Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест! Почина голяма театрална звезда
  • Новини

Скръбна вест! Почина голяма театрална звезда

Иван Димитров Пешев октомври 31, 2023
wqrwqfsdfdfgfdgergre.png

Робърт Брустийн – титан в театралния свят, критик, драматург, радетел за художествена почтеност и основател на два от водещите регионални театри в САЩ, почина на 96-годишна възраст, предаде Асошиейтед прес.

Той е починал в неделя в дома си в Кембридж, щата Масачузетс.

Известен като страстен и провокативен защитник на театралното изкуство, който настоява за новаторски произведения и за авантюристично модернизиране на класиката, Робърт Брустийн основава Йейлския репертоарен театър и Американския репертоарен театър в Харвард.

Някои от произведенията, поддържани от него, смущават критиците и зрителите, които не са свикнали с нетрадиционните постановки. Брустийн обаче не смята, че дължи извинение.

„Знам, че не съм в крачка. Толкова не съм в крачка, че почти съм в крачка“, казва той пред „Ню Йорк таймс“ в началото на новия век.

Йейлският репертоарен театър, основан от Робърт Брустийн, е произвел няколко носители на награда „Пулицър“ и номинирани финалисти. Много от постановките му стигат до Бродуей и общо печелят 10 награди „Тони“ и над 40 номинации.

След като е уволнен от Йейл, Брустийн преминава в Харвард, където преподава английски език и през 1980 г. основава Американския репертоарен театър, превърнал се в един от най-престижните театри в страната и носител на множество награди, сред които „Тони“ и „Пулицър“.

През дългата си кариера на режисьор, драматург и преподавател Робърт Брустийн е подпомогнал артистичното развитие на театрални творци от ранга на Мерил Стрийп, Кристофър Уокън, Чери Джоунс, Сигорни Уивър, Джеймс Лапин, Тони Шалуб, Линда Лавин, Стив Зан, Дейвид Мамет.

Брустийн е твърд привърженик на идеята, че театърът трябва да бъде преди всичко форма на изкуство, а не само политическа платформа.

„Мисля, че най-великият театър е този, който съчетава върховете и низините. Единственото нещо, което не мога да понасям, е средата“, казва той.

Освен на пиеси, Робърт Брустийн е автор и на много книги с есета и критики. Носител е на редица отличия и е въведен в Залата на славата на театъра.

През 2010 г. президентът Барак Обама му връчва Медал за принос към изкуството в Белия дом и го обявява за „водеща сила в развитието на театъра и театралните творци в САЩ“.

През 2012 г. Робърт Брустийн е попитан какво мисли за сегашното състояние на американския театър. Тогава той отговаря, че билетите са твърде скъпи, а произведенията често не намират дълбок отзвук.

„Обичам забавленията, но забавленията трябва да са сериозно усилие за изследване на американската душа чрез нейния театър. Романистите разбират това, поетите го разбират, а за известно време и драматурзите наистина го разбираха. Това вече го няма. А ако го има, то не се появява на сцената“, казва Робърт Брустийн.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Чудесна новина за хиляди родители, облекчението е голямо
Next: Ето кога е Архангелова Задушница тази година и какво НЕ се прави в този ден

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.