Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест! Отиде си легенда на българското кино
  • Новини

Скръбна вест! Отиде си легенда на българското кино

Иван Димитров Пешев април 24, 2024
cksakvsdkvkfdbkgfb.png

Тази нощ си отиде една от най-големите режисьорки на българско кино – Мариана Евстатиева-Биолчева.

За кончината ѝ съобщи нейният съпруг проф. Боян Биолчев.

Опелото ще се състои в събота, 27 април 2024 г., в храма „Св.Седмочисленици“ от 13.30 ч.

Мариана Евстатиева-Биолчева изучава кино и телевизионна режисура във Филмовата школа в Лодз, Полша.

Дебютира в документалното кино.

Още с първите си филми проявява интерес към света на децата, който след това пренася и в игралното кино.

Своеобразно изследване как децата възприемат киното е цикълът й от учебни филми „Ние обичаме киното“(1968)

В игралното кино дебютира с „Тигърчето“(1973) по сценарий на Васил Акьов, следва „Мигове в кибритена кутийка“(1979) със Сребърна награда от МКФ-Москва’79 и „Златен Лачено“ от МКФ-Авелино, Италия’81 г.

Филмографията ѝ е пълна с любов и признание: „Похищение в жълто“(1981), по мотиви от повестта на Павел Вежинов „Произшествие на тихата улица“, със „Сребърен Лачено“ на МКФ Авелино’83, Италия и Наградата на публиката на ХІV фестивал в Хихон, Испания’81; „Дяволското оръжие“(1982), по сценарий на Боян Биолчев, със „Сребърен Лачено“ в Авелино, Италия ’83, „Горе на черешата“(1984), „Търси се съпруг за мама“(1985) със Сребърен медал от МКФ Москва’85 и награда от МКФ Алансон’87, Франция, „Амиго Ернесто“(1986), „Племенникът чужденец“(1989) по мотиви от приказката „Младият англичанин“ на Вилхелм Хауф, предава Б НТ.

За телевизия снима филмите „Отрова в извора“(1985), „Не се мотай в краката ми“(1987) със „Златна ракла“ и Наградата на Интервизията от Международния фестивал на телевизионния филм в Пловдив 88, „Здравей, бабо“ (1991), детската новела „Сватбата“(1997) и сериалите „Синята лампа“(1974), „Сбогом, любов“(1975), „Мъже без мустаци“(1989), „Мили, бате – писмата на един дакел“(2001), „Принцът и просякът“ (2005).

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изглежда страшно в Гърция: Всичко заприлича на Марс, това чудо идва към нас
Next: Синоптиците съобщиха: Идва още студ в България чак до този ден

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.