— Срам ме е да те взема на банкета — Даниел дори не вдигна поглед от телефона. — Там ще има хора. Нормални хора.
Клара стоеше до хладилника с пакет мляко в ръцете. Студът преминаваше през пръстите ѝ, а вътре сякаш нещо бавно се ронеше. Дванадесет години брак, две деца. И изведнъж — срам.
— Ще облека черната рокля — каза спокойно. — Същата, която ти сам ми купи.
— Не е до роклята — най-после я погледна. Бързо, оценяващо, чуждо. — До теб е. Запусна се. Косата, лицето… цялата си някак безлична. Ще бъде Виктор с жена си. Тя е стилистка. А ти… сама разбираш.
— Тогава няма да дойда.
— Ето, умница. Ще кажа, че имаш температура. Никой няма да каже нищо.
Той отиде под душа, оставяйки след себе си мириса на гел и усещането, че въздухът в кухнята е намалял. Клара остана да стои насред помещението. В съседната стая децата спяха — Лукас на десет, Анна на осем. Ипотека, сметки, училищни чатове, родителски срещи. Тя се беше разтворила в този дом, беше станала фон — а мъжът ѝ започна да се срамува от нея.
— Той напълно ли е полудял? — Елена, приятелката фризьорка, гледаше Клара така, сякаш току-що е чула за края на света.
— Срам да вземе жена си на банкет? Кой изобщо се мисли?
— Ръководител склад. Повишиха го.
*
— И изведнъж жената не става? — Елена наля вряла вода в чайника рязко, ядно. — Слушай ме внимателно. Помниш ли какво правеше преди децата?
— Бях учителка.
— Не за работата говоря. Правеше бижута. От мъниста. Още пазя онова колие със синия камък. Хората постоянно питат откъде може да се купи такова.
Клара си спомни. Авантюрин. Сглобяваше бижута вечер, когато Даниел още я гледаше с интерес, когато ръцете му се задържаха на талията ѝ, а не върху екрана на телефона.
— Отдавна беше.
— Щом е било — значи можеш пак — Елена се наведе по-близо. — Кога е банкетът?
— В събота.
— Перфектно. Утре идваш при мен. Правя ти прическа и грим. Звъним на София — тя има рокли. А бижутата ще извадиш сама.
— Елена, той нали каза…
— Да върви по дяволите с неговото „каза“. Ти ще отидеш на банкета. И той ще онемее.
София донесе рокля в цвят зряла слива — дълга, с открити рамене. Пробваха цял час — нагласяха, закопчаваха с карфици, отстъпваха крачка назад и пак се връщаха.
— За такъв цвят трябват специални бижута — София обикаляше около нея. — Сребро не става. Злато също. Тук трябва нещо, което никой не очаква.
Клара мълчеше и вече знаеше отговора. Виждаше го ясно, сякаш го държеше в ръцете си: дълбок син камък, светлина отвътре, фина работа — нейната работа. Същата, за която някога питаха непознати, без да подозират, че „сивата мишка“ може да сияе.
Тя вдигна поглед и каза тихо:
— Имам идея. И ако не греша… той ще съжалява, че изобщо изрече тези думи.
*
Клара седеше в кухнята късно през нощта, когато домът най-после утихна. Децата дишаха равномерно зад стената, хладилникът бръмчеше спокойно, сякаш всичко в света беше на мястото си. На масата лежеше стара кутия с мъниста — изтъркана, с пукнат ъгъл. Не я беше отваряла от години.
Щрак.
Мънистата се разсипаха по масата с тих шум — сини, опушени, прозрачни, със златисти отблясъци. Камъни, които някога беше избирала дълго и внимателно — с допир и светлина. Пръстите ѝ си спомниха всичко наведнъж. Движенията бяха сигурни, почти твърди. Клара работи до разсъмване, без да усеща умора, сякаш си връщаше собственото име.
В събота Даниел се приготвяше мълчаливо. Бяла риза, нови копчета за ръкавели, делови парфюм. Не я поглеждаше.
— Ще изляза по-рано — хвърли той, закопчавайки часовника. — Ти приспи децата.
— Добре — отговори спокойно.
Той замръзна. Обърна се.
— И… — поколеба се. — Помниш ли за какво говорихме?
— Помня.
Това „помня“ прозвуча така, че той се намръщи, но не каза нищо повече.
Час по-късно Клара стоеше пред огледалото. Косата — подредена, жива. Лицето — събрано, спокойно. Роклята прилягаше идеално, подчертавайки раменете и гърба. Тя закопча на шията си бижуто — дълбок син камък, сякаш погълнал нощното небе. Светлината на полилея играеше в него и Клара изведнъж видя себе си отстрани — жена, която отдавна не забелязваха, защото беше удобно да не я виждат.
*
В залата на ресторанта беше шумно и светло. Смях, чаши, приглушена музика. Даниел вече стоеше сред колегите — изправен, уверен, с онова изражение, появило се след повишението.
— Даниел! — извика някой. — А къде е жена ти?
— Разболя се — отговори автоматично. — Температура.
— Каква жалост — намеси се жена до него. — Толкова съм чувала за нея.
Той се обърна — и думите заседнаха в гърлото му.
Клара стоеше при входа. Спокойна, овладяна, сякаш тази зала винаги е била нейна територия. Няколко погледа се плъзнаха по нея — и се задържаха. Един. Втори. Трети. Музиката не стихна, но на това място сякаш стана по-тихо.
— Ти… — Даниел пристъпи към нея. — Какво правиш тук?
— Дойдох на банкета — усмихна се леко. — Нали каза, че ще има хора. Нормални хора.
Вече се приближаваха към тях.
— Даниел, запознай ни — каза Виктор с любопитство, гледайки Клара. — Това ли е жена ти?
— Да — изрече той с усилие.
— Приятно ми е — Клара подаде ръка. — Клара.
— А това е жена ми, Мариана — Виктор се обърна към спътницата си. — Тя е стилистка.
Мариана гледаше бижуто, без да крие интереса си.
— Извинете… — наведе се малко по-близо. — Това авторска работа ли е?
— Да.
— Вие ли го проектирахте?
— Да — отговори Клара без пауза.
Даниел усети как студ преминава по гърба му.
*
— Невероятно — Мариана почти галеше камъка с поглед. — Не съм виждала такива неща дори в Милано. Къде излагате?
— Засега никъде.
— Това е въпрос на време — усмихна се Мариана. — Имате изключително чувство за форма.
Към разговора се присъединяваха още хора. Някои питаха, други просто гледаха. Клара говореше спокойно, без суета, без да повишава глас. Тя не се стараеше да впечатлява — и именно това впечатляваше.
Даниел стоеше до нея и бавно губеше почва под краката си. Никой не го отблъскваше — просто престанаха да го забелязват.
— Никога не си ми казвала — прошепна той, навеждайки се.
— Защото никога не попита.
Към края на вечерта към Клара се приближи мъж в тъмен костюм.
— Казвам се Филип — представи се. — Работя с галерии. Мариана ми показа вашето бижу. Имате ли колекция?
— Имам идеи.
— С удоволствие бих ги видял — подаде визитка. — Мисля, че ще ви е интересно.
Клара взе картата и кимна.
*
Прибраха се в мълчание. Даниел стискаше волана, сякаш се опитваше да задържи нещо, което се изплъзва.
— Защо никога… — започна той и замлъкна.
— Защото нямах време — каза Клара. — Отглеждах децата. Подкрепях теб. Вярвах, че това е достатъчно.
Той спря, без да гаси двигателя.
— Сгреших.
Тя го погледна внимателно — за първи път от години, без навика да го оправдава.
— Ти беше удобен за себе си — каза тя. — За мен — не.
Месец по-късно Клара подписа първия си договор. Още два месеца след това отвори малка работилница. Елена се смееше, София изпращаше клиенти, Мариана пишеше съобщения с идеи.
Даниел опита да върне старото. Цветя, разговори, обещания. Но в дома нещо се беше променило завинаги.
Една вечер той каза тихо:
— Гордея се с теб.
Клара закопчаваше ново колие пред огледалото и не се обърна.
— Жалко — отвърна спокойно. — Някога това можеше да означава нещо.