Слънцето, ниско и оскъдно, хвърляше дълги, призрачни сенки през прозорците на новата ни къща. Все още миришеше на боя и на свежа мазилка, мирис, който трябваше да е ароматът на новото начало, но за мен беше просто напомняне за огромния заем, който тегнеше над главите ни с Ивайло. Картонените кашони, все още неразопаковани, се трупаха като мълчаливи паметници на хаоса в ъглите. Всеки от тях беше пълен с парченца от стария ни живот, които чакаха да намерят своето място в този нов, плашещо голям свят.
Бях се прибрала преди минути, костите ме боляха от осем часа стоене на крак. Декември в търговския център беше като бойно поле – море от нетърпеливи клиенти, писклива коледна музика натрапчиво повтаряща се до безкрай и изкуствени усмивки, залепени на лицата на колегите ми и на моето. Исках само горещ душ и тишина. Тишината обаче беше лукс, който рядко си позволявахме напоследък.
Телефонът ми извибрира на кухненския плот. Звукът беше остър, натрапчив, прорязващ крехкото спокойствие. Беше съобщение в семейния чат – група, наречена „Родът“, създадена от свекърва ми Маргарита, за да може да разпространява заповедите си по-ефективно. Пръстите ми трепереха от умора, докато отключвах екрана.
Съобщението беше от нея. Кратко, ясно и без право на обжалване.
„Скъпи мои, тази година Коледа ще бъде по-специална! Ще отпразнуваме заедно в новия дом на Ивайло и Ани. Очаквам ви всички на 24-ти вечерта. Ще станем над двадесет души, така че се гответе за голямо и весело празненство! Ани, разчитам на теб да се погрижиш за трапезата, мила. Целувки!“
Прочетох го веднъж. Два пъти. Три пъти. Думите плуваха пред очите ми, размазани от гняв и безсилие. Без изобщо да ни пита. Без дори да подхвърли идеята. Просто го беше обявила. Факт. Като кралски указ. Над двадесет души. В нашата къща, която все още беше строителна площадка. А аз, разбира се, трябваше да сготвя. Аз, която работех по дванадесет часа на ден в предколедния ад, за да можем да плащаме вноската по кредита за същата тази къща.
В гърдите ми се надигна гореща вълна. Кръвта забуча в ушите ми. Това не беше просто невнимание. Това беше демонстрация на сила. Начин да покаже на всички, и най-вече на мен, кой всъщност командва парада в това семейство, независимо чие име стои в нотариалния акт.
Ивайло щеше да се прибере след час. Знаех какво ще каже: „Майка ми не го мисли лошо, просто се радва за нас“ или „Нека не разваляме празниците, ще се справим някак“. Неговото вечно желание за мир и спокойствие, неговият вроден страх от конфронтация с родителите му, винаги оставяха мен на предната линия. Но този път беше различно. Този път беше в моя дом.
Пръстите ми полетяха над клавиатурата. Първоначалният ми импулс беше да напиша нещо язвително, нещо, което да я засегне толкова, колкото тя засегна мен. Но се спрях. Поех си дълбоко дъх и написах възможно най-спокойния и неутрален отговор, на който бях способна.
„Съжалявам, но ние не сме се съгласявали на това!“
Натиснах „изпрати“ и сякаш хвърлих камък в тихо езеро. Последва оглушителна тишина. Секундите се точеха като часове. Малките балончета, показващи, че някой пише, се появяваха и изчезваха под името на Маргарита. Очаквах гневна тирада, серия от въпросителни и удивителни, обвинения в неблагодарност.
Но реакцията беше много по-лоша.
Телефонът иззвъня. Не беше вибрация от чата. Беше истинско повикване. На екрана светеше името й: „Маргарита“.
Замръзнах. Сърцето ми започна да бие толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. Знаех, че ако вдигна, ще бъда въвлечена във водовъртеж от емоционален шантаж и манипулации, от който няма измъкване. Но ако не вдигнех, щеше да е още по-зле. Щеше да се обади на Ивайло. Щеше да се обади на баща му. Щеше да превърне това в семейна криза от национален мащаб.
Ръката ми бавно се протегна към телефона. Преди да успея да го докосна обаче, се случи нещо друго. В чата се появи ново съобщение. Не беше от нея. Беше системно известие.
„Маргарита напусна групата.“
Стомахът ми се сви на топка. Това беше по-лошо от всякакви крясъци. Това беше ядрен удар. Демонстративното оттегляне, мълчаливото обвинение, хвърлено пред очите на цялата рода – лели, чичовци, братовчеди. Сега аз бях тази, която е прогонила матриарха на семейството. Аз бях лошата снаха, неблагодарницата, която разбива коледния дух.
Миг по-късно телефонът ми започна да вибрира неспирно. Съобщения от лелята на Ивайло, от братовчедка му, от зълва ми.
„Ани, какво стана? Мама защо напусна чата?“
„Какво си й казала? Тя ми се обади разплакана!“
„Ти сериозно ли? За една вечеря?“
Ледените пръсти на паниката се впиха в гърлото ми. Бях попаднала в капан, който тя беше заложила перфектно. Всяка моя дума, всеки мой ход оттук нататък щеше да бъде анализиран, осъден и използван срещу мен. Войната беше обявена. А аз бях сама, в една полупразна къща, която вече не усещах като моя.
Глава 2: Първите пукнатини
Входната врата се отвори с тихо изщракване и в антрето влезе Ивайло. Лицето му беше уморено, сенките под очите му издаваха дългите часове, прекарани в офиса на баща му. Строителният бизнес на Симеон беше империя, а Ивайло беше престолонаследникът, който обаче все още трябваше да се доказва на всяка крачка. Носеше тежестта на фамилията си като скъп, но неудобен костюм.
„Здравей, любов“, каза той и се опита да се усмихне, но усмивката не достигна до очите му. Погледът му веднага се спря върху мен, върху напрегнатата ми поза и изражението на лицето ми. „Какво има? Пак ли е протекла тръбата в банята?“
Искаше ми се да е само това. Проблем с тръбите можеше да се реши с пари и един телефонен разговор. Проблемът с майка му беше много по-сложен.
Мълчаливо му подадох телефона. Той го взе, присви очи, за да прочете дребния шрифт, и лицето му бавно пребледня. Видях как челюстта му се стяга, докато превърташе през съобщенията – заповедта на майка му, моят кратък отговор, известието за нейното напускане и последвалият бараж от въпроси от роднините.
„По дяволите, Ани“, въздъхна той и прокара ръка през косата си. Това беше неговият характерен жест, когато се чувстваше притиснат в ъгъла. „Наистина ли трябваше да отговаряш така?“
„Как да отговоря, Ивайло? Да кажа „Да, мамо, разбира се, мамо, с удоволствие ще прекарам единствените си почивни дни в готвене за двадесет и пет души, докато ти седиш и приемаш комплименти“? Това ли искаше да прочетеш?“ Гласът ми трепереше от сдържан гняв.
„Не, разбира се, че не. Но можеше да ми се обадиш. Можехме да го обсъдим. Аз щях да говоря с нея. Сега си направила нещата десет пъти по-зле.“
„Ти щеше да говориш с нея? И какво щеше да й кажеш? „Мамо, Ани е малко уморена, може ли да го отложим?“. И тя щеше да те накара да се почувстваш виновен, щеше да ти напомни колко много е направила за нас, за къщата, и накрая ти щеше да дойдеш при мен и да ми кажеш: „Хайде, любов, само за тази година, да не разваляме мира“. Познавам сценария наизуст!“
Той не отговори. Защото и двамата знаехме, че съм права. Това беше танцът, който танцувахме от години. Тя повеждаше, той я следваше, а аз трябваше да се въртя в такт, за да не бъда смачкана помежду им.
„Тя е разстроена“, каза той тихо, сякаш това извиняваше всичко. „Обади ми се. Плачеше.“
„Разбира се, че е плакала. Тя е виртуоз на сълзите. Има черен колан по емоционално изнудване. А ти, както винаги, си се хванал.“ Обърнах му гръб и отидох до прозореца, загледана в тъмния двор. Усещах очите му върху себе си, но не исках да го поглеждам. В момента, в който видех болката в неговите, моят гняв щеше да се стопи и щях да се почувствам виновна. А аз отказвах да се чувствам виновна. Не и този път.
„Ани, не е само това. Баща ми също се обади.“
При тези думи сърцето ми пропусна един удар. Симеон рядко се месеше в „женските“ драми. Неговото време беше твърде ценно. Ако той се беше намесил, значи нещата бяха сериозни.
„Казал е, че ако не уважаваме майка ми, значи не уважаваме и него. И че трябва да си спомним кой ни помогна да застанем на крака.“ Гласът на Ивайло беше почти шепот. В него се долавяше страх. Не от баща му като баща, а от Симеон като работодател, като банкер, като човека, който държеше бъдещето му в ръцете си.
И тогава разбрах. Не ставаше въпрос за коледна вечеря. Ставаше въпрос за пари. За онази „помощ“, която родителите му ни оказаха за първоначалната вноска на къщата. Сума, която те определиха като „подарък“, но която сега, изглежда, се превръщаше в доживотна присъда. Всеки техен „подарък“ идваше с невидими условия, с мълчаливи очаквания за подчинение и благодарност.
„Значи ни изнудват“, казах студено, все още с гръб към него. „Заплашват ни със собствените си пари.“
„Не го наричай така! Те просто искат семейството да е заедно. Искат да се радват на успеха ни. Тази къща е и тяхна гордост.“
„Не, Ивайло. Тази къща е наш дълг. Наш кредит. Наша отговорност. Всеки месец аз броя стотинките, за да сме сигурни, че ще покрием вноската. Всеки месец аз поемам допълнителни смени, за да имаме пари за храна, след като банката си вземе своето. Къде е тяхната гордост тогава? Когато трябва да се плащат сметките, тази къща е само наша. Но когато трябва да се организират партита и да се демонстрира семейно благополучие, изведнъж става обща.“
Обърнах се и го погледнах. Очите му бяха пълни с безсилие. Той беше разкъсван между мен и тях, между лоялността към съпругата си и синовния дълг, който в неговото семейство беше издигнат в култ.
„Какво искаш да направя, Ани? Кажи ми. Да се скарам с тях? Да кажа на баща ми да си гледа работата? Знаеш, че не мога. Цялата ми кариера зависи от него. Утре може да ме изхвърли на улицата.“
„Не искам да се караш с никого. Искам само веднъж, само един-единствен път, да застанеш до мен. Да кажеш „Ние“. „Ние решихме“. „На нас не ни е удобно“. А не да ме оставяш сама да водя битки, които са и твои. Защото тази къща е и твоя. Този живот е и твой.“
Мълчанието, което последва, беше по-тежко от всяка кавга. То беше пълно с неизказани истини, с компромисите, които бяхме направили, и с пукнатините, които започваха да се появяват в основите на нашия нов, красив дом. Телефонът на Ивайло извибрира отново. Той го погледна и лицето му се сгърчи.
„Сестра ми е. Десислава. Пита дали всичко е наред.“
Десислава. По-малката му сестра. Студентката. Любимката на татко, която получаваше всичко, което поиска. Тя беше последната капка, която преля чашата на моето търпение.
„Кажи й, че всичко е прекрасно. И я покани на Коледа. Явно вече имаме планове.“
Грабнах чантата си и ключовете от колата.
„Къде отиваш?“, попита той паникьосано.
„Отивам да се поразходя. Имам нужда да дишам въздух, който не е наситен с манипулации.“
Тръшнах вратата след себе си и оставих Ивайло сам в нашата голяма, празна къща, сам с телефона си, който продължаваше да вибрира, носейки ехото от една семейна буря, която тепърва започваше.
Глава 3: Гледната точка на принцесата
Аудитория 272 на университета беше огромна и задушна. Дори през декември въздухът беше тежък, просмукан от миризмата на стотици тела, прашен тебешир и лека нотка на отчаяние преди предстоящата сесия. Десислава драскаше нещо в тефтера си, но всъщност не чуваше и дума от лекцията по търговско право. Думите на възрастния професор се сливаха в монотонно жужене, фон на нейните собствени, далеч по-належащи проблеми.
Тя погледна към екрана на последния модел смартфон, подарък от баща й за рождения й ден. Светна известие от банковото й приложение. Червени цифри. Отрицателен баланс. Стомахът й се сви. Парите, които баща й й превеждаше всеки месец – сума, за която повечето й колеги можеха само да мечтаят – се бяха изпарили. Отново.
Десислава водеше живот, който не можеше да си позволи, дори с щедрата издръжка от Симеон. Маркови дрехи, скъпи вечери, уикенди в чужбина с приятели, които също парадираха с богатството на родителите си. Беше лесно да се увлечеш, да поддържаш фасадата. Но фасадите струваха скъпо. Преди няколко месеца, в пристъп на паника, тя беше направила най-голямата грешка в живота си – изтеглила беше бърз кредит. Малка сума, за да покрие дупката, докато баща й преведе следващата вноска. Но после се наложи да изтегли втори, за да покрие първия. И трети, за да покрие втория. Сега лихвите растяха лавинообразно и тя беше затънала до гуша.
Тя не можеше да каже на родителите си. Майка й, Маргарита, щеше да изпадне в истерия, а после щеше да използва тази информация като оръжие срещу нея завинаги. Баща й… баща й щеше да бъде разочарован. А разочарованието на Симеон беше по-страшно от гнева му. То беше тихо, студено и абсолютно. Той презираше слабостта, особено финансовата. За него това беше морален провал.
Точно тогава телефонът й извибрира отново. Този път беше обаждане. „Мама“. Десислава въздъхна и се измъкна от реда, прошепвайки извинения на колегите си. Излезе в шумния коридор.
„Ало, мамо? В лекция съм.“
От другата страна на линията се чу задавен плач. „Деси, мила… нещо ужасно се случи.“
Сърцето на Десислава подскочи. „Какво има? Татко добре ли е? Ти добре ли си?“
„Твоята снаха… Ани… Тя ме унижи пред цялото семейство!“, изхлипа Маргарита. Последва драматичен разказ за събитията от последния час, представен, разбира се, през призмата на наранената й гордост. Как тя, с най-чисти намерения, искала да събере семейството, да отпразнуват новия дом, а в замяна получила груб и неблагодарен отговор. Как била принудена да напусне собствения си семеен чат от срам и унижение.
Десислава слушаше, като масажираше слепоочията си. Познаваше и двете страни. Знаеше колко контролираща може да бъде майка й. Но познаваше и Ани – земна, работлива и обикновено доста търпелива. За да реагира така, значи чашата наистина е преляла.
„Мамо, сигурна ли си, че не е станало някакво недоразумение? Ани работи страшно много сега, сигурно е изморена.“
„Недоразумение ли?“, гласът на Маргарита се извиси с една октава. „Тя ме мрази! Мрази ме, откакто се ожени за брат ти! Завижда ни за всичко, което имаме, за всичко, което сме му дали! А сега, след като й купихме къща, тя си показа истинското лице!“
„Мамо, не сте й купили къща. Помогнали сте им с първата вноска. И брат ми, и Ани работят като луди, за да плащат кредита.“ Десислава веднага съжали за думите си. Никога не трябваше да спориш с Маргарита, когато е в емоционална вихрушка.
„Ти нея ли защитаваш? Собствената ти майка е унизена, а ти защитаваш нея? Не мога да повярвам! След всичко, което правим за теб! Кой плаща за университета ти, за апартамента ти, за дрехите ти?“, започна тирадата.
Десислава усети как паниката отново я сграбчва. Парите. Винаги се стигаше до парите. Те бяха едновременно благословия и проклятие. Инструмент за любов и инструмент за контрол.
„Не защитавам никого, мамо. Просто се опитвам да разбера. Ще говоря с Ивайло.“
„Не си прави труда. Баща ти вече говори с него. Казах му на Симеон, казах му, че това повече не може да продължава. Или тази жена ще се научи на уважение, или ще има последствия.“
Последствия. Думата прозвуча зловещо. Десислава знаеше какво означава това. Финансов натиск. Симеон можеше да съсипе Ивайло с едно щракване на пръсти. Можеше да си поиска „подаръка“ обратно. Можеше да направи живота им ад.
„Добре, мамо, успокой се. Моля те. Ще се прибера по-късно и ще говорим“, каза Десислава, искайки просто да прекрати този разговор.
След като затвори, тя се облегна на стената в коридора. Главата я болеше. Семейната драма беше последното нещо, от което се нуждаеше в момента. Нейните собствени проблеми бяха достатъчно големи. Внезапно й хрумна една отчаяна идея. Може би… може би можеше да помоли Ивайло за малък заем. Само до следващия месец. Но веднага отхвърли мисълта. Брат й беше в същото положение като нея, само че в много по-голям мащаб – финансово зависим от баща им. А и с тази нова криза, едва ли щеше да е в настроение да й помага.
Тя се върна в аудиторията, но вече изобщо не можеше да се концентрира. Мислите й се въртяха в порочен кръг – дългове, родители, скандали. Погледна към съучениците си. Някои от тях работеха вечер, за да плащат наема си. Други живееха в общежития. Техните проблеми изглеждаха толкова прости и ясни в сравнение с нейния позлатен затвор.
В този момент тя не изпитваше съчувствие към майка си. Нито гняв към Ани. Изпитваше само една лека, но осезаема завист към снаха си. Защото Ани, въпреки всичко, имаше нещо, което Десислава отдавна беше изгубила – смелостта да каже „не“.
Глава 4: В леговището на лъва
Офисът на Симеон заемаше целия последен етаж на стъклена сграда в центъра на града. От прозорците се откриваше панорамна гледка, която караше посетителите да се чувстват малки и незначителни. Всичко в стаята крещеше за власт и пари – масивно бюро от абанос, кожени кресла, модернистични картини по стените, които струваха повече от годишната заплата на средностатистическия човек. Въздухът беше климатизиран до перфектната температура и ухаеше леко на скъп парфюм и пури.
Симеон стоеше до прозореца с гръб към вратата, загледан в забързания трафик долу. Той не беше едър мъж, но присъствието му изпълваше пространството. Всяко негово движение беше премерено, всяка дума – обмислена. Той беше архитектът на семейното богатство и го управляваше с желязна ръка и студено сърце.
Вратата се отвори безшумно и влезе жена. Висока, елегантна, с перфектно подстригана черна коса и поглед, остър като скалпел. Това беше Жана, главният юрисконсулт на компанията. Но тя беше много повече от това.
„Обаждаше ми се“, каза тя и гласът й беше плътен и спокоен, в пълен контраст с истеричните телефонни разговори, които Симеон беше провел по-рано.
Той се обърна и на лицето му се появи следа от усмивка – рядкост, която пазеше само за нея. „Маргарита отново е в стихията си. Създава буря в чаша вода.“
Жана повдигна вежда. „Предполагам е свързано със сина ти и новата му къща.“
„Както винаги, си проницателна. Иска да правят коледна вечеря там. Снахата е отказала. И сега е трета световна война. Току-що трябваше да говоря с Ивайло. Трябваше да му напомня за някои финансови реалности.“
Жана бавно се приближи до бюрото и седна в едно от креслата, кръстосвайки елегантно крака. Тя не показа никакво съчувствие. Емоциите бяха слабост, а в нейния свят нямаше място за слаби.
„И как прие напомнянето?“
„Както винаги. Със страх и подчинение. Момчето има потенциал, но Маргарита го е направила мек. Твърде много се страхува от конфликти. Трябва да се научи, че в този свят, ако не мачкаш, теб те мачкат.“
„Може би просто е лоялен към жена си. Някои хора все още ценят това“, отбеляза Жана с лека ирония.
Симеон я погледна продължително. „Лоялността е валута. И трябва да знаеш на кого си струва да я даваш. В момента неговата лоялност към тази жена му струва скъпо.“
Той заобиколи бюрото и седна срещу нея. За момент маската на безмилостен бизнесмен падна и се видя просто един уморен мъж.
„Кога ще приключи всичко това, Жана?“
Тя знаеше точно за какво говори. Не за семейната драма. А за техния план. Планът, който крояха от повече от година. Планът Симеон да се разведе с Маргарита, да раздели компанията и да започне нов живот с Жана, далеч от всичко и всички.
„Почти сме готови“, отговори тя с равен глас. „Прехвърлянето на активите към новите холдинги е почти финализирано. Най-трудната част ще бъде да оценим нейния дял. Тя ще се бори със зъби и нокти за всяка стотинка. Ще твърди, че е допринесла за успеха ти, че те е подкрепяла през всичките тези години.“
„Подкрепяла ме е, като е харчила парите, които изкарвам“, изсумтя Симеон. „Нейният принос е в организирането на безсмислени вечери и поддържането на социален статус, който никога не ме е интересувал. Но ти си права. Ще бъде грозно. Затова всичко трябва да е изпипано до последния детайл. Не мога да си позволя грешки.“
„Няма да има грешки“, увери го Жана. „Затова съм тук. Но тази нова драма… тя може да усложни нещата. Ако Маргарита усети, че губи контрол дори над децата, ще стане още по-параноична и отмъстителна. Трябва да си внимателен, Симеон.“
Той кимна. „Знам. Затова се намесих. Трябва да поддържам илюзията за сплотено семейство още малко. Трябва да я държа щастлива и доволна, докато подготвям удара. Ивайло и жена му ще трябва да направят компромис. Ще се наложи да организират тази проклета вечеря. Това ще купи спокойствие на Маргарита, а на нас – време.“
Погледът му стана студен като лед. „Ще накарам Ивайло да убеди жена си. На всяка цена.“
Жана го наблюдаваше. Тя беше единственият човек, който виждаше пукнатините в бронята му. Знаеше, че част от него все още се чувства виновен за това, което предстоеше. Но знаеше също, че амбицията и желанието му за нов живот са по-силни. Тя самата беше инвестирала твърде много, за да позволи на една семейна свада да провали всичко.
„А какво ще правиш с Десислава?“, попита тя, сменяйки темата. „Тя е по-близка с майка си. Може да се окаже проблем.“
„Десислава е моето момиче. Тя прави каквото й кажа, стига да й плащам сметките. А аз винаги й плащам сметките.“ В гласа му се долавяше нотка на снизходителна обич. Той не подозираше за тайния живот на дъщеря си, за дълговете, които тя трупаше зад гърба му. За него тя все още беше малката му принцеса, чиято лоялност можеше да бъде купена с поредния луксозен подарък.
„Добре“, каза Жана и се изправи. „Ще подготвя финалните документи. Но те съветвам да решиш домашния проблем бързо. Колкото по-малко шум, толкова по-добре за всички.“
Тя се обърна и тръгна към вратата. Точно преди да излезе, спря и се обърна към него.
„И Симеон… не подценявай снаха си. Хора, които нямат какво да губят, понякога са най-опасни.“
След тези думи тя излезе и го остави сам в неговата стъклена кула, заобиколен от символите на успеха си, но заплетен в мрежа от лъжи и предателства, която сам беше изплел. И за първи път от много време насам, той усети лек полъх на несигурност.
Глава 5: Ултиматумът
Два дни минаха в ледена тишина. Семейният чат беше мъртъв. Маргарита не се обаждаше. Ивайло се движеше из къщата като призрак, заровен в работа или просто втренчен в екрана на телефона си. Напрежението между нас беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Спяхме с гръб един към друг в огромното ново легло, всеки в своя собствен свят на гняв и разочарование.
Аз продължавах да ходя на работа, да се усмихвам на клиенти и да продавам коледно настроение, докато вътре в мен бушуваше буря. Чувствах се предадена, неразбрана и най-вече – сама. Мислех си, че тази къща ще бъде нашето светилище, мястото, където ще изградим нашия живот по нашите правила. Вместо това тя се превръщаше в бойно поле за чужди войни.
В събота следобед, докато разопаковах поредния кашон с кухненска посуда, на вратата се позвъни. Сърцето ми подскочи. Не очаквахме никого. Ивайло беше отишъл до строителния хипермаркет за нещо. Отидох и погледнах през шпионката.
Маргарита.
Стомахът ми се преобърна. Беше сама. Беше облечена безупречно, както винаги – скъпо палто, копринен шал и изражение на ледена кралица. Изглеждаше спокойна, което беше далеч по-плашещо от сълзите и истерията.
Поех си дъх и отворих вратата.
„Здравей, Ани“, каза тя с равен тон, сякаш нищо не се е случило. „Няма ли да ме поканиш?“
Отместих се мълчаливо, за да й направя път. Тя влезе в антрето и огледа хаоса от кашони с едва прикрито неодобрение.
„Виждам, че имате още много работа“, отбеляза тя. „Може би наистина не е подходящо за гости.“
Това беше първият изстрел. Признание, обвито в сарказъм.
„Както казах, не е удобно“, отговорих аз, като се стараех гласът ми да не трепери.
„Да, чух те. Всички те чухме.“ Тя свали ръкавиците си, пръст по пръст, с бавно, драматично движение. „Дойдох да поговорим. Като две зрели жени. Без Ивайло да е между нас.“
„Добре. Слушам те.“ Скръстих ръце пред гърдите си, заемайки отбранителна позиция.
Тя ме изгледа с пронизващия си поглед. „Знаеш ли, Ани, когато със Симеон се оженихме, нямахме нищо. Живеехме в една стая при родителите му. Всичко, което сме постигнали, сме го изградили с двете си ръце. С много труд и много лишения. Направихме всичко възможно нашите деца да не минават през същото. Да имат летящ старт в живота.“
Знаех накъде бие. Започваше рецитала за жертвите и неблагодарността.
„Оценявам всичко, което сте направили за Ивайло. И за мен“, казах аз, макар че думите ми звучаха фалшиво дори на самата мен.
„Наистина ли?“, попита тя с лека усмивка, която не достигаше до очите й. „Защото действията ти говорят друго. Ти се опитваш да откъснеш сина ми от мен. Опитваш се да го настроиш срещу собственото му семейство.“
„Това не е вярно! Аз просто искам да имаме собствен живот! Искам решенията, които засягат нашия дом и нашето семейство, да ги взимаме ние двамата!“
„Вашето семейство?“, тя се изсмя. Кратък, рязък звук без капка веселие. „Ти си част от неговото семейство, Ани. Не обратното. И в това семейство има правила. Има ред. Има уважение към по-възрастните. Уважение, което ти очевидно не притежаваш.“
Тя направи крачка към мен. „Но аз съм тук, за да ти дам шанс да поправиш грешката си. Дойдох да ти предложа мир.“
„Какъв мир?“, попитах предпазливо.
„Много просто. Коледната вечеря ще се състои. Тук. Както беше планирано. Ще поканиш цялото семейство. Ще се усмихваш. Ще бъдеш любезна домакиня. Всички ще се престорим, че този неприятен инцидент в чата никога не се е случил. И всичко ще бъде забравено.“
Гледах я невярващо. Това не беше предложение за мир. Това беше ултиматум. Безусловна капитулация.
„А ако откажа?“, попитах тихо.
Изражението на Маргарита се втвърди. Маската на спокойствие падна и за миг видях студената ярост отдолу.
„Нека ти обясня нещо, момичето ми. Сумата, която със Симеон ви дадохме за тази къща… тя не беше подарък. Води се фирмен заем. С много кратка падежна дата. Симеон може да я направи изискуема още утре, ако поиска. И тогава какво ще правите? Банката няма да ви даде втори ипотечен кредит, за да покриете този. Ще трябва да продадете къщата. На загуба, най-вероятно. Ще останете на улицата, с огромен дълг на гърба си. А кариерата на Ивайло… мисля, че няма нужда да обяснявам какво ще се случи с нея.“
Въздухът в стаята сякаш свърши. Думите й ме удариха като физически удар. Фирмен заем. Това беше лъжа. Бяха ни казали, че е подарък. Бяха ни накарали да подпишем някакви документи, които Ивайло, в своята наивност, беше прегледал набързо, доверявайки се на баща си. Бяхме в капан.
„Не можете да направите това“, прошепнах аз.
„О, можем. И ще го направим, ако ни принудиш.“ Тя се приближи още повече, почти докосвайки лицето ми. „Ти имаш избор, Ани. Можеш да бъдеш разумна и да приемеш мястото си в това семейство. Да преглътнеш гордостта си за една вечер, в името на бъдещето си с моя син. Или можеш да бъдеш глупава и да загубиш всичко – тази къща, спокойствието си, а може би дори и съпруга си. Защото не се заблуждавай, когато му се наложи да избира между теб и всичко, което баща му може да му отнеме, не съм сигурна на чия страна ще застане той.“
Тя млъкна, оставяйки отровните си думи да увиснат във въздуха. Беше ме матирала. Беше използвала най-голямата ни мечта – нашия дом – като оръжие срещу мен. Беше ме заплашила не само с финансова разруха, но и с разпада на брака ми.
Без да каже и дума повече, тя се обърна, облече ръкавиците си и излезе, затваряйки вратата тихо след себе си.
Аз останах да стоя насред кашоните, треперейки неконтролируемо. Стените на новата ми къща започнаха да се стесняват около мен, превръщайки се от мечта в затвор.
Глава 6: Подозрението
Когато Ивайло се прибра, аз седях на пода в хола, заобиколена от отворени кашони, но без да съм докоснала нищо. Гледах в една точка, превъртайки разговора с Маргарита в главата си отново и отново.
Той веднага усети, че нещо не е наред. „Какво има? Приличаш на призрак.“
„Майка ти беше тук“, казах аз с безизразен глас.
Той изпусна торбите с покупки на пода. „Какво? Защо? Какво ти каза?“
Разказах му всичко. За ултиматума. За заплахата. За „фирмения заем“. Докато говорех, видях как лицето му преминава през различни етапи – от неверие, през гняв, до пълно отчаяние. Когато споменах заема, той пребледня и седна тежко на един от кашоните.
„Не е възможно“, промълви той. „Баща ми не би го направил.“
„Майка ти беше доста убедителна, Ивайло. Тя знаеше, че подписвайки онези документи, ние сме се вкарали в капан. Ти чете ли ги изобщо?“
Той сведе поглед. „Набързо. Баща ми каза, че е просто формалност, за счетоводството на фирмата… Аз му повярвах.“
„Е, вече знаеш каква е цената на доверието ти.“ Думите ми бяха жестоки, но не можех да се спра. Бях бясна – на нея, на баща му, но най-вече на него, за неговата сляпа наивност, която ни доведе до този момент.
„Ще говоря с него“, каза той, но в гласа му нямаше убеденост. „Ще оправя нещата.“
„Как ще ги оправиш? Като го молиш за милост ли? Той държи всички козове. И двамата го знаем.“
Станах и започнах да крача из стаята като животно в клетка. Чувствах се задушена, притисната от всички страни.
„Тя иска да се предам, Ивайло. Иска да се унижа пред всички. Да се превърна в кротката, послушна снаха, която тя винаги е искала да бъда. И използва нашия дом, нашия живот, за да ме принуди.“
„Знам, Ани, знам. И мразя това. Мразя, че ни поставят в тази ситуация.“ Той вдигна поглед към мен и в очите му видях истинска болка. „Но какво друго можем да направим? Тя е права. Не можем да си позволим да се борим с тях. Ще ни унищожат.“
Думите му ме пронизаха. Той вече се беше предал. Страхът му беше по-силен от гнева, по-силен от чувството му за справедливост, може би дори по-силен от любовта му към мен.
„Значи това е? Ще го направим? Ще организираме проклетата вечеря и ще се преструваме, че всичко е наред?“
Той кимна бавно, неспособен да ме погледне в очите. „Само за тази вечер, Ани. Ще го преживеем. А после… после ще търсим начин да се измъкнем. Да им върнем парите. Да станем независими.“
„После“, изсмях се аз горчиво. „Винаги има едно „после“ с теб, Ивайло. Но „после“ никога не идва.“
През следващите дни се заехме с подготовката. Ивайло се обади на майка си и й каза, че сме съгласни. Тя прие новината с ледено задоволство, без дори да се извини. Аз започнах да разопаковам кашони, да чистя и да подреждам къщата, но го правех механично, като робот. Радостта от новия дом беше напълно изчезнала, заменена от горчиво чувство на поражение.
Говорехме си малко. Обсъждахме само практични неща – списък с гости, меню, кой какво ще купи. Между нас се беше спуснала ледена завеса. Усещах го все по-далечен, все по-затворен в себе си. Често го намирах да гледа в телефона си с намръщено изражение. Когато го питах какво има, той просто отговаряше: „Нищо, работа.“
Една вечер, докато той беше под душа, телефонът му, оставен на нощното шкафче, светна. Беше съобщение. Обикновено никога не бих си и помислила да му ровя в телефона. Уважавах личното му пространство. Но в този момент, разяждана от подозрения и несигурност, не се сдържах.
Приближих се и погледнах екрана. Съобщението беше от номер, който не беше записан в контактите му.
„Трябва да се видим. Не можем повече така.“
Сърцето ми спря. Кой беше този човек? Защо Ивайло имаше тайни разговори с непознат номер? Умът ми веднага тръгна в най-лошата възможна посока. Изневяра. На фона на всички останали предателства, това изглеждаше като логичното продължение. Може би затова беше толкова дистанциран. Може би затова се предаде толкова лесно. Може би имаше резервен план.
В този момент вратата на банята се отвори и той излезе, увит в хавлия. Видя ме до телефона му и замръзна.
„Какво правиш?“
„Кой е това, Ивайло?“, попитах аз, като сочех към екрана. Гласът ми беше дрезгав.
Той грабна телефона и бързо изтри съобщението. Лицето му беше непроницаема маска.
„Никой. Грешен номер.“
„Не ме лъжи!“, извиках аз. „Видях съобщението. „Трябва да се видим. Не можем повече така.“ Какво не можете повече така, Ивайло? Коя е тя?“
„Престани, Ани! Няма никаква „тя“. Това е… сложно е. Свързано е с работата.“
„С работата? Какви са тези тайни съобщения по нощите, свързани с работата? Защо просто не ми кажеш истината?“
„Защото се опитвам да те предпазя!“, извика той, а в гласа му се долови отчаяние. „Има неща, които не знаеш, неща, които е по-добре да не знаеш!“
„Не искам да ме предпазваш! Искам да си ми съпруг! Искам да сме екип! А ти криеш неща от мен. Предаваш ме пред родителите си. А сега може би ме предаваш и по друг начин. Как да ти вярвам повече?“
Сълзите, които сдържах от дни, най-накрая бликнаха. Това беше повече, отколкото можех да понеса. Заплахата от родителите му, унижението, на което трябваше да се подложа, а сега и това отровно семе на подозрението.
Той се опита да ме прегърне, но аз го отблъснах.
„Не ме докосвай. Не и докато не ми кажеш истината.“
Той отстъпи назад, лицето му беше бледо и измъчено. „Не мога, Ани. Моля те, просто ми повярвай. Не е това, което си мислиш.“
Но аз вече не можех да му вярвам. Пукнатините в нашия брак се бяха превърнали в пропаст. И докато стояхме в спалнята на нашата мечтана къща, се чувствахме по-далечни един от друг от всякога. Знаех, че тази коледна вечеря няма да бъде празник. Щеше да бъде театър на лъжи, в който и двамата имахме главни роли, но аз вече не знаех какъв е сценарият.
Глава 7: Неочакван съюзник
Дните преди Коледа се нижеха в мъгла от трескава подготовка и ледено мълчание. Къщата беше излъскана до блясък, елхата беше украсена, а хладилникът беше зареден с продукти за пир, достоен за кралски особи. Всичко беше перфектно, подредено и фалшиво. Аз и Ивайло се разминавахме като сенки, разменяхме си само най-необходимите думи. Спях на дивана в хола. Казах му, че е защото имам много работа до късно, но и двамата знаехме истинската причина. Не можех да понеса да лежа до него, докато в главата ми се въртят хиляди въпроси без отговор.
Един следобед, докато се опитвах да оформя стотната сармичка, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах предпазливо.
„Ало?“
„Ани? Здравей, Десислава е.“
Бях изненадана. Не се бяхме чували със зълва ми, откакто беше избухнал скандалът. Предполагах, че е заела страната на майка си.
„Здравей, Деси. Какво има?“ Гласът ми беше студен.
„Ами… аз съм в града. Близо до вас. И се чудех дали… дали мога да се отбия за малко? Искам да поговорим.“ В гласа й се долавяше колебание, почти нервност.
„За какво да говорим? Мислех, че позицията на семейството ви е пределно ясна.“
„Моля те, Ани. Само за десет минути. Няма да казвам на никого.“
Въздъхнах. Нямах никакво желание да виждам когото и да било от тях, но нещо в тона й ме накара да се съглася. Може би беше просто любопитство.
„Добре. Ела.“
След двадесет минути тя беше на вратата ми. Изглеждаше различно от обикновено. Беше без грим, косата й беше прибрана на небрежна опашка, а скъпите й дрехи бяха заменени от обикновени дънки и пуловер. Под очите й имаше тъмни кръгове. Изглеждаше уязвима.
Направих й кафе и седнахме на масата в кухнята, заобиколени от купи със салати и тави с месо.
„Съжалявам“, започна тя, без да ме гледа в очите. „За всичко. За поведението на майка ми. За това, в което ви забъркаха.“
Повдигнах вежди. Не очаквах извинение. „Ти нямаш вина.“
„Имам. Защото мълчах. Защото винаги мълча. По-лесно е.“ Тя най-накрая ме погледна и в очите й видях нещо, което не бях виждала досега – истинска болка. „Знам, че сигурно ме мразиш. Разглезената малка принцеса, която получава всичко наготово.“
„Не те мразя, Деси. Просто не те познавам.“
Тя се усмихна горчиво. „Никой не ме познава. Всички виждат само фасадата, която татко е построил около мен. Но аз… аз съм в ужасна каша, Ани.“
И тогава тя ми разказа. Разказа ми за бързите кредити, за нарастващите дългове, за страха от родителите й. Разказа ми как се чувства в капан, точно като мен, само че нейният затвор беше направен от очаквания и пари, а моят – от манипулации и заплахи.
Слушах я и гневът ми бавно се стопяваше, заменен от неочаквано съчувствие. Виждах пред себе си не разглезена богаташка, а уплашено момиче, което се дави.
„Защо ми казваш всичко това?“, попитах аз, когато тя свърши.
„Защото не издържам повече. И защото… защото мисля, ‘е трябва да знаеш нещо. Нещо за баща ми.“ Тя пое дълбоко дъх. „Той не е човекът, за когото всички го мислят. Всичко при него е сделка. Всичко е бизнес. Дори семейството.“
И тогава тя ми разказа нещо, което ме шокира до основи. Преди няколко месеца случайно беше видяла баща си да излиза от скъп ресторант. Но той не бил с майка й. Бил е с друга жена. Държали са се за ръце. Десислава ги проследила до луксозна жилищна сграда, в която той очевидно имал апартамент.
„Има любовница“, прошепна Десислава. „Отдавна, мисля. Жената се казва Жана. Разбрах, че е адвокат в неговата фирма. Мисля, че те планират нещо. Чух го веднъж да говори по телефона за прехвърляне на активи, за развод… Мисля, че той ще напусне мама.“
Светът ми се завъртя. Симеон, стълбът на семейството, моралният стожер, който изискваше уважение и подчинение, водеше двойствен живот. А Маргарита, властната матриарх, която контролираше живота на всички, беше напът да бъде предадена по най-жестокия начин.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Натискът за коледната вечеря. Желанието на Симеон да поддържа илюзията за перфектно семейство на всяка цена. Той е искал да държи Маргарита спокойна и нищо неподозираща, докато подготвя удара си. А ние с Ивайло бяхме просто пионки в неговата мръсна игра. Бяхме пожертвани, за да се купи време.
„Майка ти знае ли?“, попитах аз.
Десислава поклати глава. „Не. Тя го боготвори. Ако разбере, ще се срине. Или ще го унищожи. Не знам кое е по-лошо.“
„А Ивайло? Той знае ли?“
„Не мисля. Татко никога не би споделил такова нещо с него. Ивайло все още го гледа като идол.“
Седяхме в мълчание, две жени от различни светове, обединени от тайните и лъжите на едно и също семейство. Информацията, която Десислава ми даде, беше опасна. Но беше и оръжие. Лост за влияние, който можеше да промени всичко.
„Защо ми го каза?“, попитах отново.
„Защото съм уморена да ме е страх. И защото видях какво ти причиняват. Ти не го заслужаваш. Никой не го заслужава.“ Тя ме погледна право в очите. „Не знам какво ще правиш с тази информация, Ани. Но си помисли добре. Тази коледна вечеря… може би е идеалният момент завесите да паднат.“
Посещението на Десислава промени всичко. Вече не се чувствах като безпомощна жертва. Чувствах се като човек, който държи в ръцете си запалена клечка кибрит в стая, пълна с барут. Въпросът беше не дали да я използвам, а кога. И как.
Глава 8: Скритият живот
Сцената се пренася в елегантен, минималистично обзаведен апартамент. Панорамните прозорци гледат към нощния град, светлините му блещукат като разпилени диаманти върху черно кадифе. Във въздуха се носи аромат на жасмин и скъпо вино. Това е убежището на Симеон и Жана – свят, напълно откъснат от позлатената клетка на семейния му живот.
Жана стои на прозореца, облечена в копринен халат, и отпива от чашата си с червено вино. Симеон се приближава и я прегръща в гръб, заравяйки лице в косата й.
„Понякога ми се иска просто да останем тук и никога да не излизаме“, прошепва той.
„Скоро, любов. Още малко търпение“, отговаря тя, без да се обръща.
„Писна ми от този фарс, Жана. Писна ми да се прибирам в онази къща, която прилича на музей. Писна ми от безкрайните оплаквания на Маргарита, от нейните социални амбиции, от нейния празен живот. Искам да се събуждам до теб всяка сутрин.“
„И ще го правиш. Планът е в ход. Последните документи за прехвърлянето на мажоритарния пакет акции на твое име, чрез офшорната компания, ще бъдат готови до дни. След това тя няма да има никакъв контрол върху бизнеса. Ще може да претендира само за личното имущество – къщата, колите… неща, които мога да й дам, без да ми мигне окото.“
Симеон се отдръпва и отива до бара, за да си налее уиски. „Ивайло ме притеснява. Той е заместник-управител. Ще види финансовите отчети. Ще види, че нещо не е наред.“
„Вече съм се погрижила за това“, казва Жана с ледена увереност. „Подготвила съм паралелно счетоводство. Това, което Ивайло вижда, е една напълно различна картина. А и той ти вярва сляпо. Никога не би се усъмнил в теб.“
„Да… моят верен, наивен син.“ В гласа на Симеон има смесица от презрение и може би малко вина. „Накарах го да накара жена си да се съгласи за тази проклета вечеря. Трябваше да го заплаша с онзи фиктивен заем. Мразех се, докато го правех.“
Жана се обръща и го поглежда. „Недей. Ти правиш това, което е необходимо. За нас. Понякога има съпътстващи щети. Това е цената на свободата. Те ще се оправят. Млади са.“
„А Десислава?“, пита той. „Тя е толкова привързана към майка си. Когато всичко се разкрие, ще ме намрази.“
„Десислава обича лукса, който ти й осигуряваш, повече, отколкото обича когото и да било. Когато разбере, че бъдещето й е с теб, а не с една разорена, истерична жена, ще направи правилния избор. Парите винаги побеждават, Симеон. Ти ме научи на това.“
Той я гледа продължително. Тя е неговото творение. Взел я е като млада, амбициозна адвокатка и я е превърнал в своя дясна ръка, в свой партньор в бизнеса и в живота. Тя е безмилостна, интелигентна и напълно отдадена на него. Тя е всичко, което Маргарита никога не е била.
„Коледа ще е последният ми семеен празник“, казва той, по-скоро на себе си. „След Нова година ще хвърля бомбата. Ще поискам развод.“
„И аз ще бъда до теб, на всяка крачка“, уверява го Жана. Тя се приближава и взема чашата от ръката му. „А сега, нека не говорим повече за тях. Тази вечер е само за нас.“
Тя го целува, страстно и продължително, и за момент той забравя за сложната мрежа от лъжи, която е изплел. В този апартамент, високо над града, той не е съпруг и баща. Той е просто Симеон, мъжът, който държи света в ръцете си и е напът да получи всичко, което някога е искал.
Но долу, в реалния свят, тиктака бомба със закъснител. И той дори не подозира, че фитилът вече е запален.
Междувременно, в друга част на града, Ивайло стои на тъмна, безлюдна улица. Срещу него е мъж с качулка, която скрива лицето му.
„Взе ли ги?“, пита Ивайло с треперещ глас.
Мъжът му подава малък плик. „Всичко е тук. Както се разбрахме. А парите?“
Ивайло му подава дебел плик с банкноти. „Това е всичко, което успях да събера.“
„Не е достатъчно. Знаеш каква е уговорката. Лихвите текат.“
„Знам, знам! Ще намеря и останалите. Просто ми трябва още малко време“, моли се Ивайло.
„Нямаш много време. Шефът губи търпение. Ако не платиш до края на годината, ще кажем на татенцето ти за малките ти тайни. За комарджийските ти дългове. Да видим тогава колко ще те обича перфектният ти баща.“
Мъжът се обръща и изчезва в тъмнината, оставяйки Ивайло да трепери от студ и страх. Тайното съобщение не е било от любовница. Било е от лихвар. Ивайло е затънал в дългове от хазарт – слабост, която крие от години, още от студентските си години. Той е откраднал пари от фирмата на баща си, за да покрие част от тях, надявайки се да ги върне, преди някой да забележи. Но дупката е ставала все по-дълбока.
Сега той е в капан между заплахите на родителите си и заплахите на лихварите. Той не е предал Ани заради друга жена. Предал я е, защото е слаб, уплашен и отчаян. И се опитва да предпази не нея, а себе си. Опитва се да спаси последното парченце от фасадата на перфектния син и съпруг, преди всичко да се срине.
Глава 9: Предателството
Денят преди Бъдни вечер. Аз съм на ръба на силите си – физически и емоционално. Къщата е готова. Масата е подредена за двадесет и пет души. Всичко блести от чистота. Но тази чистота е само повърхностна. Под нея се крие мръсотията на тайни и лъжи.
Ивайло се прибира по-късно от всякога. Лицето му е сиво, изпито. Виждам, че нещо го мъчи, но вече нямам сили да го питам. Разговорът ни щеше да се превърне в поредната стена от лъжи.
Той влиза в кухнята, където довършвам последните детайли по менюто.
„Ани, трябва да говорим“, казва той тихо.
„Сега ли се сети?“, отговарям аз, без да вдигам поглед от тефтера.
Той въздъхва. „Виж, знам, че съм ужасен съпруг напоследък. Знам, че те разочаровах. Но правя всичко това, за да ни защитя.“
„Да ни защитиш? Като позволяваш на майка ти да ме изнудва и да ме унижава в собствения ми дом? Като криеш неща от мен и ми говориш с недомлъвки? Това ли наричаш защита, Ивайло?“
„По-сложно е, отколкото си мислиш.“
„Просветли ме тогава!“, избухвам аз, като хвърлям химикалката на масата. „Кажи ми най-накрая какво е толкова сложно! Коя е жената от съобщенията? Защо се държиш така, сякаш светът свършва?“
Той ме гледа с измъчени очи. Виждам, че се бори със себе си. За миг си мисля, че най-накрая ще ми каже истината. Но той отново избира пътя на лъжата.
„Няма жена, Ани. Кълна се. Свързано е с баща ми. С фирмата. Има… нередности. Не мога да говоря повече. Моля те, просто ми се довери. След като мине тази вечеря, всичко ще се оправи. Обещавам.“
Думите му са празни. Обещанията му са безполезни. Доверието, което някога съм имала в него, е напълно разрушено.
„Добре, Ивайло“, казвам аз с леден глас. „Ще изиграя ролята си утре. Ще бъда перфектната домакиня. Ще се усмихвам на майка ти и на баща ти. Ще се преструвам, че сме най-щастливото семейство на света. Но искам да знаеш нещо. Правя го не заради теб. Не и заради тях. Правя го заради себе си. Защото това ще бъде последният път, в който някой ме унижава. Това ще бъде краят.“
Той не разбира какво имам предвид. Вижда само, че съм се съгласила да съдействам, и на лицето му се изписва облекчение. И в този момент осъзнавам, че той не ме е предал само пред родителите си. Той ме е предал и пред самия себе си. В желанието си да избегне конфликта, той е пожертвал нашата връзка. И това е предателство, което не знам дали мога да простя.
По-късно същата вечер, докато той спи (или се преструва, че спи) в спалнята, а аз лежа на дивана, телефонът ми светва. Съобщение от Десислава.
„Готова ли си за утре?“
Взимам телефона и пръстите ми бързо пишат отговора.
„По-готова от всякога. Време е за представлението.“
Планът ми вече е оформен. Не е сложен, но е брутално ефективен. Информацията, която Десислава ми даде, е моят коз. А коледната вечеря, събирането на целия „род“, ще бъде моята сцена. Те искаха театър? Щяха да го получат. Но аз щях да бъда режисьорът, а финалът щеше да бъде такъв, какъвто никой не очаква.
За първи път от седмици насам не чувствам страх. Не чувствам безсилие. Чувствам само студена, кристална решителност. Те искаха да ме пречупят. Но вместо това ме бяха направили по-силна. Бяха ме превърнали в жена, която няма какво повече да губи. А такива жени, както беше казала Жана, са най-опасни.
Глава 10: Вечерята на истината
Къщата гъмжи от хора. Смехът е твърде силен, усмивките са твърде широки. Във въздуха се носи аромат на печена пуйка, канела и лицемерие. Родът е събран. Лели, чичовци, братовчеди – всички са тук, облечени в най-хубавите си дрехи, готови да отпразнуват Коледа в новия, прекрасен дом на Ивайло и Ани.
Аз се движа между тях като перфектна домакиня. Наливам вино, предлагам предястия, питам дали всичко е наред. Усмихвам се. Приемам комплименти за къщата и за храната. Играя ролята си безупречно. Ивайло е до мен, също усмихнат, но очите му са напрегнати и постоянно ме следят, сякаш се страхува, че всеки момент ще избухна.
Маргарита е в стихията си. Тя седи начело на масата, до Симеон, като кралица в двора си. Тя е победила. Успяла е да наложи волята си. Получила е своята перфектна коледна картина.
Симеон е обичайно сдържан, но доволен. Всичко върви по план. Семейството е сплотено, жена му е щастлива. Той може да продължи с тайния си живот, необезпокояван.
Десислава седи в другия край на масата. Тя е бледа и почти не говори. Погледите ни се срещат за миг над главите на останалите и аз й кимвам едва забележимо. Тя свежда очи към чинията си.
Вечерята тече. Разменят се подаръци. Вдигат се тостове за здраве, за новия дом, за семейството. Всичко е толкова фалшиво, че ми се повдига.
И тогава идва моят момент. Всички са приключили с основното ястие. Чашите са пълни. Настъпила е онази лека, приятна тишина, преди да се сервира десертът.
Ставам. Всички погледи се насочват към мен.
„Искам и аз да вдигна тост“, казвам аз с ясен и силен глас. „Тост за семейството. За истинските семейни ценности.“
Маргарита ми се усмихва благосклонно. Сигурно си мисли, че най-накрая съм се вразумила.
„Искам да благодаря на моите скъпи свекър и свекърва, Симеон и Маргарита“, продължавам аз, като гледам право към тях. „Благодаря ви, че ни научихте на толкова много. Благодаря ти, Маргарита, че ми показа колко е важно да се бориш за това, което искаш, дори ако трябва да използваш шантаж и емоционално изнудване, за да го постигнеш.“
Усмивката на лицето на Маргарита замръзва. В стаята се възцарява неловка тишина. Гостите се споглеждат объркано.
„Благодаря ти, Симеон“, обръщам се към него. „Благодаря ти, че ни научи колко е важна лоялността. Че ни показа, че един мъж трябва винаги да бъде верен… на своите интереси. Сигурна съм, че Жана е много съгласна с това.“
При споменаването на името „Жана“ виждам как Симеон пребледнява. Той поглежда към мен с невярващ, леден поглед. Маргарита се намръщва. „Коя е Жана?“
„О, не знаеш ли, скъпа свекърво?“, продължавам аз с безпощадна сладост в гласа. „Жана е главният юрисконсулт на съпруга ти. Но тя е и много повече. Тя е жената, с която той има апартамент в центъра. Жената, с която планира да започне нов живот, веднага щом приключи с прехвърлянето на всички фирмени активи на свое име и те остави без нищо. Това е Жана.“
В стаята настъпва пълна, оглушителна тишина. Сякаш е паднала бомба. Всички са вперили погледи в Симеон и Маргарита.
Лицето на Маргарита е маска на ужас и неверие. Тя се обръща бавно към съпруга си. „Вярно ли е това, Симеоне? Кажи ми, че не е вярно!“
Симеон не отговаря. Той просто ме гледа с чиста, неподправена омраза. В този момент той не е могъщият бизнесмен. Той е просто един хванат в лъжа мъж.
„Ти…“, изсъсква той към мен. „Ти ще съжаляваш за това.“
„О, не мисля“, отговарям аз спокойно. „Мисля, че вие ще съжалявате. Всички вие. Защото тази вечер приключи театърът. Завесите падат.“
И тогава се обръщам към Ивайло, който стои до мен, вцепенен от шок.
„А на теб, съпруже мой, искам да ти кажа само едно. Знам за дълговете ти. Знам за хазарта. Знам за парите, които си взел от фирмата. Лихварите ти са се свързали с мен. Явно са решили, че аз съм по-надеждният партньор за преговори.“
Това последното е лъжа. Никой не се е свързвал с мен. Но в този момент на пълен хаос, лъжата звучи като истина. Ивайло се свлича на стола си, сякаш са го ударили.
Хаосът избухва. Маргарита започва да крещи, да плаче, да обвинява Симеон. Лелите и чичовците започват да шушукат, а после и да говорят на висок глас. Някой се опитва да успокои Маргарита, друг се кара на Симеон.
Аз стоя в центъра на бурята, която сама съм създала. Спокойна. И за първи път от много време насам – свободна.
Взимам палтото си от закачалката. Не си взимам чантата, нито телефона. Просто палтото.
„Ани, къде отиваш?“, пита ме Ивайло със задавен глас.
„Оставям ви на вашето семейно събиране“, казвам аз. „Вече имате толкова много истини, които да си кажете. Аз нямам повече работа тук.“
Отварям входната врата. Студеният нощен въздух ме лъхва в лицето. Той е чист и свеж.
„Тази къща е твоя“, казвам аз, без да се обръщам. „Можеш да я напълниш с когото си поискаш. Но аз повече няма да живея в нея.“
И излизам навън, в тихата, свята нощ, оставяйки зад гърба си руините на едно семейство, построено върху лъжи.
Глава 11: Последиците
На следващата сутрин градът е притихнал, покрит с тънък слой сняг. Коледа е. Но за членовете на „рода“ няма нищо празнично. Бурята, отприщена от мен, е помела всичко по пътя си.
Маргарита, след като прекарва нощта в истерия, се събужда с ледена решителност. Нейният свят се е сринал. Мъжът, когото е боготворила, я е предал. Животът, който е градила, се оказва фасада. Но Маргарита не е жена, която се предава. Любовта й бързо се трансформира в желание за отмъщение. Първото й обаждане е до най-скъпия и безскрупулен бракоразводен адвокат в града. Войната за активите на Симеон започва. Тя вече не се интересува от коледни вечери и семейни сбирки. Интересува я само едно – да го унищожи финансово, така както той е унищожил нея емоционално.
Симеон се оказва в кошмар. Планът му за тих и контролиран развод е провален. Сега го очаква грозна, публична битка, която ще застраши не само финансите му, но и репутацията му. Партньорите му започват да задават въпроси. Банките стават предпазливи. Жана, неговата елегантна и хладнокръвна партньорка, е до него, но дори тя е разтърсена от бързината, с която всичко се е разпаднало. Тяхната мечтана свобода сега изглежда далечна и несигурна. Симеон разбира, че е направил фатална грешка – подценил е снаха си.
Ивайло е съсипан. Истината за неговите дългове и кражбата от фирмата излиза наяве пред баща му. Но Симеон, зает със собствения си апокалипсис, няма време да се занимава със сина си. Той просто го уволнява. С едно изречение Ивайло губи работата си, уважението на баща си, доверието на майка си и жена си. Лихварите, усетили кръв, започват да го притискат още по-силно. Той е сам в голямата, празна къща, заобиколен от останките от празничната вечеря и от руините на живота си. Той се опитва да ми се обади, но телефонът ми е изключен.
Десислава е може би единственият човек, който изпитва облекчение. Тайната, която я е тормозила, вече е излязла наяве. Тя вижда родителите си в истинската им светлина – не като всемогъщи фигури, а като грешни, уязвими хора. Хаосът в семейството й дава неочаквана свобода. Тя се обажда на лихварите си и, използвайки заплахата, че ще разкрие незаконните им схеми, успява да договори по-поносим план за изплащане на дълга си. За първи път тя поема контрол над собствения си живот, без да разчита на парите на баща си.
А аз? Прекарах нощта в малък, евтин хотел. На сутринта отидох в квартирата на моя стара приятелка, която ме прие без въпроси. Чувствах се празна, но и лека. Сякаш огромен товар беше паднал от раменете ми. Не знаех какво ми предстои. Нямах дом, нямах съпруг, а работата ми едва стигаше, за да се издържам. Но имах себе си. Имах достойнството си, което бях успяла да си върна в последния момент.
Не следях новините за развода на годината. Не се интересувах как Симеон и Маргарита се унищожават взаимно в съда. Не отговарях на безкрайните обаждания и съобщения от Ивайло. Нуждаех се от време, за да се излекувам.
Глава 12: Ново начало
Минават шест месеца. Пролетта е дошла, а с нея и усещането за ново начало.
Намерих си малък апартамент под наем в тих квартал. Продължавам да работя в магазина, но съм се записала и на вечерни курсове по счетоводство. Решила съм да поема контрол над бъдещето си, да имам професия, която ще ми даде независимост.
Един ден, докато се прибирам от работа, виждам Ивайло да ме чака пред блока. Отслабнал е, изглежда уморен, но в очите му има нещо различно. Страхът е изчезнал, заменен от някакво смирение.
Той не се опитва да се оправдава. Не ме моли да се върна. Просто ми разказва какво се е случило. Продал е къщата, за да покрие дълговете си към лихварите и да върне парите, които е откраднал от баща си. Сега работи на обикновена работа в малка строителна фирма, която няма нищо общо със семейния бизнес. Живее под наем, също като мен. За първи път в живота си е напълно сам и отговорен за себе си.
„Загубих всичко, Ани“, казва той накрая. „Но може би трябваше да стане така. За да разбера колко сляп съм бил. И колко много те нараних. Не искам прошка, защото знам, че не я заслужавам. Исках само да ти кажа, че съжалявам. И че онази вечер… ти беше права за всичко.“
Гледам го и за първи път от много време не изпитвам гняв. Изпитвам само тъга за това, което можехме да бъдем, и което никога няма да бъдем.
„Надявам се да намериш пътя си, Ивайло“, казвам му аз. „Сбогом.“
Обръщам се и влизам във входа, без да поглеждам назад. Това е последната страница от старата ми книга. Време е да започна да пиша нова.
Няколко дни по-късно получавам неочаквано съобщение. От Десислава.
„Здравей, Ани. Чух, че учиш счетоводство. Аз се преместих в икономика. Може би някой ден ще имаме нужда от добър счетоводител в нашата фирма. :)“
Усмихвам се. Може би. Бъдещето е неписана страница. Но за първи път от много време насам, аз държа химикалката. И съм готова да напиша собствената си история. Без чужди сценарии и без фалшиви герои. Само аз. И моето ново начало.