Стоях до прозореца на малкото кафене и гледах как есенните листа се въртят в танца на вятъра. Всяко едно от тях ми приличаше на обещание – красиво, носещо се за кратко във въздуха, преди да падне в калта и да бъде стъпкано. В мен растеше нов живот, плод на най-голямото и най-глупавото обещание, на което някога бях вярвала.
Бременна съм от женен мъж с три деца. Виктор. Името му беше като музика за мен, символ на сила, на успех, на един свят, който ми се струваше недостижим. Свят на скъпи ресторанти, на спонтанни пътувания, на сигурност. Той ми обеща, че ще напусне жена си, с която е живял двадесет години. „Това е просто навик, Десислава, не любов. Истинският ми живот започна с теб,“ казваше той, а аз попивах всяка негова дума като изсъхнала пръст.
Снощи тя ми се обади. Жена му. Маргарита. Гласът ѝ беше спокоен, равен, лишен от всякаква емоция. Това ме уплаши повече от крясъци и обвинения. Искаше да се срещнем. Просто така. Без заплахи, без ултиматуми. Съгласих се, водена от някаква смесица от любопитство и мазохистична нужда да видя лицето на жената, чийто живот рушах.
Когато вратата на кафенето изскърца, сърцето ми подскочи. Не беше сама. Тя дойде с техните деца. Маргарита беше елегантна жена, с онази сдържана красота, която идва с годините и опита. Движенията ѝ бяха плавни, погледът – пронизващ. Зад нея вървяха три фигури, три мълчаливи присъди. Момче на видима възраст около петнадесет-шестнадесет години, с намръщено изражение и слушалки, пъхнати в ушите, сякаш искаше да се изолира от света. По-малко момиченце, може би на девет или десет, с огромни, тъжни очи, което се държеше здраво за ръката на майка си. И най-отпред, почти до рамото на Маргарита, вървеше младо момиче, което трябваше да е най-голямата им дъщеря. Тя беше тази, която ме погледна право в очите. В погледа ѝ нямаше омраза, а нещо по-лошо – съжаление.
Те седнаха на масата срещу мен. Мълчанието беше толкова плътно, че можех да го разрежа с нож. Чувах единствено ударите на собственото си сърце и тихото бръмчене на кафе машината зад бара. Маргарита постави ръцете си на масата, сключвайки пръсти. Ноктите ѝ бяха перфектно лакирани.
„Значи вие сте Десислава,“ каза тя. Не беше въпрос.
Аз само кимнах, неспособна да изрека и дума. Чувствах се като престъпник, застанал пред съда. Децата мълчаха. Малкото момиченце ме гледаше с любопитство, по-голямото момче гледаше през прозореца с демонстративно безразличие. Но погледът на най-голямата дъщеря не се откъсваше от мен.
„Исках да видите,“ продължи Маргарита със същия спокоен тон. „Исках да видите какво рушите. Не просто един брак. А едно семейство.“
„Аз… аз не съм искала…“ започнах да заеквам, но думите ми прозвучаха кухо дори на самата мен. Какво не бях искала? Да се влюбя? Да повярвам на обещанията му? Да нося детето му?
И тогава, за моя пълен шок, дъщеря ѝ проговори. Гласът ѝ беше ясен и твърд, много по-зрял за годините ѝ.
„Баща ми не ви е казал всичко.“
Всички погледи се насочиха към нея, дори този на брат ѝ. Маргарита леко се намръщи, сякаш не беше очаквала това.
Момичето се наведе напред, а в очите ѝ проблесна стоманена искра. „Той не напуска майка ми заради вас. Напуска я, защото е разорен. И ние ще загубим всичко.“
Думите увиснаха във въздуха, тежки и безпощадни. Кафе машината изсъска, изпускайки пара, сякаш за да подчертае напрежението. Светът, който Виктор беше построил за мен, светът на сигурност и бляскаво бъдеще, започна да се пропуква. Под красивата фасада зейна бездна, за която не подозирах. В този момент разбрах, че не съм част от любовна история. Бях просто пионка в много по-голяма, по-мрачна и по-опасна игра. И бях на път да загубя.
Глава 2: Лъжи и полуистини
Излязох от кафенето като в транс. Студеният вятър шибаше лицето ми, но не можеше да охлади огъня, който гореше в гърдите ми. Думите на дъщеря му, Александра, отекваха в главата ми. „Разорен… ще загубим всичко.“ Това не можеше да е истина. Виктор беше скалата, опората, мъжът, който управляваше своята бизнес империя с желязна ръка. Човек като него не се разоряваше.
Набрах номера му с треперещи пръсти. Отговори след второто позвъняване, гласът му беше както винаги топъл и успокояващ.
„Любов моя, тъкмо си мислех за теб. Как мина денят ти?“
„Срещнах се с жена ти, Виктор,“ изстрелях аз, без предисловия. „И с децата ти.“
Настъпи кратка пауза. Чух как си поема рязко дъх. „Какво? Защо си го направила? Казах ти да стоиш далеч от нея, тя е манипулативна.“
„Тя дойде с дъщеря ти, Виктор. Александра. И тя ми каза нещо. Каза ми, че си разорен.“
Последва по-дълго мълчание. Този път в него имаше нещо различно. Не беше просто изненада. Беше пресметливост.
„Глупости,“ каза той накрая, но в гласа му липсваше обичайната увереност. „Александра е драматична. Преминава през някаква фаза в университета, мисли си, че разбира от всичко. Вярно е, че бизнесът има временни затруднения, както всеки бизнес. Малка ликвидна криза, нищо повече. Не слушай какво говорят те, Деси. Опитват се да те настроят срещу мен, да ни разделят. Единственото, което има значение, сме ти, аз и нашето бебе.“
Думите му звучаха логично, но инстинктът ми крещеше, че нещо не е наред. Спомних си погледа на Александра – в него нямаше драма, имаше студена убеденост.
По-късно същия ден, в лъскавия офис на Виктор на последния етаж на стъклена сграда, той продължи да ме успокоява. Наля ми чаша вода, седна до мен на огромния кожен диван и ме прегърна. Говореше за бъдещето ни, за къщата, която ще купим, за детската стая, която ще обзаведем. Беше толкова убедителен, толкова харизматичен, че почти му повярвах. Почти. Но малкото семе на съмнението, посято от дъщеря му, вече беше започнало да покълва.
Междувременно, в съвсем друга част на града, в много по-скромен офис, се водеше съвсем различен разговор. Пламен, съдружникът на Виктор, крачеше нервно пред бюрото си. Той беше по-възрастен, с оредяваща коса и уморен поглед.
„Не можем да крием повече, Виктор,“ говореше той в телефона. „Банката ни даде последен срок. Заемът е огромен, а сделката в чужбина се провали. Напълно. Инвеститорите се оттеглят. Ще ни съдят. Ще ни вземат всичко.“
От другата страна на линията, Виктор, който току-що ме беше изпратил с целувка и обещания, отговори с леден глас. „Успокой се, Пламене. Имам план. Просто ми трябва още малко време. Не прави никакви глупости.“
Но Пламен вече не вярваше в плановете на Виктор. Той виждаше как всичко, за което бяха работили години наред, се срива, повлечено надолу от арогантността и безразсъдните рискове на партньора му.
В същото време, в тиха и елегантна адвокатска кантора, Маргарита седеше срещу висок, сивокос мъж с проницателни очи. Адвокат Стоянов. Тя му разказваше за срещата си с мен.
„…и тогава Александра каза истината,“ завърши Маргарита. Гласът ѝ беше спокоен, но в стиснатите ѝ юмруци се криеше цялата буря от емоции, която бушуваше в нея.
Адвокат Стоянов кимна бавно. „Добре е, че дъщеря ви е на ваша страна. Това ще ни е от полза. От месеци събирам информация за финансовото състояние на съпруга ви. Положението е по-лошо, отколкото Александра предполага. Той не просто е разорен, той е затънал в дългове към много опасни хора. Прехвърлял е активи на офшорни сметки, опитвайки се да ги скрие както от кредиторите, така и от вас. Но ние сме една крачка пред него.“
„Какво ще правим?“ попита Маргарита.
„Ще действаме бързо,“ отговори адвокатът. „Ще подадем молба за развод и ще поискаме запор на цялото му имущество. Преди кредиторите да го направят. Трябва да защитим вас и децата. Тази жена… тази Десислава… тя и детето ѝ усложняват нещата, но и ни дават предимство. Виктор е уязвим емоционално. Ще използваме това.“
Маргарита погледна през прозореца. Не изпитваше триумф. Само ледена решителност. Тя не беше просто измамена съпруга. Тя беше майка, която се бореше да спаси децата си от потъващия кораб на баща им. И беше готова на всичко, за да успее. Войната беше започнала.
Глава 3: Пукнатини в основите
Дните се нижеха бавно, тежки и изпълнени с несигурност. Сутрешното гадене се превърна в мой постоянен спътник, неприятно напомняне за растящия в мен живот и за сложната ситуация, в която се намирах. Ходех на работа в малката рекламна агенция, усмихвах се на колегите, изпълнявах задачите си, но умът ми беше другаде. Беше в лабиринт от лъжи, дългове и несигурни обещания.
Виктор продължаваше да играе своята роля. Всяка вечер ми се обаждаше, гласът му звучеше уморен, но все така любящ. „Тежка среща, любов моя. Боря се за нас.“ Понякога се виждахме в малки, уединени ресторантчета, където той отново и отново чертаеше планове за нашето бъдеще, сякаш повтарянето им можеше да ги превърне в реалност. Аз кимах, усмихвах се, но вече не можех да потисна червея на съмнението, който гризеше душата ми.
Тежестта на ипотечния кредит, който бях изтеглила за малкия си апартамент, започна да ме задушава. Преди шест месеца, когато с Виктор бяхме в разгара на любовта си, той ме беше убедил да направя тази стъпка. „Трябва да имаш свое място, нещо сигурно. Аз ще ти помагам, разбира се.“ Той наистина покри първите няколко вноски. Но последният месец парите не дойдоха. Когато го попитах, той се оправда с временен проблем с банковия превод. Сега, след думите на Александра, знаех, че това е лъжа. Бях сама с този дълг. Всяко писмо от банката караше сърцето ми да се свива.
В университета, Александра също водеше своя собствена битка. Тя учеше икономика и това, което беше просто академично занимание, сега се превръщаше в инструмент за оцеляване. Вместо да се готви за изпити, тя прекарваше нощите си, ровейки се в публичните фирмени регистри, опитвайки се да разплете мрежата от фирми и задължения, която баща ѝ беше изтъкал. Всяко ново откритие беше като удар в стомаха. Дълговете бяха по-големи, отколкото си представяше. Имаше ипотекирани имоти, за които майка ѝ дори не знаеше.
Една вечер, докато се ровеше в документите, тя попадна на името на фирма, регистрирана наскоро. Фирма с минимален капитал, чийто предмет на дейност беше неясен. Но адресът на регистрация ѝ беше познат. След кратко търсене в интернет, сърцето ѝ се сви. Беше адресът на моя апартамент. Баща ѝ беше използвал адреса ми, за да регистрира фиктивна фирма, вероятно за да прехвърли някакви активи или да изтегли нов заем. Бях замесена много по-дълбоко, отколкото предполагах, без дори да знам.
Александра почувства странна смесица от гняв и отговорност. Тази жена, Десислава, беше любовницата на баща ѝ, причината за сълзите на майка ѝ. Но тя беше и жертва. Наивна, заблудена жертва, която носеше неродения ѝ брат или сестра. Александра не знаеше какво да прави с тази информация.
В същото време, напрежението в дома на Маргарита и Виктор беше почти непоносимо. Симеон, техният син, ставаше все по-неконтролируем. Той беше спрял да ходи редовно на училище, беше започнал да се движи в лоша компания. Един следобед Маргарита получи обаждане от полицията. Симеон беше заловен с приятелите си да рисуват графити по една нова сграда. Щетите не бяха големи, но инцидентът беше показателен.
Когато Виктор се прибра същата вечер, Маргарита го посрещна с леден гняв. „Твоят син е бил в полицията. Докато ти си се занимавал с… твоите дела, семейството ти се разпада. Погледни ни, Виктор! Погледни какво направи!“
Той дори не я погледна. Просто махна с ръка. „Ще се оправя. Ще платя щетите. Това са просто тийнейджърски глупости.“
„Не става въпрос за парите!“ изкрещя Маргарита, губейки за пръв път самообладание. „Става въпрос за него! Той страда! Всички страдаме! Но ти не виждаш нищо, освен собственото си отражение!“
Той се обърна към нея, а в очите му имаше студена ярост. „Не смей да ми държиш такъв тон. Аз съм този, който се бори да задържи всичко това. Аз съм този, който носи целия товар на раменете си.“
„Товар, който сам си си създал,“ прошепна тя.
Малката Лилия стоеше на прага на стаята и ги гледаше с широко отворени, пълни със сълзи очи. Пукнатините в основите на техния живот вече не можеха да бъдат скрити. Къщата, която някога беше дом, се превръщаше в бойно поле. И всички бяха на път да станат жертви.
Глава 4: Бурята се надига
Телефонът на Виктор не спираше да звъни. Вече не бяха само обаждания от бизнес партньори и клиенти. Бяха гневни гласове, изискващи парите си. Кредитори, които губеха търпение. Лъскавата фасада на успешния бизнесмен започна да се рони, разкривайки отдолу един отчаян мъж, притиснат до стената. Очарованието му, което толкова лесно покоряваше хора като мен, се изпаряваше, заменено от раздразнителност и прикрита паника.
Една вечер той дойде в апартамента ми без предупреждение. Изглеждаше изтощен. Сенки кръжаха под очите му, а скъпият му костюм изглеждаше смачкан. Той не каза нищо, просто се отпусна на дивана и закри лицето си с ръце.
„Какво има, Виктор?“ попитах тихо, сядайки до него.
„Нищо, което да те тревожи,“ отговори той, но гласът му беше дрезгав. „Просто умора. Трябват ми малко пари в брой, за да смажа колелата, разбираш ли? Една сделка е на косъм да се осъществи, ще реши всичките ни проблеми. Но ми трябва малък мост, за да стигна до другия бряг.“
Той ме погледна, а в очите му имаше молба, която ме накара да настръхна. Разбрах какво ще последва.
„Деси, знам, че не е редно да те моля, но ти си единственият човек, на когото мога да се доверя. Можеш ли да изтеглиш потребителски кредит? На твое име. Не е голяма сума. Ще ти върна всичко до стотинка след месец, с лихвите. Това ще спаси всичко. Ще спаси нас.“
Сърцето ми замръзна. Той искаше от мен да затъна още повече, да поема още един риск заради неговите „временни затруднения“. В този момент видях не мъжа, в когото бях влюбена, а един давещ се човек, който се опитваше да повлече и мен към дъното.
„Не мога, Виктор,“ казах твърдо. „Вече имам ипотека, която не знам как ще плащам. Банката няма да ми отпусне повече.“
Лицето му се промени. Топлината изчезна, заменена от ледена студенина. „Значи така. Когато всичко беше наред, беше до мен. А сега, когато имам нужда от теб, ми обръщаш гръб.“
„Не е така,“ опитах се да се защитя аз, но той вече ставаше. „Ти ме излъга, Виктор. За всичко.“
„Аз направих всичко за теб! За нас!“ извика той, а гласът му отекна в малката стая. „Но явно съм сгрешил в преценката си за теб.“
Той тръшна вратата след себе си, оставяйки ме да треперя от гняв и страх. Маската беше паднала окончателно.
Докато Виктор търсеше отчаяно пари, Маргарита и адвокат Стоянов нанасяха своя удар. Молбата за развод беше подадена. Заедно с нея, в съда беше внесено и искане за налагане на пълен запор върху всички банкови сметки и имоти на Виктор, до изясняване на семейната собственост. Ходът беше брилянтен – изпреварващ. Целта не беше само да се разделят активите, а да се парализира Виктор, да му се отнеме всякаква възможност да оперира с пари, да плаща на адвокати или да сключва нови сделки, за да покрива старите си дългове.
Един слънчев следобед, докато бях на работа, получих обаждане от куриер. Достави ми дебел плик. Отворих го с разтуптяно сърце. Вътре имаше официални съдебни документи. Бях призована като свидетел по бракоразводното дело на Маргарита и Виктор. Но имаше и още нещо. Копие от искането за запор. И там, в списъка с фирми, свързани с Виктор, видях името на онази фиктивна компания. А под него, като адрес за кореспонденция, стоеше моят адрес.
Светът ми се завъртя. Бях официално, документално свързана с неговите машинации. Не бях просто любовница. В очите на закона и на кредиторите му, аз бях съучастник. Паниката ме сграбчи за гърлото. Какво щях да правя? Бременна, сама, с ипотека и сега въвлечена в съдебна битка, за която нямах нито сили, нито средства.
Виктор, отрязан от собствените си пари, направи това, от което Пламен най-много се страхуваше. Той се свърза с хора от сивия сектор. Лихвари с дебели вратове и безизразни погледи, които даваха бързи пари срещу нечовешки лихви и гаранции, които не бяха просто имоти. Те искаха контрол. В отчаянието си, Виктор им заложи дялове от фирмата си, подписвайки документи, които на практика го превръщаха в тяхна марионетка. Той си мислеше, че ще ги надхитри. Не знаеше, че току-що е сключил сделка с дявола. Бурята вече не се надигаше. Тя беше тук. И беше готова да унищожи всичко по пътя си.
Глава 5: Неочаквани съюзници
Чувствах се като в капан. Дните ми минаваха в мъгла от страх. Всяко позвъняване на вратата или на телефона ме караше да подскачам. Съдебните документи лежаха на масата в кухнята ми – мълчаливо обвинение, което не можех да пренебрегна. Бях напълно сама. Родителите ми живееха далеч и не исках да ги тревожа с бъркотията, в която се бях забъркала. Приятелите ми… как да им обясня? Как да им кажа, че съм бременна от женен мъж, който се оказа измамник и ме е въвлякъл в своите схеми? Срамът ме парализираше.
Една вечер, докато седях в полумрака на хола си и се опитвах да не мисля за нарастващите сметки, телефонът ми извибрира. Непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
„Ало?“ казах предпазливо.
„Десислава? Обажда се Александра.“
Гласът на дъщерята на Виктор. Замръзнах. Какво искаше тя? Да ме довърши? Да ми се присмее?
„Какво искаш?“ попитах студено.
„Трябва да се видим,“ каза тя, а в гласа ѝ нямаше и следа от враждебност. „Не по телефона. Става въпрос за фирмата, регистрирана на вашия адрес. Вие сте в опасност. По-голяма, отколкото си мислите.“
Срещнахме се на следващия ден в едно анонимно кафене, далеч от центъра. Александра носеше дънки и обикновен пуловер, косата ѝ беше прибрана на опашка. Изглеждаше като обикновена студентка, но в погледа ѝ имаше зрялост, която не съответстваше на годините ѝ. Тя носеше папка с документи.
„Вижте,“ започна тя, без да губи време. „Баща ми не просто е използвал адреса ви. Той е фалшифицирал подписа ви на няколко документа. Договори за заем от името на тази фирма. Парите не са минали през банка, а през… други институции. Неофициални.“
Тя ми подаде няколко листа. Не разбирах много, но видях името си и подпис, който приличаше на моя, но не беше. Сърцето ми започна да бие лудо.
„Това означава, че тези хора ще търсят парите си не само от него, но и от вас. Вие сте управител на тази фирма по документи. Вие носите отговорност,“ обясни тя спокойно и методично, сякаш решаваше задача по икономика.
„Но… защо ми помагате?“ успях да прошепна аз. „Аз… аз съсипах семейството ви.“
Александра ме погледна за пръв път с нещо различно от студена аналитичност. В очите ѝ се появи сянка на болка. „Семейството ми беше съсипано много преди вие да се появите. Вие бяхте просто симптом, не причината. Не правя това за вас. Правя го заради нероденото си братче или сестриче. То не заслужава да се роди в този хаос. И го правя, защото мразя несправедливостта. А това, което баща ми е направил с вас, е несправедливо. Той ви е използвал, както използва всички.“
В този момент границата между врагове и съюзници се разми. Седяхме една срещу друга – две жени, измамени от един и същи мъж, свързани от едно бъдещо дете. Тя ми даде името на адвокат – неин преподавател от университета, на когото имаше доверие. „Той е добър. Специализира в такива случаи. Консултацията е безплатна. Кажете му, че аз ви пращам.“
Когато Маргарита научи за тази среща, тя изпадна в ярост. Александра се прибра късно вечерта, а майка ѝ я чакаше в хола.
„Къде беше?“ попита Маргарита с леден глас.
„Срещнах се с Десислава,“ отговори Александра честно.
Маргарита я изгледа невярващо. „Какво си направила? Ти си се срещнала с онази жена? С любовницата на баща ти?“
„Тя е жертва, мамо! Точно като нас! Татко я е въвлякъл в ужасни неща, фалшифицирал е подписа ѝ!“
„Това не е наш проблем! Нашият проблем е да спасим себе си!“ извика Маргарита, а спокойната ѝ маска се пропука. „Тя си е легнала с женен мъж, знаела е много добре какво прави! Не изпитвам никакво съжаление към нея!“
„Аз също не изпитвам съжаление,“ отвърна Александра, а гласът ѝ трепереше от сдържан гняв. „Изпитвам отговорност. Защото в нея расте дете. Дете на баща ми. Моя кръв. И аз няма да стоя и да гледам как той унищожава още един живот. Достатъчно е, че унищожи нашия.“
„Ти избираш нейната страна?“ прошепна Маргарита, а в очите ѝ се четеше болка и предателство.
„Не,“ отвърна Александра. „Избирам страната на истината. Нещо, което в това семейство отдавна сме забравили какво е.“
Тя се обърна и се качи в стаята си, оставяйки Маргарита сама в тишината на огромната къща. За пръв път от началото на кризата, Маргарита се почувства несигурна в своя план. Войната, която водеше, ставаше все по-сложна, а враговете и съюзниците сменяха местата си по неочакван начин.
Глава 6: Точка на пречупване
Пламен се чувстваше като плъх в потъващ кораб. Виктор не отговаряше на обажданията му, а в офиса идваха все по-неприятни посетители. Мъже в лъскави костюми, които не говореха много, но погледите им казваха всичко. Хората на лихварите. Те търсеха Виктор, но в негово отсъствие, целият натиск падаше върху Пламен. Един следобед, докато се прибираше към колата си в подземния паркинг, двама от тези мъже го пресрещнаха. Не го заплашиха директно. Просто му показаха снимка. Снимка на дъщеря му, която излизаше от училище.
„Имаш красиво семейство, господин Пламен,“ каза единият от тях с фалшива усмивка. „Ще бъде жалко, ако му се случи нещо лошо. Имаш една седмица да намериш Виктор или парите.“
Това беше капката, която преля чашата. Лоялността му към Виктор, градена с години, се изпари в един миг на леден ужас. Той се страхуваше за семейството си. Още на следващия ден, Пламен се свърза с адвокат Стоянов. Срещнаха се тайно. Пламен донесе две куфарчета, пълни с документи – оригинални договори, банкови извлечения, офшорна кореспонденция. Всичко, което доказваше измамите на Виктор, укриването на активи и незаконните заеми. Той разказа всичко. За фалшифицираните отчети, за провалената сделка, за парите, изтеглени от фирмата за „лични нужди“, които всъщност отиваха за скъпите подаръци и пътувания с мен. Той предаде своя партньор, за да спаси себе си.
Въоръжен с тази информация, адвокат Стоянов имаше всичко необходимо. Картината беше пълна. Той посъветва Маргарита да подаде сигнал в прокуратурата за финансови злоупотреби. Това вече не беше просто развод. Превръщаше се в наказателно дело.
Виктор усети, че примката се затяга. Банковите му сметки бяха блокирани, съдружникът му го беше предал, а лихварите го преследваха. В отчаянието си, той виждаше само един възможен изход, един последен коз, който можеше да изиграе – аз и детето.
Той дойде в апартамента ми една нощ, изглеждаше обезумял. Очите му бяха зачервени, миришеше на алкохол.
„Ти трябва да ми помогнеш,“ изсъска той, влизайки без да го поканя. „Трябва да отидеш при Маргарита. Да ѝ кажеш да спре. Да оттегли жалбите. Кажи ѝ, че ще съсипе бащата на детето ти. Кажи ѝ да помисли за бъдещето на това бебе. Използвай го!“
„Да го използвам?“ погледнах го невярващо. „Ти искаш да използвам собственото си неродено дете, за да те спася от бъркотията, която ти забърка?“
„Ти си част от тази бъркотия!“ изкрещя той, а лицето му се изкриви от гняв. „Ти си тук, в този апартамент, който аз ти помогнах да вземеш! Ти беше с мен по ресторантите, по хотелите! Наслаждаваше се на парите ми, когато ги имах!“
„Аз се наслаждавах на теб, глупако! Вярвах в теб! А ти си ме лъгал през цялото време!“ гласът ми се повиши, подхранен от месеци натрупан страх и разочарование.
Той пристъпи към мен, а в погледа му имаше нещо плашещо. „Ще направиш каквото ти казвам. Дължиш ми го.“
Той сграбчи ръката ми. В този момент, благодарение на разговора с Александра, благодарение на срещата с адвоката, когото тя ми препоръча, аз вече не бях същата уплашена жена. Знаех, че той е фалшифицирал подписа ми. Знаех, че съм жертва, не съучастник. И страхът ми се превърна в ледена ярост.
„Махни се от мен,“ казах тихо и отчетливо. „Махни се от къщата ми. Никога повече не искам да те виждам. Ти нямаш нищо общо с това дете. Аз ще се погрижа за него. Сама.“
Той ме погледна шокирано, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Очакваше сълзи, молби. Не очакваше сила. Пусна ръката ми, сякаш се беше опарил.
„Ще съжаляваш за това, Десислава. Горчиво ще съжаляваш,“ изсъска той.
„Вече съжалявам,“ отговорих аз, отваряйки вратата. „Съжалявам за деня, в който те срещнах.“
Той излезе, блъскайки вратата след себе си. За мен, това беше точката на пречупване. Мъжът, когото обичах, беше мъртъв. На негово място стоеше чудовище, което не познавах. И аз бях свободна. Колкото и плашеща да беше тази свобода.
Глава 7: Последици
Сривът беше пълен и зрелищен. Показанията на Пламен и документите, които той предостави, бяха като динамит под основите на бизнес империята на Виктор. Прокуратурата започна пълномащабно разследване. Новината се разпространи светкавично в бизнес средите. Партньори се отдръпнаха, клиенти прекратиха договорите си. Фирмата, която някога беше символ на успех, се срина за броени седмици.
Започнаха да валят съдебни дела от всички страни. Кредиторите, осъзнали, че няма да си получат парите по лесния начин, заведоха искове за обявяване на фирмата в несъстоятелност. Лихварите, които не се интересуваха от съдебни процедури, просто си взеха това, за което бяха дошли. Една сутрин, служителите откриха офиса напълно опразнен – компютри, мебели, дори картините по стените бяха изчезнали. Виктор беше загубил всичко.
Но най-тежкият удар тепърва предстоеше. Въз основа на събраните доказателства за финансови измами, фалшифициране на документи и укриване на данъци, той беше арестуван. Снимката му, с белезници на ръцете и празен поглед, се появи на първите страници на вестниците. Успешният, харизматичен бизнесмен беше заличен, а на негово място стоеше обвиняем, изправен пред перспективата за години в затвора.
Благодарение на предвидливостта на Маргарита и брилянтната работа на адвокат Стоянов, тя успя да спаси част от семейното имущество. Семейната къща, която беше прехвърлена на нейно име години по-рано като предпазна мярка, беше защитена от кредиторите. Тя успя да докаже кои активи са били придобити преди брака и кои са били нейни лични инвестиции. Богатството, с което бяха свикнали, беше изчезнало, но те имаха покрив над главите си и основа, върху която да стъпят отново.
Семейството обаче беше разбито безвъзвратно. Белегът от предателството и публичния скандал щеше да остане завинаги. Симеон, виждайки баща си унизен и арестуван, преживя шок. Гневът и бунтарството му бяха заменени от объркване и тиха скръб. Той започна да говори с майка си, да споделя. За пръв път от години, те започнаха да възстановяват връзката си, обединени от общата болка.
Александра продължи да следва, но вече с ясна цел. Тя искаше да стане адвокат, но не като тези, които помагат на богатите да крият парите си, а като тези, които защитават жертвите. Драмата беше отнела част от младостта ѝ, но ѝ беше дала посока.
Аз, от своя страна, бях призована няколко пъти в полицията, за да дам показания. С помощта на адвоката, препоръчан от Александра, успях да докажа, че подписът ми е фалшифициран и че не съм имала представа за фиктивната фирма. Разследващите бързо разбраха, че съм просто още една жертва в схемата на Виктор. Обвинения срещу мен не бяха повдигнати, но преживяването остави дълбока следа.
Пресата раздуха историята ми – „Бременната любовница на разорения бизнесмен“. За известно време не смеех да изляза от вкъщи. Но с времето, шумът утихна. Хората намериха нова драма, за която да говорят. А аз трябваше да продължа да живея.
Последиците бяха тежки за всички. Нямаше победители. Имаше само оцелели, които трябваше да събират парчетата от разбитите си животи и да намерят начин да продължат напред.