Слънцето беше огнено кълбо, което бавно потъваше в тюркоазените води на морето. Небето представляваше платно, изрисувано с нюанси на оранжево, розово и виолетово – прощален шедьовър на отиващия си ден. Асен, Ралица и техният син Симеон седяха на плажа, сгушени един в друг на голяма хавлия, оставили солените вълни да мият краката им. Това беше последната вечер от тяхната почивка, първата им обща почивка от години.
Всяка стотинка за нея беше спестена с лишения, с отказани малки удоволствия и допълнителни часове работа. Асен беше вложил цялата си душа в тази една седмица. Искаше да види отново онази безгрижна усмивка на лицето на Ралица, която сякаш беше изчезнала под тежестта на ежедневието и огромния кредит за апартамента, който изплащаха вече осма година. Искаше да види сина си, студента, отпуснат и щастлив, далеч от изпити и тревоги.
И до този момент всичко беше съвършено. Бяха забравили за сметките, за напрежението в работата на Асен, за тихите, неизречени упреци, които понякога тегнеха във въздуха помежду им. През изминалата седмица те бяха просто семейство. Смях, солени целувки, пясъчни замъци, дълги разходки по брега и стотици снимки, които трябваше да запечатат това крехко щастие. Ралица изглеждаше с десет години по-млада. Кожата ѝ беше добила златист загар, а в очите ѝ отново танцуваха палави пламъчета. Асен я наблюдаваше крадешком и сърцето му се свиваше от смесица на любов и вина, чиито причини бяха погребани дълбоко в него.
Симеон, техният почти пораснал син, беше мълчалив през по-голямата част от деня, но те го отдаваха на умората и леката тъга от предстоящото сбогуване с морето. Сега, докато слънцето изпращаше последните си лъчи, той седеше вцепенен, вперил поглед в хоризонта. Тишината между тях беше уютна, изпълнена с благодарност.
Ралица въздъхна щастливо и положи глава на рамото на Асен. „Беше прекрасно, нали? Сякаш сънувам.“
„Заслужаваше го“, прошепна той и целуна косата ѝ, усещайки познатия аромат на слънце и копнеж. Погледът му обаче се спря на сина им. Нещо в стойката на момчето го обезпокои. Раменете му бяха прегърбени, не от умора, а от някаква невидима тежест. Ръцете му, заровени в пясъка, бяха стиснати в юмруци.
Изведнъж тишината беше нарушена. Гласът на Симеон прозвуча дрезгаво, неестествено. Той не се обърна към тях, продължи да гледа към угасващия хоризонт, сякаш черпеше сили от него за това, което предстоеше.
– Искам да ви кажа нещо важно.
Ралица се надигна леко. Майчиният ѝ инстинкт веднага долови тревожните нотки. „Какво има, слънчице? Да не си се разстроил, че си тръгваме?“
Симеон поклати глава бавно. Сякаш всяко движение му костваше неимоверно усилие. Асен също се напрегна. Усмивката изчезна от лицето му, заменена от бдителност. Познаваше сина си. Това не беше момент на момчешка меланхолия. В настъпващия здрач лицето му изглеждаше изпито и бледо.
– Не е за това. Нещо друго е. Нещо, което… – той млъкна, преглъщайки тежко. Въздухът изведнъж стана студен, въпреки топлия морски бриз. Смехът на далечни компании и крясъците на чайките сякаш заглъхнаха, останаха само те тримата, застинали в очакване на думи, които имаха силата да разрушат този съвършен момент.
– Отдавна крия от вас, че…
Глава 2: Разкритата тайна
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от морските вълни. Секундите се разтеглиха в безкрайност. Асен и Ралица се взираха в профила на сина си, очертан на фона на лилавото небе, и не смееха да дишат. Всеки от тях превърташе в ума си най-страшните възможни сценарии – болест, изключване от университета, проблем с момиче. Но това, което последва, надмина и най-мрачните им предположения.
– …че съм затънал до гуша. Дължа пари. Много пари.
Думите му бяха тихи, почти погълнати от шума на прибоя, но в съзнанието на родителите му те прокънтяха като изстрел. Ралица първа наруши мълчанието, гласът ѝ беше задавен шепот.
– Какви пари, Симо? На кого? За какво говориш? Да не си играл хазарт?
Симеон най-после се обърна към тях. В очите му се четеше отчаяние, което ги прониза до дъното на душите им.
– Не, мамо, не е хазарт. По-лошо е. С Деян… решихме да започнем бизнес. Един малък стартъп, онлайн платформа. Мислехме, че е гениална идея, че ще пробием, че ще станем независими.
Асен се намръщи. Деян беше колега на Симеон от университета – умно, но малко лекомислено момче. „Бизнес? С какви пари, Симеоне? Откъде ги взехте?“
Симеон сведе поглед към пясъка. „Нито една банка не искаше да ни отпусне кредит. Нямахме нищо – нито опит, нито обезпечение. И тогава… Деян намери човек. Казва се Виктор. Представи се за бизнес ангел, за инвеститор, който помага на млади предприемачи. Даде ни парите веднага, без много въпроси. Просто подписахме един договор.“
Историята се разплиташе бавно, всяка дума беше като нов пирон в ковчега на тяхното спокойствие. Двамата приятели наели офис, купили техника, работели ден и нощ. Но идеята им се оказала не толкова гениална, пазарът бил пренаситен, а те – твърде неопитни. Парите свършили по-бързо от очакваното, а приходи нямало. Платформата се провалила с гръм и трясък.
– И сега този Виктор си иска парите обратно, нали? – попита Асен, като вече се досещаше за отговора. Гласът му беше леден.
– Не просто парите, татко. Иска ги с лихвите. Договорът, който сме подписали… беше пълен с клаузи с дребен шрифт. Оказа се, че не е инвеститор, а… лихвар. Лихвите са астрономически. Сумата е нараснала тройно.
Ралица ахна и покри уста с ръка.
– Колко… колко дължиш, Симеоне?
Синът им ги погледна право в очите. В този момент той не беше студент, а осъден на смърт.
– Общо дължим сто хиляди. Моят дял е петдесет. И срокът изтече миналата седмица.
Петдесет хиляди. Сумата увисна във въздуха като присъда. За семейството, което се бореше с всеки лев, за да изплаща ипотеката си, това беше състояние. Това беше невъзможно.
– А Деян? Къде е Деян? – изкрещя почти Асен, скачайки на крака. Пясъкът се разхвърча около него.
– Изчезна. Изключил си е телефона, изнесъл се е от квартирата. Родителите му казват, че не знаят къде е. Остави ме сам да се оправям. Виктор търси само мен.
Гневът на Асен беше последван от вълна от безсилие. Той закрачи нервно по брега, ръцете му стиснати зад гърба. Ралица прегърна треперещия си син. Вече не го виждаше като възрастен мъж, а като малкото си момче, уплашено и само.
– Защо не ни каза по-рано, миличък? Защо чака досега? – проплака тя.
– Срамувах се. Исках да ви изненадам, да ви се похваля, че съм успял, че съм направил нещо голямо. А вместо това… провалих всичко. Провалих и вас. Знам за кредита, знам колко ви е трудно. Унищожих ви.
Прекрасният залез беше изчезнал. На негово място се беше спуснал мрак, гъст и лепкав. Морето вече не изглеждаше ласкаво, а тъмно и заплашително. Смехът и музиката от близките заведения звучаха като подигравка. Седмицата на фалшиво щастие беше приключила. Реалността ги беше застигнала по най-жестокия начин. Перфектната семейна снимка беше разкъсана на хиляди парченца.
Глава 3: Пукнатини в основите
Пътуването към дома беше мълчаливо. Никой не проговори. Музиката от радиото беше спряна, а единственият звук беше монотонното бучене на двигателя на старата им кола. Асен шофираше, вперил поглед в пътя, но всъщност не виждаше нищо. В ума му се въртеше само една цифра: петдесет хиляди. Ралица седеше до него, гледаше през прозореца към прелитащия пейзаж, а по бузите ѝ безмълвно се стичаха сълзи. На задната седалка Симеон се беше свил на кълбо, смален от вината си.
Когато пристигнаха, апартаментът им, тяхната малка крепост, за която се бореха със зъби и нокти, им се стори чужд и студен. Всеки предмет – диванът, купен на изплащане, секцията, подарена от родителите на Ралица, снимките по стените – всичко крещеше за техния скромен, подреден живот, който сега беше на път да се срине. Ипотеката, която доскоро беше просто досадна финансова тежест, сега изглеждаше като воденичен камък, готов да ги повлече на дъното.
През следващите дни напрежението в дома им можеше да се реже с нож. Говореха си само за най-належащите неща. Всяка дума беше премерена, всеки поглед – изпълнен с упрек или страх. Асен се затвори в себе си. Нощем не спеше, а обикаляше из апартамента като звяр в клетка, правейки наум сметки, които все не излизаха. Продажба на колата? Нямаше да покрие и една десета от дълга. Потребителски кредит? С ипотеката на гърба им, никоя банка не би им отпуснала толкова голяма сума.
Точно в тези дни на отчаяние, сенките от другия, тайния живот на Асен, започнаха да пълзят към светлината. Един следобед телефонът му извибрира, докато бяха в кухнята. На екрана светна името „Лилия“. Той трескаво грабна телефона и се обърна с гръб към Ралица, отговаряйки с престорено делови тон.
– Да, кажи, колежке… Не, сега не мога, зает съм… Да, ще ти се обадя по-късно.
Но Ралица, чиито сетива бяха изострени до краен предел от тревогата, долови нещо повече от обикновен разговор с колега. Долови паниката в гласа му, начинът, по който прикри екрана с длан. Това не беше първият път. През последните месеци той често закъсняваше след работа, обяснявайки го с извънредни проекти. Често телефонът му беше с изключен звук или го носеше навсякъде със себе си, дори в банята. Преди, уморена от ежедневието, тя не обръщаше внимание. Сега, когато основите на света ѝ се клатеха, всяка малка пукнатина изглеждаше като пропаст.
Тя не каза нищо. Вместо това, когато той излезе на балкона, за да върне обаждането, тя набра номера на сестра си Диана. Диана беше нейната опора, нейният разум в моменти на хаос.
– Како… – започна Ралица, но гласът ѝ пресекна.
– Какво има, Рали? Какво е станало? – Гласът на Диана беше топъл и загрижен.
Ралица ѝ разказа всичко. За почивката, за признанието на Симеон, за дълга, за смазващия страх, който я беше обзел. Разказа ѝ и за странното поведение на Асен, за телефонните разговори, за нарастващото разстояние между тях.
– Не знам какво да правя, Диана. Чувствам, че се давим, а той… той сякаш не е с нас. Сякаш крие нещо друго, нещо свое. Може би си въобразявам, може би от стреса…
– Никога не си въобразяваш. – отвърна твърдо сестра ѝ. – Слушай ме внимателно. Сега най-важното е Симеон. Трябва да се съсредоточите върху този проблем. Но дръж си очите отворени. Мъж, който крие телефона си, крие и нещо друго.
Разговорът с Диана не я успокои, а напротив – пося в душата ѝ семената на съмнението, които бързо започнаха да покълват. Тя започна да наблюдава Асен. Да следи погледа му, да анализира думите му. И колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че той води битка на два фронта, и единият от тях беше скрит от нея.
Глава 4: Сянката на Виктор
Заплахата, доскоро просто една ужасяваща цифра, скоро придоби плът и кръв. Една вечер, точно когато семейната вечеря протичаше в обичайното тягостно мълчание, на вратата се позвъни. Не беше някой от съседите. На прага стоеше висок, безупречно облечен мъж на средна възраст. Косата му беше сресана назад, ризата му – идеално изгладена, а скъпият му часовник проблясваше под светлината на стълбищната лампа. Усмивката му беше широка и обаятелна, но в очите му имаше студенината на хищник.
– Добър вечер. Търся Симеон. Аз съм Виктор. – представи се той с мек, кадифен глас, който по никакъв начин не съответстваше на опасността, която излъчваше.
Асен застана пред сина си като жива стена. „Какво искате?“
Виктор се засмя тихо, без капка веселие. „О, мисля, че всички знаем какво искам. Просто дойдох да се запознаем. Да видя къде живее моят млад и талантлив, но за съжаление, неплатежоспособен партньор. Хубав апартамент. Уютен. Би било жалко да го загубите.“
Думите му бяха произнесени спокойно, но всяка от тях беше прецизно насочен удар. Той не заплашваше директно. Беше по-лошо. Той демонстрираше сила. Демонстрираше, че знае всичко за тях, че е влязъл в дома им, в личното им пространство, и може да го разруши, когато си поиска.
Ралица стоеше в коридора, пребледняла и вцепенена от ужас. Симеон трепереше зад баща си.
– Срокът ви мина, приятели. – продължи Виктор, като се облегна небрежно на рамката на вратата. – Аз съм търпелив човек, но моето търпение си има цена. И тя расте с всеки изминал ден. Знаете ли, освен този прекрасен апартамент, разбрах, че госпожата – той кимна към Ралица – работи като учителка в местното училище. Децата я обичат, нали? А вие, господине – погледът му се закова в Асен – работите в голяма строителна фирма. Стабилност. Репутация. Всичко това е толкова крехко. Една грешна стъпка, един малък скандал… и всичко се изпарява.
Това беше моментът, в който Асен разбра, че си имат работа не просто с лихвар, а с човек, който се наслаждаваше на болката и страха на другите. Той беше професионалист в пречупването на човешки души.
– Махайте се от дома ми. – процеди през зъби Асен.
Виктор отново се усмихна. „Разбира се. Просто приятелско посещение. Ще очаквам обаждане от вас. Скоро. Имате двайсет и четири часа да измислите план. В противен случай, следващият ни разговор ще се води от моите адвокати. Приятна вечер.“
Той се обърна и си тръгна също толкова спокойно, колкото се беше появил, оставяйки след себе си ледена диря от страх. Когато вратата се затвори, Ралица се свлече на пода, а Симеон се затича към стаята си и затръшна вратата. Асен остана прав в коридора, но се чувстваше така, сякаш краката му бяха от олово. Ролята му на закрилник, на глава на семейството, се беше сринала. Той не можеше да ги защити. Беше безсилен.
Натискът беше непоносим. Часовникът тиктакаше. Унижението от посещението на Виктор се смеси с отчаянието от дълга. И точно тогава, в най-мрачния му час, в ума му се прокрадна една мисъл, една възможност, която доскоро би отхвърлил като немислима. Една възможност, която носеше името Лилия.
Глава 5: Двоен живот
Лилия беше пълната противоположност на Ралица. Тя беше огън там, където жена му беше вода. Амбициозна, дръзка, облечена винаги в скъпи костюми, които подчертаваха перфектната ѝ фигура. Тя беше мениджър на проекти в строителната фирма, където работеше Асен, и не се страхуваше да мачка всичко по пътя си, за да постигне целите си.
Връзката им беше започнала преди няколко месеца, почти невинно. Работен обяд, комплименти, споделяне на разочарования от работата. Лилия го караше да се чувства значим, видян. Тя се възхищаваше на опита му, търсеше съветите му, смееше се на шегите му. За Асен, който у дома се чувстваше просто като машина за изкарване на пари и плащане на сметки, това внимание беше като наркотик. Скоро работните обеди прераснаха в тайни срещи след работа в малки, дискретни хотели в покрайнините на града.
С нея той не беше съпруг и баща, обременен от ипотека. Беше просто Асен – желан, умен, силен мъж. Тя беше неговото бягство, неговата забранена територия, където правилата на скучното му ежедневие не важаха. Но Лилия не беше просто любовница. Тя беше и изкушение.
Няколко седмици преди почивката, тя му беше подхвърлила една идея. Ставаше въпрос за голям обществен търг, за който фирмата им се готвеше да кандидатства. Лилия беше разбрала по свои канали, че един от конкурентите им е готов да плати сериозна сума за вътрешна информация – офертата, с която тяхната компания щеше да участва.
– Представи си, Асене – беше му прошепнала тя една вечер, докато лежаха в хотелската стая. – Една флашка с няколко файла. Никой никога няма да разбере, че си ти. А парите… парите ще решат всичките ти проблеми. Ще можеш да си позволиш всичко, за което си мечтал.
Тогава той беше отказал категорично. Беше почтен човек. Или поне така си мислеше. Беше работил цял живот по правилата. Но сега, притиснат до стената от дълга на Симеон и заплахите на Виктор, тази немислима идея започна да изглежда като единствения спасителен пояс.
След посещението на Виктор, Асен не издържа и се обади на Лилия. Срещнаха се в същото кафене, където всичко беше започнало. Той ѝ разказа накратко за проблема, без да влиза в подробности. Просто, че има нужда от много пари, и то веднага.
Лилия го слушаше внимателно, с лека, пресметлива усмивка на устните си. Тя не изрази съчувствие. Вместо това, в очите ѝ проблесна триумф.
– Знаех си, че ще дойдеш при мен. – каза тя, посягайки към ръката му над масата. – Всеки мъж има своята цена. Всеки има точка на пречупване. Радвам се, че най-после достигна твоята.
– Още ли важи предложението? – попита той, избягвайки погледа ѝ.
– Разбира се, че важи. Даже сега е по-изгодно. Конкуренцията е жестока, готови са да платят двойно. Сумата ще е достатъчна не само да покриеш… каквото и да е там, което дължиш, но и да ти остане достатъчно, за да започнеш на чисто.
– Да започна на чисто? – повтори той.
Тя се наведе към него, гласът ѝ стана съблазнителен шепот. „Да, Асене. С мен. Остави я тази твоя сива, скучна съпруга. Остави го този живот на лишения. Ти си създаден за повече. С тези пари и с моите контакти, можем да постигнем всичко. Само трябва да направиш една малка крачка.“
Моралната дилема го разкъсваше. От една страна беше семейството му, неговата отговорност. Да извърши престъпление, за да ги спаси, беше парадоксално. Но от другата страна беше бездната на дълга и лицето на Виктор. И гласът на Лилия, който му обещаваше не само спасение, но и нов, вълнуващ живот.
Той не даде отговор веднага. Каза, че ще си помисли. Но докато се прибираше у дома, към напрегнатото мълчание и уплашените погледи на жена си и сина си, той вече знаеше какъв ще бъде изборът му. Беше готов да продаде душата си, за да ги спаси. Или поне така се самозалъгваше.
Глава 6: Майчината тревога
Докато Асен се бореше със своите демони, Ралица водеше своя собствена, тиха война. Светът ѝ, който доскоро се въртеше около грижата за дома и семейството, сега беше изпълнен с призраци. Призракът на дълга, призракът на Виктор и най-страшният от всички – призракът на недоверието към мъжа, с когото беше споделила живота си.
Разговорът със сестра ѝ не ѝ даваше мира. „Мъж, който крие телефона си, крие и нещо друго.“ Тези думи ехтяха в съзнанието ѝ. Тя започна да забелязва малки, но значими детайли. Асен се прибираше все по-късно, ухаещ на чужд парфюм, който се опитваше да прикрие с цигарен дим. По ризите му понякога имаше следи от червило, толкова бледи, че трябваше да се вгледаш, за да ги видиш. Обясненията му бяха все по-изтъркани и неубедителни – срещи, които се проточвали, задръствания, колега, когото е трябвало да закара.
Тя се чувстваше изолирана. Симеон, погълнат от своята вина, прекарваше повечето време затворен в стаята си, учейки за поправителните си изпити с трескава енергия, сякаш се опитваше да изкупи греха си с отличен успех. Асен беше физически там, но духом отсъстваше, изгубен в своите тайни.
Една вечер, докато той беше под душа, телефонът му, оставен на нощното шкафче, светна. Ралица, чието сърце биеше до пръсване, не се сдържа. Наруши собствените си принципи, надви отвращението към това, което правеше, и взе телефона. Беше заключен, но на екрана се виждаше част от съобщението. Беше от Лилия. „Чакам те. Не закъснявай. Целувки.“
В този момент целият въздух напусна дробовете ѝ. Беше едно нещо да се съмняваш, да подозираш, и съвсем друго да видиш доказателството, написано в черно и бяло. Болката беше физическа, остра, като забит в гърдите нож. Всичките години, всичките жертви, цялата им обща история изведнъж ѝ се сториха като лъжа. Докато тя се е тревожила за сметки и е спестявала от закуски, за да купят нови обувки на сина си, той е живеел друг живот.
Когато Асен излезе от банята, тя стоеше насред спалнята, държейки телефона като оръжие. Той веднага разбра. Паниката изписана на лицето му беше по-красноречива от всяко признание.
– Какво е това, Асене? – попита тя, а гласът ѝ беше плашещо спокоен.
– Рали, не е това, което изглежда. Мога да обясня.
– Да обясниш? Какво ще ми обясниш? Че „целувките“ са част от нов служебен протокол? Че закъсненията ти са били, за да обсъждате корпоративни стратегии в хотелски стаи? Колко време продължава това?
Той мълчеше, неспособен да намери думи.
– Колко време?! – изкрещя тя, а спокойствието ѝ се взриви, отприщвайки цялата насъбрана болка и гняв. – Докато аз се притеснявах как ще платим вноската по кредита, ти си харчил пари за нея, нали? Докато се чудех как да помогнем на сина ни, ти си мислил за следващата си среща!
– Не е така! – опита се да се защити той. – Това с Лилия… то е сложно. А за Симеон… аз се опитвам да намеря решение! Опитвам се да ви спася!
– Да ни спасиш? Като ни лъжеш? Като живееш двоен живот? Ти не спасяваш никого, Асене! Ти унищожаваш всичко! Ти унищожи нас!
Скандалът беше ужасен. Крещяха си думи, които никога преди не бяха изричали. Обвинения и обиди, трупани с години, изригнаха като вулкан. Симеон чуваше всичко от стаята си. Всеки крясък на майка му, всяко лъжливо оправдание на баща му беше като удар с камшик по гърба му. Той беше отприщил този ад. Неговата тайна беше просто кибритената клечка, която беше запалила отдавна подготвената клада на тяхното семейство.
Глава 7: Примката се затяга
Двадесет и четири часовият ултиматум на Виктор изтече. На следващия ден в пощенската им кутия ги чакаше дебел плик. Вътре имаше официално уведомление за съдебно дело. Виктор ги съдеше не просто за връщане на дълга, а за пропуснати ползи и неустойки, базирани на абсурдните клаузи в договора. Искът беше за двойно по-голяма сума от първоначалната. Като обезпечение по бъдещия иск се искаше възбрана върху апартамента им. Примката се затягаше.
Семейният скандал беше временно забравен пред лицето на новата, съвсем реална заплаха. Разрухата в отношенията им трябваше да почака. Първо трябваше да спасят дома си.
По препоръка на Диана, те намериха адвокат. Казваше се Марин. Той беше мъж на около петдесет, с уморени, но интелигентни очи и репутацията на човек, който не се страхува от трудни дела. Кабинетът му беше малък и претрупан с папки, но излъчваше спокойствие и компетентност.
Ралица и Асен седяха пред него като ученици пред строг директор. Симеон също беше там, донесъл копие от договора, който беше подписал.
Марин го прочете внимателно, като от време на време поклащаше глава и цъкаше с език. Когато свърши, свали очилата си и ги погледна.
– Положението не е добро. – каза той без заобикалки. – Този договор е правен от професионалисти. Юридически е почти перфектен. Всяка клауза е създадена, за да ви постави в неизгодна позиция. Подписът на сина ви е тук. Той е пълнолетен и носи отговорност.
– Но това е измама! – възкликна Ралица. – Представил се е за инвеститор, а е лихвар!
– Докажете го. – отвърна спокойно Марин. – В договора пише „договор за заем с инвестиционна цел“. Думите са подбрани внимателно. Ще бъде много трудно да убедим съда, че е имало умисъл за измама. Особено след като вашият син е използвал парите по предназначение, макар и неуспешно.
– И какво правим тогава? – попита Асен, гласът му беше дрезгав. – Ще ни вземат апартамента ли?
– Това е целта им. – обясни адвокатът. – Схемата е класическа. Намират млади, амбициозни, но наивни хора. Дават им пари при драконовски условия, скрити зад сложни юридически термини. Чакат бизнесът им да се провали, което се случва в девет от десет случая, и след това си прибират всичко, което имат длъжниците или техните семейства. Фактът, че имате ипотека, усложнява нещата, но не ги прави невъзможни за тях. Просто ще трябва да се наредят на опашка след банката. Но натискът, който ще ви окажат, ще бъде огромен.
Надеждата, с която бяха влезли в кабинета, бавно се изпаряваше.
– Има ли… има ли някакъв шанс? – прошепна Ралица.
Марин се замисли за момент. „Винаги има шанс, макар и малък. Ще се опитаме да оспорим договора на базата на неравноправни клаузи. Ще твърдим, че лихвите са прекомерни и противоречат на добрите нрави. Това е дълга и скъпа битка. Ще ви трябват пари за такси, за експертизи. И най-вече, ще ви трябват нерви. Стоманени нерви. Те ще се опитат да ви смачкат психически, преди да се стигне до същинското дело.“
Излязоха от кабинета му още по-обезверени. Правната битка изглеждаше също толкова безнадеждна, колкото и намирането на парите. Те нямаха средства за скъпи адвокати и безкрайни дела. Виктор знаеше това. Той ги беше вкарал в лабиринт, от който нямаше изход.
Същата вечер Асен взе окончателното си решение. Повече не можеше да се колебае. Той се обади на Лилия.
– Съгласен съм. – каза той с леден глас. – Кажи ми какво трябва да направя.
Глава 8: Предателството
Решението беше взето. Асен прекоси своя Рубикон. Започна да действа с хладната прецизност на хирург. Използвайки достъпа си до сървърите на компанията, той копира цялата документация за търга на една малка, незабележима флашка. Ръцете му трепереха, докато гледаше как файловете се прехвърлят. Всяка частица от него крещеше, че това е грешно, че предава двайсет години от живота си, предава колегите си, предава себе си. Но образът на Ралица, свлещена на пода, и отчаяният поглед на Симеон бяха по-силни от съвестта му. Той се оправдаваше, че го прави за тях. Това беше горчивата лъжа, която си повтаряше, за да може да продължи.
Срещата за предаването на информацията беше уредена от Лилия в подземен гараж на голям търговски център. Беше като сцена от шпионски филм. Човекът, който взе флашката, беше безличен, облечен в тъмни дрехи, и не каза нито дума. Просто подаде на Асен голям плик. Вътре имаше пачки с банкноти. Асен никога не беше виждал толкова много пари на едно място. Те не му донесоха облекчение, а само тежест. Тежестта на предателството.
През това време Ралица беше стигнала до своя собствен предел. Съмненията я разяждаха. Тя не можеше повече да живее в тази несигурност. Реши да направи нещо, което никога не си беше представяла – да го проследи. Една вечер, когато той отново излезе под претекст за „спешна среща с колеги“, тя изчака няколко минути и тръгна след него. Сърцето ѝ биеше лудо, докато караше на разстояние след неговата кола.
Колата му не спря пред офис сграда. Спря пред малък, дискретен хотел в покрайнините. Ралица паркира от другата страна на улицата и зачака. Душата ѝ се молеше да греши, да има някакво логично обяснение. Но след няколко минути от входа на хотела излезе Лилия. Тя го прегърна и го целуна страстно, без да се крие.
Гледката беше по-болезнена от всичко, което си беше представяла. Светът на Ралица се разпадна на милиони парченца. Илюзията за техния брак, дори и пропукан, беше окончателно разбита. Това не беше просто грешка, момент на слабост. Това беше цял един друг живот, построен върху лъжи.
Тя не направи сцена. Не излезе от колата, за да крещи. Просто се прибра у дома, движена от някакъв студен, автоматичен импулс. Когато Асен се прибра час по-късно, с плика с парите, скрит във вътрешния джоб на сакото си, тя го чакаше в хола.
– Видях ви. – каза тя с глас, лишен от всякаква емоция. – Пред хотела.
Асен замръзна. Пликът с парите изведнъж натежа като камък.
– Рали, аз…
– Не казвай нищо. – прекъсна го тя. – Няма какво повече да си кажем. Искам да си събереш нещата и да се махаш. Веднага.
– Но парите! Взех парите! За Симеон! Можем да платим на Виктор! – извика той отчаяно, вадейки плика.
Ралица погледна парите с отвращение. „Тези пари… тези мръсни пари не могат да купят това, което ти унищожи. Те не могат да върнат доверието. Не могат да изтрият лъжата. Върви при нея. Върви и си харчете парите от предателството. Ние със Симеон не ги искаме.“
– Но аз го направих за вас! – изкрещя той, а гласът му се пречупи.
– Не. – отвърна тя с ледена твърдост. – Ти го направи за себе си. За да се почувстваш отново силен, важен. За да избягаш от отговорност. Но вече е късно. Всичко свърши, Асене.
Конфронтацията беше кратка, но окончателна. Нямаше викове, нямаше сълзи. Само пустота. Асен гледаше жената, която обичаше, и виждаше в очите ѝ непозната. Чужденец, който го гледаше с презрение. В този момент той разбра, че в опита си да спаси семейството си, той го е унищожил безвъзвратно. Предателството към компанията му беше нищо в сравнение с предателството към жената, която му беше дала всичко.
Глава 9: Реквием за едно семейство
Асен си събра няколко неща в малка чанта под ледения поглед на Ралица. Всяко движение беше мъчително, всяка вещ, която докосваше, му напомняше за живота, който беше изгубил. Снимката им от сватбата, чашата, от която пиеше кафе всяка сутрин, книгата на нощното му шкафче. Всичко беше пропито със спомени, които сега го изгаряха.
Когато мина покрай стаята на Симеон, вратата беше затворена. Той се поколеба за миг, искаше да почука, да каже нещо, но какво? „Прости ми, сине, че унищожих всичко“? Нямаше думи, които да оправят стореното. Той просто остави ключовете за апартамента на масичката в коридора и излезе, затваряйки вратата след себе си с глух, окончателен звук.
Настани се в евтин мотел в другия край на града. Стаята беше малка и безлична, миришеше на застояло и дезинфектант. Той седна на ръба на леглото и изсипа парите от плика. Пачките се разпиляха по мръсния мокет. Петдесет хиляди. Сумата, която трябваше да бъде тяхното спасение, сега лежеше в краката му като купчина безполезна хартия. Тя не можеше да му върне дома, нито уважението на сина му, нито любовта на жена му.
Обади се на Лилия. Гласът ѝ беше весел и триумфиращ.
– Успя ли? Всичко наред ли е?
– Напуснах дома си. Ралица знае за нас. – отвърна той с празен глас.
Настъпи кратка пауза. „О. Е, може би така е за добро. Сега вече нищо не те спира. Можеш да дойдеш при мен. Ще започнем на чисто, както ти казах.“
Думите ѝ, които доскоро му звучаха съблазнително, сега му се сториха кухи и егоистични. Той разбра, че за нея той е бил просто инструмент, средство за постигане на целите ѝ. Тя не се интересуваше от неговата болка, от неговото разбито семейство. Интересуваше я само собственият ѝ успех.
– Не. Няма да дойда. – каза той и затвори телефона, преди тя да успее да отговори.
Беше сам. Напълно сам, с парите от своето предателство.
В апартамента, който вече не беше негов дом, Ралица и Симеон стояха в хола. Тишината беше оглушителна. След като баща му си тръгна, Симеон излезе от стаята си. Лицето му беше бледо, а очите – зачервени.
– Мамо… – прошепна той. – Всичко е по моя вина. Ако не бях направил тази глупост…
Ралица го прегърна силно, люлеейки го, както правеше, когато беше малко момче.
– Не, миличък. Не е твоя вина. Твоята грешка беше само искрата. Проблемите между нас с баща ти са отдавна. Просто отказвахме да ги видим.
Но думите ѝ не можеха да прогонят чудовището на вината, което разкъсваше Симеон отвътре. Той беше задействал верига от събития, които бяха довели до този пълен колапс. Родителите му, които бяха неговата скала, неговата опора, сега бяха разделени. Семейството му вече не съществуваше.
Останали сами, те трябваше да се изправят срещу Виктор и неговия съдебен иск. Без парите на Асен, без неговата подкрепа, те се чувстваха напълно беззащитни. Сякаш стояха на пътя на връхлитащ влак и нямаше къде да избягат. Надеждата беше угаснала. Всичко, което им оставаше, беше горчивата утайка на отчаянието. Това беше реквием за едно семейство, чиято музика беше написана с нотите на тайни, лъжи и предателства.
Глава 10: Лъч светлина
В дните след раздялата, Ралица функционираше на автопилот. Ходеше на работа, пазаруваше, готвеше, но душата ѝ беше празна. Усещането за безнадеждност беше почти физическо. Една вечер, докато се ровеше из старите семейни документи, търсейки полицата за застраховка, която може би можеха да използват, тя се обади на адвокат Марин, за да му каже, че се отказват. Че няма смисъл да се борят.
– Нямаме пари, господин Марин. Нито за вашите хонорари, нито за съдебни такси. Ще оставим нещата така. Нека вземат каквото искат.
От другата страна на линията последва мълчание. Ралица очакваше той да каже „добре“ и да приключи разговора. Но вместо това, гласът му прозвуча твърдо.
– Не се предавайте, госпожо. Не и сега. Точно на това разчитат хора като Виктор. Прегледах отново договора и документите по делото. И намерих нещо.
В гласа на Ралица трепна искра надежда. „Какво сте намерили?“
– Процедурна грешка. Малка, но може да е значима. В нотариалната заверка на един от документите има разминаване в датите. Може да е просто техническа грешка, но може да е и опит за фалшификация. Това ни дава основание да поискаме графологична експертиза и да забавим делото. Не е гарантирана победа, но ни печели време. А времето в такива битки е най-ценният ресурс.
Това беше малко, но беше нещо. Беше лъч светлина в непрогледния мрак.
Същата вечер, вдъхновена от думите на адвоката, Ралица проведе дълъг разговор със сестра си. Диана, както винаги, беше скалата, на която можеше да се опре.
– Ще ви помогна. – каза тя без колебание. – Нямам много, но ще покрия разходите по делото. Продадох вилата на нашите, имам малко спестени пари. Семейството е по-важно от всичко. Ще се бориш, Рали. Ще се бориш за дома си и за сина си. Дължиш им го.
Щедростта на сестра ѝ трогна Ралица до сълзи. Тя не беше сама.
Междувременно Симеон, смазан от вина, реши да действа. Той спря да се самосъжалява и започна да търси работа. Всякаква работа. Започна да разнася пици вечер, а през уикендите помагаше в един склад за стоки. Беше изтощително, но всяка спечелена стотинка беше малка стъпка към изкуплението. В университета, вместо да се отпусне, той се хвърли в ученето с яростна решителност. Искаше да докаже, най-вече на себе си, че не е просто провал. Че може да поправи поне част от вредите, които беше нанесъл.
Тази новооткрита зрялост не остана незабелязана от Ралица. Тя виждаше как момчето ѝ се превръща в мъж пред очите ѝ, каляван в огъня на изпитанията. Един ден, докато вечеряха заедно, той сложи на масата малък плик с пари.
– Не е много, мамо. Но е начало. Ще се справя. Ще върна всичко, до стотинка. Обещавам ти.
Ралица го погледна и за първи път от седмици насам се усмихна искрено. Да, бяха изгубили много. Но в руините на старото им семейство се зараждаше нещо ново. Една по-дълбока връзка между майка и син, споена от общата им борба. Ралица също откриваше в себе си сила, за която не беше подозирала. Тя вече не беше просто съпруга и домакиня. Тя беше боец. И нямаше намерение да се предава.
Глава 11: Изповед
Асен прекара почти седмица в мухлясалата хотелска стая, живеейки в самоналожена изолация. Парите лежаха недокоснати в чантата под леглото. Той почти не ядеше и не спеше. Ден и нощ пред очите му бяха образите на неговото провалено семейство и студеният, презрителен поглед на Ралица.
Осъзнаването на това, което беше направил, го връхлиташе на вълни, всяка по-болезнена от предишната. Беше предал почтеността си, беше измамил жена си, беше разбил дома си и всичко това, за да се окаже в крайна сметка сам, с куп мръсни пари, които не решаваха нищо. Лилия беше спряла да му звъни. Вероятно вече беше намерила друг полезен глупак. Той беше просто една използвана и изхвърлена пионка в нейните игри.
Една сутрин, докато гледаше безцелно новините по телевизията, видя репортаж за корупционен скандал. Говореше се за уредени обществени поръчки в строителния бранш. Сърцето му подскочи, когато чу името на конкурентната фирма, на която беше продал информацията. Очевидно неговото предателство е било само малка част от много по-голяма и по-мръсна схема. И тогава му просветна. Може би все още имаше начин, не да оправи нещата, това беше невъзможно, а да направи поне едно правилно нещо.
Той взе решение. Облече се, взе чантата с парите и отиде на единственото място, където можеше да потърси помощ – в кантората на адвокат Марин.
Марин го посрещна с изненада и известна доза предпазливост.
– Какво мога да направя за вас? Доколкото знам, вие вече не сте част от…
– Искам да направя самопризнания. – прекъсна го Асен.
Той изсипа чантата с парите на бюрото на адвоката. „Тези пари… взех ги по незаконен начин. Продадох вътрешна информация от фирмата, в която работя. Направих го, за да платя дълга на сина ми.“
Марин го гледаше мълчаливо, без да го прекъсва. Асен му разказа всичко. За Лилия, за схемата, за търга, за връзката на всичко това с конкурентната компания. Разказа му за натиска от Виктор, за отчаянието си, за катастрофалното си решение. Беше пълна и безмилостна изповед. Когато свърши, в кабинета настана тишина.
– Защо ми казвате всичко това? – попита накрая Марин. – Осъзнавате ли, че с тези самопризнания рискувате да влезете в затвора?
– Осъзнавам. – отвърна Асен, а в гласа му за първи път от седмици имаше твърдост. – Но вече нямам какво да губя. Семейството си го загубих. Дома си също. Единственото, което ми остана, е да се опитам да постъпя правилно, макар и твърде късно. Готов съм да свидетелствам срещу Лилия, срещу фирмата, срещу всички. Искам да изчистя съвестта си. А вие… може би можете да използвате тази информация. Като лост.
Марин се замисли дълбоко. Това променяше всичко. Информацията, която Асен му даваше, беше изключително ценна. Тя излизаше далеч извън рамките на едно семейно дело за дълг. Тя засягаше големи корпоративни интереси и корупционни практики.
– Възможно е да има връзка между тези хора и вашия кредитор, Виктор. – промълви адвокатът, по-скоро на себе си. – В тези среди всички са свързани. Парите от корупция често се изпират чрез точно такива схеми за кредитиране. Вашата информация може да се окаже ключът, който ни е нужен.
Асен не знаеше дали това ще помогне на Ралица и Симеон. Но знаеше, че за него самия това е единственият път напред. Пътят на изкуплението, дори и цената за него да беше собствената му свобода.
Глава 12: Ход на съдбата
Марин беше опитен играч. Той не се втурна веднага към прокуратурата с информацията на Асен. Знаеше, че една такава бомба трябва да бъде използвана в правилния момент и по правилния начин. Вместо това, той направи свой собствен ход на шахматната дъска.
Свърза се с адвокатите на Виктор, уж за да обсъдят възможностите за извънсъдебно споразумение. По време на срещата, в присъствието на самия Виктор, Марин съвсем небрежно, сякаш между другото, подхвърли, че разполага с информация за „нерегламентирани бизнес практики“, свързани с определена строителна фирма и спечелването на голям обществен търг. Той не спомена имена, не отправи директни обвинения. Просто пусна стръвта и зачака.
Реакцията на Виктор беше почти незабележима, но не и за опитното око на Марин. Едно леко трепване на клепача, начинът, по който пръстите му за миг стиснаха облегалката на стола. Беше достатъчно. Марин беше уцелил в десетката. Очевидно Виктор имаше пръст в тази схема, може би като посредник или като човека, който пере мръсните пари. Заплахата от разследване, което би разкрило цялата му мрежа от незаконни дейности, беше много по-страшна за него от един прост дълг на някакъв студент.
В същото време, съдбата направи и своя ход. Деян, приятелят и съдружник на Симеон, който беше изчезнал, се появи отново. Оказа се, че се е крил при роднини на село, уплашен до смърт от Виктор. Но вината го беше гризяла през цялото време. След като разбрал, че Симеон сам е поел цялата тежест, съвестта му не издържала.
Той се свърза със Симеон и му разказа нещо, което беше пропуснал да спомене досега. В деня на подписването на договора, Виктор ги беше почерпил с уиски в офиса си, за да „отпразнуват бъдещия им успех“. Деян, който не пиеше, си спомни, че Виктор няколко пъти им е доливал и ги е насърчавал да пият. Симеон, притеснен и неопитен, се беше поддал. Деян беше почти сигурен, че когато са подписвали документите, Симеон не е бил напълно адекватен. Освен това, Деян пазеше оригиналните имейли от кореспонденцията им с Виктор, в които той ясно се представяше за „бизнес ангел“ и обещаваше „партньорство“, а не заем.
Това бяха два нови, мощни коза в ръцете на Марин. Показанията на Деян, макар и трудно доказуеми, можеха да подкрепят тезата за умишлена заблуда. А заплахата, която Марин беше отправил към Виктор, висеше над главата му като дамоклев меч.
Марин организира нова среща. Този път атмосферата беше различна. Арогантността на Виктор я нямаше. На нейно място се беше появила предпазливост. Той знаеше, че е попаднал в капан. Марин изложи новите си карти на масата – показанията на Деян и недвусмисления намек, че разполага със свидетел, готов да разкрие огромна корупционна схема, в която името на Виктор със сигурност щеше да изплува.
Виктор разбра, че ако продължи да настоява за апартамента, рискува да загуби много повече – свободата си и цялата си нелегална империя. Играта беше приключила.
Глава 13: Съдебната зала
Въпреки че Марин държеше силните карти, Виктор не се предаде без бой. Битката се пренесе в съдебната зала, макар и не за пълномащабен процес, а за серия от предварителни изслушвания и процедурни хватки. Адвокатите на Виктор се опитаха да омаловажат показанията на Деян, да представят имейлите като предварителен, необвързващ разговор и да изкарат Симеон безотговорен младеж, който се опитва да се измъкне от задълженията си.
За Ралица и Симеон тези дни бяха истинско изпитание. Да се изправят лице в лице с Виктор в стерилната и студена атмосфера на съда беше плашещо. Той ги гледаше с ледените си очи, опитвайки се да ги сплаши само с присъствието си. Но Ралица вече не беше същата уплашена жена отпреди няколко седмици. До нея стоеше синът ѝ, който, макар и притеснен, изглеждаше по-висок и по-уверен. Те черпеха сила един от друг.
Най-тежкият момент беше, когато адвокатът на Виктор започна кръстосан разпит на Симеон. Той го засипваше с въпроси, опитвайки се да го обърка, да го накара да си противоречи, да го представи като наивен глупак, който е пропилял парите на „добросъвестния инвеститор“. Симеон се защитаваше смело, разказвайки своята версия на историята.
В един момент адвокатът попита с подигравателен тон: „И вие наистина ли повярвахте, че някой ще ви даде сто хиляди просто така, от добро сърце, без никакви гаранции?“
Преди Симеон да успее да отговори, Ралица, която до този момент седеше мълчаливо, се изправи. Всички погледи се обърнаха към нея.
– Да, той повярва. – каза тя с ясен и силен глас, обръщайки се не към адвоката, а към съдията. – Той повярва, защото е млад и все още вярва, че на света има и добри хора. Той повярва, защото вашият клиент се възползва от мечтите му, от неговата неопитност и амбиция. Това не е престъпление. Престъпление е да се възползваш от вярата на един млад човек и да превърнеш мечтите му в дългов затвор.
В залата настана тишина. Думите ѝ, изречени с болката и силата на майка, която защитава детето си, имаха по-голяма тежест от всички юридически аргументи.
Но истинският обрат настъпи не в съдебната зала. Марин, използвайки информацията от Асен, беше подал анонимен сигнал до отдела за икономически престъпления. Разследването беше започнало. Няколко от висшите мениджъри на конкурентната строителна фирма бяха привикани на разпит. Паниката в тези среди се разпространяваше като вирус.
Виктор разбра, че времето му изтича. Рискът разследването да стигне до него ставаше все по-реален с всеки изминал ден. Един съдебен иск за петдесет хиляди не си струваше този риск.
По време на последното заседание, неговите адвокати направиха неочакван ход. Те предложиха споразумение.
Глава 14: Цената на изкуплението
Споразумението, предложено от адвокатите на Виктор, беше продиктувано от страх, а не от великодушие. Той се съгласи да оттегли всичките си искове за неустойки и лихви, както и да вдигне възбраната върху апартамента. В замяна, семейството трябваше да му върне само главницата по заема – петдесетте хиляди, които Симеон беше получил. Беше огромна сума, но не и невъзможна. Беше победа, макар и горчива.
За да съберат парите, те трябваше да направят огромни жертви. Продадоха старата си кола. Ралица продаде златните бижута, които пазеше от майка си. Диана им даде назаем остатъка от сумата, като сключиха помежду си план за изплащане на малки месечни вноски през следващите десет години. Финансовата им борба далеч не беше приключила, но бяха спасили дома си.
Асен изигра своята последна роля в тази драма. Той сътрудничи изцяло на разследването. Показанията му, подкрепени с документи, които беше успял да запази, доведоха до ареста на Лилия и двама от директорите на фирмата, купила информацията. Заради съдействието си и направените самопризнания, той получи условна присъда. Беше уволнен, разбира се, и репутацията му в професионалните среди беше съсипана. Но беше избегнал затвора. Беше свободен, макар и белязан завинаги.
Един ден, няколко седмици след като всичко приключи, той се обади на Ралица. Помоли я да се видят на неутрална територия – в едно малко парково кафене.
Тя се съгласи. Когато го видя, едва го позна. Беше отслабнал, с посивяла коса и сенки под очите. Нямаше и следа от самоуверения мъж, когото познаваше. На негово място стоеше човек, пречупен от събитията.
Той не се опита да се оправдава. Не я молеше да се върне при него.
– Знам, че „съжалявам“ не означава нищо. – каза той тихо, гледайки в чашата си с кафе. – Но искам да знаеш. Съжалявам за всичко. За лъжата, за предателството, за болката, която ти причиних. Намерих си работа. Като общ работник на един строеж. Ще работя и ще изплащам дълга към сестра ти. До последната стотинка. Това е най-малкото, което мога да направя.
Ралица го слушаше мълчаливо. Гневът ѝ беше изчезнал, заменен от някаква тиха, дълбока тъга.
– Оценявам го, Асене. – каза тя. – Може би някой ден… ще можем да си говорим, без да ни боли. Но не сега. Трябва ми време.
Това беше цената на изкуплението. Не беше прошка, а само далечно обещание за такава. За Асен, това беше повече, отколкото заслужаваше. Той трябваше да изгради живота си от нулата, сам. Трябваше да плати не само финансовия, но и моралния си дълг. А този дълг беше много по-голям.
Глава 15: Нов хоризонт
Минаха шест месеца. Зимата беше дошла, покривайки града с тънък слой сняг, сякаш се опитваше да изтрие мръсотията и белезите от миналото. Бурята в живота на семейството беше отминала, но пейзажът след нея беше променен завинаги.
Апартаментът вече не беше просто място за живеене, а символ на тяхната издръжливост. Ралица беше станала истинската глава на семейството. Беше открила в себе си сила и независимост, за които не беше и подозирала. Вече не чакаше някой друг да решава проблемите ѝ. Тя управляваше семейния бюджет с желязна ръка, намираше утеха в работата си с децата в училището и в тихите вечери, прекарани със сина ѝ.
Симеон беше неузнаваем. Бебешкото пълнолетие беше изчезнало от лицето му, заменено от сериозността на мъж, който е погледнал в бездната и се е върнал. Той продължаваше да учи и да работи, като помагаше на майка си с вноските по кредита и дълга към леля си. Връзката му с Ралица беше по-силна от всякога, изградена върху взаимно уважение и преживяното изпитание.
Асен и Ралица продължаваха да живеят разделени. Той спазваше обещанието си. Всеки месец превеждаше по сметката на Диана парите, които изкарваше с тежък физически труд. Понякога се виждаха със Симеон. Срещите им бяха кратки и малко неловки, но бавно, много бавно, те започваха да градят нов тип отношения – не на баща и син, а на двама възрастни, които се опитват да се справят с последиците от миналото.
Доверието, веднъж изгубено, не можеше да бъде възстановено напълно. Любовта, която някога ги свързваше, беше преминала в спомен. Но на нейно място се беше появило нещо друго – предпазливо разбиране, споделена история, макар и болезнена.
Една вечер Ралица и Симеон седяха на кухненската маса, вечеряйки с прости сандвичи. Нямаше смях, нямаше и напрегнато мълчание. Имаше спокойствие. Отвън тихо валеше сняг.
– Мислиш ли, че някога… ще бъдем отново нормални? – попита Симеон, нарушавайки тишината.
Ралица се усмихна леко. „Не знам какво е „нормално“, Симе. Може би това е новото ни нормално. По-трудно, по-бедно, но по-честно. Ние оцеляхме. Това е важното.“
Тя погледна през прозореца към осветения от уличните лампи сняг. Нямаше огнен залез, нямаше красиво море. Имаше само тихата, студена нощ. Но в тази тишина се криеше обещание. Обещанието, че след всяка буря, колкото и да е опустошителна, винаги изгрява нов ден. Нов, различен, може би не толкова ярък, но все пак нов хоризонт. И те бяха готови да го посрещнат. Заедно.