Слънцето нахлуваше през големите прозорци на банковия салон, хвърляйки прашинките във въздуха в златист танц. Александър барабанеше с пръсти по полирания плот от тъмно дърво, усещайки лека досада от монотонното жужене на климатика и тихото потракване на клавиатури. Беше просто рутинна проверка. Една от онези досадни, но необходими задачи, които поддържаха реда в живота им – да се увери, ‘е ипотечният кредит за апартамента е погасен навреме и да види какво е останало в общата им сметка след месечните разходи.
Той и Ралица винаги бяха открити един с друг по отношение на парите. Поне така си мислеше. Бяха екип. Всеки лев беше отчетен, всяко голямо решение – обсъдено. Техният живот беше построен върху основите на взаимното доверие и споделените цели: уютният им дом, бъдещето на дъщеря им Михаела, която сега беше студентка и чието образование беше техен основен приоритет, и онази малка, далечна мечта за къща с двор, където да остареят.
— Господин?… — Гласът на банковата служителка го изтръгна от мислите му. Беше млада жена с очила с тънки рамки и професионална, но леко уморена усмивка. — Заповядайте. Това са извлеченията от двете ви сметки.
Александър пое листовете. Първият беше стандартен – общата им сметка. Приходи, разходи, салдо. Всичко изглеждаше наред, предвидимо до болка. Той плъзна поглед към втория лист, очаквайки да види спестовната им сметка, в която бавно и мъчително събираха за черни дни.
Но не беше тя.
Заглавието в горния край на листа го накара да примигне. Името беше на Ралица. Само нейното. Номерът на сметката му беше напълно непознат. Той сведе очи надолу по колоните с цифри, а сърцето му започна да ускорява ритъма си, превръщайки се в глух тътен в ушите му. Сумите, които влизаха и излизаха, бяха огромни, несравними с нищо, което някога бяха притежавали. А крайното салдо…
Крайното салдо беше число с толкова много нули, че мозъкът му за момент отказа да го обработи. Беше сума, която можеше да изплати ипотеката им десет пъти. Сума, която можеше да купи онази къща с двора в брой. Сума, която променяше всичко.
Внезапно въздухът в банката се стори тежък и недостатъчен. Жуженето на климатика се превърна в пронизителен писък в съзнанието му. Той погледна отново служителката, но лицето ѝ беше размазано, нефокусирано.
— Има ли някакъв проблем? — попита тя, доловила промяната в изражението му.
— Не… не — изграчи той, гласът му беше чужд и дрезгав. Сгъна листовете с треперещи ръце и ги напъха в джоба на сакото си. Хартията сякаш пареше през плата, тежеше като камък.
Пътят към дома беше като в мъгла. Александър шофираше на автопилот, а съзнанието му препускаше през лабиринт от въпроси, всеки по-болезнен от предишния. Откъде? Откога? Защо? Всяка буква от тези въпроси беше като нажежен шиш, който пробождаше сърцето му.
Години от живота им се завъртяха пред очите му. Спомни си как Ралица се тревожеше за сметките в началото на брака им. Спомни си как се радваха на първата си по-голяма заплата, достатъчна да си позволят почивка на море. Спомни си безсънните нощи, когато Михаела беше малка и болна, и как седяха заедно в тишината, черпейки сила един от друг. Спомни си всичките им разговори за бъдещето, всичките им планове, изградени върху общия им, скромен доход.
Всичко това сега изглеждаше като фарс. Като лъжа.
Докато той се е притеснявал за лихвите по кредита, тя е имала състояние, скрито някъде. Докато той е работил извънредно, за да платят таксата ѝ за университета, тя е разполагала с пари, които той не можел дори да си представи. Коя беше тази жена? Жената, с която спеше в едно легло всяка нощ, жената, която целуваше всяка сутрин, жената, която смяташе, ‘е познава по-добре от себе си.
Когато влезе в апартамента, тя беше в кухнята. Ухаеше на печени зеленчуци и розмарин. Ралица се обърна с усмивка, косата ѝ беше прибрана на небрежен кок, а по бузата ѝ имаше малко петънце от брашно. Тя беше неговият пристан, неговото спокойствие. Картината беше толкова домашна, толкова нормална, че за миг му се стори, че всичко е било сън, грозна халюцинация в банката.
— Здравей, любов! — каза тя весело. — Идваш точно навреме. Вечерята е почти готова. Как мина денят ти?
Той не отговори. Просто застана на прага на кухнята, гледайки я. Усмивката бавно се стопи от лицето ѝ, заменена от объркване, а после и от наченки на тревога.
— Какво има? Случило ли се е нещо?
Александър бавно извади сгънатите листове от джоба си. Ръцете му вече не трепереха. Бяха сковани, ледени. Той ги постави на кухненския плот, точно до дъската за рязане. Плъзна ги към нея.
— Минах през банката — каза той, а гласът му беше равен, лишен от всякаква емоция. Беше зловещо спокоен. — Да проверя семейните финанси.
Ралица сведе поглед към извлечението. Първоначално не разбра. После очите ѝ се разшириха. Тя видя номера на сметката, видя името си, видя салдото.
Цветът се оттече от лицето ѝ. Устните ѝ се разтвориха, но от тях не излезе никакъв звук. Тя пребледня толкова бързо, толкова драстично, сякаш някой беше източил живота от нея. Ръката ѝ, която посегна към плота за опора, пропусна и тя леко се олюля.
Тишината в стаята стана оглушителна. Чуваше се само съскането на зеленчуците във фурната. Мигът се разтегна до безкрайност. Той стоеше и чакаше, а сърцето му се беше свило на болезнена топка. Чакаше обяснение, което се страхуваше да чуе. Чакаше истината, която знаеше, ‘е ще разруши света му.
— Откъде са тези пари, Ралица? — попита той тихо, но всяка сричка проехтя в стаята като изстрел.
Тя вдигна поглед към него. В очите ѝ имаше ужас. Чист, неподправен ужас. И това беше отговорът, от който се страхуваше най-много.
Глава 2: Стени от мълчание
Тишината, която последва въпроса му, не беше празна. Тя беше наситена с неизказани думи, с години на тайни, с тежестта на една колосална лъжа. Ралица стоеше като вкаменена, с поглед, вперен в него, но сякаш гледаше през него, към нещо ужасяващо в миналото си. Устните ѝ помръдваха, но звук не излизаше. Беше като риба, изхвърлена на сухо, бореща се за въздух в атмосфера, която внезапно бе станала отровна.
— Ралица, говоря ти. — Гласът на Александър беше загубил спокойствието си. Сега в него трептеше острието на гнева, на болката, на дълбокото, разтърсващо предателство. — Какво е това? Наследство, за което не си ми казала? Печалба от тотото, която си решила да запазиш за себе си?
Сарказмът му беше груб, отчаян опит да пробие стената от мълчание, която тя издигаше пред него. Той пристъпи към нея, а тя инстинктивно отстъпи назад, блъскайки се в кухненския шкаф. Звънът на чиниите вътре беше единственият звук, който наруши мъртвата тишина.
— Не… не е това, което си мислиш — прошепна тя най-накрая, а гласът ѝ беше едва доловим, прекършен.
— А какво да си мисля? — извика той, като вече не можеше да сдържа емоциите си. — Какво, по дяволите, да си мисля, Ралица? Живеем заедно от петнадесет години! Плащаме ипотека, треперим над всяка сметка, броим стотинките преди края на месеца, а през цялото това време ти си седяла върху състояние! Защо?
Тя сведе поглед към пода, неспособна да срещне очите му. Раменете ѝ се разтресоха.
— Не можех да ти кажа.
— Не си можела? Или не си искала? — Той скръсти ръце пред гърдите си, опитвайки се да създаде физическа бариера срещу болката, която го заливаше. — Значи нашият живот, нашият „екип“, всичко е било лъжа. Ти си имала свой собствен, таен живот. С тайни пари. Какво друго има, а? Какво още не знам?
Тя поклати глава, сълзи започнаха да се стичат по бледите ѝ бузи.
— Сложно е, Александър… Моля те…
— „Сложно е“ не е отговор! — Той удари с юмрук по плота. Дъската за рязане подскочи. — Дължиш ми отговор! Дължиш ми истината! Аз съм твой съпруг! Баща на детето ти! Или и това е част от лъжата?
Ударът беше жесток, целенасочен. Той видя как думите му я пронизаха, как болката премина през лицето ѝ. За миг съжали, но гневът беше по-силен. Гневът беше щит срещу агонията на разбитото доверие.
— Недей… — изхлипа тя. — Никога не говори така. Михаела е всичко за мен. За нас.
— За „нас“? Кои „нас“, Ралица? Явно има няколко версии на „нас“ и аз познавам само фалшивата! Тази, в която сме бедни, но щастливи. Коя е истинската? Тази, в която съпругата ми е тайна милионерка?
Вечерята беше забравена. Уханието на розмарин сега му се струваше задушливо, отвратително. Той се обърна и излезе от кухнята, крачейки из малкия им апартамент като звяр в клетка. Всяка вещ, която докосваше погледът му, сега изглеждаше различна. Картината на стената, която бяха купили от уличен художник на първата си годишнина. Диванът, за чиято вноска бяха спестявали месеци. Дори книгите по рафтовете. Всичко беше опетнено от лъжата. Всичко беше декор в една пиеса, в която само той не е знаел репликите си.
Тя го последва в хола, плаха и несигурна.
— Александър, моля те, седни. Нека поговорим. Ще ти обясня.
— О, сега ще ми обясниш? Сега, когато те хванах? Какво щеше да стане, ако не бях отишъл в банката днес? Щеше ли да ми кажеш някога? Или щеше да чакаш да умра, за да преброиш парите си на спокойствие?
— Престани! Не е така! — извика тя през сълзи. — Тези пари… те не са мои. Не съвсем.
Той спря и се обърна рязко към нея.
— Какво означава това? Чии са тогава?
Тя преглътна тежко.
— Пазя ги. За някого. Това е… дълг. Стара история.
— Дълг? Пазиш пари за някого? Кой ти е поверил такава сума? И защо, по дяволите, е трябвало да бъде тайна от мен?
Ралица седна на ръба на дивана, сякаш краката ѝ вече не я държаха. Тя зарови лице в ръцете си.
— Защото, ако знаеше, щеше да си в опасност. И ти, и Михаела.
Думите увиснаха във въздуха, тежки и зловещи. Опасност? Това беше нова, ужасяваща посока, която разговорът поемаше. Александър усети как ледени тръпки пробягват по гърба му. Гневът му започна да се смесва с нещо друго – страх.
— Обясни ми — каза той, гласът му беше по-тих, но много по-настоятелен. — Обясни ми веднага всичко. Без повече лъжи. Без повече „сложно е“. Искам цялата истина. Сега.
Ралица вдигна глава. Лицето ѝ беше подпухнало от плач, а в очите ѝ се четеше паника, но и някаква странна решителност, сякаш се готвеше да скочи в пропаст.
— Преди да се запозная с теб, животът ми беше различен — започна тя бавно, всяка дума сякаш ѝ костваше неимоверни усилия. — Бях млада, наивна… и се забърках с грешните хора. Един човек по-специално. Казва се Симеон.
При споменаването на името, тя потрепери.
— Той беше… харизматичен. Убедителен. Богат. Занимаваше се с бизнес, но никога не беше съвсем ясно какъв. Мислех, ‘е съм влюбена. А всъщност бях просто поредната му играчка. Когато се опитах да го напусна, той не ми позволи. Каза, ‘е му дължа за всичко, което е направил за мен. Не пари. Дължах му… вярност.
Александър слушаше, а в стомаха му се надигаше горчив вкус. Картината на миналото на жена му, за което той не знаеше нищо, започваше да се оформя и беше грозна.
— Успях да избягам. Смених града, започнах начисто. И тогава срещнах теб. Ти беше всичко, което той не беше. Добър, честен, спокоен. С теб се чувствах в безопасност. Мислех, ‘е съм оставила миналото зад гърба си. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но преди няколко години той ме намери.
Сърцето на Александър спря.
— Намерил те е? Кога? Говорил ли си с него?
— Не лично. Прати ми съобщение. Каза, ‘е има нужда от услуга. Да използвам банковата си сметка, за да преведе едни пари. Каза, ‘е са от „бизнес сделка“ и не иска да минават през неговите сметки. Каза, ‘е ако го направя, ще ме остави на мира завинаги. Ще забрави за „дълга“ ми.
— И ти си се съгласила? — попита невярващо Александър. — Просто така?
— Бях изплашена до смърт! — извика тя, отчаянието в гласа ѝ беше почти осезаемо. — Не знаех какво да правя! Той е опасен човек, Александър. Не знаеш на какво е способен. Помислих си, ‘е ако просто направя това, той ще изчезне от живота ни. Парите щяха да останат в сметката за малко и после да бъдат прехвърлени. Но те така и не бяха изтеглени. Стоят там от години. А аз… аз живеех в постоянен страх, ‘е той ще се появи отново. И в постоянен срам, ‘е крия това от теб.
Тя го погледна с молба в очите.
— Вярвай ми, исках да ти кажа хиляди пъти. Но се страхувах. Страхувах се за теб, за Михаела. Мислех, ‘е като не знаеш, те предпазвам.
Александър седна тежко на отсрещния стол. Главата му пулсираше. Историята беше толкова абсурдна, толкова невероятна, ‘е приличаше на сценарий за евтин филм. Но ужасът в очите на Ралица беше истински. И парите в банковата сметка бяха истински.
Той се опита да сглоби пъзела. Симеон. Опасен бизнесмен от миналото. Огромна сума пари, паркирана в сметката на жена му. Това не бяха пари от „бизнес сделка“. Това бяха мръсни пари. Пране на пари. И съпругата му беше замесена до шия.
— Значи през всичките тези години… — започна той бавно, опитвайки се да осмисли мащаба на лъжата. — Всяка наша прегръдка, всеки наш разговор… всичко е било на фона на тази тайна?
Тя кимна мълчаливо, сълзите отново се стичаха по лицето ѝ.
Светът на Александър се беше пропукал. Основите, върху които беше изградил целия си живот – доверие, честност, споделеност – се разпадаха на прах. Той погледна жената, която обичаше, и за първи път в живота си видя непозната. Непозната с опасно минало и с тайна, достатъчно голяма, за да ги унищожи всички.
Телефонът му извибрира в джоба. Машинално го извади. Беше съобщение от Михаела.
„Тате, мамо, всичко наред ли е? Не вдигате. Исках само да ви кажа, ‘е се прибирам за уикенда. Взех си изпита! Нямам търпение да ви видя. Обичам ви!“
Александър прочете съобщението, а после вдигна поглед към Ралица. Иронията беше жестока. Дъщеря им се прибираше, за да отпразнуват успеха ѝ, а домът, в който се връщаше, беше напът да се превърне в бойно поле. Семейството, което тя познаваше, вече не съществуваше. Беше заменено от двама непознати, разделени от стена от мълчание и мръсни пари.
— Какво ще правим сега? — прошепна Ралица.
Александър я погледна с ледени очи.
— Първо, ще ми разкажеш абсолютно всичко за този Симеон. Всяка подробност. И после… после ще решим как да се измъкнем от тази каша. Ако изобщо е възможно.
Той не знаеше, ‘е „кашата“ беше много по-дълбока и по-опасна, отколкото можеше да си представи. И ‘е с този разговор току-що бяха дръпнали първата хлабава нишка на една паяжина от лъжи, предателства и престъпления, която заплашваше да ги погълне цели.
Глава 3: Сенките на миналото
Нощта се спусна тежко над града, но в апартамента на Александър и Ралица тъмнината беше по-плътна, по-задушаваща. Изгорялата вечеря беше забравена във фурната, а студенината между тях беше по-осезаема от зимния вятър. Седяха в хола, разделени от масичката за кафе, която сега изглеждаше като непреодолима пропаст.
Разказът на Ралица се лееше бавно, накъсано, изпълнен с паузи и прикрити хлипания. Тя го върна години назад, във време, за което Александър не подозираше, ‘е съществува. Разказа му за едно младо, наивно момиче от провинцията, пристигнало в големия град с мечти и празни джобове. Разказа му как е срещнала Симеон.
Той не бил просто бизнесмен. Бил е владетел на малка империя, изградена в сенчестите зони на бизнеса – строителство, нощни клубове, внос и износ на стоки, които винаги се намирали на ръба на закона. Бил е чаровен, обсипвал я е с подаръци, отворил ѝ е врати към свят, който тя виждала само по филмите. Но зад лъскавата фасада се криел хищник. Контролиращ, ревнив, отмъстителен.
— Той не приемаше „не“ за отговор — прошепна Ралица, вперила поглед в ръцете си, които трепереха в скута ѝ. — Всичко трябваше да бъде по неговия начин. Хората около него се страхуваха от него. И аз започнах да се страхувам. Той знаеше всичко за мен, за семейството ми… Използваше го, за да ме държи при себе си.
Александър слушаше, а в гърдите му се надигаше смесица от ревност, гняв и съжаление. Ревнуваше от този фантом от миналото, който очевидно все още имаше власт над жена му. Гневеше се, ‘е тя е позволила да бъде въвлечена в такъв свят. И изпитваше съжаление към онова уплашено момиче, което е била.
— Как се измъкна? — попита той, гласът му беше по-мек.
— Един ден той направи грешка. Замина за чужбина за седмица. Това беше моят шанс. Събрах каквото можах, смених си квартирата, номера на телефона, прекъснах връзка с всички общи познати. Просто изчезнах. В началото живеех в постоянен страх, ‘е ще ме намери. Оглеждах се през рамо на всяка улица. Но минаха месеци, после година… И тогава срещнах теб. С теб се почувствах в безопасност за първи път от много време.
Тя вдигна насълзените си очи към него.
— Мислех, ‘е съм се отървала, Александър. Наистина. Но хора като него никога не забравят. Преди пет години, точно когато Михаела кандидатстваше в университета, той се появи отново.
Историята за „услугата“ придоби нови, по-зловещи измерения. Това не е било просто молба. Било е изнудване. Симеон не я е молил. Заповядвал е. Използвал е страха ѝ, за да я превърне в съучастник.
— Защо не ми каза тогава? — попита Александър. Болката в гласа му беше осезаема. — Можехме да отидем в полицията. Можехме да се справим с това заедно.
— В полицията? — Ралица се изсмя горчиво, безрадостно. — Ти не го познаваш. Той има връзки навсякъде. В полицията, в съда… Ако бяхме отишли, щяхме само да си навлечем по-големи проблеми. Той щеше да го представи така, сякаш аз съм част от схемите му. Щеше да унищожи живота ни. И най-вече, страхувах се за Михаела. Тя тъкмо започваше живота си. Не можех да рискувам да ѝ се случи нещо.
Логиката ѝ, макар и изкривена от страх, беше разбираема. Тя се е опитала да защити семейството си по единствения начин, който е знаела – като поеме целия товар сама, в тайна. Но цената на тази тайна сега беше доверието помежду им.
— И парите просто останаха в сметката? — попита Александър, опитвайки се да се върне към фактите.
— Да. Той каза, ‘е ще ми каже кога и къде да ги прехвърля. Но така и не се обади. Всеки път, когато телефонът звъннеше от непознат номер, сърцето ми спираше. Всяка година на рождения ми ден получавах букет бели лилии, без картичка. Знаех, ‘е са от него. За да ми напомни, ‘е не ме е забравил. Че ме наблюдава.
Александър пребледня. Белите лилии. Спомняше си ги. Всяка година. Мислеше, ‘е са от таен обожател, шегуваше се с нея. А те са били заплаха. Символ на контрола, който този мъж все още е имал над живота им.
— Трябва да се отървем от тези пари — каза твърдо той. — Още утре. Ще отидем в банката и…
— И какво? — прекъсна го тя. — Ще ги изтеглим? Ще ги преместим? Всяко движение по тази сметка ще бъде засечено. Той ще разбере. И тогава наистина ще дойде за нас. Тези пари са неговата застраховка, Александър. Докато са там, той знае, ‘е ме държи в ръцете си.
Александър осъзна ужасяващата истина. Бяха в капан. Не можеха да използват парите. Не можеха да се отърват от тях. Бяха заложници на една банкова сметка.
В този момент на вратата се позвъни.
И двамата подскочиха като ужилени. Погледнаха се с разширени от паника очи. Кой можеше да бъде по това време на нощта? В съзнанието и на двамата изплува един и същи образ – тъмната фигура на Симеон.
— Не отваряй — прошепна Ралица, а лицето ѝ беше станало пепелявосиво.
Звънецът иззвъня отново, този път по-настоятелно. Последва тропане по вратата.
— Мамо? Тате? Аз съм, Михаела! Забравих си ключовете. Хайде, отворете, ‘е замръзнах.
Облекчението, което ги заля, беше почти болезнено. Александър се заклати на крака и тръгна към вратата, опитвайки се да придаде на лицето си нормално изражение. Ралица бързо изтри сълзите си и се опита да се усмихне.
Когато Михаела влезе, тя внесе със себе си полъх на свеж въздух и младежка енергия, която рязко контрастираше с отровната атмосфера в стаята. Тя прегърна първо баща си, после майка си.
— Каква е тази погребална физиономия? — засмя се тя. — Да не би да не се радвате да ме видите?
— Разбира се, ‘е се радваме, слънчице — каза Ралица, като се стараеше гласът ѝ да не трепери. — Просто сме уморени. Дълъг ден.
— Е, аз ще ви оправя настроението! Нося добри новини и бутилка вино, за да ги полеем. Къде са чашите?
Михаела влезе в кухнята, без да забележи напрежението. Тя беше твърде погълната от своя свят – изпити, приятели, бъдещи планове. За нея домът беше сигурно убежище, място, където нямаше тайни и опасности.
Александър и Ралица си размениха погледи над главата ѝ. Погледи, пълни със страх и отчаяние. Трябваше да се преструват. Трябваше да играят ролята на любящи и горди родители, докато светът им се разпадаше.
Вечерта премина в мъчително преструване. Те слушаха разказите на Михаела за университета, смееха се на шегите ѝ, вдигаха тостове за успеха ѝ. Но за Александър всяка усмивка беше усилие, всяка дума – лъжа. Той гледаше дъщеря си – умна, красива, пълна с живот – и сърцето му се свиваше от страх. Ралица беше права. Трябваше да я защитят. На всяка цена.
Когато Михаела си легна, Александър и Ралица останаха сами отново в тишината.
— Не можем да продължаваме така — каза Александър. — Тази тайна ще ни съсипе. Трябва да има изход.
— Няма — отвърна Ралица глухо. — Единственият изход е да чакаме и да се молим той никога повече да не ни потърси.
— Не. Отказвам да живея в страх. Отказвам да позволя на този… призрак да управлява живота ни. Ще намеря начин.
Той стана и отиде до прозореца, взирайки се в нощния град. Чувстваше се безсилен, но в същото време в него се надигаше нова, студена решителност. Доверието му беше разбито, бракът му висеше на косъм, но едно нещо беше ясно – никой нямаше да заплашва семейството му.
Той щеше да проучи този Симеон. Щеше да разбере всичко за него – бизнеса му, враговете му, слабите му места. Щом не можеха да отидат в полицията, той трябваше да намери друг начин да се пребори. Трябваше да намери оръжие, което да използва срещу него.
Без да осъзнава, Александър беше напът да прекрачи в същия сенчест свят, от който Ралица се беше опитала да избяга преди години. И не подозираше, ‘е Симеон вече е направил своя следващ ход. Наблюдаваше ги. И чакаше идеалния момент да затегне примката.
Глава 4: Първата пукнатина
Следващите няколко дни преминаха в състояние на студена война. Александър и Ралица се движеха из апартамента като призраци, разменяйки си само най-необходимите думи. Любезността им пред Михаела беше изкуствена, крехка като тънка ледена кора над дълбока, тъмна вода. Дъщеря им, погълната от собствената си радост и планове за уикенда, усещаше, ‘е нещо не е наред, но го отдаваше на умора или натрупан стрес.
— Вие двамата сте много тихи — отбеляза тя в събота сутрин на закуска. — Да не сте се карали?
— Не, разбира се — отговори Ралица твърде бързо, подавайки ѝ филия. — Просто работата ни изтощава.
Александър не каза нищо, само разбърка кафето си с поглед, вперен в чашата. Всяка дума на Ралица сега звучеше фалшиво в ушите му. Той постоянно анализираше жестовете ѝ, интонацията ѝ, търсейки нови лъжи, нови пукнатини в историята ѝ. Доверието, веднъж изгубено, беше като счупено огледало – дори да се опиташ да го залепиш, пукнатините винаги щяха да са там, изкривявайки образа.
През деня той се заключи в малкия си кабинет под претекст, ‘е има спешна работа. Но вместо да работи, той седна пред компютъра и написа името „Симеон“ в търсачката. Последва фамилия, която Ралица му беше казала с неохота.
Резултатите бяха оскъдни и внимателно подбрани. Имаше няколко статии за благотворителни дарения, няколко снимки от бизнес събития, на които той позираше с местни политици и влиятелни фигури. Официалният му бизнес профил го описваше като „инвеститор“ и „филантроп“. Нищо не подсказваше за тъмната страна, която Ралица беше описала. Симеон беше изградил безупречен публичен образ. Беше призрак, който не оставяше следи.
Александър копаеше по-дълбоко. Търсеше стари новинарски архиви, бизнес регистри, форуми. След часове ровене откри нещо. Малка, незабележима новина отпреди десетина години за пожар в склад, собственост на една от бившите му фирми. Официалната версия беше късо съединение. Но в коментарите под статията един анонимен потребител твърдеше, ‘е пожарът е умишлен, свързан с разчистване на сметки между конкурентни групировки. Коментарът беше изтрит бързо, но Александър успя да го види в кешираната версия на страницата.
Това беше първата пукнатина в лъскавата фасада на Симеон. Малка, но достатъчна. Александър почувства прилив на адреналин. Той не беше полицай, нито детектив. Беше обикновен архитект, чийто свят се свеждаше до чертожната дъска и семейството. Но сега в него се беше събудил непознат инстинкт за самосъхранение.
В неделя следобед, докато Ралица и Михаела бяха излезли на пазар, Александър направи нещо, което никога не си беше представял, ‘е ще направи. Претърси вещите на жена си. Сърцето му биеше до пръсване от срам и чувство за вина, но той трябваше да знае. Трябваше да намери някакво физическо доказателство, нещо, което да потвърди или да отхвърли историята ѝ.
Провери гардероба, нощното ѝ шкафче, дори старите кутии на дъното на килера. Не намери нищо. Никакви писма, никакви стари снимки. Сякаш Ралица беше изтрила цялото си минало, преди да се срещне с него.
Накрая, почти отказал се, той отвори кутията ѝ за бижута. Вътре, под кадифената подплата, напипа нещо твърдо и плоско. Беше стара, изтъркана SIM карта, увита в малко листче. Ръцете му трепереха, докато я развиваше. На листчето имаше само една дума, написана с нейния почерк: „Спешно“.
Той нямаше как да провери картата веднага, но я прибра в джоба си. Това беше още едно парче от пъзела. Таен номер, пазен за връзка с нейния сенчест свят. Лъжите ставаха все по-дълбоки.
Когато Михаела си тръгна в неделя вечерта, прегръщайки ги на вратата, напрежението в апартамента отново се сгъсти до точката на кипене. Щом вратата се затвори, Александър се обърна към Ралица.
— Намерих SIM картата — каза той без предисловие.
Ралица застина.
— Ровил си в нещата ми? — попита тя, а в гласа ѝ се смесиха болка и гняв.
— Имах ли избор? — отвърна той. — Ти ми даваш само парченца от истината. Как да ти вярвам? За какво е тази карта? За да се свързваш с него?
— Това е карта за извънредни ситуации! — защити се тя. — Той ми я даде, когато превеждаше парите. Каза, ‘е ако някога има проблем, да я използвам, за да му се обадя. Никога не съм я ползвала! Кълна се! Пазя я, защото се страхувам какво ще стане, ако я изхвърля.
— Страхуваш се, страхуваш се… — повтори Александър с горчивина. — Омръзна ми да слушам колко се страхуваш, Ралица! Страхът ти ни доведе дотук! Заради твоя страх и твоите тайни сега сме в тази бъркотия!
— А ти какво би направил на мое място? — извика тя, сълзите отново напираха в очите ѝ. — Ти си смел зад компютъра си, но не знаеш какво е да те гледа в очите! Не знаеш какъв е студът в гласа му, когато ти „предлага“ нещо!
— Може би е време да разбера! — извика той в отговор. — Може би е време някой да се изправи срещу него!
В апартамента се възцари тежка тишина. И двамата осъзнаваха, ‘е са прекрачили граница. Думите им бяха оръжия, които оставяха дълбоки, невидими рани.
— Какво ще правиш? — попита тихо Ралица.
— Все още не знам. Но знам, ‘е не можем да седим и да чакаме. Трябва да действаме. Трябва да си върнем контрола.
През следващата седмица Александър се свърза със свой стар приятел от университета, Виктор. Виктор беше адвокат, но не какъвто и да е. Занимаваше се предимно с корпоративно право, но беше известен с острия си ум и способността си да намира пролуки там, където другите не виждаха.
Срещнаха се в едно шумно кафене, далеч от центъра. Александър му разказа всичко. Или почти всичко. Представи историята като хипотетичен казус на негов „клиент“. Говореше за мистериозна сума пари, за съмнителен бизнесмен, за потенциално изнудване. Не спомена името на Ралица.
Виктор слушаше внимателно, без да го прекъсва, като въртеше лъжичката в чашата си с еспресо. Когато Александър свърши, адвокатът се облегна назад.
— Твоят „клиент“ е в много, много лоша ситуация — каза той сериозно. — Това мирише на пране на пари от километри. И ако е така, той или тя е съучастник. Дори и да твърди, ‘е е бил принуден. Законът не се интересува много от мотивацията, когато става въпрос за такива суми.
Сърцето на Александър се сви.
— Какъв е изходът?
— Официалният изход е да се отиде в прокуратурата, да се направи пълно самопризнание и да се сътрудничи на разследването. Твоят „клиент“ може да получи по-лека присъда, ако докаже, ‘е е бил изнудван. Но… — Виктор направи пауза, — …ако този бизнесмен е толкова влиятелен, колкото казваш, това може да е равносилно на самоубийство. За „клиента“ и за семейството му.
— Значи няма легален изход?
— Има и друг път — каза Виктор, като се наведе напред и понижи глас. — Нелегален. Но много по-рискован. Трябва да намерите компромат срещу този човек. Нещо толкова голямо, толкова неоспоримо, ‘е да го държите в шах. Да го принудите да остави „клиента“ ви на мира и да си прибере мръсните пари. Но за да тръгнете по този път, ще ви трябва помощ. Не от адвокат като мен. А от хора, които са свикнали да работят в сянка. Частни детективи, бивши полицаи… хора, които не се страхуват да си изцапат ръцете.
Думите на Виктор едновременно плашеха и привличаха Александър. Това беше опасна игра. Но седенето и чакането също беше опасно.
— Можеш ли да ме свържеш с такъв човек? — попита Александър, изненадвайки сам себе си със смелостта си.
Виктор го погледна изпитателно.
— Сигурен ли си, ‘е искаш това? Щом прекрачиш тази линия, връщане назад няма.
Александър си помисли за Ралица, за Михаела, за дома си. Мислите му бяха ясни.
— Напълно.
Виктор въздъхна, извади визитник и написа един телефонен номер на гърба на празна картичка.
— Казва се Атанас. Не му казвай, ‘е аз съм ти дал номера. Кажи му, ‘е търсиш „градинар“ за един „забуренял парцел“. Той ще разбере. И бъди готов да платиш. Добре. Услугите му не са евтини.
Александър пое картичката. Малкото парче картон тежеше в ръката му като съдбоносно решение. Той се прибираше у дома, знаейкой, ‘е е направил първата стъпка в един тъмен и непознат свят. Не знаеше още, ‘е в този свят вече има друг играч. Симеон беше усетил, ‘е нещо се е променило. Дългото му мълчание беше към своя край. И той вече беше задействал своя собствен план, който включваше някой много, много близък до семейството на Александър.
Глава 5: Неочакван съюзник
Александър държа картичката с номера на Атанас в продължение на два дни, преди да събере смелост да се обади. Всеки път, когато я погледнеше, усещаше смесица от страх и надежда. Това беше скок в неизвестното, отказ от правилата, по които беше живял досега. Но мисълта за призрачното присъствие на Симеон в живота им беше по-силна от всяко колебание.
Набра номера от уличен телефон, както го беше посъветвал Виктор, за да не може разговорът да бъде проследен до него. Гласът, който отговори, беше дрезгав и безизразен, сякаш идваше от дъното на пепелник.
— Ало.
— Търся Атанас — каза Александър, опитвайки се гласът му да звучи уверено.
— Слушам ви.
— Препоръчаха ми ви. Казаха, ‘е… ‘е имам нужда от градинар за един много забуренял парцел.
Настъпи кратка пауза. Александър чу как отсреща изпушват дим от цигара.
— Парцелът голям ли е? — попита гласът.
— Много. И плевелите са отровни.
— Ясно. Утре, десет сутринта. Кафенето до старата часовникова кула. Ще бъда с вестник на масата до прозореца. Елате сам.
Връзката прекъсна.
Следващата сутрин Александър беше там. Кафенето беше полупразно, миришеше на кафе и стари вестници. На масата до прозореца седеше мъж на около петдесет години, с прошарена коса и уморени, но проницателни очи. Пред него имаше вестник, но той не го четеше. Наблюдаваше улицата. Беше облечен с обикновено яке и дънки, напълно незабележим. Това беше Атанас.
Александър седна срещу него. Атанас не каза нищо, само го изгледа от глава до пети, сякаш го преценяваше.
— Вие не сте свикнали с такива неща, нали? — попита Атанас, а в гласа му нямаше и следа от подигравка. Беше просто констатация.
— Не — призна Александър.
— По-добре. Хората, които са свикнали, обикновено си мислят, ‘е знаят всичко, и това ги убива. Разказвайте.
И Александър разказа. Този път не спести нищо. Разказа за Ралица, за миналото ѝ, за Симеон, за парите в банката, за страха, който ги беше обгърнал. Докато говореше, той наблюдаваше лицето на Атанас. То остана напълно безизразно. Нито изненада, нито осъждане. Просто професионално внимание.
Когато свърши, Атанас помълча известно време, гледайки през прозореца.
— Симеон — каза той тихо. — Чувал съм името. Голяма риба. Добре охранявана. Да се рови около него е като да се пъха ръка в гнездо на стършели. Ще струва скъпо. И ще бъде опасно. За вас, не за мен. Аз съм свикнал.
— Ще платя колкото трябва — каза твърдо Александър. — Искам да знам всичко за него. Бизнес, контакти, врагове, тайни. Всичко, което може да се използва срещу него. Искам да го накарам да ни остави на мира.
Атанас кимна бавно.
— Добре. Ще започна. Трябват ми всички данни, с които разполагате – име на фирма, адреси, всичко. Искам и снимка на жена ви.
— На жена ми? Защо?
— Защото, ако Симеон реши да действа, тя ще е първата му цел. Или дъщеря ви. Трябва да знам кого да наблюдавам. Ще имам нужда от аванс.
Сумата, която Атанас назова, накара Александър да преглътне. Беше почти всичко, което имаха в общата си спестовна сметка. Но той не се поколеба.
— Ще ги получите.
Докато Александър правеше първите си плахи стъпки в света на сенките, Ралица водеше своя собствена битка. Чувството за вина я разяждаше. Тя виждаше как тайната ѝ е отровила брака ѝ, как е превърнала съпруга ѝ в непознат – подозрителен, студен и дистанциран. Но най-много я беше страх за него. Виждаше новата решителност в очите му и се страхуваше къде ще го отведе тя.
Една вечер, неспособна повече да издържа на напрежението, тя се обади на единствения човек, на когото можеше да се довери, макар и с неохота – брат си Виктор.
Виктор беше нейната пълна противоположност. Докато тя винаги беше предпазлива и склонна към компромиси, той беше буен, импулсивен и често се забъркваше в неприятности. Връзката им беше сложна, обтегната от стари семейни конфликти и неговия начин на живот. Той беше вечният длъжник, винаги на ръба, винаги с нужда от „малко помощ“. Но беше неин брат.
Срещнаха се в един безличен бар в покрайнините. Виктор, както винаги, изглеждаше леко раздърпан, но с онази самоуверена усмивка, която едновременно я дразнеше и успокояваше.
— Какво е толкова спешно, како? — попита той, след като си поръча голяма ракия. — Да не би зетя пак да е направил някоя глупост?
Ралица му разказа всичко. Гласът ѝ трепереше, докато изричаше името на Симеон. За нейно учудване, Виктор не се изсмя, нито я осъди. Той слушаше с напрегнато внимание, а усмивката бавно изчезна от лицето му.
— Симеон… — промърмори той, когато тя свърши. — Значи най-накрая сянката му те е настигнала. Винаги съм знаел, ‘е ще стане така.
— Какво да правя, Викторе? — попита тя отчаяно. — Александър… той е бесен. Не ми вярва. Започнал е да рови сам. Страх ме е, ‘е ще направи някоя глупост, ще се изложи на опасност.
Виктор изпи ракията си на един дъх.
— Трябва да изпревариш събитията. Не можеш да чакаш Симеон или Александър да направят следващия ход. Трябва ти информация. Трябва ти лост за влияние.
— Но как? Аз не познавам никого…
— Аз познавам — прекъсна я той. — Движа се в такива среди. Дължа услуги на хора, които дължат услуги на други хора. Мога да поразпитам. Дискретно. Да видя дали Симеон има слаби места, дали някой от конкурентите му не би се зарадвал да му спретне номер.
Ралица го погледна с недоверие.
— Можеш ли наистина? Няма ли да се забъркаш в още по-голяма каша?
— Како, целият ми живот е една голяма каша — усмихна се криво той. — Поне този път ще е за добра кауза. Но и аз ще имам нужда от нещо. Пари. За да „смажа“ колелата, нали разбираш. Да платя за информация.
Ралица се поколеба. Да даде пари на Виктор беше рисковано. Но отчаянието беше по-силно. Тя му обеща, ‘е ще намери начин да изтегли малка сума от тайната сметка, макар и това да я ужасяваше.
Така, без да знаят един за друг, съпруг и съпруга бяха наели двама души от сенчестия свят, за да се борят с един и същи враг. Александър беше избрал студения професионализъм на Атанас. Ралица беше заложила на съмнителните контакти на брат си. И двамата вярваха, ‘е действат, за да защитят семейството си, но всъщност само заплитаха възела още повече.
Междувременно, в един луксозен офис на последния етаж на стъклена сграда, Симеон разглеждаше няколко снимки, поставени на бюрото му от махагон. Бяха направени от разстояние, с професионален обектив. На едната Александър влизаше в кафенето, за да се срещне с Атанас. На другата Ралица седеше в западнал бар срещу брат си.
Симеон се усмихна. Беше студена, хищническа усмивка.
— Значи са започнали да се гърчат — каза той на човека, който стоеше безмълвно в сенките на стаята. — Добре. Нека си мислят, ‘е имат някакъв контрол. Нека ровят. Колкото по-дълбоко копаят, толкова по-близо ще стигнат до капана.
Той взе една друга снимка. Беше на Михаела, която се смееше с приятели в двора на университета.
— А ние ще се съсредоточим върху истинската награда — каза Симеон, като плъзна пръст по лицето на момичето. — Време е да се запознаем с младата дама. Изпрати Десислава. Време е да влезе в играта.
Симеон не просто чакаше. Той плетеше мрежата си. И беше напът да улови в нея най-невинната жертва.
Глава 6: Приятел в нужда
Десислава беше като хамелеон. Можеше да бъде всеки. Студентка, сервитьорка, изгубена туристка. Беше най-добрият агент на Симеон, не защото беше силна или безскрупулна, а защото беше майстор на психологическата манипулация. Нейното оръжие беше емпатията – фалшива, но изключително убедителна.
Тя се появи в живота на Михаела като случайно съвпадение. Срещнаха се в библиотеката на университета. Михаела търсеше рядка книга за курсовата си работа, а Десислава, „случайно“, тъкмо я връщаше. Започнаха разговор за история на изкуството, който прерасна в кафе в студентското столова.
Десислава беше очарователна. Проявяваше интерес към всичко, което Михаела казваше, смееше се на шегите ѝ, споделяше „свои“ истории за трудностите в следването и проблемите с родителите. За няколко дни тя се превърна в най-близката приятелка на Михаела, човекът, на когото тя можеше да сподели всичко.
— Родителите ми напоследък са много странни — призна Михаела една вечер, докато двете се разхождаха из парка. — Чувствам, ‘е нещо крият от мен. Говорят си шепнешком, спират, когато вляза в стаята. Атмосферата у дома е толкова напрегната.
Десислава я слушаше със съчувствено изражение.
— Може би имат финансови проблеми? — предположи тя невинно. — Това се случва често. Моите също минаха през такъв период. Срамуваха се да ми кажат, за да не ме притесняват.
Предположението беше хвърлено като семе в плодородна почва. Михаела, която обичаше родителите си и се тревожеше за тях, веднага се хвана за тази идея. Това обясняваше всичко – напрежението, потайността. Родителите ѝ, горди и любящи, вероятно се бореха с ипотеката или с други дългове и не искаха да я товарят.
— Сигурно си права — въздъхна Михаела. — Чувствам се толкова безпомощна. Иска ми се да мога да направя нещо, да им помогна.
— Може би можеш — каза Десислава, като я погледна замислено. — Познавам един човек. Той е… меценат. Помага на млади, талантливи хора. Спонсорира изложби, дава стипендии. Казва се Симеон. Много е мил и влиятелен. Може би, ако му разкажа за теб и твоя талант в рисуването, той ще се съгласи да ти помогне. Представи си, ако получиш стипендия, ще можеш да поемеш част от разходите си и да облекчиш вашите.
Очите на Михаела светнаха. Идеята беше прекрасна. Не само щеше да помогне на семейството си, но и щеше да получи признание за своя талант.
— Наистина ли мислиш, ‘е ще се съгласи?
— Нищо не губим, ако опитаме — усмихна се Десислава. — Ще уредя среща.
Капанът беше заложен. Симеон нямаше нужда от сила, за да се добере до семейството. Той щеше да влезе през парадния вход, поканен от собствената им дъщеря.
В същото време, в другия край на града, Александър получаваше първите резултати от работата на Атанас. Срещнаха се отново в същото кафене. Атанас му подаде папка.
— Не е много, но е начало — каза той. — Симеон е призрак. Официалният му бизнес е чист като сълза. Но има един модел. На всеки няколко години той основава фирма, обикновено в сферата на строителството или консултантските услуги. Фирмата печели няколко големи, често държавни, поръчки, генерира огромни печалби за кратко време, а после изведнъж фалира или бива продадена на някакви офшорни компании. Парите изчезват.
— Пране на пари — каза Александър.
— Класическо — потвърди Атанас. — Но е почти невъзможно да се докаже. Той използва подставени лица, сложни схеми. Но намерих нещо интересно. Едно име се повтаря в управителните съвети на три от тези фирми-фантоми. Росен. Бивш финансов директор, който сега официално е пенсионер и живее в малка къща извън града. Според моите източници, Росен е бил дясната ръка на Симеон, човекът, който е движел всичките му финансови схеми. Но са се скарали жестоко преди няколко години. Росен е бил принуден да се оттегли.
— Значи той знае тайните му — предположи Александър.
— Знае къде са заровени телата, така да се каже — кимна Атанас. — Ако някой може да свали Симеон, това е той. Проблемът е, ‘е вероятно е уплашен до смърт. И с право. Симеон не оставя живи свидетели.
— Трябва да говоря с него.
— Това е лоша идея — поклати глава Атанас. — Ако Симеон разбере, ‘е ровите около Росен, ще стане мръсно. Позволи ми аз да се заема. Ще се опитам да го подходя. Дискретно.
От другата страна на града, Виктор също беше постигнал напредък. Чрез своите съмнителни контакти в подземния свят той беше чул слух. Говореше се, ‘е Симеон е напът да сключи голяма сделка – закупуването на огромен парцел земя на брега на морето, където планирал да строи луксозен ваканционен комплекс. Но имало проблем. Част от земята принадлежала на десетки дребни собственици, които отказвали да продават.
— Говори се, ‘е Симеон е започнал да ги „убеждава“ — разказа Виктор на Ралица по телефона. — Заплахи, палежи на реколта, всякакви мръсни номера. Хората са уплашени, но все още се държат. Ако някой успее да ги обедини и да даде гласност на случая, това ще създаде огромни проблеми на Симеон. Ще привлече вниманието на медиите, а той мрази това.
— Мислиш ли, ‘е може да се направи нещо? — попита Ралица с надежда.
— Може. Но ще трябват още пари. Да се наеме добър адвокат, който да представлява тези хора. Да се платят такси, да се организират. Мога да намеря правилния човек, но той работи с тарифа.
Ралица се съгласи. Тя беше готова на всичко, за да отклони вниманието на Симеон, да му създаде проблеми, които да го накарат да забрави за нея. Тя направи най-рискования си ход досега – отиде в банката и изтегли значителна сума в брой от тайната сметка. Ръцете ѝ трепереха, докато подписваше документите, очаквайки всеки момент някой да я спре, да я попита откъде са тези пари. Но никой не го направи. Парите бяха законни в системата. Тя излезе от банката със сърце, биещо до пръсване, и с плик, пълен с пари, които едновременно я отвращаваха и ѝ даваха надежда.
Всички фигури бяха в движение. Александър и Атанас се насочваха към слабото място в миналото на Симеон. Ралица и Виктор се опитваха да саботират бъдещето му. А самият Симеон, необезпокояван от тези малки маневри, се прицелваше директно в сърцето на семейството – в Михаела.
Срещата беше уредена. Михаела, облечена с най-хубавите си дрехи, с папка с нейни скици под ръка, отиде заедно с Десислава в луксозния ресторант, където Симеон щеше да ги чака. Тя беше нервна, но и развълнувана. Това можеше да е нейният голям шанс.
Когато видя мъжа, който се изправи да ги посрещне, тя застина. Беше виждала това лице и преди. Не можеше да се сети къде, но то ѝ беше смътно познато. Симеон се усмихна. Беше същата онази бащинска, добронамерена усмивка, която беше упражнявал с години.
— Михаела, толкова се радвам да се запознаем най-накрая. Десислава ми е разказвала толкова много за твоя талант.
Той подаде ръка. И докато тя я поемаше, объркана и леко замаяна от лукса на обстановката, Симеон погледна над рамото ѝ, към прозореца. От другата страна на улицата, в паркирана кола, седеше фотограф с дългофокусен обектив. Той направи няколко бързи снимки – усмихнатият Симеон, който стиска ръката на младото, впечатлено момиче.
Снимки, които скоро щяха да бъдат изпратени до баща ѝ. Снимки, които щяха да взривят крехкия свят на Александър и да го тласнат към ръба на отчаянието. Играта на Симеон навлизаше в нова, много по-жестока фаза.
Глава 7: Снимките
Пликът пристигна по куриер в офиса на Александър. Беше обикновен, кафяв, без обратен адрес. Александър го отвори разсеяно, мислейки, ‘е е поредната рекламна брошура. Но вътре нямаше брошури. Имаше няколко гланцирани снимки.
Когато ги видя, дъхът му спря. Всичкият въздух сякаш беше изсмукан от стаята. На снимките беше дъщеря му, Михаела. Тя седеше в луксозен ресторант и се усмихваше на мъжа срещу нея. А този мъж беше Симеон. Александър го позна веднага от снимките, които беше виждал в интернет. Същото самодоволно, хищническо лице.
На една от снимките Симеон беше сложил ръка върху ръката на Михаела, която лежеше на масата. На друга ѝ подаваше нещо – малка, кадифена кутийка. А на третата, най-ужасяващата, те стояха пред ресторанта и Симеон я целуваше по бузата, а тя изглеждаше леко смутена, но не и отблъсната.
Светът на Александър се разпадна. Гневът, който изпита, беше първичен, сляп. Беше яростта на баща, който вижда детето си в лапите на чудовище. Мозъкът му отказваше да обработи видяното. Как? Кога? Защо Михаела ще се среща с този човек?
Той грабна телефона и набра номера ѝ. Трепереше толкова силно, ‘е едва уцели бутоните. Михаела вдигна почти веднага, гласът ѝ беше весел.
— Тате! Каква изненада да ми звъннеш по това време.
— Къде си? — изръмжа той, без дори да я поздрави.
— В университета, защо? Какво става? Звучиш странно.
— С кого беше вчера? — попита той, опитвайки се да овладее гласа си, но не успя.
— Вчера ли? Бях на лекции, после в библиотеката. С Деси. Новата ми приятелка. Защо ме разпитваш така?
— Не ме лъжи, Михаела! — извика той в слушалката. — Видях снимките! Снимките с него! Със Симеон!
От другата страна на линията настъпи мълчание.
— Тате, откъде знаеш… — започна тя объркано. — Не е това, което си мислиш! Деси ни запозна. Той е меценат, иска да ми помогне със стипендия. Каза, ‘е познава работата на мама и татко и много ви уважава…
Думите ѝ се забиха в съзнанието на Александър като отровни стрели. Значи не беше насила. Тя е отишла доброволно. И този звяр я е манипулирал, използвайки лъжи и фалшиви обещания.
— Стой там, където си! — нареди той. — Идвам да те взема. И не говори с никого! Особено с тази твоя „приятелка“ Десислава!
Той затвори, без да дочака отговор. Грабна сакото си и почти изтича от офиса, оставяйки след себе си смаяни колеги. Докато шофираше към университета, в главата му се въртяха хиляди сценарии, всеки по-ужасен от предишния. Симеон не просто ги заплашваше. Той ги инфилтрираше. Беше стигнал до дъщеря му. Беше я отровил с чара и парите си.
Намери Михаела пред сградата на факултета. Тя изглеждаше уплашена и объркана.
— Качвай се — каза той с леден глас.
Пътуването към дома премина в гробно мълчание. Михаела се опита да говори няколко пъти, да обясни, но той я сряза с един поглед. Когато влязоха в апартамента, Ралица ги посрещна на вратата. Тя веднага усети, ‘е се е случило нещо ужасно.
— Какво има? — попита тя тревожно.
Александър хвърли снимките на масата.
— Това има! — извика той. — Това е резултатът от твоите тайни! Докато ние тук се чудим какво да правим, той се е добрал до дъщеря ни! Твоят приятел Симеон!
Ралица погледна снимките и лицето ѝ стана бяло като платно. Тя се олюля и се хвана за стената.
— Не… не е възможно…
— Мамо, тате, моля ви, успокойте се! — изплака Михаела. — Не е така! Аз не знаех кой е той! Деси каза, ‘е е добър човек…
— Деси! — изсмя се горчиво Александър. — Тази Деси най-вероятно работи за него! Тя те е използвала, за да стигне до нас! Не разбираш ли? Всичко е било постановка!
Той се обърна към Ралица, а в очите му имаше обвинение и болка.
— Ти си виновна! Ти го допусна отново в живота ни! Трябваше да ми кажеш още преди години! Трябваше да отидем в полицията, да избягаме, да направим нещо! А ти си мълчаеше и си пазеше мръсните пари!
— Мислех, ‘е ви предпазвам! — изкрещя в отговор Ралица, сълзите се стичаха по лицето ѝ.
— Предпазваш ни? Виж докъде ни доведе твоето предпазване! Дъщеря ни е вечеряла с престъпник и изнудвач, а ние дори не сме знаели!
Семейният скандал беше грозен, пълен с обвинения и стари рани, които се отваряха наново. Михаела стоеше по средата, плачейки, осъзнавайки, ‘е неволно е станала пионка в една ужасна игра, която не разбираше. Тя гледаше родителите си, които си крещяха един на друг, и виждаше как семейството ѝ се разпада пред очите ѝ.
В разгара на скандала телефонът на Александър иззвъня. Беше непознат номер. Той вдигна рязко.
— Харесват ли ви снимките? — проговори отсреща един спокоен, леко насмешлив глас. Гласът на Симеон. — Дъщеря ви е прекрасно момиче. Много талантлива. И много доверчива.
Кръвта на Александър замръзна.
— Стой далеч от нея! — изсъска той. — Ако я докоснеш…
— Успокой се, Александър — прекъсна го Симеон. — Аз не съм чудовище. Аз съм бизнесмен. И искам да направим сделка. Виждам, ‘е си започнал да ровиш. Атанас, Росен… това са имена, които не трябва да те интересуват. Спри да ровиш. Убеди жена си да прехвърли парите от сметката на друга сметка, която ще ѝ посоча. И аз ще изчезна от живота ви. Ще забравя за вас, за дълговете на Ралица, за всичко. Дори ще дам на Михаела онази стипендия. Като жест на добра воля.
Предложението беше като спасителен пояс в бурно море. Но Александър знаеше, ‘е е отровен. Ако се съгласеше, щеше да стане пряк съучастник в прането на пари. И какво му гарантираше, ‘е Симеон ще спази думата си?
— А ако откажа? — попита Александър, а сърцето му биеше до пръсване.
— Тогава ще се наложи да бъда по-малко любезен — каза Симеон, а гласът му стана леден. — Имам и други снимки. Снимки, които, ако попаднат в полицията, ще изпратят съпругата ти в затвора за много дълго време. А и дъщеря ти… знаеш ли колко е лесно да подхвърлиш малко наркотици в чантата на една наивна студентка? Кариерата ѝ ще свърши, преди да е започнала. Изборът е твой, Александър. Имаш 24 часа.
Връзката прекъсна.
Александър свали телефона. Ръката му трепереше. Ралица и Михаела го гледаха с ужас, разбрали с кого е говорил.
Бяха в цугцванг. Всеки ход беше губещ. Ако се съгласяха, ставаха престъпници и оставаха завинаги под контрола на Симеон. Ако откажеха, рискуваха затвор за Ралица и съсипан живот за Михаела.
В този момент на пълно отчаяние, телефонът на Александър иззвъня отново. Този път беше Атанас.
— Имаме проблем — каза Атанас без предисловие. — Опитах се да се свържа с Росен. Къщата му е празна. Съседите казват, ‘е е заминал внезапно преди два дни. Изчезнал е. И още нещо. Следи ме кола. Откакто тръгнах от офиса ти. Симеон знае, ‘е го разследваме. И е минал в настъпление.
Александър осъзна, ‘е са подценили врага си. Симеон не просто е реагирал. Той е бил с два хода напред през цялото време. Снимките, заплахите, изчезването на Росен – всичко е било част от единен, безпощаден план.
— Какво да правим? — попита Александър, гласът му беше празен, лишен от надежда.
— Трябва да се скриете — каза Атанас. — Веднага. Вземете най-необходимото и се махайте от апартамента. Той знае къде живеете. Не сте в безопасност. Ще ви пратя адрес. Една моя сигурна къща извън града. Отидете там и ме чакайте. И не говорете с никого.
Александър погледна към съсипаните лица на жена си и дъщеря си. Домът им вече не беше убежище. Беше капан. Те бяха бегълци в собствения си град, преследвани от враг, който винаги беше една крачка пред тях.
Глава 8: Къщата в нищото
Адресът, който Атанас изпрати, ги отведе до стара, изолирана къща в подножието на планината. Беше на час път от града, скрита в края на черен път, обрасъл с бурени. Боята по стените се лющеше, а градината беше дива и занемарена. Изглеждаше като място, забравено от времето и хората. Беше идеалното скривалище.
Влязоха вътре с няколко набързо събрани сака. Въздухът беше застоял, миришеше на прах и влага. Мебелите бяха покрити с бели платнища, придаващи на стаите призрачен вид. Тишината беше оглушителна, нарушавана само от скърцането на пода под краката им и воя на вятъра навън.
Михаела се сви на един стар диван, обвила ръце около коленете си. Шокът от случилото се я беше оставил безмълвна. Тя гледаше в една точка, а в очите ѝ се четеше смесица от страх и объркване. Светът ѝ, подреден и сигурен, се беше сринал за часове. „Приятелката“ ѝ я беше предала, а родителите ѝ имаха тайни, по-тъмни и по-страшни, отколкото можеше да си представи.
Ралица се движеше из къщата като автомат, махайки платнищата от мебелите, опитвайки се да внесе някакъв ред в хаоса. Действията ѝ бяха механични, начин да се справи с вината, която я разяждаше. Всичко това беше заради нея. Нейното минало беше дошло да ги погълне. Тя поглеждаше към съпруга си, търсейки някакъв знак, някаква връзка, но Александър беше далечен и студен.
Той стоеше до прозореца, взирайки се в спускащия се мрак. Чувстваше се напълно безсилен. Ултиматумът на Симеон изтичаше. 24 часа. Времето се изплъзваше като пясък между пръстите му. Той се беше опитал да бъде силен, да се бори, но сега беше притиснат до стената. Врагът му беше пленил царицата и беше заплашил най-важната фигура на дъската – дъщеря му. Това не беше шах. Това беше екзекуция.
— Трябва да го направим — проговори Ралица, нарушавайки тишината. Гласът ѝ беше дрезгав. — Трябва да прехвърля парите. Нямаме друг избор.
Александър се обърна бавно.
— И да станем негови роби завинаги? Да живеем в постоянен страх кога ще поиска следващата „услуга“? Да станем съучастници в престъпленията му?
— По-добре съучастници, отколкото… — тя не можа да довърши. Погледна към Михаела. — Не можем да я рискуваме. Не можем. Аз ще отида в затвора, ако трябва, но нея няма да я излагам на опасност.
В този момент на отчаяние, вратата на къщата изскърца и се отвори. И тримата подскочиха. На прага стоеше Атанас. Той влезе и затвори вратата след себе си. Лицето му беше мрачно.
— Загубих опашката, но няма да е за дълго — каза той. — Имам лоши новини. И една малка, съвсем малка искрица надежда.
Той постави на масата малък лаптоп.
— Лошата новина е, ‘е Симеон ви е подготвял този капан отдавна. Успях да се свържа с един бивш полицай, на когото имам доверие. Проверихме историята на сметката на жена ви. Парите, които са в нея, не са просто мръсни. Те са кървави. Свързани са с онзи пожар в склада преди десет години. Официалната версия е късо съединение, но истината е, ‘е вътре е имало човек. Конкурент на Симеон. Убит. Парите са били негови. Симеон ги е откраднал и ги е „изпрал“ през няколко сметки, като последната е била на Ралица.
Ралица ахна и залитна назад. Александър я хвана. Значи не беше просто пране на пари. Беше съучастие в прикриването на убийство. Примката се затягаше.
— Ако се съгласите да прехвърлите парите, вие не просто ще извършите финансово престъпление — продължи Атанас с равен глас. — Вие ще заличите последната следа, която води към Симеон за онова убийство. Ще станете негови идеални изкупителни жертви. Той ще изпрати анонимен сигнал в полицията и ще каже, ‘е вие сте откраднали парите на убития. И ще има доказателства. Цялата история на сметката ще сочи към вас.
Тишината в стаята стана ледена. Сега разбираха пълния мащаб на дяволския план на Симеон. Той не искаше просто да си върне парите. Искаше да ги унищожи.
— А каква е… искрата надежда? — попита Александър с пресъхнало гърло.
— Росен. Моят човек успя да го намери. Не е изчезнал. Скрил се е. Уплашен е, защото знае, ‘е Симеон разчиства старите сметки. Той е единственият, който може да свидетелства, ‘е Симеон е наредил убийството и е откраднал парите. Единственият, който може да потвърди, ‘е Ралица е била просто пионка, изнудвана да държи парите. Но той няма да говори, освен ако не му се гарантира пълна защита. И дори тогава… ще е думата му срещу тази на Симеон и неговите платени адвокати.
— Значи ни трябва нещо повече от свидетел — каза Александър. — Трябва ни доказателство.
— Точно така. — Атанас отвори лаптопа. На екрана се появи сателитна карта на луксозната офис сграда на Симеон. — Според Росен, Симеон е параноик. Пази копия на всичките си важни документи, договори и финансови операции на един-единствен, криптиран сървър в офиса си. Не се доверява на облачни услуги. Ако успеем да се доберем до този сървър, ще имаме всичко, от което се нуждаем.
— Да проникнем в офиса на Симеон? — изсмя се горчиво Александър. — Това е невъзможно. Сигурно се охранява като крепост.
— Така е. Но всяка крепост има слабо място. — Атанас увеличи картата. — Системата му за сигурност е най-модерната. Но има един недостатък. За да се избегнат проблеми с токови удари, сървърното помещение е свързано с отделен, авариен генератор, който се намира в сутерена. За няколко секунди, при превключване от централно към аварийно захранване, основната електронна защита на сървъра се рестартира. Това е прозорец от не повече от тридесет секунди. Достатъчно, за да се включи устройство, което да копира данните.
— Но как да предизвикаме токов удар? И кой ще влезе вътре?
— Аз ще се погрижа за тока. А за влизането… — Атанас погледна към Александър. — Ще трябва да сте вие.
Александър го погледна невярващо.
— Аз? Аз съм архитект! Не съм крадец!
— Точно затова. Никой няма да ви заподозре. Имате достъп до сградата. Преди няколко месеца вашата фирма е правила проект за преустройство на съседния офис. Имате чертежите. Познавате разположението. Аз ще отключа алармата за няколко минути. Вие трябва само да влезете, да стигнете до сървъра, да предизвикам прекъсването на тока и да включите устройството. После се махате.
Планът беше лудост. Беше отчаян хазартен ход с минимални шансове за успех. Ако го хванеха, всичко свършваше.
Но какъв друг избор имаше? Да се предаде? Да гледа как семейството му бива унищожено?
Той погледна към Ралица. В очите ѝ за първи път от дни нямаше страх. Имаше молба. Тя не го молеше да се съгласи. Молеше го за прошка. За това, ‘е го е довел до този ужасен избор. После погледна към Михаела. Дъщеря му, която трепереше на дивана. Той трябваше да направи това. За нея.
— Добре — каза Александър, а собственият му глас му прозвуча чуждо. — Ще го направя.
В този момент, в същата тази къща, на няколко километра от тях, звънна друг телефон. Виктор, братът на Ралица, вдигна.
— Ало?
— Задачата изпълнена ли е? — попита леденият глас на Симеон от другата страна.
— Да — отговори Виктор, поглеждайки нервно през прозореца. — Дадох ѝ парите, които поискахте. Тя ги преведе на адвоката за онези селяни. Точно както наредихте.
— Отлично. Ти си добър актьор, Викторе. Сестра ти наистина вярва, ‘е ѝ помагаш. Продължавай така. Скоро всичко ще приключи. И ще получиш това, което ти обещах.
Виктор затвори. Чувстваше се мръсен. Беше предал собствената си сестра. Но дълговете му бяха твърде големи, а обещанието на Симеон – твърде примамливо. Той беше троянският кон в семейството, най-дълбокото, най-неочакваното предателство. И неговата роля в плана на Симеон тепърва започваше.
Глава 9: Тридесет секунди
Нощта беше непрогледна, безлунна. Студен вятър брулеше празните улици на бизнес района. Стъклената фасада на сградата на Симеон се издигаше към небето като черен обелиск, символ на недосегаема власт. Но тази нощ стените ѝ щяха да бъдат пробити.
Александър седеше в колата на Атанас на една пряка разстояние. Сърцето му биеше толкова силно, ‘е той го усещаше в гърлото си. Дланите му бяха потни. В ръцете си стискаше малко устройство с размер на външен хард диск. „Клонингът“, както го нарече Атанас.
— Готов ли си? — попита го бившият полицай. В ухото на Александър имаше миниатюрна слушалка. — Помни, имаш точно осем минути от момента, в който алармата спре, докато се активира отново. Движи се бързо. Аз ще те навигирам по чертежите, които ми даде.
— Готов съм — излъга Александър. Беше ужасен. Всяка клетка в тялото му крещеше да избяга, да се върне в сигурната къща при Ралица и Михаела. Но образът на уплашеното лице на дъщеря му беше по-силен от страха.
— Алармата е деактивирана… сега! Тръгвай!
Александър изскочи от колата и се шмугна в сянката на сградата. Стигна до служебния вход в задната част. Атанас беше свършил работата си – ключалката поддаде с леко щракване. Той се плъзна вътре и се озова в тъмен коридор, който миришеше на препарати за почистване.
— Наляво. Третата врата вдясно. Това е стълбището. Трябва ти последният етаж — съскаше гласът на Атанас в ухото му.
Александър се движеше бързо и безшумно, адреналинът притъпяваше страха му. Качваше стъпалата по две наведнъж, а дробовете му горяха. Стигна до последния етаж. Вратата към коридора на офисите беше заключена с електронна карта.
— Няма проблем — каза Атанас. — Задръж. Ще я байпасирам.
След няколко секунди се чу тихо изщракване и малката зелена светлина на четеца светна. Александър бутна вратата и влезе в луксозен коридор, застлан с дебел мокет, който поглъщаше звука от стъпките му. Стените бяха украсени с модерни картини. Беше тихо и зловещо.
— Офисът на Симеон е в дъното на коридора. Но сървърното помещение е преди него. Втората врата вляво. На нея няма табела.
Александър стигна до вратата. Беше масивна, метална, с цифрова клавиатура.
— Кодът? — прошепна той.
— Нямаме го. Но имам нещо по-добро. Росен ми каза, ‘е Симеон никога не е оправил един малък дефект в системата. Ако претоваря мрежата, тази ключалка ще изключи за секунда. Бъди готов да отвориш вратата точно тогава. Сега!
Чу се силно бръмчене от таблото на стената, последвано от щракване на ключалката. Александър реагира инстинктивно, завъртя дръжката и бутна вратата. Успя. Озова се в малка, студена стая, изпълнена с тихото жужене на вентилатори. В центъра се издигаше голям черен шкаф – сървърът.
— Добре, вътре си. Имаш четири минути оставащо време. Сега слушай внимателно. Ще предизвикам прекъсване на захранването в цялата сграда. Ще имаш точно тридесет секунди, докато се включат генераторите. Тогава защитата на сървъра пада. Трябва да отвориш задния панел, да намериш USB порта – ще свети в червено – и да включиш клонинга. Разбра ли?
— Разбрах.
— Приготви се. Три… две… едно…
Светлините в стаята угаснаха. Настъпи пълен мрак и тишина. Дори вентилаторите спряха. Александър включи малкото фенерче на ключодържателя си, ръцете му трепереха неконтролируемо. Намери задния панел на сървъра, отвори го. Вътре беше плетеница от кабели. Очите му търсеха трескаво червената светлина. Ето я!
Той посегна с устройството. Но в този момент чу шум от коридора. Стъпки. Някой идваше. Сърцето му спря. Бяха го хванали.
Стъпките спряха пред вратата на сървърното. Дръжката се завъртя. Александър се сви зад сървъра, очаквайки най-лошото. Вратата се отвори и в стаята влезе силует на мъж. В ръката си държеше телефон, чийто екран осветяваше лицето му.
Беше Виктор. Братът на Ралица.
Александър застина. Какво правеше той тук? В съзнанието му се завъртяха хиляди въпроси.
Виктор не го видя. Той бързо се приближи до сървъра, очевидно знаейки точно какво търси. В този момент аварийните генератори се включиха с рев. Светлините примигнаха и светнаха. Тридесетсекундният прозорец беше затворен.
Александър разбра. Това е било капан. Симеон е знаел. Изпратил е Виктор, за да го хване на местопрестъплението. Или може би… може би Виктор не работеше за Симеон? Може би и той се опитваше да направи същото?
Виктор изруга тихо, когато видя, ‘е е изпуснал момента. Той се обърна, за да си тръгне, и тогава видя Александър.
Двамата мъже се втренчиха един в друг за няколко секунди в пълно мълчание. Шок. Неразбиране.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — изсъска Виктор.
— Аз те питам същото! — отвърна Александър.
— Аз… аз се опитвам да помогна на сестра си! — каза Виктор. — Разбрах, ‘е Симеон пази тук компромати срещу нея. Исках да ги изтрия.
Лъжеше. Александър го усети. Но нямаше време за разпити.
— Алармата ще се включи всеки момент! — прозвуча гласът на Атанас в ухото на Александър. — Махай се оттам! Веднага!
В коридора се чуха още стъпки. Този път бяха повече. Охраната.
— Насам! — каза Виктор, хвана Александър за ръката и го дръпна към един вентилационен отвор на стената. — Това е единственият изход.
Той бързо свали решетката. Отворът беше тесен, но проходим.
— Аз ще ги разсея. Ти се махай! Вземи това!
Виктор му пъхна в ръката малка флашка.
— Не е всичко, но е нещо. Данни от личния компютър на Симеон. Свалих ги, докато ти си се промъквал. Сега тръгвай! Кажи на Ралица, ‘е съжалявам!
Преди Александър да успее да реагира, Виктор го блъсна към отвора, постави решетката обратно и се затича по коридора в обратната посока. Секунди по-късно Александър чу викове, шум от борба.
Той нямаше избор. Запълзя през тесния, прашен въздуховод, а сърцето му се късаше. Виктор го беше спасил. Пожертвал се беше за него. Защо?
След минути, които му се сториха часове, той намери друг изход, който водеше в съседен, празен офис. Измъкна се, свлече се по аварийното стълбище и излезе на улицата, точно когато няколко полицейски коли пристигнаха с виещи сирени. Той се смеси с мрака и се затича към уговореното място, където го чакаше Атанас.
Когато се качи в колата, беше останал без дъх, покрит с прах и облян в пот.
— Хванаха го — каза той, задъхвайки се. — Виктор. Братът на Ралица. Той беше вътре. Спаси ме.
Атанас не изглеждаше изненадан.
— Предполагах, ‘е Симеон ще има вътрешен човек. Но не очаквах да е той. — Той запали двигателя. — Даде ли ти нещо?
Александър отвори ръката си и показа флашката.
— Да видим какво имаме.
Прибраха се в сигурната къща на зазоряване. Ралица и Михаела ги чакаха, бледи от тревога. Когато Ралица видя състоянието на съпруга си, тя се хвърли към него.
— Какво стана? Къде е Виктор?
Александър не знаеше как да ѝ го каже.
— Хванаха го. Той… той ми помогна да избягам.
Ралица се свлече на един стол, а от очите ѝ потекоха сълзи. Предател или не, той беше неин брат.
Атанас вече беше включил флашката в лаптопа си.
— Елате да видите това.
На екрана се появиха папки с файлове. Финансови отчети, банкови преводи, имейли. Беше хаотично, но беше златна мина.
— Тук има достатъчно, за да го вкарат в затвора за данъчни измами за двайсет години — каза Атанас, преглеждайки файловете. — Но няма нищо за убийството. Нищо, което да свързва парите в твоята сметка с онзи случай.
— Значи не е достатъчно — каза Александър. — Дори да го арестуват за това, той ще намери начин да ни отмъсти от затвора. Трябва ни нещо, което да го унищожи напълно.
— Може би има — каза Атанас, като отвори една криптирана папка. — Тази е защитена с парола. Не мога да я отворя.
Всички се вгледаха в екрана, в малкия прозорец, който искаше парола. Бяха толкова близо. Доказателството, което можеше да ги спаси, беше там, на сантиметри от тях, но заключено.
— Каква може да е паролата? — попита Ралица. — Трябва да е нещо лично, нещо, което само той знае.
Александър се замисли. Мислеше за всичко, което беше научил за Симеон. За неговата арогантност, за неговата мания за контрол. Каква дума, каква фраза би избрал такъв човек?
И тогава Ралица прошепна.
— Бели лилии.
Тя си спомни за букетите, които получаваше всяка година. Неговият подпис. Неговият начин да ѝ напомня, ‘е е негова.
Атанас написа думите. Натисна „Enter“.
Папката се отвори.
А вътре имаше само един файл. Видеоклип. Атанас го пусна.
На екрана се появи образ от охранителна камера. Образът беше зърнест, черно-бял. Показваше склада, за който бяха говорили. Двама мъже се караха. Единият беше Симеон, по-млад, но безпогрешно разпознаваем. Другият беше непознат. Спорът ескалира. Симеон блъсна другия мъж. Той падна и удари главата си в един метален стелаж. И не помръдна повече. След това се вижда как Симеон спокойно разлива някаква течност от туба из целия склад, хвърля запалка и излиза, докато зад него пламъците започват да поглъщат всичко.
Всички в стаята гледаха в ужас. Това не беше просто доказателство. Беше самопризнание. Симеон, в своята безкрайна арогантност, беше запазил видео от собственото си престъпление. Като трофей.
— Свърши се — прошепна Атанас. — Хванахме го.
Глава 10: Цената на свободата
Зората се процеждаше през мръсните прозорци на къщата, но никой не беше спал. Видеоклипът се въртеше отново и отново в съзнанието им – мълчаливо, зърнесто свидетелство за едно брутално убийство и за студенокръвието на извършителя. Тишината в стаята беше тежка, наситена със страх, облекчение и несигурност.
— Какво правим сега? — попита Ралица, а гласът ѝ беше едва доловим. — Отиваме в полицията?
— Това е логичният ход — отговори Атанас, затваряйки лаптопа. — С този запис и показанията на Росен, които вече мога да му осигуря, прокуратурата ще има железен случай. Симеон ще отиде в затвора до живот.
— Но какво ще стане с нас? — попита Александър. — Сметката все още е на името на Ралица. Тя все още е част от тази история.
— Ще бъде разследвана — призна Атанас. — Ще има съдебен процес. С този запис и показанията на Росен, тя най-вероятно ще бъде оневинена или ще получи условна присъда като жертва на изнудване. Но ще бъде тежко. Медиите ще ви разкъсат. Животът ви никога повече няма да бъде същият. Ще трябва да се явявате пред съда, да отговаряте на въпроси, да изживеете всичко това отново и отново.
Ралица сведе глава. Образът на медиен цирк, на репортери пред дома им, на името ѝ, опетнено завинаги, я ужасяваше. А Михаела? Как щеше да се отрази всичко това на нея, на бъдещето ѝ?
— А Виктор? — попита тя. — Какво ще стане с брат ми?
— Той е арестуван за проникване с взлом. Симеон ще се погрижи да му повдигнат възможно най-тежките обвинения. Той ще лежи в затвора. Може би не дълго, ако сътрудничи, но ще има досие.
Цената на справедливостта изглеждаше твърде висока. Да, Симеон щеше да бъде наказан, но и те щяха да платят. Тяхната „победа“ щеше да бъде белязана със загуби и белези, които никога нямаше да изчезнат.
— Има ли друг начин? — попита Александър, гледайки право в очите на Атанас.
Атанас се поколеба.
— Винаги има друг начин. Не е чист. Не е законен. Но може да ви даде това, което искате – да се отървете от Симеон и да продължите живота си.
Той се наведе напред.
— Можем да използваме този запис не срещу полицията, а срещу самия Симеон. Да го изнудваме.
Идеята беше шокираща. Да се превърнат в същото чудовище, срещу което се бореха.
— Да му поискаме парите от сметката в замяна на мълчанието ни? — попита невярващо Ралица.
— Не — поклати глава Атанас. — Това е дребнаво и опасно. Той ще ви плати и после ще ви убие, за да си върне записа. Не, трябва да поискаме нещо, което той не може да си върне. Трябва да го съсипем, но не чрез закона. Ще му изпратим копие от записа. Ще му дадем 24 часа да прехвърли всичките си активи на офшорни сметки, да заличи всичките си следи и да изчезне от страната завинаги. Ако не го направи, записът отива в полицията и в най-големите телевизии.
— И той просто ще се съгласи? Ще остави всичко? — усъмни се Александър.
— Той е убиец, но не е глупак. Знае, ‘е този запис е смъртната му присъда. Ще избере изгнанието пред доживотния затвор. Ще избяга с достатъчно пари, скрити някъде, за да живее в лукс до края на дните си, но ще бъде принуден да се откаже от империята си тук. Ще стане призрак.
— А парите в сметката на Ралица? — попита тя.
— Ще ги оставим. Ще ги дарим анонимно за някаква кауза. Те са прокълнати. Не трябва да ги докосвате. Трябва да се върнете към стария си живот, сякаш нищо от това не се е случило.
Планът беше дързък, аморален, но и изкусителен. Предлагаше им не справедливост, а свобода. Шанс да изтрият последните няколко седмици от живота си. Да се престорят, ‘е кошмарът никога не се е случвал.
— А Виктор? — повтори Ралица.
— Симеон ще оттегли обвиненията срещу него, преди да изчезне. Това ще бъде част от сделката. Той няма да иска да оставя след себе си висящи дела, които могат да го свържат с нещо.
Решението беше тяхно. Пътят на закона, който беше трънлив и болезнен, но правилен. Или тъмната пътека, която предлагаше бързо и чисто спасение, но на цената на моралния им компас.
Те се спогледаха. Александър, Ралица и дори Михаела, която слушаше всичко с широко отворени очи. През последните седмици те бяха видели най-мрачните страни на човешката природа – лъжа, предателство, алчност, жестокост. Светът вече не беше черно-бял. Беше изпълнен със сиви нюанси, с невъзможни избори.
— Нека го направим — каза накрая Александър. — Нека сложим край на това. Тук и сега.
Атанас кимна. Той беше човек, свикнал да работи в сивите зони.
Сделката беше предложена чрез анонимен имейл. Отговорът дойде след по-малко от час. Една-единствена дума: „Прието“.
През следващите 24 часа те наблюдаваха от своята изолирана къща как империята на Симеон се разпада. Новините гръмнаха, ‘е той внезапно е продал всичките си компании и е напуснал страната по „здравословни причини“. Виктор беше освободен от ареста без обяснения. Парите в сметката на Ралица бяха прехвърлени до стотинка към фондация за деца, болни от рак.
Свърши се.
Няколко дни по-късно те се върнаха в своя апартамент. Всичко беше същото, но и напълно различно. Предметите бяха същите, но тишината между тях беше нова. Не беше враждебната тишината отпреди, а една предпазлива, крехка тишина.
Те бяха оцелели, но войната беше оставила своите белези. Доверието между Александър и Ралица беше счупено и щеше да им трябва много време, за да залепят парчетата. Ралица трябваше да живее с вината за своите тайни и с предателството на брат си. Александър трябваше да живее със спомена за това, ‘е е бил готов да наруши закона, за да защити семейството си. А Михаела беше загубила част от своята невинност, виждайки, ‘е светът е много по-сложно и опасно място, отколкото си е мислила.
Една вечер, седмици по-късно, те седяха на вечеря. Тишината беше нарушена от Михаела.
— Взех си изпита по право — каза тя тихо.
Александър и Ралица я погледнаха изненадано.
— Мислех, ‘е учиш история на изкуството.
— Смених специалността си — отговори тя. — След всичко, което се случи… разбрах, ‘е искам да правя нещо различно. Искам да помагам на хора, които са в беда. Да се боря срещу такива като… него.
В нейния глас имаше нова сила, нова зрялост. Кошмарът не я беше сломил. Беше я променил. Беше я направил по-силна.
Александър посегна през масата и хвана ръката на Ралица. Тя го погледна, а в очите ѝ имаше сълзи. Но този път не бяха сълзи на страх или на срам. Бяха сълзи на надежда.
Те бяха преминали през ада. Бяха се изгубили, бяха се наранили, бяха направили невъзможни избори. Но все още бяха тук. Все още бяха семейство. Пътят напред щеше да бъде дълъг и труден, но щяха да го извървят заедно. Раната, отворена от едно банково извлечение, бавно започваше да зараства, оставяйки след себе си белег – вечно напомняне за цената на тайните и за силата, която се ражда от пепелта на едно разбито доверие.