Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест: На 102 години почина голям български писател
  • Новини

Скръбна вест: На 102 години почина голям български писател

Иван Димитров Пешев август 22, 2023
gfshfhqetqwtsa.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Днес на 102 години ни напусна Виктор Барух – изключителен български писател и интелектуалец, съобщиха от Организацията на евреите в България „Шалом“.

 

Той е носител на наградата „Шофар“ за цялостен принос към българската еврейска общност.

Преживелиците му са отражение на няколко ключови периода в историята ни.

 

Той е единственият български журналист отразил през 1961 година историческия процес в Йерусалим срещу нацисткия офицер Айхман, главно действащо лице по времето на Холокоста.

 

За него Хана Аренд написва книгата „Репортаж за баналността на злото“.

 

Самият той вплита тази проблематика в повечето свои творби, включително в романа си „Оклеветената или грехът на епископа“ (2003).

Бил е заместник-главен редактор на сп. „Пламък“ и автор на книгите „Отречени от закона“, „Завоевателката“, „Сватбени свещи“, „Японска кукла“, „Деца на града“, „Късно око“ и други.

 

Според проф. Симеон Хаджикосев прозата на Барух „се откроява със стегнат и точен рисунък на времето, с висока обща култура и засилена гражданска позиция, с дълбинна психологическа характеристика на героите, с внезапни алюзии и метафори относно проблеми, засягащи както отделния индивид, така и цялото българско общество.

 

В това отношение не прави изключение нито една негова книга, включително и „Оклеветената или грехът на Епископа“.

 

 

Белетристичният пласт на творбата е положен върху съдбите на действително съществували, но неизвестни у нас лица: венецианската поетеса еврейка Сара Сулам, равинът Леоне да Модена, епископът на Капо ди Истрия Балдасаре Бонифачо и генуезкият поет Ансалдо Чеба.

 

Творбите му са превеждани на английски, френски, руски, италиански, иврит.

През 1961 г. е единственият български журналист, отразил съдебния процес срещу нацисткия офицер от Гестапо Адолф Айхман в Йерусалим.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Доц. Стойчев: Знам кога и защо ще се разпадне кабинетът Денков-Габриел, а този важен политик лети из облаците от яд
Next: Голяма трагедия с малко детенце на наш плаж тази сутрин, влязло с надуваем дюшек в морето

Последни публикации

  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.