взето. Виолета щеше да се премести при нас.
Кръвта ми кипна, когато разбрах… Че всичко това е било просто първата стъпка. Първият ход в една сложна и жестока игра, в която аз бях основната мишена. А залогът беше много по-голям, отколкото можех да си представя. Беше всичко.
Глава 2
Първите две седмици бяха странно, почти плашещо идилични. Виолета беше перфектният съквартирант. Тя се нанесе с два елегантни куфара, като настоя, че „няма нужда от нищо повече, за да не ни притеснява“. Зае дивана в хола, но го правеше с такава дискретност, че почти не я усещахме. Всяка сутрин, когато ставахме, той вече беше оправен безупречно, а от кухнята се носеше аромат на прясно сварено кафе.
Тя наистина спази обещанието си. Апартаментът блестеше. Прозорците бяха измити до огледален блясък, прах нямаше и помен, а дрехите ни бяха изпрани, изгладени и сгънати в гардероба, преди дори да се усетим, че са били за пране. Всяка вечер ни посрещаше с тристепенна вечеря, поднесена в красиви чинии, които не знаех, че притежаваме. Готвеше изкусно, с лекота, която подсказваше години опит. Мартин беше в екстаз.
— Не е ли невероятно? — казваше ми той, докато хапваше поредния ѝ специалитет. — Прибирам се и всичко е готово. Все едно съм в петзвезден хотел. Ти имаш повече време да си почиваш, аз също. Мама е истинско съкровище.
Аз кимах и се усмихвах, но вътре в мен нещо не беше наред. Чувствах се като гост в собствения си дом. Всичко беше чисто, подредено и… чуждо. Тя беше променила малки неща, почти незабележими. Подправките в кухнята бяха подредени по азбучен ред. Книгите в библиотеката – по височина. Декоративните възглавнички на дивана бяха аранжирани по начин, който никога не би ми хрумнал. Това бяха нейните щрихи, нейният почерк върху нашето общо платно.
Тя се обръщаше към мен с умилителното „Раличке“, което ме караше да настръхвам.
— Раличке, мила, не се притеснявай за вечерята, аз съм се погрижила. Ти сигурно си много уморена след работа.
— Раличке, видях, че онази риза на Мартин има леко петънце. Не се мъчи, аз знам един трик, ще го изпера.
— Раличке, недей да миеш чиниите, ще развалиш хубавия си маникюр. Аз ще се оправя.
Звучеше мило. Звучеше грижовно. Но аз го чувах по друг начин. Чувах: „Ти не можеш. Ти не знаеш. Аз съм по-добра.“ Мартин не забелязваше нищо. За него това беше просто грижата на любящата му майка. За мен беше тиха окупация.
Започнах да се чувствам излишна. Функциите, които изпълнявах преди в дома ни, макар и досадни, бяха част от нашата рутина, от нашия общ живот. Сега бяха отнети от мен. Чувствах се като дете, на което са му казали да не се пречка в краката на възрастните.
Веднъж се прибрах по-рано от работа. Вратата беше леко открехната и чух гласа на Виолета отвътре. Тя говореше по телефона. Гласът ѝ не беше мекият, грижовен тон, който използваше с нас. Беше остър, делови.
— …Не, разбира се, че не съм забравила. Всичко върви по план. Да, той не подозира нищо. Наивен е като баща си. Не, тя е по-големият проблем. Усещам, че ме наблюдава, но е глупава. Мисли си, че съм тук, за да ѝ пера чорапите… Добре, ще се чуем пак. Не на този номер.
Сърцето ми замръзна. Отстъпих безшумно назад, преди да успее да ме види. Зачаках няколко минути на стълбищната площадка, опитвайки се да успокоя дишането си, после отключих шумно, за да обявя присъствието си. Когато влязох, тя беше в кухнята и разбъркваше нещо в тенджера, усмихната и спокойна, сякаш нищо не се е случило.
— О, Раличке, прибрала си се! Тъкмо правя крем супа от тиквички. Надявам се, че обичаш.
Не можех да говоря. Просто кимнах. Всичките ми подозрения, всичките ми инстинктивни страхове се върнаха с пълна сила. По план? Какъв план? Коя беше „тя“, глупавата, която си мисли, че Виолета е дошла да ѝ пере чорапите? Аз.
Същата вечер споделих с най-добрата си приятелка Дарина. Седнахме в едно малко кафене, далеч от нашия квартал. Имах нужда да говоря с някого, който не беше емоционално обвързан със ситуацията. Дарина беше прагматична, интелигентна и имаше способността да вижда нещата отвъд фасадата.
— Звучи като от филм на ужасите — каза тя, след като ме изслуша. — Тихата инвазия. Първо поема кухнята, после мъжа ти, накрая и душата ти.
— Не преувеличавай. Може би съм чула погрешно. Може би е говорила за нещо съвсем друго.
— „Наивен е като баща си.“ „Тя е по-големият проблем.“ „Всичко върви по план.“ Хайде, Ралице, това не звучи като разговор за рецепта за сладкиш. Тази жена крои нещо. Винаги съм ти казвала, че има нещо гнило в нея. Тази нейна аристократична фасада… под нея се крие нещо студено и пресметливо.
— Но какво може да иска? Има пари, има имоти. Какво печели, като живее на дивана ни и ни готви мусака?
— Контрол — отвърна Дарина без да се замисли. — Тя е загубила контрола над сина си, когато той се е оженил за теб. Загубила е и съпруга си, който явно е бил по-меката страна на връзката им. Сега си връща територии. Иска да си върне сина. А за да го направи, трябва да те елиминира. Не физически, разбира се. Емоционално. Иска да докаже на Мартин, че ти си ненужна. Че тя е по-добрата жена за него – като майка, домакиня, всичко.
Думите ѝ ме смразиха, защото отразяваха най-дълбоките ми страхове.
— Какво да правя? Ако кажа на Мартин, ще каже, че си въобразявам. Че съм параноичка и ревнувам от майка му.
— Трябва ти доказателство. Нещо конкретно. Дотогава просто наблюдавай. Бъди мила, бъди любезна, но дръж очите си отворени. И ушите. Провери вещите ѝ.
Идеята да ровя в нещата ѝ ме отвращаваше. Беше подло, беше нередно. Но разговорът, който чух, беше заличил всичките ми скрупули. Това беше моят дом. Моят живот. И трябваше да го защитя.
Започнах да я наблюдавам. Забелязвах как погледът ѝ се задържа малко по-дълго върху сметките, които оставях на масата в антрето. Забелязах как „случайно“ разлива кафе върху моите скици за нов проект, точно преди важна презентация. Забелязах как разказва на Мартин истории от детството му, в които аз нямаше как да присъствам, създавайки един техен свят, от който бях изключена.
Един ден, докато тя беше излязла „на разходка“, събрах смелост. Сърцето ми биеше лудо. Отворих единия от куфарите ѝ, който стоеше прилежно пъхнат под холната маса. Вътре имаше дрехи, подредени безупречно. Но под тях, в едно скрито отделение, намерих нещо, което не очаквах. Не беше пистолет или отрова. Беше папка. Дебела, кожена папка.
Отворих я. Вътре имаше документи. Банкови извлечения, но не нейни. Бяха на фирмата на Мартин. Подробни отчети за последните шест месеца. Откъде ги имаше? До тях имаше копия на нашия ипотечен договор, на застраховките ни живот, на документите за колата. Имаше и няколко листа, изписани с нейния калиграфски почерк – списък на всичките ни месечни разходи, с точност до стотинка.
Тя не просто живееше при нас. Тя ни беше проучвала. Анализирала. Дисекцирала финансовото ни състояние.
Но най-страшното беше на дъното на папката. Копие от завещанието на Стефан. Прочетох го веднъж, после втори път. Не можех да повярвам на очите си. Според документа, цялото огромно наследство на Стефан – бизнесът, имотите, парите – се оставяше на Мартин. Но имаше едно условие. Една клауза, написана с дребен, но ясен шрифт. Мартин щеше да получи всичко, само и единствено ако майка му, Виолета, живее под неговия покрив и той се грижи за нея до края на дните ѝ. Ако по някаква причина тя напусне дома му или бъде изгонена, 90% от наследството автоматично се прехвърляше на някаква си благотворителна фондация, за която никога не бях чувала.
Кръвта ми кипна. Зави ми се свят. Всичко си дойде на мястото. Нейната „скръб“. Нейната „самота“. Молбата ѝ да се премести при нас. Предложението ѝ за „помощ“. Всичко беше лъжа. Фарс. Дяволски добре изчислен план.
Тя не беше дошла при нас, защото имаше нужда. Беше дошла, за да се увери, че синът ѝ ще получи парите си. И че тя, чрез него, ще ги контролира. Нашият апартамент беше златна клетка. И тя беше дошла, за да се увери, че решетките са достатъчно здрави.
Тя ме беше измамила. Беше измамила собствения си син. Беше използвала смъртта на съпруга си, за да задвижи своя план. В този момент разбрах, че войната не предстои. Тя вече беше започнала. И аз току-що бях осъзнала, че съм на фронтовата линия.
Глава 3
Затворих папката с треперещи ръце. Шумът от превъртането на ключа в бравата ме накара да подскоча. Виолета се прибираше. Пъхнах папката обратно в куфара, затворих го и седнах на дивана, опитвайки се да придам на лицето си спокойно изражение. Сърцето ми обаче блъскаше в гърдите ми като птица в клетка.
Тя влезе, носейки малка торбичка от луксозна пекарна.
— Раличке, виж какво ти нося. Еклери с шамфъстък, любимите ти.
Усмивката ѝ беше същата – топла и грижовна. Но сега, зад нея, аз виждах ледените очи на хищник. Виждах сметките, плановете, манипулацията. Успях да измърморя някаква благодарност. Взех един еклер, но вкусът му беше като пепел в устата ми.
Знаех, че не мога да кажа на Мартин. Не и веднага. Той беше заслепен от скръбта и от синовната си обич. Ако му покажех документите, той щеше да намери начин да я оправдае. Щеше да каже, че просто се е тревожила за него, че е искала да е сигурна, че всичко е наред. Щеше да ме обвини, че ровя в нещата ѝ, че нарушавам личното ѝ пространство, че съм настроена срещу майка му. Щях да изляза злодеят в цялата история.
Не, трябваше да действам по-умно. Трябваше да играя нейната игра.
През следващите дни промених тактиката си. Престанах да бъда пасивен наблюдател и станах активен участник. Започнах да я отрупвам с фалшива любезност, която беше огледален образ на нейната.
— Майко, остави, аз ще измия чиниите. Ти цял ден си се трудила, седни си, почини си.
— Майко, днес ще поръчам храна, за да не се мъчиш да готвиш. Искам да те поглезя.
— Майко, този цвят толкова ти отива. Изглеждаш прекрасно.
Тя ме гледаше с присвити очи, опитвайки се да разбере какво се крие зад внезапната ми промяна. Виждах объркването ѝ, но тя също беше твърде умна, за да го покаже открито. Приемаше комплиментите и помощта ми с усмивка, но напрежението между нас стана почти осезаемо. Беше като партия шах, в която всяка от нас пресмяташе ходовете на другата, докато се усмихваме любезно над дъската.
Започнах да поставям малки капани. „Случайно“ оставях на масата брошури за луксозни старчески домове, описващи ги като „петзвездни комплекси за активен социален живот“. Говорех на висок глас по телефона с Дарина за това колко е важно възрастните хора да са независими и да имат собствено пространство.
Една вечер, докато вечеряхме, подхванах темата.
— Марти, днес говорих с една колежка. Майка ѝ наскоро се е преместила в един от онези нови комплекси за възрастни. Разказва ми какви чудеса са – имат басейн, занимания по йога, литературни четения, екскурзии. Жената направо се е преродила.
Видях как Виолета стисна вилицата си малко по-силно. Мартин, разбира се, не забеляза нищо.
— Звучи добре — каза той разсеяно, докато си сипваше още от нейния гулаш.
— Да — продължих аз, гледайки право към свекърва си. — Мисля, че е прекрасно човек да има собствен живот, независимо от възрастта. Да не е в тежест на децата си, да има свои приятели, свои занимания. Да бъде господар на собственото си време и пространство.
— Някои хора намират щастие в грижата за семейството си, Раличке — отвърна тя с леден тон, прикрит зад усмивка. — Не всички търсят басейни и йога. За някои от нас децата са всичко.
— Разбира се — съгласих се аз с възможно най-сладкия глас. — Но децата порастват. Създават свои семейства, имат свой живот. Не е ли егоистично да очакваме от тях да спрат собствения си живот, за да се грижат за нас?
Напрежението на масата можеше да се разреже с нож. Мартин най-накрая усети, че нещо не е наред.
— Стига, момичета. Хайде да не говорим за такива неща. Мама е тук, с нас, и на всички ни е добре така.
Лъжа. На мен не ми беше добре. И знаех, че и на нея не ѝ е добре, защото не държеше контрола изцяло.
Няколко дни по-късно се случи нещо, което изостри конфликта до краен предел. Работех по много важен проект – конкурс за нов обществен център. Беше шансът на живота ми. Ако нашата фирма спечелеше, аз щях да бъда водещ архитект. Работех по макета и чертежите денонощно в малкия кът, който бяхме обособили като мой „офис“ в ъгъла на хола.
Една сутрин, докато бързах за работа, оставих финалния макет на масата, за да изсъхне лепилото. Изрично предупредих Виолета да не го докосва.
— Майко, моля те, това е изключително важно. Не пипай нищо на тази маса.
Тя ме погледна с вид на оскърбена невинност.
— Разбира се, Раличке. Дори няма да минавам оттам.
Когато се прибрах вечерта, сърцето ми спря. Макетът беше съсипан. Една от основните носещи конструкции беше счупена, а върху деликатните детайли на покрива имаше огромно, лепкаво петно от нещо, което приличаше на сладко от боровинки.
Застанах като вкаменена. Виолета дойде от кухнята, бършейки ръце в престилката си.
— Ох, миличка! Не знам как стана! — започна тя с престорен ужас. — Тъкмо отварях новия буркан със сладко за палачинките утре и той просто се изплъзна от ръцете ми! Опитах се да го почистя, но само го размазах повече. Толкова съжалявам!
Гледах я. Гледах я в очите и видях истината. Нямаше никакво съжаление. Имаше само леден, злобен триумф. Беше го направила нарочно. Беше саботирала работата ми.
Кръвта нахлу в главата ми. В този момент забравих за всичките си планове да бъда умна и тактична. В мен избухна всичката ярост и безсилие, които трупах седмици наред.
— Лъжеш! — изкрещях аз, а гласът ми отекна в малкия апартамент. — Направила си го нарочно!
Тя отстъпи назад, притиснала ръка към сърцето си, сякаш съм я ударила.
— Ралице! Как можеш да говориш така? Аз… аз просто исках да помогна…
— Да помогнеш? Като съсипваш труда ми от последните три месеца? Мразиш ме! Мразиш ме, откакто се запознахме, и сега правиш всичко възможно, за да съсипеш живота ми!
Точно в този момент на вратата се появи Мартин. Той беше чул виковете ми от стълбището. Гледаше ни – аз, крещяща и с разкривено от гняв лице, и майка му, сгушена в ъгъла, с треперещи устни и сълзи в очите. Картината беше ясна. Аз бях агресорът. Тя беше жертвата.
— Какво става тук? — попита той с леден глас.
— Тя… тя казва, че нарочно съм счупила… — изхлипа Виолета, сочейки към макета. — Беше инцидент, сине, кълна се!
— Тя лъже, Мартине! Тя саботира всичко! Тя ни манипулира!
Мартин дори не погледна към съсипания макет. Погледът му беше впит в мен, студен и осъждащ.
— Престани! Престани веднага! Как можеш да бъдеш толкова жестока? Майка ми загуби съпруга си, дойде да живее в нашия хол на един диван, готви ни, чисти ни, а ти я обвиняваш в такива ужасни неща! Какво ти става, Ралице? Не те познавам!
— Не я познаваш ти! — извиках аз в отчаяние. — Не виждаш ли какво прави? Тя иска да ни раздели!
— Единственият човек, който ни разделя в момента, си ти! С твоята параноя и твоята злоба! Искам да се извиниш на майка ми. Веднага.
Гледах го. Мъжът, когото обичах. Мъжът, за когото се бях омъжила. И в очите му виждах само неразбиране и разочарование. Тя беше спечелила тази битка. Беше успяла да забие клин между нас.
— Няма да се извиня — казах аз с леден, треперещ глас. — Защото съм права.
Обърнах се, влязох в спалнята и затръшнах вратата. Чух как Мартин утешава майка си с тихи, успокоителни думи. В онази нощ за първи път от години спахме в отделни стаи. Аз – на леглото в спалнята, а той – на дивана в хола, до майка си. Войната вече не беше студена. Беше станала гореща. И аз бях напът да загубя всичко.
Глава 4
Последвалите дни бяха мъчение. Тишината в апартамента беше тежка, осезаема, прекъсвана само от престорено бодрия глас на Виолета, която продължаваше да играе ролята на грижовна домакиня, и от кратките, делови разговори между мен и Мартин. Говорехме си само за битовизми – кой ще плати сметките, кой ще пазарува. Всякаква интимност, всякаква топлина беше изчезнала. Той ме гледаше с укор, а аз него – с нарастващо отчаяние. Как не виждаше? Как можеше да бъде толкова сляп?
В същото време проблемите в работата на Мартин се задълбочаваха. Неговата малка фирма, която беше изградил с толкова много труд и лишения, започна да се пропуква. Един от най-големите му клиенти, с който имаше дългогодишен договор, внезапно се отказа от услугите му без ясна причина. Последва го друг. Появиха се и проблеми с доставките – забавени пратки, объркани поръчки, стока с дефекти. Мартин беше постоянно на телефона, гласът му ставаше все по-напрегнат и уморен. Вечер се прибираше късно, с изпито лице и сенки под очите.
Виолета, разбира се, беше самото съчувствие.
— Мартинче, милото ми момче, не се тревожи толкова. В бизнеса има възходи и падения. Ти си силен, ще се справиш. Баща ти също е имал трудни моменти, но винаги е намирал изход.
Тя му правеше билкови чайове за успокоение, масажираше раменете му, докато той разглеждаше поредния притеснителен отчет. И при всяка нейна грижовна дума, аз виждах как Мартин се отдалечава още повече от мен и се приближава към нея. Аз, с моята „параноя“ и „злоба“, бях източник на допълнителен стрес, докато тя беше неговото тихо пристанище.
Подозренията ме гризяха отвътре. Възможно ли беше тя да има нещо общо и с това? Звучеше налудничаво. Как би могла да повлияе на бизнеса му? Но след като видях банковите му извлечения в нейната папка, знаех, че интересът ѝ към неговата работа не е просто майчински.
Една вечер, докато Мартин беше под душа, телефонът му, оставен на масата, светна. Беше съобщение от Деян, неговия съдружник и приятел от детинство. Обикновено никога не бих си позволила да чета чужди съобщения, но този път не се поколебах. Отворих го.
„Пак говорих с онзи човек. Настоява за среща. Казва, че предложението е окончателно. Не знам, Марто, цялата работа ми се струва много мръсна. Да продаваме сега, на тази цена, е равно на самоубийство.“
Продажба? Каква продажба? Мартин никога не беше споменавал, че иска да продава фирмата. Това беше неговата мечта, неговото дете. Прелистих нагоре в кореспонденцията им. Говореха за някакъв „инвеститор“, който се появил от нищото и отправил оферта за изкупуване на компанията. Офертата беше обидно ниска, но идваше в момент, в който фирмата беше в най-уязвимото си положение. Деян беше твърдо против, но от отговорите на Мартин личеше, че той сериозно обмисля предложението. Беше отчаян.
В този момент Виолета влезе в хола. Погледът ѝ се стрелна към телефона в ръцете ми, после към лицето ми. На устните ѝ заигра едва доловима усмивка.
— Не е хубаво да се рови в чужди телефони, Раличке. Доверието е в основата на всяка връзка.
Тя знаеше. Не знам как, но знаеше за офертата. Може би дори знаеше кой е инвеститорът.
Реших да подходя директно, макар и предпазливо, към Деян. На следващия ден му се обадих под претекст, че търся Мартин. След като ми каза, че е на среща, аз се поколебах за миг и попитах:
— Деяне, всичко наред ли е? Мартин изглежда ужасно притеснен напоследък.
Той въздъхна тежко.
— Нищо не е наред, Ралице. Някой систематично ни съсипва. Губим клиенти, доставчиците ни правят номера… Все едно някой дърпа конците отвън. И точно сега се появява този тип, Симеон, и ни предлага жълти стотинки за всичко, което сме градили с години. Мартин е на ръба да приеме, просто за да се отърве от дълговете, които се трупат.
Симеон. Името прозвуча смътно познато. Къде го бях чувала? Прерових мислите си, спомените… и тогава изплува. Стара, избледняла снимка, която бях видяла веднъж в албум в къщата на Стефан и Виолета. На нея беше млада Виолета, застанала до висок, красив мъж. Питах Стефан кой е той, а той отговори с необичайна за него студенина: „Един стар познат.“ И бързо смени темата. Симеон.
Вътрешностите ми се преобърнаха. Дали беше възможно? Дали този мистериозен инвеститор, който се опитваше да купи фирмата на Мартин на безценица, беше същият човек от миналото на майка му?
Трябваше ми повече информация. Трябваше ми доказателство, което да свържа всичко. Спомних си за стария адвокат на Стефан, господин Асенов. Той беше мъдър, възрастен човек, който познаваше семейството от десетилетия. Може би той знаеше нещо.
Уговорих си среща с него, без да казвам на Мартин. Офисът му беше в стара сграда в центъра, с високи тавани и мирис на книги и прах. Господин Асенов ме посрещна с топла, но леко озадачена усмивка.
Разказах му всичко. За преместването на Виолета, за странното завещание, за папката с документи, за проблемите във фирмата на Мартин, за мистериозния Симеон. Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, с пръсти, сплетени пред себе си. Когато свърших, той мълча дълго.
— Винаги съм знаел, че Виолета е… сложна жена — каза най-накрая той бавно. — Стефан я обичаше, но и се страхуваше от нея. От нейната амбиция.
— А завещанието? Защо го е написал по този начин? Защо е вързал сина си в този капан?
— Не беше капан за Мартин. Беше капан за Виолета — отвърна адвокатът. — Стефан знаеше, че ако тя получи директен достъп до парите, ще ги пропилее или ще ги използва за своите схеми. Той се опита да я контролира дори след смъртта си. Като я задължи да живее под покрива на сина си, той се е надявал, че Мартин ще успее да я държи изкъсо, да я укроти. Но той е подценил нейната изобретателност. И е надценил способността на Мартин да види истинската ѝ същност.
— А Симеон? Кой е той?
Господин Асенов въздъхна и свали очилата си.
— Симеон беше първата любов на Виолета. И неин бизнес партньор в някои… не съвсем легални начинания, много преди тя да се запознае със Стефан. Бяха забъркани в схеми с имотни измами. Когато нещата са на косъм да се разкрият, тя го изоставя и се омъжва за Стефан, който е млад, заможен и безнадеждно влюбен в нея. Той я спасява, изчиства името ѝ, дава ѝ нов живот. Но очевидно старите навици и старите връзки не умират лесно.
Всичко се свързваше. Картината ставаше все по-ясна и по-грозна.
— Значи вие мислите, че тя и този Симеон работят заедно? Че тя умишлено саботира фирмата на собствения си син, за да може нейният стар любовник да я купи за жълти стотинки?
— Много е вероятно — кимна Асенов. — Тя вероятно му е дала вътрешна информация – за клиенти, за договори, за слаби места. Тя създава кризата, а той се появява като спасител. След като купят фирмата, те ще я вдигнат на крака и ще я продадат на реалната ѝ цена. Печалбата ще бъде огромна. А Виолета ще получи своето, без да е зависима от завещанието на Стефан. Ще бъде свободна.
Чувствах се така, сякаш ме бяха ударили в стомаха. Чудовищността на плана ѝ надхвърляше всичко, което можех да си представя. Да предаде собствения си син по този начин… беше нечовешко.
— Какво да направя? — попитах с пресипнал глас. — Мартин няма да ми повярва. Ще каже, че това са луди конспиративни теории.
— Трябва ви неоспоримо доказателство — каза адвокатът. — Доказателство за връзката между Виолета и Симеон. Банков превод. Записан разговор. Нещо, което Мартин не може да отрече.
Върнах се у дома като в транс. Сега знаех истината. Но знанието беше безсилно без доказателства. Бях сама срещу двама души, които бяха експерти в лъжата и манипулацията. И трябваше да намеря начин да ги разкрия, преди да унищожат всичко, което обичах. Войната вече не беше само за моя дом и моя брак. Беше за бъдещето на Мартин.
Глава 5
Знаех, че трябва да бъда изключително внимателна. Всяка грешна стъпка можеше да провали всичко и да ме представи в очите на Мартин като още по-голяма параноичка. Виолета беше постоянно в апартамента, което правеше всяко мое действие почти невъзможно. Нямах достъп до телефона ѝ, който тя пазеше като зеницата на окото си. Нямах възможност да претърсвам нещата ѝ отново. Трябваше да я накарам сама да направи грешка.
Реших да използвам единствения човек, на когото все още имах някакво влияние – по-малката ми сестра, Искра. Искра беше студентка в първи курс, учеше право и беше умно, наблюдателно момиче. Често ни идваше на гости, а Виолета я харесваше, или поне се преструваше много добре. Виждаше в нея наивно младо момиче, което лесно може да бъде впечатлено.
Посветих Искра в част от плана си, без да ѝ разкривам най-грозните подробности. Обясних ѝ, че имам съмнения, че Виолета крие нещо и че може би има връзка с проблемите на Мартин. Помолих я при следващото си идване да бъде моите очи и уши.
— Искам да се държиш съвсем естествено — инструктирах я аз по телефона. — Говори с нея, бъди мила. Разпитвай я за миналото ѝ, за младостта ѝ. Но най-важното – дръж си телефона под ръка. Ако я чуеш да говори с някого по-тайнствено, опитай се да включиш записа. Дори само няколко думи могат да са от полза.
Искра се съгласи, макар и с известни колебания. Идеята да шпионира възрастна жена ѝ се струваше нередна, но тя ми вярваше.
Планът влезе в действие през следващия уикенд. Искра дойде в събота следобед, уж за да остане да преспи при нас. Донесе кутия с бонбони за Виолета и двете веднага седнаха в хола, започвайки оживен разговор. Аз се преструвах на заета в кухнята, но слухът ми беше наострен до краен предел.
Виолета беше в стихията си. Разказваше на Искра за своите младини, за баловете, за пътуванията си. Рисуваше картина на един бляскав и безгрижен живот. Разбира се, името на Симеон не беше споменато нито веднъж.
В един момент телефонът на Виолета иззвъня. Тя погледна екрана и леко се намръщи.
— О, това е една стара приятелка, много е досадна — каза тя на Искра. — Ще отида на балкона, за да не ви преча.
Това беше моментът. Погледнах към сестра ми и ѝ кимнах едва забележимо. Искра стана и каза:
— Лельо Вили, ще отида да си налея чаша вода.
Тя тръгна към кухнята, но вместо това се шмугна в коридора, който беше в непосредствена близост до балконската врата. Аз останах на мястото си, преструвайки се, че режа зеленчуци, сърцето ми биеше лудо.
Виолета говореше тихо, но през открехнатата врата се чуваха откъслечни фрази.
— …Да, разбира се, че съм сигурна. Той е на ръба… Още малко натиск и ще се съгласи… Не, тя не подозира нищо конкретно, но ме гледа странно. Трябва да приключваме с това по-бързо… Парите? Ще ги получиш веднага щом подпише. Просто бъди търпелив… Не, не ми звъни повече на този номер. Аз ще те потърся.
Това беше! Това беше доказателството! Искра успя да запише последните няколко изречения. Не беше много, но беше нещо. Беше връзката.
Когато Виолета се върна в стаята, тя беше леко разсеяна. Искра вече се беше върнала на мястото си и се преструваше, че разглежда списание. Вечерта премина в напрегнато очакване. Щом свекърва ми заспа на дивана, двете със сестра ми се затворихме в спалнята и прослушахме записа отново и отново. Гласът беше нейният. Думите бяха неоспорими.
На следващата сутрин реших, че е време за действие. Мартин се събуди в мрачно настроение, след поредната безсънна нощ, прекарана в притеснения за фирмата. Седнах до него на кухненската маса, докато той пиеше кафето си. Виолета беше излязла до магазина.
— Марти, трябва да говорим — започнах аз тихо.
Той въздъхна.
— Ралице, ако пак ще започваш за майка ми…
— Не точно. Става въпрос за твоята фирма. И за човека, който се опитва да я купи. Симеон.
Той ме погледна изненадано.
— Откъде знаеш за него?
— Това няма значение. Знаеш ли кой е той?
— Някакъв инвеститор. Деян го проучи, изглежда легитимен.
— Не, не е. Той е стар познат на майка ти. Нейният любовник отпреди да се запознае с баща ти.
Мартин избухна в смях. Горчив, невесел смях.
— Сега пък това! Ралице, стига си съчинявала истории! Това е нелепо! Преминаваш всякакви граници!
— Не съчинявам нищо. — Гласът ми беше спокоен, но твърд. — Те работят заедно. Тя саботира фирмата ти отвътре, дава му информация, създава проблемите с клиентите и доставчиците. Тя те докара до отчаяние, за да може той да дойде и да купи всичко за жълти стотинки.
Той скочи от стола. Лицето му беше червено от гняв.
— Ти си луда! Чуваш ли се какво говориш? Обвиняваш собствената ми майка, вдовицата на баща ми, че умишлено съсипва сина си? Това е чудовищно! Това е болно!
— Знам как звучи. Но е истина. — Взех телефона си. — Имам доказателство.
Пуснах записа. Кратък, но ясен. Гласът на Виолета изпълни тихата кухня. „…Да, разбира се, че съм сигурна. Той е на ръба… Още малко натиск и ще се съгласи… Парите? Ще ги получиш веднага щом подпише…“
Лицето на Мартин пребледня. Той взе телефона от ръката ми и прослуша записа отново. И отново. Гневът в очите му бавно беше заменен от объркване, а после и от ужас.
— Това… това не може да бъде — заекна той. — Сигурно говори за нещо друго. Сигурно…
— За какво друго, Мартине? За какво подписване говори? За какви пари? Кой е „на ръба“? Ти си на ръба! Ти си напът да подпишеш продажбата на фирмата си!
Той седна тежко на стола, закрил лице с ръце. Светът му се сриваше. Човекът, когото смяташе за свое пристанище, за свой стълб, се оказа предател.
— Не… не искам да вярвам…
— Знам, че е трудно. Но трябва да погледнеш истината в очите. Отвори папката, която е скрита в куфара ѝ. Вътре ще намериш извлеченията на фирмата ти, завещанието на баща ти, всичко. Тя е планирала това от самото начало.
В този момент вратата се отключи. Влезе Виолета, усмихната, носейки плик с пресни кроасани. Усмивката ѝ замръзна, когато видя израженията на лицата ни. Погледът ѝ се спря на телефона в ръката на Мартин. Тя разбра. Веднага разбра, че играта е свършила.
— Какво става? — попита тя, но гласът ѝ трепна.
Мартин вдигна глава. Очите му бяха пълни със сълзи, но и с ледена решителност, каквато не бях виждала у него. Той пусна записа отново, този път силно. Гласът на Виолета отекна из цялата кухня.
Тя не каза нищо. Не се опита да отрече. Просто стоеше там, лицето ѝ се превърна в непроницаема маска. Всичката ѝ престорена топлота и грижовност се изпариха, оставяйки само студената, пресметлива жена, която се криеше отдолу.
— Кой е той, мамо? — попита Мартин с глас, който едва се сдържаше да не се прекърши. — Кой е Симеон?
Тя повдигна брадичка.
— Някой, който е по-умен от баща ти. И от теб.
Думите ѝ бяха като плесница. Жестоки, безпощадни. В тях нямаше и капка разкаяние.
— Ти… ти си съсипала всичко — прошепна Мартин. — Заради пари.
— Заради свобода! — отвърна тя, а гласът ѝ се извиси. — Баща ти ме заключи в златна клетка. Първо с брака си, после с глупавото си завещание. Винаги ме е контролирал! Мислеше, че ще ме контролира и от гроба. Но аз съм по-умна. Винаги съм била.
— Вън. — Думата излезе от устата на Мартин, тиха, но с огромна тежест.
Виолета се изсмя.
— Не можеш да ме изгониш. Забрави ли завещанието? Ако напусна този дом, губиш всичко. Ще останеш с дълговете си, с провалената си фирма, без пукната стотинка.
Тя беше права. Капанът на Стефан беше щракнал. Бяхме в безизходица. Ако тя останеше, щеше да ни унищожи отвътре. Ако я изгонехме, щяхме да бъдем финансово съсипани.
— Грешиш — обадих се аз. Гледах право в нея. — Има и трети вариант. Ще заведем дело. Ще оспорим завещанието на базата на твоите действия. Ще докажем, че си действала с умисъл да навредиш на наследника, което е в разрез с духа на самото завещание. Ще представим записа. Ще призовем Деян като свидетел. Ще разровим миналото ти и връзката ти със Симеон. Може да отнеме време. Може да е грозно. Но накрая, Виолета, ти ще загубиш всичко. И не само парите. Ще загубиш и сина си. Завинаги.
Тя ме гледаше с чиста, неподправена омраза. Знаеше, ‘е съм права. Една съдебна битка щеше да извади наяве всичките ѝ мръсни тайни.
— Махай се от дома ми — каза Мартин отново, този път гласът му беше твърд като камък. — Не ме интересуват парите.
Виолета стоя още миг, сякаш обмисляше следващия си ход. После, без да каже и дума повече, тя се обърна, влезе в хола, събра набързо няколко неща от куфара си в една чанта, взе палтото си и излезе. Вратата се затвори след нея с тихо щракване.
Тишината, която настъпи, беше оглушителна. Мартин все още седеше на стола, втренчен в празната врата. Аз отидох до него и сложих ръка на рамото му. Той я пое и я стисна силно. Не плачеше. Беше отвъд сълзите. Беше в шок от мащаба на предателството.
Бяхме спечелили. Бяхме я прогонили. Но победата имаше горчив вкус. Домът ни беше спасен, но семейството ни беше разбито. А отпред ни чакаше несигурно бъдеще, в което трябваше да се борим с последствията от нейните действия – съдебни дела, финансови загуби и дълбоките рани, които такова предателство оставя в душата на човек. Войната беше свършила, но мирът беше още много, много далеч.