Светлината на флуоресцентните лампи се стичаше по стените на безкрайния коридор, убивайки всяка сянка и всяка илюзия за уют. Виктор крачеше по излъскания до огледален блясък гранитогрес, а стъпките му отекваха в тишината с неприятна, отчетлива яснота. Всеки ден беше един и същ. Осем, понякога десет, дори дванадесет часа, прекарани пред монитора, взирайки се в редове от числа и безкрайни таблици, които съставяха кръвоносната система на корпорацията. Той беше просто една клетка в този огромен организъм, една незабележима частица, чиято работа се приемаше за даденост.
Усилията му бяха като камъни, хвърлени в дълбок кладенец – чуваше се само глухият звук от падането им, но никой не виждаше вълните, които създаваха на повърхността. Колегите му отдавна бяха претръпнали, превърнали се в автомати, които изпълняваха задачи, без да влагат душа. Но Виктор не беше такъв. Той все още вярваше, че усърдието се възнаграждава, че отдадеността бива забелязана. Тази вяра обаче бавно се топеше като пролетен сняг под безмилостното слънце на корпоративната реалност.
Беше натрупал огромен обем работа, беше оптимизирал процеси, които спестяваха на фирмата хиляди всеки месец, беше оставал след работа, за да довърши проекти, които други оставяха наполовина. Но похвала така и не идваше. Повишението, за което мечтаеше, изглеждаше по-далечно от всякога. Вместо това виждаше как други, по-шумни и по-умели в саморекламата, го изпреварваха, обирайки плодовете на неговия труд.
Телефонът на бюрото му иззвъня с остър, режещ звук, който го накара да подскочи. Беше вътрешната линия. Секретарката на шефа. Гласът ѝ беше монотонен и лишен от емоция.
– Господин Симеонов ви вика в кабинета си. Веднага.
Сърцето на Виктор подскочи. Това беше необичайно. Симеонов рядко викаше някого лично, освен ако не ставаше дума за сериозен проблем или… уволнение. Докато вървеше към масивната дъбова врата в края на коридора, в главата му се въртяха хиляди сценарии, всеки по-мрачен от предишния. Може би бяха открили грешка в последния му отчет? Може би проектът, на който разчиташе, се е провалил? Въздухът в дробовете му не достигаше.
Вратата се отвори безшумно и той пристъпи в просторния кабинет. Миришеше на скъпа кожа, полирано дърво и едва доловим аромат на пури. Господин Симеонов седеше зад огромното си бюро, гърбът му беше обърнат към прозореца, от който се разкриваше панорамна гледка към оживения градски център. Той не се обърна веднага. Тишината беше тежка, смазваща. Виктор стоеше прав, без да знае какво да прави с ръцете си, чувствайки се като подсъдим, очакващ присъдата си.
Най-сетне масивният кожен стол бавно се завъртя. Лицето на Симеонов беше непроницаемо, очите му – студени и пресметливи, го изучаваха внимателно, сякаш го претегляха. Той не каза нищо в продължение на минута, която се стори на Виктор като цяла вечност. Накрая посочи с ръка стола срещу бюрото.
– Сядай, Виктор.
Гласът му беше спокоен, но в него се долавяше стоманена нотка. Виктор седна на ръба на стола, гърбът му беше изправен до болка.
Симеонов плъзна по полираната повърхност на бюрото тънка папка от червен картон. Тя спря точно пред Виктор. Изглеждаше съвсем обикновена, но излъчваше някаква зловеща аура.
– Знаеш ли какво е това? – попита Симеонов, без да откъсва поглед от него.
Виктор поклати глава.
– Не, господине.
– Тук – каза шефът му, почуквайки с пръст по папката, – пише всичко за теб.
Стомахът на Виктор се сви на топка. Всичко? Какво означаваше „всичко“? Не само професионалните му досиета, не само оценките на работата му. Усети го с всяка фибра на тялото си. В тази папка имаше нещо повече. Нещо лично. Нещо опасно.
– Работиш усърдно, Виктор. Повече от всеки друг в тази сграда. Мислиш си, че никой не го забелязва, нали? – Симеонов се усмихна леко, но усмивката не достигна до очите му. – Грешиш. Забелязваме всичко. Абсолютно всичко. Наблюдаваме те от много време. Знаем за амбициите ти. Знаем и за проблемите ти. За ипотечния кредит, който те задушава. За болния ти баща. За мечтите на жена ти за по-добър живот. Знаем всяка стотинка, която дължиш, и всяка безсънна нощ, която си прекарал, чудейки се как ще се справиш.
Думите му бяха като ледени иглички, които се забиваха в кожата на Виктор. Чувстваше се гол, изложен на показ. Целият му живот, всичките му страхове и надежди, бяха събрани в тази червена папка. Беше ужасяващо.
– Не разбирам… – промълви той, гласът му беше дрезгав.
– Ще разбереш. – Симеонов се наведе напред, сключвайки ръце върху бюрото. Интензивността на погледа му се усили. – В тази папка има предложение. Не е просто повишение. Това е шанс. Шанс да получиш всичко, за което си мечтал, и то веднага. Пари. Позиция. Уважение. Шанс да решиш всичките си проблеми с едно щракване на пръсти.
Надежда, крехка и плаха, трепна в гърдите на Виктор, но бързо беше смазана от леденото предчувствие за опасност. Имаше уловка. Винаги имаше уловка.
– Какво е предложението? – попита той, опитвайки се гласът му да не трепери.
Симеонов отново се облегна назад.
– Прочети папката. Всичко е вътре. Имаш два избора. Или ще приемеш предложението, или ще трябва да напуснеш… И то не просто фирмата. Ще се погрижа никога повече да не си намериш работа в този бранш. Ще се погрижа всички врати да се затворят пред теб. Ще останеш на улицата, с дълговете си и с болния си баща. Разбираш ли ме?
Заплахата беше толкова директна, толкова брутална, че Виктор усети как му се завива свят. Това не беше просто избор. Това беше ултиматум. Примка, която бавно се затягаше около врата му.
– Това е всичко. Можеш да си вървиш. Искам отговор до утре сутринта. – Симеонов се обърна отново към прозореца, давайки му ясен знак, че разговорът е приключил.
Виктор стана, краката му бяха като от памук. Взе червената папка. Беше лека, но в ръцете му тежеше като олово. Без да каже и дума повече, той се обърна и излезе от кабинета, затваряйки тихо вратата след себе си. Коридорът навън му се стори още по-дълъг и по-студен. Върна се на бюрото си като в транс, седна на стола и дълго гледа папката, без да смее да я отвори. Знаеше, че в момента, в който го направи, животът му ще се промени завинаги. И най-вероятно, не към по-добро.
Глава 2
Ръцете на Виктор трепереха, докато пръстите му напипваха ръба на папката. Колегите му вече си тръгваха, офисът бавно опустяваше, оставяйки го сам с неговия избор и тиктакащия часовник на стената, който отмерваше секундите до крайния срок. Въздухът беше гъст от напрежение. Той си пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да се гмурне в мътни води, и отвори папката.
Първият лист не беше предложение за работа. Беше снимка. Раз grainy, правена отдалеч, но напълно ясна. На нея беше той, Виктор, седнал на пейка в парка преди няколко месеца. До него беше Ралица, съпругата му. Тя плачеше. Той я прегръщаше, лицето му беше измъчено. Спомни си онзи ден до най-малката подробност. Тогава бяха получили отказа от банката за рефинансиране на ипотеката. Чувстваха се в безизходица, смазани от тежестта на финансовите си задължения. Някой ги беше снимал в най-уязвимия им момент.
Сърцето му заби лудо. Прелисти на следващата страница. Банкови извлечения. Неговите, на Ралица. Подчертани с червен маркер бяха всички закъснели плащания, всяко теглене от кредитната карта, всеки превод към клиниката на баща му. Знаеха всичко. Не просто предполагаха, а знаеха с абсолютна точност колко са затънали.
Следваха разпечатки на имейли. Лични имейли. Разговори с брат му, в които се оплакваше от работата и от липсата на перспектива. Разговори с Ралица, пълни с тревоги за бъдещето. Имаше дори копие от медицинския картон на баща му, с подробна информация за състоянието му и прогнозата, която никак не беше добра. Това беше пълно, абсолютно нахлуване в личното му пространство. Беше отвратително, оскърбително. Гневът започна да ври в него, но бързо беше заменен от леден страх. Тези хора не се спираха пред нищо.
Най-накрая, на последната страница, беше самото предложение. Сухо, написано на официален език, но съдържанието му беше умопомрачително. Предлагаха му позицията на изпълнителен директор на новосформирана дъщерна фирма – „Инвест Груп“. Заплатата беше десет пъти по-висока от настоящата му. Като бонус получаваше служебен автомобил от най-висок клас и огромен апартамент в луксозна сграда в престижен квартал, чийто наем щеше да се поема изцяло от компанията. Всичките му лични дългове, включително ипотеката, щяха да бъдат погасени незабавно като „първоначален бонус за подписване“.
Звучеше като сбъдната мечта. Като билет от лотарията. Но Виктор вече не беше наивен. Той препрочете внимателно дребния шрифт. Задълженията му като директор бяха описани мъгляво: „управление на инвестиционни потоци“, „оптимизиране на финансови активи“, „стратегическо развитие на нови пазари“. Кухи фрази, които не означаваха нищо конкретно. Имаше обаче една клауза, която го накара да настръхне. Той щеше да бъде единственият човек с право на подпис. Всички договори, всички транзакции, всички финансови операции щяха да минават през него и да носят неговия подпис. Той щеше да бъде лицето на фирмата. И нейното отговорно лице.
Примката беше очевидна. „Инвест Груп“ беше просто параван. Куха структура, създадена да върши мръсната работа на голямата корпорация. Пране на пари, избягване на данъци, съмнителни сделки – можеше да е всичко. А когато нещата се объркаха, когато властите почукаха на вратата, единственият, който щеше да понесе отговорността, щеше да бъде той. Виктор. Човекът с подписа. Господин Симеонов не му предлагаше шанс, а ролята на изкупителна жертва. Добре платена, но все пак жертва.
Той затвори папката. Главата го болеше. Моралният му компас крещеше „Бягай!“. Съвестта му се бунтуваше срещу тази мръсна сделка. Но от другата страна на везната бяха сълзите на Ралица, тревогата за баща му, унизителното чувство на безсилие пред растящите сметки. Ако откажеше, заплахата на Симеонов беше съвсем реална. Щеше да загуби всичко и да повлече и семейството си със себе си. Ако приемеше, щеше да продаде душата си, да заложи бъдещето си срещу временно спокойствие и лукс. Щеше да живее в постоянен страх, очаквайки кога капанът ще щракне.
Какъвто и избор да направеше, беше загубен. Те го бяха притиснали в ъгъла толкова умело, че нямаше правилен ход. Имаше само лош и по-лош.
Прибра папката в чантата си и напусна офиса. Нощният град го посрещна с хилядите си светлини, но за Виктор всичко изглеждаше сиво и потискащо. Вървеше към дома си, а в главата му отекваха думите на Симеонов, смесвайки се с плача на Ралица от онази снимка. Това не беше просто бизнес предложение. Това беше изнудване, облечено в лъскава опаковка. И той имаше само няколко часа, за да реши дали да я разкъса и да приеме отровното ѝ съдържание.
Глава 3
Вратата на апартамента изскърца леко, когато Виктор я отвори. Посрещна го познатата миризма на домашно приготвена храна и тихата мелодия, която Ралица слушаше, докато готвеше. За момент всичко изглеждаше нормално, като убежище от мръсотията, в която го бяха потопили само преди час. Но спокойствието беше илюзия. Той носеше отровата със себе си, скрита в чантата му.
Ралица се появи от кухнята, избърсвайки ръце в престилката си. Лицето ѝ светна, когато го видя, но усмивката ѝ бързо угасна, щом забеляза изражението му.
– Какво има, Вики? Изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите. Пак ли е имало проблеми в работата?
Тя се приближи и го прегърна. Той вдъхна аромата на косата ѝ и затвори очи, отчаяно искайки да се потопи в този момент, да забрави за червената папка и ултиматума. Но не можеше. Тежестта на тайната вече лягаше между тях.
– Нещо такова. Дълъг ден – излъга той, опитвайки се да звучи убедително.
Тя се отдръпна и го погледна изпитателно. Познаваше го твърде добре.
– Не е само това. Нещо друго те мъчи. Кажи ми.
Какво да ѝ каже? „Скъпа, днес шефът ми предложи да стана бушон в схема за финансови измами, в замяна на което ще ни платят дълговете. Ако откажа, ще остана без работа и ще ни съсипят“? Не можеше. Не можеше да стовари този товар и върху нейните рамене. Не можеше да види страха в очите ѝ. Реши, че трябва да я предпази. Поне засега.
– Просто съм уморен. Шефът ме натовари с нов, много отговорен проект. Голямо напрежение.
Това беше полуистина, но му се стори по-безопасно. Ралица все още изглеждаше неубедена, но не настоя. Тя знаеше, че понякога той се затваряше в себе си, когато беше под напрежение.
– Добре. Хайде, вечерята е почти готова. Направила съм любимата ти мусака.
Седнаха на масата в малката си, уютна кухня. Храната беше вкусна, както винаги, но на Виктор му присядаше на гърлото. Всяка хапка беше горчива. Той слушаше как Ралица разказва за деня си – забавна случка с колежка, плановете им да отидат на планина през уикенда. Всичко звучеше толкова нормално, толкова далеч от реалността, която го очакваше. Чувстваше се като предател, като шпионин в собствения си дом.
– Днес пристигна писмо от банката – каза тя тихо, след като приключиха с вечерята. Тонът ѝ се промени, стана по-сериозен. – Последно напомняне за вноската по кредита.
Ето го. Реалността нахлу отново, без да пита. Виктор кимна, без да я поглежда.
– Знам. Ще се оправя.
– Как? – Гласът ѝ трепна. – Почти нищо не е останало. А трябва да купим и лекарствата на баща ти… Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем от тази дупка, Вики. Работим толкова много, а парите все не стигат.
Тя не се оплакваше. Просто споделяше болката си. Но думите ѝ бяха като сол в раната му. Той беше мъжът в семейството, той трябваше да се грижи за нея, да ѝ осигури спокойствие. А се проваляше. Проваляше се всеки ден.
И тогава, в съзнанието му, се появи образът на предложението. Новият апартамент. Дебелата банкова сметка. Краят на всички финансови тревоги. Изкушението беше силно, почти физическо. Можеше да даде на тази прекрасна жена всичко, което заслужаваше. Можеше да плати най-доброто лечение за баща си. Можеше да сложи край на безсънните нощи. Цената беше висока, но наградата… наградата беше нейният покой. Нейната усмивка.
– Не се притеснявай – каза той, а гласът му прозвуча по-уверено, отколкото се чувстваше. – Мисля, че намерих решение. Онзи проект, за който ти казах… ако се справя добре, ще има много сериозен бонус. Достатъчно, за да покрием всичко.
Лъжата се изплъзна от устните му с изненадваща лекота. Ралица го погледна с искрица надежда в очите.
– Наистина ли? О, Вики, това е прекрасна новина! Знаех си, че ще оценят колко си добър!
Тя го целуна, а целувката ѝ го изгори като жигосване. Той беше купил нейната надежда с лъжа. Беше започнал да гради стена между тях.
По-късно през нощта, Виктор лежеше буден в леглото, заслушан в равномерното дишане на Ралица до себе си. Лунната светлина се процеждаше през щорите, хвърляйки призрачни ивици по стената. Той стана тихо и отиде в хола. Извади папката от чантата и отново я разгледа на слабата светлина на нощната лампа. Снимката. Банковите извлечения. Договорът.
Това беше пътят към ада, постлан с добри намерения. Искаше да защити семейството си, но за да го направи, трябваше да се превърне в престъпник. Трябваше да излъже най-близкия си човек. Трябваше да заложи свободата си.
Телефонът му извибрира на масата. Кратко съобщение. Беше от Симеонов.
„Часовникът тиктака.“
Нямаше повече време за колебание. Призори трябваше да вземе решение. Виктор погледна към спящата си съпруга, после към червената папка в ръцете си. Изборът беше направен. Не от него. Животът го беше направил вместо него. Той щеше да приеме. Щеше да влезе в клетката, надявайки се някой ден да намери начин да излезе от нея.
Глава 4
На следващата сутрин въздухът в кабинета на Симеонов беше още по-студен и разреден. Виктор стоеше пред бюрото, този път по-уверен, но това беше фасада, зад която се криеше леден страх. Той подаде папката на шефа си.
– Приемам.
Симеонов не показа никаква изненада. Сякаш никога не се е съмнявал в отговора му. Той взе папката, отвори едно чекмедже и я пусна вътре. Чекмеджето се затвори с тихо, но окончателно щракване, сякаш запечатваше съдбата на Виктор.
– Знаех си, че си разумен човек. – Симеонов стана и заобиколи бюрото, приближавайки се до него. Сложи ръка на рамото му, жест, който трябваше да изглежда бащински, но се усещаше като ръката на надзирател. – Добре дошъл на борда, Виктор. От днес започва новият ти живот.
Трансформацията беше мълниеносна и брутална. Още същия ден личните му вещи от старото бюро бяха събрани в кашон. Беше отведен до друг етаж, до лъскав ъглов кабинет с панорамни прозорци, много по-голям дори от този на Симеонов. На бюрото от тъмно дърво вече стоеше табелка с неговото име и новата му длъжност: „Изпълнителен директор“. На паркинга го чакаше чисто нов, черен седан с кожен салон, който все още миришеше на фабрика. Ключовете и документите му бяха връчени в елегантен плик, заедно с корпоративна кредитна карта без лимит и ключове от апартамента, за който му бяха говорили.
Виктор се чувстваше като герой във филм, но не можеше да се отърси от усещането, че сценарият е написан от някой друг и той просто играе роля, без да знае какъв ще е финалът.
През следващите няколко дни той беше затрупан с документи. Договори, пълномощни, банкови форми. Подписваше лист след лист, без да има време или възможност да вникне в съдържанието им. Адвокатът на компанията, слаб, мълчалив мъж с очила с дебели рамки на име Стоян, му обясняваше всичко с бързи, заучени фрази, които замъгляваха същността, вместо да я изясняват. Виктор усещаше, че всяка негова сигнатура го оплита все по-дълбоко в невидима мрежа.
Новият му „екип“ се състоеше от трима души – млада, атрактивна секретарка на име Ася, която отговаряше на обажданията, но сякаш не знаеше нищо за дейността на фирмата, и двама счетоводители, които работеха в отделна стая и рядко говореха. Всички те се държаха с него с почтително, но дистанцирано уважение. Бяха просто декор. Статисти в неговата пиеса. Истинската работа се вършеше някъде другаде.
Една вечер, докато се прибираше с новата си кола, той видя в огледалото за обратно виждане Павел, негов бивш колега от стария отдел. Павел стоеше на тротоара пред сградата и го гледаше с нескрита завист и недоумение. Виктор знаеше какво си мисли. Всички в старата фирма говореха. Как е възможно скромният, тих Виктор изведнъж да се изстреля на върха? Слуховете сигурно бяха всякакви. Тази нездрава слава беше част от цената.
Когато съобщи на Ралица за „повишението“, тя беше на седмото небе. Плака от радост, прегръщаше го и не спираше да повтаря колко се гордее с него. Отидоха да видят новия апартамент. Беше огромен, светъл, с дизайнерски мебели и гледка, от която ти секваше дъхът. Ралица обикаляше от стая в стая като дете в магазин за бонбони, планирайки къде ще сложат цветята, какви пердета ще изберат.
– Най-после, Вики! Най-после ще живеем нормално! Без да треперим за всяка стотинка! – каза тя, а в очите ѝ имаше сълзи.
Виктор се усмихна, но усмивката му беше куха. Той виждаше не лукса, а златната клетка. Всяка скъпа вещ в този апартамент беше купена с парченце от неговата душа. Вечерта, когато ѝ показа банковото извлечение, на което се виждаше, че ипотеката им е изцяло погасена, тя не можа да повярва. Гледаше листа хартия в продължение на минути, сякаш очакваше числата да изчезнат. После го прегърна толкова силно, че той едва си пое дъх.
– Ти си моят герой! – прошепна тя.
Думата „герой“ проехтя в съзнанието му с жестока ирония. Той беше всичко друго, но не и герой. Беше страхливец, който беше избрал лесния път. Беше измамник.
Започна да подписва документи за парични преводи. Огромни суми се движеха от една сметка в друга, през офшорни зони с екзотични имена. Виктор се опита да проследи пътя на парите, но беше невъзможно. Схемата беше сложна, умишлено заплетена, създадена от експерти. Той беше просто последната инстанция, човекът, чието име легализираше всичко.
Един ден Симеонов влезе в кабинета му без предупреждение. Разгледа го с одобрителен поглед.
– Свикваш с новата позиция, виждам. Костюмът ти отива.
– Какво точно правим тук? – попита Виктор, неспособен повече да сдържа въпроса, който го измъчваше. – Каква е дейността на „Инвест Груп“?
Симеонов се засмя.
– Твоята работа е да подписваш, Виктор. Не да задаваш въпроси. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. Просто се наслаждавай на новия си живот и си върши работата. Ние се грижим за всичко останало.
Той остави на бюрото му папка с документи за нова транзакция. Сумата беше седемцифрена.
– Подпиши това. Спешно е.
Виктор погледна сумата, после погледна Симеонов. В очите на шефа му нямаше и следа от колебание. Това беше просто бизнес. Мръсен, безскрупулен, но бизнес. С трепереща ръка Виктор взе писалката и постави подписа си. С всеки такъв подпис той затъваше все по-дълбоко. Вече нямаше връщане назад. Беше преминал границата и сега можеше само да върви напред, в мрака, без да знае къде свършва пътят.
Глава 5
Първият уикенд в новия апартамент трябваше да бъде празненство, но за Виктор се усещаше като дебют на сцена, на която не искаше да играе. Ралица беше поканила на вечеря по-малката му сестра, Десислава. Деси, както я наричаха всички, беше неговата гордост. Учеше право в университета, беше в последната си година и беше най-умният и проницателен човек, когото познаваше. И точно затова Виктор се страхуваше от тази вечеря.
Десислава пристигна, носейки бутилка вино и широка усмивка. Прегърна силно брат си, а после огледа апартамента с възхищение, но и с лека нотка на подозрение в погледа.
– Леле, батко! Ударил си джакпота! Как стана това толкова бързо? Миналия месец се чудеше как да свържете двата края, а сега живееш в палат.
– Дълга история. Нов проект, нова позиция… Нали знаеш, понякога късметът просто работи – опита се да се измъкне Виктор.
– Късметът обикновено помага на подготвените. Браво на теб! – каза тя, но очите ѝ продължаваха да го изучават.
Седнаха на масата. Ралица, сияеща от щастие, не спираше да разказва за новите възможности, които се откриваха пред тях. Говореше за пътувания, за нова кола за нея, за това как най-после ще могат да си позволят най-добрите лекари за баща им. Виктор се усмихваше и кимаше, но се чувстваше като натрапник на собственото си семейно събиране.
– И каква точно е тази нова фирма, „Инвест Груп“? – попита Десислава небрежно, докато си сипваше салата. Въпросът прозвуча невинно, но Виктор знаеше, че не е. Това беше началото на разпита.
– Дъщерна фирма на старата. Занимава се с инвестиции – отговори той, стараейки се да бъде максимално лаконичен.
– Интересно. Каква е юридическата ѝ форма? Акционерно дружество, дружество с ограничена отговорност?
Въпросът го свари неподготвен. Той се замисли за момент. Беше подписвал толкова много документи, но не беше обърнал внимание на този детайл.
– Мисля, че е ООД – каза той неуверено.
Десислава повдигна вежди.
– Мислиш? Батко, ти си изпълнителен директор, би трябвало да знаеш тези неща. Не си ли чел учредителния акт?
– Разбира се, че съм го чел. Просто имаше много документация наведнъж. Всичко е изрядно, не се притеснявай. – Виктор се опита да смени темата. – Как върви университета? Скоро се дипломираш, нали?
– Добре върви. Точно сега учим за отговорността на управителя при търговски дружества. Много интересни казуси има. Знаеш ли, че при определени обстоятелства управителят носи лична имуществена отговорност, ако действията му са довели до щети за дружеството или за трети лица? Дори може да носи и наказателна отговорност, ако се докаже умисъл.
Думите ѝ бяха като удари с камшик. Тя не го казваше директно, но посланието беше кристално ясно. Тя го предупреждаваше.
Ралица усети напрежението.
– Деси, стига с тези юридически термини. Развали ни вечерята. Радвай се за брат си!
– Аз се радвам. Просто се интересувам – отговори Десислава, но не откъсваше поглед от Виктор. – Просто искам да се уверя, че брат ми е наясно с всички отговорности, които е поел. Понякога в големите корпорации използват хора като теб, батко. Поставят ги начело, дават им пари и коли, а всъщност ги превръщат в параван за своите далавери. И когато балонът се спука, те се измъкват чисти, а човекът с подписа отива в затвора.
Тишината, която настъпи, беше оглушителна. Ралица гледаше ту единия, ту другия, без да разбира какво се случва. Виктор усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Сестра му беше описала неговата ситуация с плашеща точност.
– Десислава, престани! – каза той по-остро, отколкото възнамеряваше. – Нямаш представа за какво говориш. Това е напълно законна позиция, огромна възможност за мен. Не мислиш ли, че съм достатъчно умен, за да преценя нещата? Обидно е да ме смяташ за такъв глупак!
Той стана от масата.
– Извинете ме. Трябва да се обадя по работа.
Отиде на терасата и затвори плъзгащата се врата след себе си. Студеният нощен въздух опари лицето му, но не можа да охлади гнева и страха, които бушуваха в него. Тя беше права. Беше права за всичко. Той беше точно това – параван. Глупак, заслепен от парите и притиснат от обстоятелствата.
След няколко минути Десислава излезе при него.
– Не исках да те обидя, батко. Просто се тревожа за теб. Всичко това… стана твърде бързо, твърде лесно. А в живота лесните неща почти винаги излизат скъпо.
– Оценявам загрижеността ти, но се справям. – Гласът му беше леден.
– Наистина ли? Тогава ме погледни в очите и ми кажи, че знаеш какво точно подписваш всеки ден. Кажи ми, че спиш спокойно нощем.
Той не можа. Не можа да я погледне, не можа да излъже отново. Просто стоеше, взирайки се в светлините на града, които изглеждаха като хиляди обвиняващи го очи.
– Просто ме остави на мира, Деси. Моля те. Аз знам какво правя. – Това беше най-слабата лъжа от всички, които беше изричал досега.
Тя въздъхна и се прибра вътре. Вечерята беше провалена. Скоро след това Десислава си тръгна, извинявайки се, че има да учи за изпит. Раздялата им беше хладна и неловка.
Когато останаха сами с Ралица, тя го попита:
– Какво беше всичко това? Защо Десислава се държа така?
– Не знам. Сигурно е стресирана от изпитите. Или просто ми завижда – отговори той, знаейки колко грозно звучи това.
Но семето на съмнението вече беше посято. Не само в неговия ум, но и в този на Ралица. Доверието, което беше основата на тяхната връзка, започваше да се пропуква. Златната клетка ставаше все по-тясна.
Глава 6
Животът в лукс се оказа странно и объркващо преживяване. Ралица се потопи в него с ентусиазъм. Започна да обзавежда апартамента, купувайки скъпи мебели и произведения на изкуството, които преди можеха да видят само на витрина. Смени целия си гардероб, започна да посещава козметични салони и фитнес зали, за които преди само беше чела в списанията. Виктор ѝ даде корпоративната кредитна карта и ѝ каза да не се притеснява за нищо. Искаше да я види щастлива. И за известно време тя наистина беше. Смехът ѝ отново изпълваше дните им, тревогата беше изчезнала от лицето ѝ.
Но парите не можеха да запълнят празнината, която тайната на Виктор създаваше между тях. Той ставаше все по-мрачен и дистанциран. Прекарваше дълги часове в „офиса“, а когато се прибираше, беше изтощен и раздразнителен. Често телефонът му звънеше късно вечер и той излизаше на терасата, за да проведе тихи, напрегнати разговори. Спря да споделя с нея. На въпросите ѝ отговаряше с недомлъвки.
Ралица усещаше промяната. Луксозният апартамент започна да ѝ се струва празен и студен. Скъпите дрехи не можеха да я стоплят. Липсваше ѝ старият Виктор – онзи, с когото можеха да си говорят с часове, да споделят страховете и мечтите си, дори когато нямаха пукната пара. Сега имаха всичко, но губеха най-важното – връзката помежду си. Чувстваше се самотна.
Един следобед, докато пазаруваше в един от новите, луксозни молове, тя случайно срещна Мартин. Мартин беше нейната голяма любов от студентските години. Връзката им беше бурна, страстна, но и разрушителна. Бяха се разделили преди години, не съвсем по най-добрия начин. Той я беше наранил, но част от нея никога не го беше забравила напълно.
– Ралица? Не мога да повярвам! Това наистина ли си ти? – Гласът му я накара да замръзне на място.
Тя се обърна. Той изглеждаше по-възрастен, но все така привлекателен. Усмивката му беше все същата – леко нахална, но обезоръжаваща.
– Мартин. Здравей. Каква изненада.
Разговориха се. Оказа се, че той е собственик на малка, но успешна рекламна агенция. Размениха си телефоните, просто от учтивост. Или поне така си каза Ралица.
Няколко дни по-късно той ѝ се обади. Покани я на кафе. Тя се поколеба, но само за миг. Самотата надделя. Виктор беше на поредната „спешна делова среща“. Тя прие.
Срещата беше приятна. Говориха за миналото, за настоящето. Мартин беше очарователен. Изслушваше я с внимание, правеше ѝ комплименти. Караше я да се чувства забелязана, желана. Нещо, което отдавна не беше усещала от Виктор.
– Изглеждаш страхотно, Рали. Но има нещо тъжно в очите ти. Всичко наред ли е?
Тя почти се поддаде на изкушението да сподели. Да разкаже за внезапното забогатяване, за промяната във Виктор, за стената, която растеше между тях. Но се спря. Това би било предателство.
– Всичко е наред. Просто съм малко уморена – излъга тя.
Срещите им зачестиха. Кафе, обяд. Бяха невинни, приятелски. Но Ралица знаеше, че преминава граница. Не казваше на Виктор за тях. Това беше нейната малка тайна, нейното бягство от студената реалност на новия ѝ живот. Мартин ѝ даваше вниманието, от което се нуждаеше. А тя се пристрастяваше към него.
Междувременно, Виктор затъваше все по-дълбоко. Един ден Симеонов го повика в кабинета си. Но този път не бяха сами. На един от кожените дивани седеше мъж, който Виктор никога не беше виждал. Беше по-възрастен, около шейсетте, облечен в безупречен сив костюм. Излъчваше аура на студена, безмилостна власт, която караше дори Симеонов да изглежда като подчинен.
– Виктор, запознай се с господин Драганов – каза Симеонов с тон, в който се долавяше нервност. – Господин Драганов е основният партньор в нашия… консорциум.
Драганов не стана. Той просто огледа Виктор от главата до петите с пронизващите си сини очи. Погледът му беше толкова студен, че Виктор настръхна.
– Значи това е момчето, на което сме поверили милионите си – каза Драганов с равен, лишен от емоции глас. – Изглеждаш ми притеснен.
– Просто… мащабите са големи – успя да отрони Виктор.
– Мащабите ще станат още по-големи. – Драганов посочи към папка на масата пред себе си. Беше много по-дебела от първата, която Виктор беше видял. – Имаме нова сделка. Придобиваме няколко завода в тежко състояние. Ще ги преструктурираме.
Виктор знаеше какво означава „преструктуриране“ на техния език. Ще източат активите, ще уволнят работниците и ще оставят само една куха обвивка, която да обявят във фалит. А парите щяха да потънат в сметките на „Инвест Груп“ и оттам да изчезнат в офшорни зони.
– Твоят подпис е нужен тук, тук и тук. – Драганов отвори папката и посочи празните полета.
Този път Виктор се поколеба. Това беше различно. Досега ставаше дума само за пари. Сега ставаше дума за съдбата на стотици хора, които щяха да останат без работа.
– Не мога ли първо да се запозная с документите?
Драганов се усмихна студено.
– Ти не си тук, за да четеш, момчето ми. Ти си тук, за да подписваш. Симеонов не ти ли обясни правилата на играта?
Симеонов стоеше отстрани, пребледнял, без да казва нищо. Беше ясно кой е истинският шеф.
– Подпиши. – Гласът на Драганов беше тих, но в него се криеше заплаха, която караше кръвта да замръзне.
Виктор погледна към Симеонов, търсейки подкрепа, но не намери такава. Погледна към документите. Знаеше, че подписвайки, става съучастник не просто в финансова измама, а в унищожаването на човешки животи. Но знаеше също, че няма избор. Те го държаха здраво. Снимките, извлеченията, заплахите – всичко беше още в сила. Той беше в капан.
С ръка, която едва го слушаше, той взе писалката и подписа.
– Добре. Сега можеш да си вървиш – каза Драганов, без дори да поглежда подписаните документи. Той вече гледаше през прозореца, сякаш Виктор не съществуваше.
Виктор излезе от кабинета, чувствайки се омерзен. Беше продал не само своята душа, но и частица от душите на стотици непознати. Когато се прибра онази вечер, Ралица го посрещна, ухаеща на скъп парфюм. Беше облечена в нова рокля.
– Къде беше? – попита той, по-рязко от обикновено.
– С една приятелка, на кафе – отговори тя, без да го поглежда в очите.
И в този момент, в тази размяна на лъжи, Виктор осъзна, че и двамата водят скрити животи. Богатството, което трябваше да ги сближи, ги беше превърнало в непознати, живеещи под един покрив. Всеки със своите мръсни тайни.
Глава 7
Примката около Виктор се затягаше бавно, но сигурно. Той вече не беше наивният служител, а напълно осъзнат участник в престъпна схема. Страхът се беше превърнал в негов постоянен спътник, сянка, от която не можеше да избяга дори в луксозния си апартамент. Започна да страда от безсъние. Прекарваше нощите, взирайки се в тавана, докато в главата му се въртяха суми, клаузи от договори и леденият поглед на Драганов.
Павел, бившият му колега, не беше спрял да го наблюдава. Завистта му се беше превърнала в мания. Той не можеше да приеме, че Виктор, когото смяташе за посредствен и лишен от амбиция, го е изпреварил по такъв грандиозен начин. Започна да души наоколо, да задава въпроси, да се опитва да сглоби пъзела. Разговаряше с бивши колеги, опитваше се да разбере нещо повече за „Инвест Груп“. Фирмата беше като призрак – имаше лъскав офис и голям уставен капитал, но нямаше реална дейност, нямаше клиенти, нямаше продукти. Това само засили подозренията му.
Един ден Павел успя да се добере до копие от един от договорите, които Виктор беше подписал. Беше договор за консултантски услуги на стойност половин милион, сключен с офшорна фирма, регистрирана на Каймановите острови. Павел не беше финансов гений, но веднага разбра, че това е класическа схема за източване на пари. Той се усмихна злорадо. Беше намерил слабото място на Виктор. Сега трябваше само да реши как да използва тази информация – дали да го изнудва, или да го предаде на Симеонов, надявайки се да заеме мястото му.
В същото време, тайните срещи на Ралица с Мартин продължаваха. Това, което започна като невинно кафе, бавно прерастваше в нещо по-дълбоко и по-опасно. Мартин беше всичко, което Виктор вече не беше – внимателен, забавен, присъстващ. Той я караше да се чувства жива. Един следобед, след особено приятен обяд, докато се разхождаха в парка, той спря и я хвана за ръцете.
– Рали, не мога повече да се преструвам, че това е просто приятелство. Все още имам чувства към теб. Знам, че си омъжена, но виждам, че не си щастлива. Дай ми шанс да ти покажа, че може да бъде различно.
Сърцето ѝ заби лудо. Трябваше да го спре, да каже „не“, да си тръгне. Но не го направи. Вместо това, тя се наведе и го целуна. Целувката беше кратка, но в нея се съдържаше цялата ѝ самота, цялото ѝ разочарование и копнеж по нещо истинско. Веднага след това я заля вълна от вина. Тя се отдръпна, промърмори извинение и избяга. Но линията беше премината. Изневярата, макар и само за миг, вече беше факт.
Виктор не подозираше нищо. Той беше твърде погълнат от собствените си проблеми. Един ден в офиса му влезе куриер и му връчи дебел плик. Беше призовка. Един от доставчиците на заводите, които бяха „преструктурирали“, ги съдеше за неплатени фактури на огромна стойност. Името на ответника, изписано с големи букви, беше неговото. Виктор, като управител и единствено отговорно лице на „Инвест Груп“.
Той усети как подът се люлее под краката му. Първата пукнатина в лъскавата фасада се беше появила. Веднага се обади на Симеонов.
– Получих призовка! Съдят ни!
– Успокой се – отговори Симеонов с досада в гласа. – Това е нищо. Просто дребен кредитор, който си търси своето. Нашите адвокати ще се погрижат. Игнорирай го.
Но Виктор не можеше да го игнорира. Това беше първият официален документ, който го свързваше с престъпление. Сега името му фигурираше в съдебните регистри. Вече не беше анонимен подпис, а конкретен човек, който щеше да трябва да отговаря пред закона.
Паниката започна да го завладява. Той осъзна, че няма на кого да се довери. Симеонов и Драганов щяха да го пожертват без да им мигне окото. Ралица беше твърде далеч, в нейния нов свят, и той не искаше да я въвлича. И тогава се сети за единствения човек, който може би можеше да му помогне. Сестра му. Десислава.
Трябваше да преглътне гордостта си. Трябваше да признае, че тя е била права. Трябваше да я помоли за помощ.
Същата вечер той отиде до квартирата ѝ близо до университета. Тя отвори вратата и го погледна изненадано. Не се бяха виждали от онази катастрофална вечеря.
– Батко? Какво правиш тук?
– Трябва да говоря с теб, Деси. – Гласът му трепереше. – Ти беше права. За всичко. Затънал съм до уши и не знам какво да правя.
Той ѝ показа призовката. Десислава я прочете внимателно, лицето ѝ ставаше все по-сериозно с всяка дума. Когато свърши, тя вдигна поглед към него. В очите ѝ нямаше упрек, само дълбока загриженост.
– Влез – каза тя тихо. – И ми разкажи всичко. От самото начало.
Глава 8
В малката, претрупана с книги студентска квартира, Виктор разказа всичко. Започна от деня, в който Симеонов го повика, за червената папка, за заплахите и изнудването. Разказа за „Инвест Груп“, за неясните транзакции, за ледения поглед на Драганов и за документите за заводите, които беше подписал, без да чете. Изля цялата мръсотия, целия страх и вина, които беше таил в себе си през последните месеци. Не спести нищо.
Десислава го слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Лицето ѝ беше бледо, но съсредоточено. Когато той свърши, в стаята настъпи тежка тишина, нарушавана само от шума на хладилника.
– Батко, това е по-лошо, отколкото си представях – каза тя накрая, а гласът ѝ беше спокоен, но твърд. – Това не е просто финансова злоупотреба. Това е организирана престъпна група. А ти си тяхното парадно лице, тяхната изкупителна жертва.
– Знам. – Думата прозвуча жалко и кухо. – Какво да правя? Ако отида в полицията, те ще съсипят не само мен, но и вас. Драганов… той ме плаши, Деси. Мисля, че е способен на всичко.
– Полицията е последната стъпка. Първо трябва да разберем колко дълбоко си затънал и дали има някакъв начин да се измъкнеш или поне да смекчиш удара. Трябват ми документи. Всичко, до което можеш да се добереш. Учредителни актове, договори, банкови извлечения, всичко, което си подписвал. Можеш ли да изнесеш копия?
– Опасно е. Наблюдават ме. Но ще опитам.
– Трябва. Това е единственият ни шанс. – Десислава вече мислеше като юрист, а не като уплашена по-малка сестра. Умът ѝ работеше бързо, анализирайки ситуацията. – Те са те избрали, защото си бил отчаян и си имал чисто досие. Мислели са, че си лесен за манипулиране. Но са направили една грешка. Подценили са те. И са подценили факта, че имаш сестра, която учи право.
В гласа ѝ се появи стоманена нотка, която вдъхна на Виктор искра надежда за пръв път от месеци. Може би не всичко беше загубено. Може би имаше път навън от този лабиринт.
Докато Виктор търсеше спасение, бракът му се разпадаше. Вината разяждаше Ралица. Целувката с Мартин беше отключила нещо в нея. Тя осъзна, че не може повече да живее в лъжа – нито в лъжата, която представляваше новият ѝ живот с Виктор, нито в лъжата на тайната ѝ връзка с Мартин. Трябваше да се изправи срещу истината.
Една вечер, когато Виктор се прибра по-късно от обикновено, измъчен и разсеян, тя го посрещна в хола. Беше изключила телевизора. В ръцете си държеше чаша вино, но не пиеше от нея.
– Трябва да говорим – каза тя тихо.
Виктор въздъхна. Очакваше поредния разговор за неговото отсъствие, за това, че не ѝ обръща внимание.
– Рали, не сега. Имах ужасен ден.
– Не, точно сега. – Гласът ѝ беше настоятелен. – Не можем повече така, Виктор. Какво се случва с нас? Какво се случва с теб? Ти не си същият човек. Парите те промениха. Или може би не са парите, а начинът, по който ги изкарваш.
– Какво се опитваш да кажеш? – попита той предпазливо.
– Искам да ми кажеш истината. Цялата истина. За тази работа, за „Инвест Груп“, за всичко. Защото усещам, че е нещо мръсно. Усещам го с кожата си. И тази мръсотия се просмуква в дома ни, в леглото ни, между нас.
Виктор искаше да ѝ каже. Отчаяно искаше да сподели товара си с нея, да потърси утеха. Но страхът го спря. Страхът, че ако ѝ каже, ще я изложи на опасност. Страхът, че тя ще го погледне с отвращение.
– Няма нищо мръсно. Това е просто бизнес. Сложен и напрегнат, но законен. Ти не разбираш тези неща.
Това беше най-лошият възможен отговор. С тези думи той я омаловажи, отблъсна я, затръшна вратата пред последната ѝ протегната ръка.
Лицето на Ралица се вкамени.
– Добре. Щом не искаш да ми кажеш, добре.
Тя не му разказа за Мартин. Какъв беше смисълът? Неговият отказ да бъде честен с нея ѝ даде несъзнателно оправдание за собствената ѝ нечестност. Разговорът приключи, но пропастта между тях стана непреодолима.
На следващия ден Виктор започна да действа. Под претекст, че му трябват за текущ анализ, той поиска от секретарката си копия от ключови документи. Използваше обедната почивка, когато повечето хора ги нямаше, за да снима с телефона си файлове от компютъра. Всяка минута беше риск. Сърцето му биеше до пръсване всеки път, когато някой минаваше покрай кабинета му. Успя да събере значително количество информация – договори, банкови нареждания, имейли между Симеонов и адвокатите. Вечерта занесе всичко на Десислава.
Тя се зае за работа. Разпростря документите по пода на квартирата си и започна да ги изучава, подчертавайки, водейки си бележки. Работеше цяла нощ, подхранвана от кафе и притеснение за брат си. Към сутринта тя имаше по-ясна картина.
– Схемата е гениална в своята простота – каза му тя, когато се видяха отново. Очите ѝ бяха зачервени от умора, но блестяха от интелектуална възбуда. – Използват фирмата ти като „пералня“. Купуват закъсали предприятия с пари с неясен произход, прехвърлят активите им към други, „чисти“ фирми от консорциума на Драганов, а задълженията остават в „Инвест Груп“. След това обявяват фирмата ти във фалит. Всички кредитори губят, а ти, като управител, ще бъдеш обвинен в умишлен банкрут. Присъдата за това е сериозна.
– Значи няма изход?
– Има. Но е рискован. – Тя посочи един от документите. – Тук. Намерих нещо. Едно от пълномощните, които си подписал. С него даваш права на адвокат Стоян да те представлява пред банките. Но в бързината са допуснали грешка. Пропуснали са една клауза, която ограничава неговите правомощия при сделки над определена сума. А той е извършил няколко такива транзакции. Това прави тези транзакции невалидни. Или поне оспорими. Това е малка пролука, но е пролука. Можем да я използваме, за да покажем, че и ти си бил манипулиран и че не си контролирал напълно процеса.
– И какво правим сега?
– Сега трябва да намерим истински адвокат. Някой, на когото можем да се доверим. Не можем да водим тази битка сами. Аз съм само студентка. Знам накъде да гледам, но нямам опита. Ще попитам един от моите професори. Той има връзки. Но ще ни трябват пари. Добрите адвокати по търговско право струват скъпо.
Иронията беше жестока. Виктор беше заобиколен от пари, но не можеше да използва и стотинка от тях. Всичко беше под контрола на Симеонов и Драганов. Той имаше само личните си спестявания, които бяха нищожни.
– Ще намеря начин – каза Виктор решително.
Той се прибра у дома, за да говори с Ралица. Трябваше да ѝ каже поне част от истината, за да я помоли за помощ. Трябваше им достъп до общите им сметки, до бижутата ѝ, до всичко, което можеха да продадат.
Когато влезе в апартамента, я завари да събира дрехи в куфар.
– Какво правиш? – попита той, а сърцето му замря.
– Напускам те, Виктор. – Гласът ѝ беше спокоен, но окончателен. – Не мога повече да живея в тази лъжа. Отивам да живея при родителите си за известно време. Трябва да помисля.
– Ралица, недей! Моля те, точно сега не! Трябваш ми!
– Трябваше ти, когато можеше да бъдеш честен с мен. Сега е твърде късно.
Тя затвори куфара, взе чантата си и тръгна към вратата, без да го погледне.
– Чакай! – извика той. – Има нещо, което трябва да знаеш.
Но вратата се затвори след нея. Виктор остана сам в огромния, луксозен апартамент, който изведнъж му се стори по-студен и по-празен от всякога. В един ден той беше намерил пролука към спасението, но беше загубил жената, заради която беше направил всичко това.
Глава 9
Самотата беше оглушителна. Всеки ъгъл на апартамента крещеше за отсъствието на Ралица. Нейният парфюм все още се усещаше леко във въздуха, една от книгите ѝ стоеше отворена на нощното шкафче. Виктор обикаляше стаите като дух, измъчван от спомени и съжаление. Опитваше се да ѝ се обади десетки пъти, но тя не вдигаше. Накрая му изпрати кратко съобщение: „Имам нужда от време. Не ме търси.“
Ударът беше съкрушителен, но той нямаше време да се отдаде на отчаянието. Часовникът тиктакаше. Десислава го беше свързала с адвокат Ангелов, бивш прокурор и неин университетски преподавател, човек с безупречна репутация и остър ум. Срещнаха се тайно в малка кантора в покрайнините на града.
Адвокат Ангелов беше възрастен мъж със сива коса и проницателни очи, които сякаш виждаха право през теб. Той изслуша историята на Виктор и прегледа документите, които Десислава беше подредила, без да каже и дума. Мълчанието му беше по-страшно от всякакви викове.
– Момче, ти си стъпил много надълбоко в блатото – каза той накрая, сваляйки очилата си. – Тези хора, Драганов и Симеонов, са играчи от висшата лига. Не оставят следи. Използвали са те перфектно. Всички документи са оформени така, че цялата отговорност да пада върху теб.
– Значи няма надежда? – попита Виктор, а гласът му беше едва доловим.
– Не казах това. Казах, че са перфектни, но никой не е безгрешен. Сестра ти е открила нещо важно с онова пълномощно. Това е нашата отправна точка. Но няма да е достатъчно. За да имаме шанс в съда, или по-скоро, за да стигнем до споразумение, което да те спаси от затвора, ни трябват повече доказателства. Трябват ни доказателства, които да свързват директно Симеонов и особено Драганов със заповедите, които си изпълнявал. Трябва ни запис, имейл, свидетел. Нещо, което да покаже, че ти си бил просто инструмент, а не мозъкът на операцията.
– Как да го направя? Те са много внимателни.
– Ще трябва да станеш по-умен от тях. Ще се върнеш в офиса и ще се държиш все едно нищо не се е случило. Ще продължиш да подписваш, да се усмихваш. Ще ги накараш да ти повярват, че все още си тяхната марионетка. А през това време ще търсиш. Всяка тяхна грешка, всяка непредпазлива дума. Ще трябва да рискуваш.
Задачата изглеждаше невъзможна. Виктор трябваше да играе двойна игра срещу професионалисти в лъжата и манипулацията. Но това беше единственият му път.
Той се върна в „Инвест Груп“ с маска на спокойствие на лицето. Извини се на Симеонов за паниката си около призовката, казвайки, че се е притеснил излишно. Симеонов го изгледа подозрително, но изглежда прие обяснението. Животът в златната клетка продължи, но сега Виктор беше активен участник, а не пасивна жертва.
Той започна да оставя диктофон, скрит в джоба си, по време на срещите със Симеонов. Но шефът му беше предпазлив, никога не казваше нищо инкриминиращо. Говореше с недомлъвки, с кодови думи. Виктор се опита да получи достъп до сървърите на компанията, надявайки се да намери имейли, но всичко беше криптирано на много високо ниво.
Дните се превръщаха в седмици. Напрежението го съсипваше. Той отслабна, под очите му се появиха тъмни кръгове. Всяка сутрин отиваше на работа с ужас и всяка вечер се прибираше в празния апартамент с чувство за провал.
Един ден, докато ровеше из един стар архив в складовото помещение, търсейки нещо, каквото и да е, той се натъкна на кашон, надписан с името на бивша секретарка, която беше напуснала малко след неговото идване. От любопитство го отвори. Вътре имаше стари канцеларски материали, но и няколко тефтера. Виктор започна да ги прелиства. Повечето бяха безинтересни записки от срещи. Но в единия от тях, на последната страница, имаше нещо, написано с бърз, нервен почерк. Беше списък с имена и срещу тях – суми. Името на Драганов беше там, както и имената на няколко високопоставени политици и магистрати. А най-отгоре беше написано: „Разпределение на печалбата – проект ‘Залез'“.
Виктор усети как го облива студена пот. „Залез“ беше кодовото име на операцията със заводите. Това беше липсващото звено. Доказателство, че не става дума просто за бизнес, а за корупционна схема на най-високо ниво, в която Драганов не само е участвал, а е бил разпределител на плячката. Бившата секретарка, уплашена от това, което е видяла, вероятно го е записала и после е напуснала, без да смее да каже на никого.
Той внимателно откъсна листа, сгъна го и го прибра във вътрешния си джоб. Това беше бомба. Но беше и изключително опасно. Ако Драганов разбереше, че този списък е у него, животът му нямаше да струва и пукната пара.
В същото време, Павел, бившият му колега, беше решил как да действа. Вместо да отиде при Симеонов, той реши да опита да изнудва директно Виктор. Смяташе, че уплашеният новобогаташ ще му плати солидна сума, за да мълчи. Една вечер той го причака на паркинга пред сградата.
– Здравей, Викторе. Живееш добре, а? – каза Павел с мазна усмивка. – Коли, апартаменти… Сигурно си много ценен кадър.
– Какво искаш, Павел?
– О, нищо особено. Просто си мислех, че може би имаш нужда от партньор. Някой, който да ти пази гърба. Защото знам за офшорните ти фирмички. Знам за „консултантските“ договори. Мога лесно да пусна един сигнал до данъчните, ей така, анонимно. Но не искам да го правя. Ние сме колеги, все пак. Просто си мисля, че част от това, което получаваш, трябва да се споделя.
Заплахата беше директна. Преди няколко седмици Виктор щеше да се паникьоса. Но сега, след всичко, през което беше преминал, той беше различен. Той погледна Павел в очите, а в погледа му имаше ледена решителност.
– Грешиш, Павел. Ти не знаеш нищо. И ако се опиташ да ме заплашваш, ще съжаляваш горчиво. Сега се махай от пътя ми.
Павел беше стъписан от неочакваната реакция. Той очакваше страх, а получи презрение. Това го вбеси.
– Ще видиш ти! Ще те съсипя! – изкрещя той след отдалечаващия се Виктор.
Виктор знаеше, че Павел не блъфира. Имаше още един враг. Още една заплаха, с която трябваше да се справи. Времето му изтичаше. Трябваше да действа бързо, преди всичките му врагове да се стоварят върху него едновременно.
Глава 10
Новината, че Павел знае, удари Виктор като втори юмрук след напускането на Ралица. Той се обади веднага на Десислава и адвокат Ангелов и им разказа за срещата.
– Това усложнява нещата – каза Ангелов с характерното си спокойно, но сериозно изражение. – Този човек, Павел, е неконтролируем фактор. Може да действа импулсивно и да взриви всичко, преди да сме готови. Трябва да ускорим нещата. Списъкът, който намери, е златен. Но е само лист хартия. Може лесно да бъде отречен, да кажат, че си го фалшифицирал. Трябва ни потвърждение. Трябва да ги накараш да говорят за него.
Планът беше отчаян. Виктор трябваше да провокира Симеонов или още по-добре – Драганов. Трябваше да ги изправи пред факта, че знае повече, отколкото трябва.
Той избра Симеонов. На следващия ден влезе в кабинета му, без да чука. На лицето си беше сложил маска на паника.
– Имаме проблем. Голям проблем. – Той хвърли на бюрото копие от изнудващото писмо, което Павел му беше изпратил анонимно по-късно същата вечер, след като първоначалната му заплаха не беше проработила. В него се описваше схемата с офшорната фирма.
Симеонов прочете листа, лицето му пребледня.
– Кой е това? Откъде знае?
– Не знам! Но очевидно имаме пробив! И това не е всичко. – Виктор си пое дълбоко дъх. Това беше рискованият ход. – Докато търсех информация, попаднах на нещо друго. Нещо за проект „Залез“. И списък с имена… и суми.
В момента, в който изрече тези думи, атмосферата в стаята се промени. Маската на досаден мениджър падна от лицето на Симеонов. В очите му се появи неподправен страх.
– Къде си го намерил? Какво точно си видял? – Гласът му беше дрезгав шепот.
– Намерих го в един стар архив. Беше просто лист хартия, но имената… името на господин Драганов беше там. Не разбирам какво означава, но изглежда важно.
Симеонов скочи от стола си.
– Ти не разбираш в какво си се забъркал! Унищожи този лист! Забрави, че си го виждал! Това не е твоя работа!
– Но какво ще правим с изнудвача? Той може да проговори!
– Аз ще се погрижа за изнудвача. Ти не прави нищо! И най-важното, не споменавай и дума за този списък на никого, особено на Драганов! Разбра ли ме? Той ще те унищожи!
Виктор си тръгна от кабинета, сърцето му биеше лудо. Беше успял. Беше потвърдил, че списъкът е истински и изключително важен. И всичко беше записано на диктофона в джоба му.
Симеонов веднага се обади на Драганов. Разговорът им беше кратък и напрегнат. Драганов беше бесен. Той нареди незабавна среща с Виктор. Не в офиса, а на едно уединено, отдалечено място – изоставен строеж извън града.
Когато Виктор получи обаждането от Симеонов с инструкциите за срещата, той знаеше, че това е финалната права. Или ще успее да получи това, което му трябва, или няма да се върне жив от тази среща. Той се свърза с адвокат Ангелов.
– Това е. Капанът е заложен – каза Ангелов. – Но е капан и за теб. Не отивай сам. Ще се обадя на когото трябва. Ще има хора, които да те наблюдават отдалеч. Ти просто трябва да ги накараш да си признаят. Да кажат нещо, което да ги свърже със списъка и със заплахите. И най-важното, остани жив.
Преди да тръгне, Виктор написа дълъг имейл до Ралица. В него ѝ разказа всичко. За изнудването, за страха, за престъпленията, в които е бил въвлечен. Обясни ѝ, че е направил всичко от любов към нея, за да ѝ даде живота, който заслужава, но е избрал грешния път. Помоли я за прошка и ѝ каза, че каквото и да се случи, тя е единственото, което има значение за него. Той прикачи към имейла всички доказателства, които беше събрал – записа от разговора със Симеонов, снимка на списъка, копията от документите. Накрая написа: „Ако не се върна до утре сутринта, предай всичко това на адвокат Ангелов. Номерът му е…“ Настрои имейла да се изпрати автоматично след 12 часа. Това беше неговата застраховка.
Привечер Виктор потегли към изоставения строеж. Мястото беше зловещо – стърчащи бетонни колони, арматурни железа, които приличаха на кости, и вятър, който виеше през празните отвори за прозорци. Драганов и Симеонов го чакаха. До тях стояха двама едри мъже с безизразни лица.
– Ти направи голяма грешка, момчето ми – каза Драганов, без никакво предисловие. Гласът му беше спокоен, но в него се усещаше смъртоносна заплаха. – Започна да ровиш там, където не ти е работа.
– Исках само да се защитя – отговори Виктор, опитвайки се гласът му да не трепери. Диктофонът в джоба му работеше.
– Защита? – Драганов се изсмя студено. – Като си показал списъка на Симеонов, ти си подписа смъртната присъда. Този списък може да събори хора, за чието съществуване дори не подозираш. Той трябва да изчезне. И всеки, който знае за него, също.
– Аз не съм казал на никого.
– Не ти вярвам. Къде е оригиналът?
– На сигурно място. Ако нещо се случи с мен, той ще стигне до когото трябва.
Лицето на Драганов се вкамени. Той направи знак на единия от бодигардовете. Мъжът се приближи и нанесе светкавичен удар в стомаха на Виктор. Виктор се свлече на земята, задъхан от болка.
– Ще те попитам отново. Къде е списъкът? – каза Драганов, надвесен над него.
– Няма да ви кажа – изхриптя Виктор.
– Грешен отговор.
Драганов отново направи знак. Този път го ритнаха в ребрата. Болката беше остра, пронизваща. В далечината се чуха сирени. Хората на адвокат Ангелов действаха.
Драганов и Симеонов също чуха сирените. Паника се изписа на лицата им.
– Трябва да се махаме! – извика Симеонов.
– Не и преди да го накараме да проговори! – изръмжа Драганов. Но сирените се приближаваха бързо. Нямаше време. – Добре. Ще живееш. Засега. Но помни, че можем да те намерим навсякъде. И не само теб. Имаше хубава жена, нали? И сестра студентка…
Заплахата към семейството му беше последната капка. Това беше всичко, от което се нуждаеха.
Драганов и хората му се качиха в колите си и изчезнаха в мрака секунди преди първата полицейска кола да влезе в обекта.
Виктор остана да лежи на земята, пребит и изплашен, но жив. И с безценен запис в джоба си – запис на изнудване, самопризнание за важността на списъка и директна заплаха за убийство. Беше спечелил битката. Но войната тепърва започваше.
Глава 11
Новината за случилото се на строежа се разпространи като горски пожар в средите, в които Драганов имаше влияние. Записът, който Виктор направи, беше черешката на тортата от доказателства, които адвокат Ангелов и Десислава бяха събрали. С него в ръка, те вече не бяха просто нападатели в съда, а имаха силен коз за преговори.
Ангелов се свърза с адвокатите на Драганов. Срещата беше проведена в неутрална територия – в една от най-големите адвокатски кантори в града. Атмосферата беше ледена. От едната страна на масата бяха Виктор, Десислава и Ангелов. От другата – екип от скъпоплатени юристи, представляващи Драганов, и отделно, много по-нервен и уплашен адвокат, който представляваше Симеонов. Самите Драганов и Симеонов не присъстваха.
– Исканията ни са ясни – започна Ангелов, без предисловия. – Първо, пълен имунитет за моя клиент, господин Виктор. Всички обвинения по търговските дела ще бъдат снети, и прокуратурата ще получи писмени показания от вашите клиенти, че той е действал под заплаха и принуда. Второ, ще бъде създаден анонимен фонд, в който ще бъде преведена значителна сума, достатъчна да покрие обезщетенията на всички уволнени работници от заводите и на всички измамени кредитори. Трето, клиентът ми и неговото семейство ще получат гаранции за своята безопасност. Всяка заплаха към тях след днешния ден ще доведе до незабавното изпращане на всички доказателства, с които разполагаме, до медиите и до международни разследващи органи.
Адвокатите на Драганов се спогледаха. Те знаеха, че Ангелов блъфира донякъде, но не знаеха доколко. Списъкът с имената беше тяхната ахилесова пета. Публикуването му щеше да предизвика политическо земетресение.
– Това са абсурдни искания – каза водещият адвокат.
– Напротив. Това е най-добрата оферта, която ще получите – отговори Ангелов спокойно. – Алтернативата е публичен скандал, десетки арести, включително на хора, чиито имена ще ви изненадат, и пълен срив на империята на господин Драганов. Изборът е ваш. Имате 24 часа.
Преговорите бяха тежки, продължиха цял ден, но накрая страхът от публичност надделя. Страната на Драганов се съгласи с повечето условия. Виктор щеше да получи статут на защитен свидетел. Щеше да даде показания, които щяха да уличат Симеонов като пряк извършител, като по този начин Драганов отново щеше да остане в сянка, опетнен, но не и осъден. Симеонов щеше да бъде изкупителната жертва, точно както планираше да направи с Виктор. Иронията беше жестока.
Виктор излезе от кантората, чувствайки се едновременно победител и напълно изпразнен. Беше свободен. Беше се измъкнал от примката. Но на каква цена? Животът му беше разрушен. Той нямаше работа, нямаше репутация, нямаше дом. Луксозният апартамент и колата бяха част от сделката, която трябваше да върне. Но най-важното – нямаше я Ралица.
Точно тогава телефонът му иззвъня. Беше тя. Гласът ѝ беше разтревожен.
– Вики? Получих имейла ти. Добре ли си? Четох новините… говорят за някаква акция на полицията, за твоята фирма…
– Добре съм, Рали. Всичко свърши. Свободен съм.
Настъпи мълчание.
– Можем ли да се видим? – попита тя тихо.
Срещнаха се в едно малко кафене, близо до стария им квартал. Място, където ходеха, когато все още бяха щастливи и бедни. Ралица изглеждаше бледа и уморена.
– Прочетох всичко – каза тя. – Не мога да повярвам през какво си преминал. Защо не ми каза? Можех да ти помогна.
– Исках да те предпазя. И ме беше срам. – Той я погледна в очите. – Съжалявам, Рали. За всичко. За лъжите, за това, че те отблъснах. Бях глупак.
Тя въздъхна.
– И аз съжалявам. Не трябваше да те напускам точно тогава. И… има нещо, което и аз трябва да ти кажа.
И тя му разказа. За самотата, за Мартин, за целувката. Разказа му всичко, с болезнена честност. Виктор слушаше, а всяка нейна дума беше като нов удар в раните му. Когато тя свърши, той не каза нищо. Просто я гледаше, а в погледа му се четеше смесица от болка, разочарование и… разбиране. Той беше създал условията за тази изневяра. Неговото отсъствие и неговите тайни я бяха тласнали в ръцете на друг.
– Сега квит ли сме? – попита тя с горчива усмивка.
– Не знам. – Той поклати глава. – Не знам дали можем да се върнем назад. Твърде много неща се счупиха.
– Знам. – Сълзи се появиха в очите ѝ. – Може би имаме нужда от време. Отделно. Да решим кои сме сега, след всичко това, и дали има бъдеще за нас.
Разделиха се пред кафенето, не като съпруг и съпруга, а като двама непознати, свързани от общо минало, пълно с болка. Не си обещаха нищо. Оставиха вратата открехната, но и двамата знаеха, че може би никога повече няма да я преминат заедно.
Глава 12
Няколко месеца по-късно. Есента беше обагрила града в меланхолични цветове. Виктор живееше в малък апартамент под наем, същият, в който беше живяла Десислава, преди да се дипломира. Животът му беше започнал от нулата. Парите от сделката с Драганов бяха отишли по предназначение – за обезщетения. За него не остана нищо, освен свободата му.
Той си намери работа в малка счетоводна къща. Заплатата беше скромна, работата – рутинна, но беше честна. За пръв път от много време той се прибираше вечер уморен, но със спокойна съвест. Спяше добре.
Десислава се беше дипломирала с отличие. Беше започнала работа като стажант в кантората на адвокат Ангелов. Беше намерила своето призвание. Двамата с Виктор се виждаха често. Тя беше неговата опора, неговият най-добър приятел.
Симеонов беше осъден на няколко години затвор за финансови злоупотреби и умишлен банкрут. Драганов остана недокоснат от закона, но империята му беше разклатена. Скандалът, макар и потулен, беше накърнил репутацията му и много от политическите му чадъри се бяха затворили. Той беше принуден да продаде част от бизнеса си и да се оттегли от публичното пространство.
Един ден Виктор получи писмо. Беше от Ралица. Тя му пишеше, че си е намерила нова работа, че е започнала да рисува отново – нейното старо хоби, което беше изоставила. Пишеше му, че е прекратила всякакви контакти с Мартин и че често мисли за тях. Не го молеше да се съберат, просто споделяше къде е в живота си. В края на писмото имаше един въпрос: „Щастлив ли си?“
Виктор дълго мисли върху този въпрос. Беше ли щастлив? Беше изгубил всичко, за което беше мечтал – богатството, кариерата, любовта. Но беше намерил нещо друго. Беше намерил себе си. Беше се изправил срещу страховете си, беше се борил и беше победил. Беше платил висока цена, но беше изкупил грешките си.
Той взе лист и химикал и започна да пише своя отговор. Не знаеше какво ще се случи с него и Ралица. Може би някой ден пътищата им щяха да се пресекат отново, а може би не. Но за пръв път от много време насам, той гледаше към бъдещето не със страх, а с надежда.
Младият мъж, който работеше усърдно, но никой не го забелязваше, вече не съществуваше. На негово място стоеше друг човек – по-мъдър, по-силен, с белези по душата, но с изправен гръб. Той беше оцелял. И това беше достатъчно. Засега.