Светът ми се сви до размерите на една малка стая. Стаята на Даниел. Всичко в нея беше застинало във времето, в онзи ужасен ден на 2020 година, когато петгодишното ми слънце угасна. Дрехите му бяха сгънати в гардероба, макар да знаех, че никога повече няма да ги облече. Количките му бяха паркирани в съвършен ред до леглото, сякаш очакваха малките му ръчички да ги раздвижат отново. Въздухът беше тежък, пропит със спомени и с онази оглушителна тишина, която само отсъствието на детски смях може да създаде.
Аз, Ана, бях просто сянка, движеща се из апартамента, който някога беше наш дом, а сега се бе превърнал в мавзолей на щастието. Всеки ъгъл нашепваше името му, всяка вещ крещеше за него. С мъжа ми, Мартин, се раздалечихме. Скръбта, вместо да ни сближи, издигна между нас невидима стена от неизречени обвинения и споделена болка, която не знаехме как да понесем заедно. Той потъна в работата, в дългите часове извън дома, а аз потънах в себе си.
В този мъглив океан на отчаяние, единственият ми спасителен сал беше Лилия. Най-близката ми приятелка. Тя идваше почти всеки ден, носеше храна, която аз не докосвах, и говореше думи, които аз не чувах. Или по-скоро, не исках да чувам.
„Трябва да продължиш напред, Ана,“ повтаряше тя с упоритост, която граничеше с жестокост. „Правиш го заради Даниел. Той не би искал да те вижда така.“
Всяка нейна дума беше като сол в отворена рана. Как можех да продължа напред? Накъде да продължа, когато целият ми свят, целият ми смисъл, беше погребан под два метра пръст? Исках да ѝ изкрещя да спре, да млъкне, да ме остави в моята свещена скръб. Но не го правех. Просто кимах, отпивах отдавна изстиналия чай и се взирах в празното пространство пред мен.
Месеците се нижеха като мъниста на броеница. Един след друг, еднакви, сиви, безкрайни. Лилия не се отказваше. Тя ме дърпаше навън насила, караше ме да се срещам с хора, записваше ми час за фризьор. Бавно, почти неусетно, нейният глас започна да пробива защитната ми обвивка. Може би беше права. Може би наистина трябваше да опитам. Не да забравя – това беше невъзможно – а да се науча да живея с празнотата.
Един ден, след поредния ѝ монолог за бъдещето, нещо в мен трепна. Погледнах се в огледалото и не познах жената, която ме гледаше отсреща. Бледа, с хлътнали очи и рамене, превити под невидима тежест. Това ли искаше Даниел за мен? Не.
Започнах с малки стъпки. Разчистих хола. Купих си нови дрехи. Дори се усмихнах на съседката във входа. Беше трудно, всяка крачка напред се усещаше като предателство към паметта на сина ми, но продължавах. Заради него. И заради Лилия, която не се отказа от мен.
Чувствах се като човек, който се учи да ходи отново след тежка катастрофа. Всяко движение беше болезнено, всяка мисъл за нормален живот – плашеща. Но с времето мъглата в главата ми започна да се вдига. С Мартин дори проведохме първия си спокоен разговор от месеци. Не говорихме за бъдещето, но и не се обвинявахме за миналото. Беше крехко примирие, но беше начало.
И тъкмо когато започнах да си мисля, че може би има светлина в края на тунела, Лилия ми съобщи новината.
„Местя се,“ каза тя една вечер, докато пиехме вино на балкона. Думите ѝ прозвучаха някак небрежно, сякаш говореше за времето.
„Как така се местиш? Къде?“ Сърцето ми подскочи.
„Предложиха ми страхотна работа в друг град. По-добро заплащане, по-големи отговорности. Всичко стана много внезапно, трябва да тръгна до две седмици.“
Новината ме порази като гръм. Тя беше моята опора, моят стълб. Как ще се справя без нея? Почувствах прилив на паника, примесен с егоистично чувство на изоставеност. Но веднага го потиснах. Трябваше да се радвам за нея. Тя заслужаваше това.
„Това е прекрасно, Лили! Наистина се радвам за теб.“ Гласът ми трепереше леко, но се постарах да звуча убедително.
Тя се усмихна, но усмивката не достигна до очите ѝ. Имаше нещо странно в погледа ѝ, някаква сянка, която не можех да разчета. Отдадох го на стреса около преместването.
Следващите две седмици минаха в хаос. Помагах ѝ с опаковането на багажа, сбогувахме се с общи приятели. Тя избягваше да говори за новата си работа, казваше само, че е в голяма компания, в сферата на маркетинга. Всичко беше много внезапно, много прибързано. Сякаш бягаше от нещо. Но от какво?
В деня на заминаването ѝ се прегърнахме дълго на гарата.
„Ще се чуваме постоянно, нали?“ прошепнах аз, опитвайки се да сдържа сълзите си.
„Разбира се. И ще ми идваш на гости. Обещай ми!“
„Обещавам.“
Влакът потегли и аз останах сама на перона, с усещането, че още една важна част от живота ми си отива завинаги.
Глава 2: Внезапното сбогом
Изминаха два месеца. Два дълги, тихи месеца. В началото с Лилия се чувахме всеки ден. Разказваше ми за новия си апартамент, за колегите, за напрежението в работата. Звучеше уморена, но и някак трескаво развълнувана. Постепенно обажданията разредиха. Първо през ден, после веднъж седмично. Отдавах го на заетостта ѝ. Новата работа сигурно изискваше цялото ѝ време и енергия.
Аз, от своя страна, продължавах с бавните си стъпки към живота. Започнах да излизам повече, дори се записах на курс по керамика. Ръцете ми, омазани в глина, създаваха нещо ново, вместо само да преподреждат миналото. Връзката ми с Мартин оставаше в същото неопределено състояние. Живеехме под един покрив като двама съквартиранти, свързани от обща трагедия. Кредитът за жилището, който бяхме взели с толкова мечти, сега тежеше като котва, дърпаща ни към дъното на спомените. Понякога се питах дали изобщо има смисъл да продължаваме.
Един петък следобед, докато оформях поредната глинена купа, ме осени идея. Беше импулсивна, спонтанна, родена от самотата и от липсата на моята приятелка. Ще я изненадам! Ще отида да я видя през уикенда. Не ѝ се бях обаждала от десетина дни, тя също не ме беше търсила. Това щеше да бъде перфектният начин да ѝ покажа, че ми липсва и че се радвам за нея.
Планът се оформи светкавично в главата ми. Ще хвана първия влак в събота сутринта, ще пристигна по обяд. Знаех адреса ѝ, беше ми го изпратила в едно от първите съобщения. Представих си лицето ѝ, когато отвори вратата и ме види. Щяхме да се смеем, да си говорим до късно през нощта, точно както преди.
Прибрах се вкъщи и започнах да стягам малък сак. Чувствах прилив на енергия, какъвто не бях изпитвала от години. Дори Мартин забеляза.
„Изглеждаш… различна,“ каза той, когато се засякохме в коридора.
„Отивам да видя Лилия за уикенда. Ще я изненадам.“
Той кимна бавно. „Добре. Добра идея. Поздрави я от мен.“
В гласа му нямаше ентусиазъм, но нямаше и съпротива. Просто примирение. Може би и той разбираше, че имам нужда от това.
В събота сутринта бях на гарата, стиснала в ръка билет и кутия с любимите ѝ сладки. Пътуването беше приятно. Гледах пейзажите, които се сменяха през прозореца, и си мислех за нашето приятелство. За всички споделени тайни, за смеха и сълзите. Лилия беше повече от приятелка, беше сестра. Тя беше единственият човек, който остана до мен, когато светът ми се срути. Дължах ѝ толкова много.
Градът, в който живееше сега, беше по-голям и шумен от нашия. Леко се притесних, докато търсех правилния автобус, но скоро се ориентирах. Кварталът ѝ беше нов, с модерни сгради и поддържани градинки. Блокът, в който живееше, изглеждаше скъп. Очевидно новата ѝ работа наистина беше добра. Това ме зарадва. Тя го заслужаваше.
Застанах пред вратата на апартамента ѝ, номер 17. Сърцето ми биеше учестено от вълнение. Поех си дълбоко дъх и натиснах звънеца. Чух стъпки отвътре. Вратата се открехна леко и за миг видях лицето ѝ. Очаквах усмивка, вик на изненада, прегръдка.
Вместо това получих празен поглед. Лицето ѝ стана мъртвешки бяло. Цветът се оттече от него, сякаш някой беше дръпнал запушалка. Устните ѝ се разтвориха, но не издадоха звук. В очите ѝ се четеше не изненада, а чист, неподправен ужас. Сякаш пред нея не стоеше най-добрата ѝ приятелка, а призрак от миналото.
Глава 3: Ледената врата
Времето сякаш спря. Стоях на прага, с кутията сладки в ръце, а усмивката бавно замръзваше на лицето ми. Ужасът в погледа на Лилия беше толкова осезаем, че почти можех да го докосна. Беше като ледена стена, която изникна помежду ни в рамките на секунда.
„Лили?“ Гласът ми беше слаб, неуверен. „Какво има? Не се ли радваш да ме видиш?“
Тя примигна, сякаш се събуждаше от кошмар. За част от секундата видях проблясък на старата Лилия – топла и позната. Но той изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. Замени го паника. Тя огледа трескаво коридора зад мен, сякаш се страхуваше, че не съм сама.
„Ана… какво… какво правиш тук?“ изфъфли тя.
„Реших да те изненадам. Нали каза да ти идвам на гости?“ Опитвах се да звуча весело, да разсея странното напрежение, но думите ми увиснаха в тежкия въздух помежду ни.
„Не можеш да си тук. Не сега.“ Тя започна да бута вратата, за да я затвори.
Реакцията ѝ беше толкова неочаквана, толкова шокираща, че за момент просто стоях като вцепенена. После инстинктът ми проговори. Подпрях вратата с ръка.
„Какво значи не мога? Пътувах три часа, Лили. Какво става?“
„Просто си върви, моля те! Ще ти се обадя по-късно, ще ти обясня всичко.“ В гласа ѝ имаше отчаяна молба.
И тогава чух друг глас отвътре. Мъжки глас. Дълбок и властен.
„Кой е, Лилия? Има ли проблем?“
Лилия затвори очи за миг, а лицето ѝ се сгърчи от болка. Когато ги отвори отново, в тях имаше само студенина.
„Няма проблем, Симеоне. Просто грешен адрес.“ Тя ме погледна право в очите, а погледът ѝ беше заповед. Млъкни. Върви си.
После използва цялата си сила и блъсна вратата. Ключалката изщрака с оглушителен, окончателен звук.
Останах сама в тихия, стерилен коридор. Кутията със сладки се изплъзна от ръцете ми и падна на пода с глух туптене. Шоколадовите бонбони се разпиляха по лъскавите плочки.
Стоях там, не знам колко дълго. Минути? Часове? Умът ми отказваше да приеме случилото се. Това не беше моята Лилия. Моята приятелка, моята сестра, никога не би постъпила така. Никога не би ме погледнала с такъв ужас. Никога не би ме излъгала.
„Грешен адрес.“
Думите ехтяха в главата ми. Кой беше Симеон? Защо тя се страхуваше толкова от него? Защо се страхуваше от мен?
Тръгнах си като сомнамбул. Не помня как се върнах на гарата, как си купих билет. Седях във влака, взирайки се през прозореца, но не виждах нищо. Пред очите ми беше само нейното пребледняло лице.
Това не беше просто отхвърляне. Беше нещо повече. Беше страх. Панически, животински страх. И аз бях причината за него. Но защо?
Пътуването обратно беше пътуване в ада на собствените ми мисли. Превъртах всяка наша среща, всеки разговор от последните две години. Нейната настоятелност да „продължа напред“. Внезапното ѝ заминаване. Редките ѝ обаждания. Всичко започваше да придобива зловещ нов смисъл.
Досега бях приемала поведението ѝ за грижа. Ами ако не е било? Ами ако е било нещо друго? Ами ако е имало причина тя да иска аз да спра да гледам назад, да спра да мисля за миналото? Ами ако тя е бягала не към нещо ново, а от нещо старо?
Когато се прибрах, Мартин беше в хола. Той вдигна поглед от лаптопа си и веднага разбра, че нещо не е наред.
„Какво е станало? Не изглеждаш добре.“
Свлякох се на дивана до него и му разказах всичко. Думите излизаха от мен на пресекулки, объркани, задавени от сълзи на обида и неразбиране. Той слушаше мълчаливо, а лицето му ставаше все по-мрачно.
Когато свърших, в стаята настана тишина.
„Винаги съм я намирал за странна,“ каза накрая Мартин, а гласът му беше необичайно твърд. „Особено след… след инцидента. Беше твърде настоятелна, твърде… ангажирана. Сякаш играеше роля.“
Думите му ме прободоха. Винаги бях защитавала Лилия пред него. Той никога не я беше харесвал особено, смяташе я за повърхностна. Аз бях тази, която твърдеше, че той не я познава.
„Какво намекваш?“ попитах, макар че една ужасна, ледена мисъл вече започваше да се оформя в съзнанието ми.
„Не знам, Ана. Но знам, че нормален човек не реагира така. Тя крие нещо. Нещо голямо.“
Тази нощ не спах. Лежах в леглото и се взирах в тавана, а в главата ми се въртяха хиляди въпроси. Лицето на Лилия, мъжкият глас, страхът. И най-ужасният от всички въпроси, който не смеех да изрека на глас:
Имаше ли нещо общо всичко това със смъртта на Даниел?
Миналото, което толкова упорито се бях опитвала да оставя зад гърба си, сега се връщаше с пълна сила. Но вече не беше просто източник на скръб. Беше мистерия. И аз щях да я разкрия. На всяка цена.
Глава 4: Първи нишки
На сутринта се събудих с ясното съзнание, че вчерашният ден не е бил сън. Ледената обида отстъпи място на студена решителност. Трябваше да разбера. Не можех да продължа да живея с тази отрова на съмнението в кръвта си.
Първата ми мисъл беше да се обадя на Лилия. Да ѝ крещя, да искам обяснение. Но бързо отхвърлих тази идея. Тя очевидно не искаше да говори с мен. Беше издигнала стена. Директната атака нямаше да проработи. Трябваше да подходя по-умно.
Започнах от най-очевидното – социалните мрежи. Профилът ѝ беше заключен, но имахме десетки общи приятели. Прегледах снимки от последните месеци, търсейки нещо, каквото и да е. Намерих я отбелязана на една снимка от фирмено парти. Беше облечена в скъпа рокля, усмихваше се сковано до висок, добре изглеждащ мъж на средна възраст. Косата му беше леко прошарена по слепоочията, носеше безупречен костюм и излъчваше увереност и власт. Симеон. Нямаше как да е друг. Профилът му беше публичен. Симеон беше крупен бизнесмен, собственик на холдинг с интереси в строителството и недвижимите имоти. Човек, за когото пишеха в бизнес изданията. Какво правеше моята приятелка, която доскоро се бореше да си плати наема, с такъв мъж? „Новата работа“ очевидно беше много повече от това.
Следващата ми стъпка беше да се свържа с общи познати. Измислих невинна лъжа – че съм изгубила новия номер на Лилия и искам да ѝ изпратя нещо. Повечето не знаеха нищо повече от мен. Знаеха, че се е преместила, че има нова работа, но нищо конкретно.
Но една от тях, Десислава, се поколеба.
„Странно, че питаш,“ каза тя. „Преди около месец я видях случайно в един мол. Беше с някакъв мъж, изглеждаше много напрегната. Опитах се да я заговоря, но тя почти не ме погледна, измърмори нещо и ме подмина. Стори ми се, че мъжът я държеше много здраво за лакътя. Реших, че не иска да ме запознава с новото си гадже, и не се натрапих.“
Мъж, който я държи здраво за лакътя. Напрегната. Това се връзваше с моето преживяване. Лилия не беше щастлива. Тя беше в капан.
Върнах се вкъщи с още повече въпроси. Информацията, която събирах, само правеше картината по-мрачна и объркана. Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, който да мисли трезво и обективно.
Мартин.
Намерих го в кабинета, който си беше направил в бившата детска стая. Беше разчистил всичко на Даниел, беше пребоядисал стените. Аз никога не влизах там. Беше твърде болезнено. Но сега влязох.
Той вдигна поглед от чертежите си и ме погледна изненадано. Разказах му за Симеон, за разговора с Десислава.
„Този човек е опасен, Ана,“ каза Мартин, след като ме изслуша. „Такива като него не оставят следи. Ако Лилия се е забъркала с него, може да е в сериозна беда.“
„Но защо ще реагира така, като ме види? Защо ще се страхува от мен?“
Мартин се замисли. Стана и отиде до прозореца.
„Може би не се страхува от теб. Може би се страхува, че ти ще видиш нещо. Или че ще напомниш за нещо, което тя иска да забрави. Нещо, което и този Симеон не иска да се разчува.“
Думите му отново докоснаха най-дълбокия ми страх.
„Инцидентът,“ прошепнах.
Той се обърна към мен. В очите му видях същата болка, която разкъсваше и мен. За първи път от две години не бяхме двама отделни страдащи индивиди, а двама души, обединени от една и съща ужасна мисъл.
„Спомняш ли си деня?“, попита той тихо. „Спомняш ли си нещо странно?“
Затворих очи и се върнах назад. Болницата. Стерилната миризма. Лекарите със съчувствени погледи. И Лилия. Тя беше там през цялото време. Плачеше с мен, държеше ръката ми. Изглеждаше съсипана.
Но имаше ли нещо странно?
Да. Сега, когато се замислех, имаше. Когато полицаите дойдоха да ни разпитат, тя беше изключително нервна. Ръцете ѝ трепереха. Преписахме го на шока. Тя беше тази, която е намерила Даниел. Разказа им как го е оставила да си играе в стаята си само за няколко минути, за да отиде до тоалетната. И когато се върнала, той бил паднал от отворения прозорец. Ужасен, трагичен инцидент. Никой не се усъмни в думите ѝ. Аз най-малко от всички.
Но сега си спомних още нещо. Телефонът ѝ. Той беше в ръката ѝ, когато изтичах в стаята, привлечена от писъците ѝ. Тя го стискаше толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Защо е била с телефона си, ако е била до тоалетната само за минута?
Споделих това с Мартин. Лицето му се вкамени.
„Тя е говорела с някого. Не е била до тоалетната. Била е разсеяна.“
„Със Симеон?“
„Много е вероятно. Може би това е тяхната тайна. Тя е била разсеяна от него, докато е трябвало да гледа сина ни. И той е паднал. Това не е просто инцидент, Ана. Това е престъпна небрежност. А прикриването му е съучастие.“
Светът под краката ми се разлюля. Въздухът не ми достигаше. Ако това беше истина… ако Лилия, моята най-добра приятелка, беше отговорна за смъртта на сина ми заради някакъв мъж…
„Трябва да намерим доказателства,“ каза Мартин, а в гласа му звучеше стомана. „Думи срещу думи няма да свършат работа. Особено срещу човек като Симеон. Трябва ни нещо конкретно.“
В този момент омразата измести скръбта. Желанието за отмъщение измести болката. Вече не търсех обяснение. Търсех правосъдие. За Даниел.
Глава 5: Сянката на миналото
За да намерим доказателства, трябваше да се върнем към онзи ден. Да го разглобим парче по парче, спомен по спомен, и да намерим пукнатините в историята на Лилия. Болката беше неописуема. Всяка мисъл за онези часове беше като физическо разкъсване. Но го направихме. С Мартин седяхме на кухненската маса до късно през нощта, с чаши кафе и купчина празни листове, опитвайки се да възстановим всяка минута.
Аз бях в кухнята, приготвях обяд. Даниел играеше в стаята си, а Лилия беше с него. Помолила я бях да го наглежда за малко, докато довърша готвенето. Спомням си, че си тананиках. Спомням си миризмата на запържен лук. Последните мигове на нормалност.
После писъкът. Не на Даниел. Писъкът на Лилия.
Втурнах се в стаята. Картината, която видях, ще ме преследва до края на дните ми. Прозорецът беше широко отворен. Столчето, на което Даниел обичаше да седи и да гледа колите, беше обърнато точно под него. А долу, на плочките пред блока…
Лилия стоеше в средата на стаята, с ръце на устата. Трепереше неконтролируемо. И стискаше онзи проклет телефон.
Полицията дойде. Линейката дойде. Но беше твърде късно.
Разказът на Лилия беше кратък и ясен. Даниел си играел, тя отишла до тоалетната. Не се забавила повече от две минути. Когато се върнала, видяла отворения прозорец и обърнатото столче. Погледнала надолу и изпищяла.
Ние бяхме в шок. Всички бяхме в шок. Никой не зададе правилните въпроси. Защо прозорецът е бил отворен толкова широко в хладен пролетен ден? Защо столчето е било точно там? И защо, за бога, тя е била с телефон в ръка?
„Трябва да намерим разпечатки от разговорите ѝ,“ каза Мартин. „Това е единственият начин да докажем, че е говорила с някого в този момент.“
„Но как? Минали са две години. И дори да успеем, трябва ни съдебна заповед.“
„Тогава ни трябва адвокат.“
И двамата се сетихме за един и същи човек. Асен. Стар семеен приятел, един от най-добрите адвокати по наказателни дела в града. Не го бяхме виждали от погребението. Беше ни неудобно да го занимаваме с проблемите си, но сега нямахме избор.
Обадих му се на следващия ден. Гласът му беше топъл и съчувствен, както винаги. Когато му обясних накратко за какво става въпрос, той ни покани в кантората си още същия следобед.
Кантората на Асен беше точно като него – солидна, подредена и вдъхваща респект. Огромни библиотеки, пълни с дебели книги, и тежко бюро от махагон. Той ни изслуша внимателно, без да ни прекъсва. Докато говорех, наблюдавах лицето му. Първоначалното съчувствие бавно се смени с концентрация, а накрая – със сериозна загриженост.
„Това са много сериозни обвинения, Ана,“ каза той, когато свърших. „Особено срещу човек като Симеон. Той има ресурсите да погребе всеки, който му се изпречи на пътя.“
„Знаем,“ отвърна Мартин. „Но не можем да оставим нещата така. Дължим го на сина си.“
Асен кимна бавно. „Разбира се. Ще ви помогна. Първата стъпка е да действаме много дискретно. Не можем да си позволим те да разберат, че ги разследваме. Ще задействам моите контакти, за да се опитам да получа достъп до разпечатките от онзи ден. Ще е трудно и ще отнеме време, но е възможно. Междувременно, вие трябва да се опитате да намерите още нещо. Някакъв друг свидетел. Някой, който може да е видял или чул нещо в онзи ден, но да не го е сметнал за важно тогава.“
Свидетел. Не се бяхме сещали за това. Кой можеше да е?
„Съседите,“ каза Мартин. „Трябва да говорим със съседите от блока.“
През следващите дни се заехме с тази мъчителна задача. Обикаляхме от врата на врата, измисляйки различни предлози, за да не събудим подозрение. Повечето хора не помнеха нищо конкретно. Беше преди две години, един обикновен делничен ден, преди да се случи трагедията.
Но възрастната жена от апартамента под нас, баба Велика, си спомни нещо.
„Да, спомням си,“ каза тя, докато ни черпеше с локум. „Бях си на балкона, простирах. И чух някаква кавга отгоре. Женски глас, крещеше по телефона. Беше много ядосана. Не разбрах какво казва, но беше нещо за пари и лъжи. После се чу силен трясък, сякаш нещо тежко падна. И след малко… писъкът.“
Сърцето ми спря. Женски глас, който крещи по телефона. За пари и лъжи.
„Сигурна ли сте?“, попитах, а гласът ми трепереше.
„Разбира се, че съм сигурна, моето момиче. Паметта ми още я бива. Не казах нищо на полицията тогава, защото реших, че не е важно. Какво общо има една телефонна свада с такова нещастие? Но сега, като ме питате…“
Благодарихме ѝ и си тръгнахме. Вече не се съмнявахме. Лилия не просто е била разсеяна. Тя се е карала с някого. Вероятно със Симеон. И в гнева си, в афекта си, е пренебрегнала напълно детето, за което е трябвало да отговаря.
Трясъкът, който баба Велика е чула… дали е било обърнатото столче? Или нещо друго?
Обадихме се на Асен веднага и му разказахме.
„Това е нещо,“ каза той. „Не е пряко доказателство, но подкрепя теорията ни. Продължавайте. Опитайте се да научите повече за връзката на Лилия със Симеон. Кога е започнала? Как са се запознали? Всяка информация може да е полезна.“
Задачата беше ясна. Трябваше да проникнем в новия живот на Лилия. Но как, след като тя беше затръшнала вратата под носа ми? И тогава се сетих. Лилия имаше по-малка сестра. Ралица. Момиче, което учеше в университет в нашия град. Не я познавах добре, но знаех, че двете бяха много близки. Може би тя беше ключът.
Глава 6: Неочакван съюзник
Намирането на Ралица не беше трудно. Студентка в трети курс, специалност „Връзки с обществеността“. Открих програмата ѝ онлайн и я причаках пред университета след една от лекциите ѝ. Когато ме видя, тя се изненада. Познаваше ме бегло като „приятелката на кака“.
„Здравей, Ралица. Аз съм Ана.“
„Здравейте. Да, спомням си ви. Случило ли се е нещо с Лили?“ В гласа ѝ се долавяше тревога.
„Не, не. Всичко е наред. Просто исках да те питам нещо за нея. Не ми вдига телефона от известно време и се притесних.“ Това беше полуистина.
Тя видимо се отпусна. „А, да. Много е заета. Новата ѝ работа, новият ѝ живот…“ В начина, по който изрече „новият ѝ живот“, долових нотка на презрение.
„Искаш ли да пием по едно кафе?“, предложих.
Тя се поколеба за миг, но се съгласи. Седнахме в едно малко кафене наблизо. В началото разговорът беше общ. За ученето ѝ, за изпитите. Виждаше се, че е интелигентно и чувствително момиче, но и доста притеснително. Носеше обикновени дънки и тениска, които контрастираха рязко с образа на сестра ѝ в скъпа рокля до бизнесмен.
Постепенно насочих разговора към Лилия.
„Трябва да е много щастлива с новата си работа и… с новия си приятел. Симеон, нали?“
При споменаването на името му, Ралица се напрегна. Пръстите ѝ стиснаха здраво чашата с капучино.
„Щастлива ли? Не бих казала.“ Думите ѝ бяха тихи, почти шепот.
„Защо? Изглежда, че има всичко.“
Тя се огледа, сякаш се страхуваше някой да не ни чуе.
„Този човек… той не е това, за което се представя. Той я контролира. Проверява телефона ѝ, решава с кого може да се вижда, с кого не. Тя живее в златна клетка. Понякога, като говоря с нея, имам чувството, че говоря с непознат човек. Сякаш е изгубила себе си.“
„Откога са заедно?“, попитах възможно най-небрежно.
„От малко повече от две години. Запознали са се малко преди… преди инцидента с твоето момченце.“
Кръвта във вените ми замръзна. Значи връзката им не беше нова. Тя е била с него още тогава. Лъгала е всички.
„Тя никога не ми е споменавала за него,“ казах, опитвайки се да скрия шока си.
„Никой не знаеше. Беше тайна. Той е женен. Или поне беше тогава. Мисля, че сега се развежда. Лили беше негова любовница. Мисля, че затова криеше всичко. Знаеше, че няма да я одобрим.“
Жененият мъж. Телефонната свада за пари и лъжи. Всичко се навързваше.
„Ралица,“ казах, като я погледнах право в очите. „Трябва да бъда честна с теб. Не те потърсих случайно. В деня, в който Даниел почина, Лилия е била с него. Мисля, че нещо се е случило. Нещо, което тя крие.“
Лицето на момичето пребледня. Точно както лицето на сестра ѝ.
„Не… не е възможно. Тя беше съсипана. Обичаше Даниел като свое дете.“
„Знам. Не казвам, че го е направила нарочно. Но мисля, че е била разсеяна. Мисля, че се е карала с този Симеон по телефона и не е гледала сина ми. И той ѝ е помогнал да го прикрие.“
Ралица започна да трепери. „Не знам нищо. Моля ви, не ме въвличайте в това.“
Тя скочи, готова да избяга. Хванах я леко за ръката.
„Ралица, моля те. Не искам да ти навредя. Искам само истината. За сина си. Ако знаеш нещо, каквото и да е, трябва да ми кажеш. Погледни сестра си. Щастлива ли е тя? Този човек я е превърнал в своя затворничка. Истината може да освободи и двете ви.“
Тя се разрида. Тихи, беззвучни сълзи се стичаха по бузите ѝ.
„Не мога,“ прошепна тя. „Той е… много влиятелен. Страх ме е. За нея, за себе си. Имам студентски кредит, едва свързвам двата края. Той плаща за някои от нещата ми чрез Лили. Ако го ядосам…“
Думите ѝ потвърдиха всичко. Страх, контрол, пари. Това беше мрежата, в която Симеон беше оплел сестра ѝ.
„Не е нужно да правиш нищо официално,“ казах тихо. „Просто ми кажи. Имаше ли нещо странно в поведението ѝ след инцидента? Каза ли ти нещо?“
Тя се поколеба дълго. Гледаше в ръцете си, в чашата, навсякъде, но не и в мен.
„Имаше нещо,“ каза накрая, а гласът ѝ беше едва доловим. „Няколко седмици след… случката. Тя получи голяма сума пари по сметката си. Каза ми, че е от някакъв бонус от старата ѝ работа. Но беше твърде много за бонус. С тези пари си изплати всички дългове. После той ѝ намери тази нова работа и тя замина. Винаги съм си мислела, че е странно. Сякаш ѝ плащаше за нещо. За мълчанието ѝ, може би.“
Пари за мълчание.
Това беше. Това беше липсващото парче от пъзела. Симеон не просто ѝ беше помогнал да прикрие небрежността си. Той я беше купил. Купил е нейното мълчание, нейната свобода, нейния живот.
Ралица си тръгна, разтърсена и уплашена. Но ми беше дала това, от което се нуждаех. Потвърждение. Морално, ако не законово.
Веднага се обадих на Асен.
„Имаме мотив,“ казах му. „Пари. Той я е подкупил, за да мълчи.“
„Това променя всичко,“ отвърна Асен. „Банковите преводи могат да бъдат проследени. Това вече е солидна улика. Сега имаме за какво да се хванем. Ще подам официално искане за повторно разглеждане на случая, позовавайки се на нови обстоятелства. Пригответе се. Войната започва.“
Глава 7: Новият живот на Лилия
Войната. Асен не се шегуваше. Още на следващия ден Симеон показа силата си. Асен ми се обади с притеснен глас.
„Имаме проблем. Опитах се да подам искането. Блокираха ме на всяко ниво. Прокурорът, който беше на случая, е преместен. Досието е архивирано и „временно недостъпно“. Някой с много власт дърпа конците отвисоко.“
Отчаянието започна да ме завладява отново. Той беше недосегаем. Могъщ. Как можехме да се борим с него?
„Не се предавай, Ана,“ каза ми Мартин. „Щом реагира така, значи го е страх. Има от какво да го е страх. Просто трябва да намерим друг път към него.“
Новият път беше да разберем повече за самия Симеон. За неговия бизнес, за неговия живот. Ако не можехме да го атакуваме директно през случая на Даниел, може би можехме да намерим друго слабо място.
Мартин, с инженерния си ум, се зарови в публичните регистри на фирмите му. Прекара дни и нощи, ровейки се в отчети, договори и обществени поръчки. Аз се заех с по-личната страна. Създадох фалшив профил в социалните мрежи и започнах да следя хора от неговото обкръжение. Бивши служители, бизнес партньори, дори отчуждената му съпруга.
Картината, която се разкри, беше грозна. Симеон беше безскрупулен бизнесмен, известен с това, че мачка конкуренцията си. Имаше слухове за съмнителни сделки, за заплахи, за изнудване. Но нищо доказано. Винаги беше чист.
Съпругата му, жена на име Димитрина, водеше дело за развод. В няколко свои публикации тя намекваше за „морална поквара“ и „скрити животи“. Свързах се с нея под предлог, че съм журналист, който пише статия за успешни жени, преминали през тежки разводи. Отначало тя беше подозрителна, но самотата и желанието ѝ да си отмъсти надделяха.
Срещнахме се в луксозна сладкарница. Димитрина беше елегантна, но тъжна жена. Разказа ми за годините, прекарани със Симеон. За постоянните му изневери, за емоционалния тормоз, за начина, по който я е изолирал от приятелите и семейството ѝ.
„Той е чудовище, облечено в скъп костюм,“ каза тя, като разбъркваше кафето си с трепереща ръка. „Той колекционира хора, точно както колекционира скъпи часовници. Иска да ги притежава, да ги контролира. Когато му омръзнат, ги изхвърля. А тази… новата… Лилия. Виждала съм я. Тя е просто поредната му играчка. Но в нея има нещо различно. Тя е уплашена. Много по-уплашена от останалите.“
„Мислите ли, че той е способен на насилие?“ попитах, а сърцето ми биеше лудо.
Тя ме погледна продължително. „Симеон не си цапа ръцете. Той кара другите да вършат мръсната работа. Но да, вярвам, че е способен на всичко, за да защити империята и репутацията си. На абсолютно всичко.“
Междувременно Мартин направи пробив. Беше открил нещо странно в един от строителните проекти на Симеон. Проект, започнал малко след смъртта на Даниел. Разрешителните за строеж са били издадени съмнително бързо, а фирмата, спечелила поръчката за надзор, е била собственост на брата на прокурора, който е водил делото на сина ни. Същият прокурор, който сега беше удобно преместен.
„Това е корупция,“ каза Мартин. „Той е подкупил прокурора, за да потули случая. Това не е просто прикриване на небрежност. Това е възпрепятстване на правосъдието.“
Имахме го. Връзката. Мотивът му да помогне на Лилия не е бил просто да я спаси. Бил е, за да спаси себе си. Една разсеяна бавачка е едно. Но любовница, която е оставила дете да умре, докато се кара с влиятелен, женен бизнесмен по телефона – това е скандал, който може да срине империята му. Особено ако този скандал излезе наяве, докато той финализира мръсните си сделки.
Сега разбрахме защо Лилия беше толкова ужасена, когато ме видя. Аз не бях просто призрак от миналото. Аз бях заплаха за настоящето. За нейната златна клетка и за неговата престъпна империя.
С новите доказателства Асен беше по-уверен.
„Вече не атакуваме само нея за небрежност,“ каза той. „Атакуваме него за корупция и възпрепятстване на правосъдието. Това е много по-сериозно. Ще се обърнем към по-висша инстанция, към специалния отдел за борба с корупцията. Там неговите пипала не стигат толкова лесно.“
Докато Асен подготвяше документите, ние решихме да направим още една крачка. Трябваше да се опитаме да стигнем до Лилия. Да я накараме да проговори. Знаехме, че е пазена, но Ралица беше нашият вход.
Свързах се отново с нея. Беше уплашена, но гневът към това, в което се беше превърнала сестра ѝ, надделя. Тя се съгласи да ни помогне. Планът беше прост. Ралица щеше да отиде на гости на сестра си под някакъв предлог, щеше да остави телефона си включен в чантата си и ние с Мартин щяхме да слушаме разговора от колата, паркирана наблизо. Беше рисковано, но беше единственият ни шанс да чуем истината от самата нея.
В уречения ден сърцето ми щеше да изскочи. Седяхме в колата и чакахме. Ралица влезе в сградата. След няколко минути чухме гласове от телефона.
„Рали, изненада! Не те очаквах.“ Гласът на Лилия. Звучеше напрегнато.
„Реших да мина да те видя. Нося ти от сладкиша на мама.“
Последва мълчание. После чухме гласа ѝ, но този път променен, студен.
„Сама ли си? Някой знае ли, че си тук?“
„Разбира се, че съм сама, како. Какво ти става?“
„Нищо. Просто… Симеон не обича изненадите.“
Чухме как се отдалечават, вероятно отиват в друга стая. Разговорът им стана по-тих. И тогава Лилия каза нещо, което смрази кръвта ни.
„Онази жена, Ана… Тя беше тук. Търсила те е, нали? Какво ѝ каза?“
Глава 8: Сделка с дявола
Сърцето ми спря. Тя знаеше. Или поне подозираше. Седяхме в колата, вслушани в пращенето на телефона, а въздухът около нас натежа.
„Да, търси ме,“ отвърна Ралица, а в гласа ѝ се усещаше треперене. „Пита ме как си, притеснила се е за теб. Нищо особено.“
„Лъжеш! Познавам те, Рали. Какво искаше тя?“ Гласът на Лилия беше остър, пронизващ.
„Казах ти, нищо! Просто…“
„Не ме лъжи! Става въпрос за онзи ден, нали? За момчето. Рови се в миналото.“ В гласа на Лилия вече нямаше просто напрежение. Имаше паника.
„Како, успокой се…“
„Да се успокоя ли? Ти нямаш представа! Нямаш представа в какво съм забъркана! Мислиш, че този живот е приказка, така ли? Скъпите дрехи, големият апартамент? Това е затвор, Рали! И ключът от него го държи той! А вратата се отваря само с мълчание!“
Думите ѝ бяха изповед. Отчаяна, задавена изповед.
„Ако той разбере, че някой рови… ако Ана стигне до истината… той ще унищожи не само мен. Ще унищожи и теб. Ще унищожи цялото ни семейство. Разбираш ли ме? Той ми го каза в прав текст.“
Настъпи тишина. Чуваше се само тихото хлипане на Ралица.
„Но… какво е станало тогава, како? Какво криеш толкова години?“
Последва дълга пауза. С Мартин не смеехме да дишаме.
„Карахме се,“ прошепна накрая Лилия. „По телефона. С него. За жена му. Бях разбрала, че няма никакво намерение да я напуска, че ме е лъгал през цялото време. Крещях му. Бях обезумяла. Казах му, че ще кажа на всички, че ще отида при жена му… А Даниел… той беше толкова добро дете. Дойде при мен, дърпаше ме за ръкава, искаше да му обърна внимание. Аз го отблъснах. Казах му да ме остави на мира. Той се качи на столчето, за да гледа през прозореца. Винаги го правеше. Но аз… аз бях обърната с гръб. Продължавах да крещя по телефона. И тогава чух… онзи звук. И тишина.“
Гласът ѝ се прекърши. Слушах и не можех да повярвам. Не беше просто небрежност. Беше гняв. Беше егоизъм. Тя беше отблъснала сина ми в последните му мигове, защото е била заета да се кара с любовника си.
„Когато се обърнах,“ продължи Лилия, „и видях празния прозорец… светът ми се срина. Първата ми мисъл беше да се обадя на 112. Но той… Симеон… той ми каза да не го правя. Каза, че ще дойде веднага. Каза, че ще оправи всичко. Бях в шок, не знаех какво правя. Той пристигна за минути. Огледа стаята. И ми каза какво трябва да кажа. Че съм била до тоалетната. Че е било инцидент. Каза ми, че ако кажа истината, ще отида в затвора. Че ще съсипя не само моя живот, но и неговия. И ми обеща. Обеща ми, че ще се погрижи за мен. Че ще ми даде нов живот, далеч от всичко това. Аз бях уплашена. И се съгласих.“
Сделката с дявола. Сключена върху безжизненото тяло на моя син.
Мартин стисна волана толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Лицето му беше маска на ярост и погнуса.
„Плати ми,“ каза Лилия, а гласът ѝ вече беше празен, лишен от емоции. „Плати ми, за да си купя мълчанието. Плати на прокурора, за да прекрати проверката. Намери ми тази работа, купи ми този апартамент. И ме превърна в своя собственост. Сега разбираш ли, Рали? Аз не мога да говоря. Никога.“
„Но, како… това не е живот.“
„Това е единственият живот, който имам. А сега си върви. И забрави този разговор. Ако ме обичаш поне малко, забрави всичко и никога повече не говори с Ана. Заради мен. Моля те.“
Чухме стъпки. Вратата се отвори и затвори. Записът свърши.
Седяхме в колата, потънали в тишина. Истината беше по-грозна, по-жестока, отколкото можехме да си представим. Това не беше просто трагедия. Беше верига от егоизъм, лъжи, корупция и страх.
„Имаме всичко,“ каза накрая Мартин, а гласът му беше дрезгав. „Имаме самопризнание.“
„Това не е законнопридобит запис, Марти. Асен каза, че не можем да го използваме в съда.“
„Може би не директно,“ отвърна той, като запали двигателя на колата. „Но ще го използваме. Ще го накараме да проговори отново. Този път пред когото трябва.“
Имаше нов план в главата му. Опасен план. План, който можеше да ни коства всичко. Но вече нямахме какво да губим.
Глава 9: Пукнатини в стената
Планът на Мартин беше прост и в същото време изключително рискован. Щяхме да използваме записа, за да изнудваме не Лилия, а Симеон. Не за пари, а за истината.
Асен беше категорично против.
„Това е лудост!“, каза той, когато му обяснихме. „Вие ще се превърнете в престъпници. Ако той запише разговора ви, вие ще отидете в затвора за изнудване, а той ще излезе чист.“
„Няма да искаме нищо за себе си,“ настоя Мартин. „Ще искаме само едно: да отиде в полицията и да направи пълни самопризнания. Да разкаже за корумпирания прокурор, за прикриването на уликите, за всичко. В замяна, ние ще му дадем записа и ще забравим за съществуването му.“
„Той никога няма да се съгласи,“ поклати глава Асен. „Хора като него не се предават. Те унищожават заплахата.“
„Ще се съгласи, ако алтернативата е по-лоша,“ казах аз. „Анонимно изпращане на записа до медиите, до борда на директорите на компанията му, до жена му. Скандалът ще го съсипе много повече, отколкото едно дело за възпрепятстване на правосъдието, по което може и да се отърве с условна присъда.“
Асен дълго мълча. Виждахме, че вътрешно се бори. От една страна беше професионалният му дълг да ни спре. От друга – човешкото му желание да види справедливостта да възтържествува.
„Добре,“ каза накрая той. „Ще го направя аз. Като ваш адвокат. Ще се свържа с неговия адвокат. Ще водим преговори. Така ще бъде по-безопасно за вас. Но ако нещо се обърка, отричате всичко. Разбрахте ли?“
Кимнахме.
Следващите дни бяха най-дългите в живота ми. Асен се свърза с адвокатите на Симеон. Първоначалната им реакция била смях. Заплашили го с контра-дела за клевета. Но когато Асен им пуснал няколко секунди от записа, смехът секнал. Последвали часове на мълчание. После трескави разговори.
Симеон беше притиснат в ъгъла. Разбра, че заплахата е реална. Един анонимен имейл беше достатъчен, за да срине всичко, което беше градил. Започнаха преговорите.
През цялото това време не знаехме нищо за Лилия. Ралица не смееше да ѝ се обади. Представях си я в нейния луксозен затвор, усещайки как стените се срутват около нея, без да знае защо. Почти я съжалих. Почти.
Накрая, след близо седмица на напрежение, Асен ни се обади.
„Имаме сделка.“
Симеон се беше съгласил. Щеше да се яви в полицията и да признае за финансовите злоупотреби и за подкупването на длъжностно лице с цел прикриване на обстоятелства около смъртен случай. В замяна ние трябваше да унищожим записа и да не споменаваме неговото име във връзка с телефонния разговор с Лилия. Той щеше да поеме вината за корупцията, но не и за моралната съпричастност към смъртта на Даниел. Оставяше Лилия сама да се справя с това.
Беше компромис. Гаден, мръсен компромис. Той щеше да си плати, но не за всичко. Но беше повече, отколкото се надявахме да постигнем. Беше победа.
Денят, в който той трябваше да отиде в полицията, беше слънчев и топъл. Аз и Мартин седяхме в кантората на Асен и чакахме. Всеки звън на телефона ни караше да подскачаме. Най-накрая, в късния следобед, Асен получи потвърждение. Симеон беше изпълнил своята част от сделката. Бил е задържан. Новината щеше да гръмне в медиите на следващия ден.
Почувствах облекчение. Огромно, смазващо облекчение. Но не и радост. Радост нямаше как да има. Нищо не можеше да върне Даниел.
Вечерта, когато се прибрахме, намерих съобщение на гласовата си поща. Беше от непознат номер. Пуснах го.
„Ана… аз съм. Лилия.“
Гласът ѝ беше неузнаваем. Слаб, прекършен.
„Разбрах всичко. Арестуваха го. Дойдоха и при мен. Разпитваха ме с часове. Казах им истината. Цялата истина… Знам, че нищо не може да изкупи вината ми. Знам, че заслужавам всичко, което ще ми се случи. Исках само да чуеш от мен… Съжалявам. Боже, колко съжалявам…“
Съобщението прекъсна. Изтрих го.
Глава 10: Бизнес и предателство
Новината за ареста на Симеон избухна като бомба. Заглавията в медиите крещяха за корупция по високите етажи, за злоупотреба с власт, за съмнителни сделки. Името му, доскоро символ на успех и респект, сега беше синоним на престъпление. Империята му започна да се пропуква. Партньори се оттегляха, акциите на компаниите му се сриваха, а конкурентите му надушваха кръв и се готвеха за атака.
Разследването срещу него се разрастваше с всеки изминал ден. Самопризнанията му отпушиха лавина от други разкрития. Оказа се, че подкупването на прокурора по случая на Даниел е било само върхът на айсберга. Години наред той беше изграждал мрежа от зависимости, купувайки си влияние и мълчание. Много хора, които доскоро са му се кланяли, сега бързаха да се разграничат от него, а някои дори даваха показания, за да спасят собствената си кожа.
Адвокатите му, екип от най-добрите и най-скъпоплатените в страната, се бореха със зъби и нокти. Опитваха се да омаловажат признанията му, да ги представят като направени под натиск, да търсят процедурни пропуски. Съдебната битка, която предстоеше, щеше да бъде дълга и грозна. Богатството и връзките му все още имаха тежест, но общественият натиск беше огромен. Той беше идеалният пример за падението на един бизнес титан, история, която медиите обожаваха.
В цялата тази шумотевица, историята на Лилия остана на заден план. Нейният случай беше отделен. Тя беше обвинена в престъпна небрежност, довела до смърт, и в даване на лъжливи показания. Нейната битка щеше да е по-тиха, но не по-малко тежка. Без парите и защитата на Симеон, тя беше сама.
Един ден Асен ни се обади.
„Адвокатът на Лилия се свърза с мен. Тя иска да ви види.“
С Мартин се спогледахме. Мисълта да застана лице в лице с нея ме ужасяваше. Какво можех да ѝ кажа? Какво можеше тя да ми каже, което да има някакво значение?
„Не сме длъжни да ходим,“ каза Мартин.
Но аз знаех, че трябва. Не заради нея. Заради себе си. Имаше нещо недовършено, някаква последна страница, която трябваше да бъде затворена.
Срещнахме се в една от стаите за свиждане в следствения арест. Беше облечена в сива, безформена дреха. Косата ѝ беше вързана на небрежна опашка. Беше отслабнала, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове. От бляскавата жена, която видях на снимката със Симеон, не беше останало нищо. Приличаше на уплашено дете.
Когато ни видя, тя се сви. Дълго време никой не каза нищо. Тишината беше по-тежка от всякакви думи.
„Защо?“, попитах накрая. Това беше единственият въпрос, който имаше значение. „Защо, Лили? Мислех, че си ми приятелка.“
Тя вдигна поглед. В очите ѝ имаше сълзи.
„Бях,“ прошепна тя. „Но бях и слаба. И глупава. Той ми обеща свят, който аз толкова много исках. Бях затънала в дългове, работата ми не вървеше, чувствах се като провал. А той дойде… с колите, с парите, с обещанията. Заслепи ме. Накара ме да повярвам, че съм специална.“
„И заради това остави сина ми да умре?“ Гласът на Мартин беше леден.
Тя се сгърчи при думите му. „Не! Никога не съм искала това! Кълна се! Беше ужасна грешка. Миг на безумие, на гняв. Но вместо да поема отговорност, аз избрах лесния път. Страхливия път. Той ми предложи спасение и аз го приех. И всеки ден оттогава живея в ад. Всеки ден виждам лицето му, всеки ден чувам смеха му. Мислите, че златната клетка беше награда? Беше наказание. Той никога не ми позволи да забравя. Държеше вината ми над главата като дамоклев меч. Напомняше ми, че съм негова, че ме е купил. Че без него съм нищо.“
Изслушах я. И за първи път от много време насам не почувствах омраза. Почувствах само празнота. И някаква далечна, студена жал. Тя беше предала не само мен. Беше предала себе си. Беше продала душата си за илюзия.
„Няма да ти простя, Лили,“ казах тихо, но твърдо. „Никога. Но може би един ден ще спра да те мразя. Върви по пътя си. Изкупи вината си, ако можеш. Но далеч от нас.“
Станахме и си тръгнахме. Не се обърнах назад. Тази глава от живота ми беше затворена.
Глава 11: Примката се затяга
Съдебните дела се проточиха с месеци. Медиите следяхa процеса срещу Симеон с огромен интерес. Всеки ден излизаха нови и нови подробности за неговите машинации. Той се държеше арогантно в съдебната зала, отричаше всичко, за което нямаше неопровержими доказателства, и се опитваше да прехвърли вината на бивши служители и подчинени. Беше битка на его и пари срещу закона.
Делото на Лилия, от друга страна, беше тихо и бързо. Тя направи пълни самопризнания. Не се опита да се оправдава или да омаловажи вината си. Застана пред съда и с треперещ глас разказа всичко, точно както го беше разказала на сестра си. Адвокатът ѝ пледира за смекчаващи вината обстоятелства – влиянието на Симеон, емоционалният срив, последващото разкаяние.
Аз и Мартин бяхме призовани като свидетели и от двете страни. Да дадем показания по делото срещу Симеон беше лесно. Говорехме за корупцията, за потулването на случая. Но да свидетелстваме по делото на Лилия беше изпитание. Трябваше да разкажем отново за деня на инцидента, за нашето приятелство, за предателството. Трябваше да бъдем обективни, но всяка дума беше пропита с болка.
По време на една от почивките в съда се засякох с Ралица. Тя изглеждаше изтощена. Беше дошла да подкрепи сестра си.
„Съжалявам за всичко,“ каза ми тя. „Знам, че думите не значат нищо, но…“
„Не е твоя вината, Ралица,“ отвърнах. „Ти направи правилното нещо.“
Тя кимна, но в очите ѝ имаше тъга. „Тя ще влезе в затвора, нали?“
„Вероятно.“
„Може би така е по-добре,“ въздъхна тя. „Може би там най-накрая ще намери покой. И свобода. Колкото и странно да звучи.“
Разбрах какво има предвид. Затворът с решетки понякога може да бъде по-малкото зло от затвора, който сами си изграждаме.
Присъдите бяха произнесени в рамките на една седмица.
Симеон получи ефективна присъда. Не толкова голяма, колкото ни се искаше, но все пак беше осъден. Адвокатите му веднага обявиха, че ще обжалват, но за момента той беше зад решетките. Империята му беше в руини. Загуби всичко – парите, властта, репутацията си.
Лилия беше осъдена на три години лишаване от свобода условно, с петгодишен изпитателен срок. Съдът беше взел предвид самопризнанията и разкаянието ѝ. Тя нямаше да влезе в затвора, но присъдата щеше да виси над главата ѝ. Щеше да носи белега на своето престъпление завинаги.
Когато чух присъдата ѝ, не знаех какво да почувствам. Част от мен искаше по-сурово наказание. Част от мен разбираше, че никаква присъда не може да бъде по-тежка от тази, която тя сама си беше наложила – да живее до края на дните си със знанието какво е причинила.
Правосъдието беше възтържествувало. Поне формално. Но в душите ни нямаше мир.
Глава 12: Изповед
След края на делата животът трябваше да продължи. Но как? Шумът утихна, медиите намериха нови герои и нови злодеи. А ние с Мартин останахме сами в тихия си апартамент, с призраците на миналото.
Разкриването на истината не донесе успокоение, а нов вид болка. Болката от предателството беше почти толкова силна, колкото болката от загубата. Стената между нас с Мартин, която за кратко беше паднала, докато се борехме заедно, започна отново да се издига. Той се затвори в работата си дори повече от преди. Аз се върнах към курса по керамика, но ръцете ми вече не създаваха нищо. Просто мачкаха глината безцелно.
Една вечер той се прибра по-късно от обикновено. Носеше бутилка вино. Седна на дивана срещу мен.
„Трябва да поговорим, Ана.“
Сърцето ми се сви. Очаквах най-лошото. Очаквах да каже, че иска да се разделим, че повече не може да живее в този дом, пълен със спомени.
„Аз също те обвинявах,“ каза той тихо, без да ме гледа. „В началото. След като Даниел си отиде. Обвинявах те, че си оставила Лилия да го гледа. Обвинявах те, че не си била там. Беше по-лесно да обвинявам теб, отколкото да приема, че понякога ужасни неща се случват без причина.“
Сълзи заизгаряха в очите ми. Това беше нещото, което висеше неизречено помежду ни през цялото време.
„А после, когато разбрахме истината… аз обвиних нея. И Симеон. Цялата ми енергия отиде в това да ги мразя, да искам отмъщение. И си мислех, че когато ги накажем, всичко ще се оправи. Че болката ще изчезне.“
Той отпи глътка вино.
„Но не изчезна. Защото вината не е само тяхна. Моя е също. Аз не бях до теб, Ана. Когато ти се давеше в скръб, аз избягах. Избягах в работата, в чертежите, навсякъде, само не и при теб. Оставих те сама да се справяш с всичко. Оставих те в ръцете на жена, която те е манипулирала и лъгала.“
Той най-накрая ме погледна. В очите му видях същата болка, която разкъсваше и мен.
„Съжалявам. Съжалявам, че не бях съпругът, от когото имаше нужда. И бащата, който Даниел заслужаваше в онзи ден. Трябваше аз да бъда с него, а не да работя по поредния проект.“
Разплаках се. Не от тъга, а от облекчение. Стената се срути. Всички неизречени думи, всички скрити обвинения, цялата натрупана болка излезе наяве. Говорихме с часове. За Даниел. За нашите мечти. За това как сме се изгубили един друг в мъката.
Това не беше магическо изцеление. Раната беше твърде дълбока. Но беше начало. Началото на едно ново разбиране. Разбрахме, че не можем да върнем миналото. Не можем да променим случилото се. Единственото, което можехме да направим, е да решим как да живеем оттук нататък.
Глава 13: Правосъдие и последствия
Последствията от разкритата истина се разпростряха като вълнички във вода, засягайки всички. Симеон, дори и от затвора, продължаваше да се бори, обжалвайки на всяка инстанция. Но магията му беше развалена. Бившите му поддръжници го изоставиха, а враговете му се възползваха от слабостта му. Бизнес империята му беше разпродадена на парчета, а името му се превърна в предупреждение за това как бързо може да се падне от върха.
Лилия изчезна. След произнасянето на присъдата, тя продаде всичко, което имаше, и напусна страната. Ралица ми каза, че е заминала за малка, непозната страна, където се е записала като доброволец в сиропиталище. Опитвала се е да изкупи вината си, като помага на други деца. Дали някога щеше да намери покой, никой не знаеше. Тя беше избрала своето изгнание, своя собствен доживотен затвор.
За нас с Мартин последствията бяха по-тихи, но не по-малко дълбоки. Решихме да продадем апартамента. Беше твърде болезнено да живеем сред спомените. Ипотечният кредит, който някога символизираше нашето общо бъдеще, сега беше просто финансова тежест, свързана с трагедия. С парите от продажбата и с малко помощ от родителите ни, си купихме малка къща с двор в покрайнините на града. Искахме ново начало, чисто платно.
Преместването беше трудно. Всяка разопакована кутия беше пълна не само с вещи, но и със спомени. Намерих кашон с играчките на Даниел. Мартин ме видя, докато стоях над него, парализирана от скръб. Той не каза нищо. Просто дойде, прегърна ме и заплака с мен.
Заедно решихме какво да правим. Запазихме няколко от най-любимите му неща – едно плюшено мече, една малка синя количка. Останалото дарихме на местния детски дом. Беше болезнено, но и някак освобождаващо. Сякаш пускахме част от болката да си отиде, превръщайки я в нещо добро за други.
Глава 14: Цената на истината
Струваше ли си? Този въпрос често изникваше в ума ми в тихите нощи. Струваше ли си цялата тази борба, цялата тази болка, за да стигнем до истината?
Да, струваше си. Не защото донесе щастие или върна времето назад. А защото ни даде свобода. Свободата да скърбим за сина си такъв, какъвто беше, а не за жертва на нелеп инцидент. Свободата да знаем, че виновните, макар и несъвършено, са получили своето възмездие. Свободата да се погледнем с Мартин в очите без скрити обвинения.
Истината имаше висока цена. Тя ни костваше илюзии, приятелства, спокойствие. Разтърси основите на света ни. Но в крайна сметка ни позволи да стъпим на здрава земя. Лъжата, дори и успокояващата, е като плаващи пясъци. Рано или късно те поглъща.
Един ден, докато работех в градината на новата ни къща, усетих ръка на рамото си. Беше Мартин. Носеше две чаши студен чай. Седнахме на тревата, под сянката на едно младо дръвче, което бяхме засадили.
„Спомняш ли си какво ти казваше Лилия?“, попита ме той. „Трябва да продължиш напред.“
Кимнах. Тази фраза сега звучеше толкова кухо, толкова лицемерно.
„Тя беше права за думите, но грешеше за смисъла,“ продължи той. „Да продължиш напред не означава да забравиш. Не означава да се преструваш, че нищо не се е случило. Означава да приемеш миналото, да се поучиш от него и да откажеш да му позволиш да унищожи бъдещето ти.“
Той взе ръката ми.
„Мисля, че ние започваме да го правим. Продължаваме напред. Заедно.“
Глава 15: Продължавам напред, наистина
Годините минаваха. Тишината в къщата ни постепенно се изпълни не със скръб, а със спокойствие. Започнахме да градим нов живот, тухла по тухла. Мартин смени работата си. Напусна голямата архитектурна фирма и отвори малко собствено студио. Искаше да създава не просто сгради, а домове.
Аз се върнах към керамиката. Но този път беше различно. Започнах да правя малки, цветни фигурки на животни. Смешни, весели, пълни с живот. Открих, че мога да създавам радост с ръцете си. Отворих малък онлайн магазин. Без големи амбиции, просто за удоволствие.
Една пролет, четири години след преместването ни, разбрах, че съм бременна. Страхът и радостта се смесиха в бурна емоция. Беше ли редно? Предавахме ли паметта на Даниел?
Говорихме много с Мартин. И решихме, че това не е замяна. Никой никога не можеше да замени нашето момче. Това беше ново начало. Нов живот, който не изтриваше стария, а го надграждаше.
Роди се момиченце. Кръстихме я Надежда.
Тя изпълни къщата ни със смях. Смехът, който мислех, че никога повече няма да чуя. Когато я гледах как прави първите си стъпки в градината, как гони пеперудите, сърцето ми се изпълваше с любов, толкова силна и всеобхватна. Но в тази любов винаги имаше и една малка, тиха нотка на тъга. Тъга по момченцето, което никога нямаше да порасне. По баткото, когото тя никога нямаше да познае.
Един ден, когато Надежда беше на около четири години, тя намери в една кутия малката синя количка.
„Мамо, чия е тази количка?“, попита тя.
Седнах до нея на пода.
„Тази количка беше на твоето братче. Казваше се Даниел.“
Разказах ѝ за него. Не за начина, по който си отиде. А за начина, по който живя. За неговата усмивка, за любовта му към колите, за начина, по който обичаше да се гушка преди сън.
Тя слушаше с големите си, любопитни очи. Когато свърших, тя взе количката, целуна я нежно и я сложи до любимата си кукла.
„Сега и тя ще си играе с нас,“ каза сериозно.
В този момент разбрах. Продължих напред. Наистина.
Не бях забравила. Не бях простила всичко. Но бях превърнала болката в памет. А паметта – в любов. Животът ми беше белязан от трагедия, но вече не се определяше от нея. Определяше се от смеха на дъщеря ми, от топлата ръка на съпруга ми, от тихата сила, която открих в себе си.
Погледнах през прозореца към градината. Слънцето залязваше, обагряйки небето в меки, пастелни цветове. В далечината се чуваше детски смях. И за първи път от много, много време, душата ми беше спокойна.