Сутринта започна както всяка друга. Поне така си мислех. Лъчите на ранното есенно слънце се процеждаха през тънките пердета на стаята ми и рисуваха прашни пътеки във въздуха. От съседната стая се чу тихото гукане на Мая, моята племенница. Година и половина чисто щастие, концентрирано в малко, любопитно телце. Погледнах часовника – шест и половина. Сестра ми, Лилия, сигурно пак беше заспала на дивана в хола, изтощена не толкова от грижи, колкото от собствените си демони.
Станах безшумно и се отправих към стаята на Мая. Усмихнах се, когато я видях. Беше седнала в кошарката си и дъвчеше гумената жирафка с отдаденост на гурме критик. Когато ме видя, лицето ѝ грейна и тя протегна ръчички към мен.
„Вуйчо“, измърмори неясно, но за мен това беше най-красивата дума на света. Вдигнах я и я гушнах. Ухаеше на бебешки шампоан и мляко. Животът ми през последната година и половина се въртеше около този аромат, около тези малки ръчички, които се вкопчваха в тениската ми, и около безкрайната отговорност, която бях поел, без някой да ме е молил.
Започнах обичайния ритуал – смяна на пелената, обличане, приготвяне на закуска. Движех се като добре смазана машина. Мая седеше в столчето си за хранене и ме наблюдаваше с големите си сини очи, докато аз пасирах банан и овесени ядки. Мама щеше да дойде по-късно, за да я поеме, а аз трябваше да се приготвям за лекции. На деветнадесет години животът ми беше странна смесица от университетски учебници по икономика и наръчници за отглеждане на бебета. Бях взел студентски заем, за да не натоварвам нашите, и се опитвах да балансирам между ученето и грижите за Мая, защото Лилия… Лилия просто не можеше.
Тя беше на двадесет и четири, но понякога се държеше като дете. Откакто бащата на Мая изчезна от живота ни още преди тя да се роди, сестра ми се носеше по течението като листо в бурна река. Работеше от време на време на смени в едно кафене, но парите никога не стигаха. Апартаментът, в който живеехме, беше на майка ни – наследствен, иначе отдавна да сме на улицата.
Тъкмо подавах на Мая лъжичка с каша, когато вратата на кухнята се отвори с трясък. Лилия стоеше на прага. Косата ѝ беше разрошена, очите ѝ – широко отворени и трескави. Носеше стара, измачкана тениска и къси панталони. Погледът ѝ не се спря нито на мен, нито на детето си. Той шареше из стаята, сякаш търсеше нещо, което само тя виждаше.
„Къде е?“, изсъска тя. Гласът ѝ беше дрезгав и напрегнат.
„Добро утро и на теб, Лили“, казах спокойно, опитвайки се да не показвам раздразнението си. „Кое къде е?“
„Не се прави на глупак, Мартин! Знаеш много добре! Кутията! Дървената кутия!“
Свих рамене. „Нямам представа за какво говориш. Последно я видях на рафта в твоята стая.“
Тя влетя в кухнята и започна да отваря шкафове и чекмеджета с трескава енергия. Чинии затракаха, прибори издрънчаха. Мая се стресна и започна да плаче.
„Лили, престани! Ще изплашиш детето!“, повиших тон аз, докато се опитвах да успокоя разстроената Мая.
Но тя не ме чуваше. Сякаш беше в друг свят, свят на паника и страх. „Няма я! Няма я! Мартин, това е краят! Краят на всичко!“
Тя се свлече на пода, обхванала глава с ръце, и започна да ридае. Не бяха тихите, тъжни сълзи, с които бях свикнал. Това бяха хлипове на животински ужас. Мая плачеше още по-силно, усетила паниката на майка си. Кухнята, допреди малко оазис на спокойствието, се беше превърнала в епицентър на хаос и отчаяние.
Погледнах сестра си, свита на пода, и после малкото разплакано момиченце в ръцете ми. В този момент не знаех нищо за дървената кутия, нито за тайните, които криеше. Не знаех, че изчезването ѝ ще отприщи лавина, която щеше да заплаши да ни унищожи всички. Знаех само, че нещо ужасно се беше случило.
Нещо, което щеше да промени живота ни завинаги.
Глава 2
Майка ми, Росица, пристигна около час по-късно. Завари ни в същото състояние – Лилия все още седеше на пода в кухнята, но вече не плачеше, а гледаше в една точка с празен поглед; Мая хълцаше тихо в ръцете ми, а аз се опитвах да я приспя, обикаляйки из хола.
Щом видя Лилия, мама веднага разбра, че не става въпрос за обичайната ѝ меланхолия. Лицето ѝ, обикновено спокойно и излъчващо топлина, се сгърчи от притеснение.
„Какво е станало?“, попита тя, оставяйки чантата си на стола. Гласът ѝ беше тих, но настоятелен.
„Кутията я няма“, прошепна Лилия, без да вдига поглед от пода.
Видях как цветът се оттече от лицето на майка ми. Тя бавно седна на стола срещу Лилия и опря лакти на масата. За миг изглеждаше така, сякаш въздухът не ѝ достигаше.
„Как така я няма? Лили, огледа ли се добре? Сигурна ли си?“
„Търсих навсякъде, мамо! Обърнах стаята си наопаки. Няма я! Някой я е взел!“
Майка ми затвори очи. Когато ги отвори отново, в тях имаше страх, какъвто не бях виждал никога досега. Беше дълбок, първичен страх, който сякаш идваше от далечното минало.
„Мартин“, обърна се тя към мен, а гласът ѝ трепереше. „Ти видя ли нещо необичайно? Чу ли нещо снощи?“
Поклатих глава. „Не, мамо. Всичко беше спокойно. Прибрах се от библиотеката към десет, Лили вече спеше на дивана, а Мая беше в кошарката. Не съм чул нищо.“
„Трябва да я намерим“, каза мама с тон, който не търпеше възражение. „Трябва да я намерим, преди той да е разбрал, че липсва.“
„Кой той?“, попитах аз, а търпението ми вече се изчерпваше. „За каква кутия говорите през цялото време? Какво има в нея, за бога? Злато? Диаманти?“
Лилия избухна в горчив смях. „Дано да беше злато, Мартин. Дано. В нея има нещо много по-ценно и много по-опасно. В нея е нашата застраховка живот. Или по-скоро… смъртната ни присъда.“
Тя най-накрая вдигна глава и ме погледна. Очите ѝ бяха червени и подпухнали, но в тях имаше и искрица предизвикателство. „Бащата на Мая, Мартин. Димитър. Кутията е свързана с него.“
Името увисна във въздуха като тежък облак дим. Димитър. Бизнесменът. Мъжът, чиято снимка бях виждал по кориците на списанията. Мъжът, който беше прелъстил и изоставил сестра ми, без дори да погледне назад. Мъжът, за когото не говорехме. Никога.
Майка ми въздъхна дълбоко. „Знаех си, че това ще се случи. Знаех си, че не трябваше да я пазиш, Лили. Трябваше да я унищожим още тогава.“
„И да му позволя да ни контролира? Да живеем в постоянен страх?“, сопна се Лилия. „Тази кутия беше единственото, което го държеше на разстояние. Единствената причина да не е потърсил Мая досега.“
„И сега я няма“, заключи тихо мама.
Разговорът им беше като шифър, от който разбирах само отделни думи. Димитър. Кутия. Опасност. Страх. Чувствах се като външен човек в собствения си дом, в собственото си семейство.
„Може ли някой най-накрая да ми обясни какво става?“, попитах аз, като се опитвах гласът ми да звучи твърдо, макар че по гърба ми полазваха студени тръпки. „Какво има в тази кутия, което е толкова важно за мъж като Димитър?“
Майка ми и Лилия се спогледаха. Беше поглед, който казваше всичко – споделена тайна, споделен страх, споделена вина.
„Документи“, каза накрая Лилия. „И флашка. Доказателства. За неща, които той е правил. Неща, за които хората влизат в затвора за много, много дълго време. Финансови измами, пране на пари… неща, които не разбирам съвсем. Взех я, когато си тръгвах. Беше глупаво, знам. Импулсивно. Но бях бясна, наранена… и уплашена. Мислех, че ще ме предпази.“
„И те предпазваше“, прошепна мама. „Досега.“
В този момент на вратата се позвъни. И тримата подскочихме, сякаш бяхме чули изстрел. Погледите ни се срещнаха над главата на спящата Мая. В очите на майка ми и сестра ми прочетох една и съща мисъл, един и същ смразяващ ужас:
Той знае. Намерил ни е.
Глава 3
Сърцето ми заби лудо в гърдите. Звънецът иззвъня отново, този път по-настойчиво, пронизвайки напрегнатата тишина в апартамента. Никой от нас не помръдна. Сякаш бяхме замръзнали във времето, три статуи на страха.
„Не отваряй“, прошепна Лилия, а гласът ѝ беше едва доловим.
„Не можем просто да седим тук“, отвърна мама, като се опитваше да звучи смело, но ръцете ѝ, които стискаха ръба на масата, трепереха.
Аз взех решение. Внимателно подадох спящата Мая на майка ми и се отправих към вратата.
„Мартин, недей!“, извика Лилия след мен.
Не я послушах. Погледнах през шпионката. Отвън стоеше мъж. Не беше Димитър. Поне не приличаше на снимките, които бях виждал. Този беше по-млад, висок, облечен в безупречен тъмен костюм, който изглеждаше неестествено скъп за нашия олющен вход. Косата му беше късо подстригана, а лицето му – безизразно като камък. Не излъчваше директна заплаха, а по-скоро студена, професионална ефективност, което беше дори по-плашещо.
Поех си дълбоко дъх и отворих вратата, но оставих веригата сложена.
„Да?“, попитах аз, като се постарах гласът ми да не трепери.
Мъжът ме изгледа от горе до долу, без да промени изражението си. Погледът му беше преценяващ, аналитичен.
„Търся Лилия“, каза той. Гласът му беше плътен и спокоен. Не попита дали живее тук. Той знаеше.
„Няма я в момента“, излъгах аз.
Устните му леко се извиха в нещо, което приличаше повече на гримаса, отколкото на усмивка. „Странно. Защото преди малко видях светлините да светват, а и чувам бебешки плач. Освен ако вие не сте самата Лилия, което силно ме съмнява.“
Кръвта замръзна във вените ми. Той е бил отвън. Наблюдавал ни е.
„Кой сте вие?“, попитах, а в гласа ми вече се усещаше враждебност.
„Аз съм просто пратеник. Моят работодател би искал да си получи обратно нещо, което му принадлежи. Една малка, дървена кутия. Сигурен съм, че знаете за какво говоря. Той би предпочел да разрешим въпроса тихо и бързо, без излишни усложнения.“
Думата „усложнения“ прозвуча зловещо.
„Не знам за какво говорите. Объркали сте адреса“, отвърнах аз и се опитах да затворя вратата.
Ръката му се стрелна и се опря в касата, спирайки движението. Не използва груба сила, просто постави ръката си там и това беше достатъчно.
„Младежо, нека не си губим времето“, каза той, а в гласа му се появи стоманена нотка. „Вашата сестра е направила грешка преди две години. Грешка, която моят работодател е бил склонен да прости и да забрави, в името на доброто старо време. Но търпението му се изчерпва. Той иска това, което е негово. И ще го получи. По един или друг начин.“
Погледнах го в очите. Бяха студени и празни. В този момент разбрах, че това не е празна заплаха. Тези хора не се шегуваха.
„Предайте на шефа си, че нямаме това, което търси“, казах аз, като събрах цялата си смелост. „А сега, ако обичате, напуснете. В противен случай ще се обадя в полицията.“
Той отново се усмихна безизразно. „Полицията? Разбира се, обадете се. Сигурен съм, че с удоволствие ще изслушат историята за това как сестра ви изнудва един от най-уважаваните бизнесмени в страната. И може би ще се поинтересуват от произхода на средствата, с които е закупен този апартамент. Нещата могат да станат много, много сложни.“
Това беше удар под кръста. Апартаментът беше наследство от баба ми и дядо ми, но намекът беше ясен – те можеха да изфабрикуват всичко. Можеха да ни съсипят.
Той отдръпна ръката си. „Ще се върна. Предайте на Лилия, че е в неин интерес да бъде по-сговорчива следващия път. Имам чувството, че малката Мая би искала да расте в спокоен и сигурен дом.“
Заплахата беше завоалирана, но кристално ясна. Той спомена името на Мая. Знаеха всичко за нас.
Мъжът се обърна и си тръгна също толкова безшумно, колкото се беше появил. Аз затворих вратата и заключих три пъти. Облегнах се на нея, а краката ми трепереха.
Когато се върнах в кухнята, майка ми и Лилия ме гледаха с разширени от ужас очи.
„Кой беше?“, попита мама.
„Човек на Димитър“, отвърнах аз. „Искат си кутията. И знаят всичко. Знаят за Мая.“
Лилия изстена и скри лице в ръцете си. Майка ми прегърна Мая по-силно, сякаш се опитваше да я предпази от невидимото зло, което току-що беше почукало на вратата ни.
Тишината в стаята беше по-тежка от всякога. Вече не ставаше въпрос за стара тайна или семейна драма. Ставаше въпрос за оцеляване. И ние бяхме в капан. Не знаехме кой е взел кутията, но знаехме кой ще плати цената за изчезването ѝ.
Ние.
Глава 4
На следващия ден отидох в университета като насън. Шумните коридори, смехът на колегите, монотонният глас на професора по макроикономика – всичко ми се струваше далечно и нереално, като сцена от филм, в който не участвам. Умът ми непрекъснато се връщаше към вчерашните събития – паниката на Лилия, страхът в очите на майка ми, леденият поглед на пратеника на Димитър.
Как можех да се съсредоточа върху кривите на търсенето и предлагането, когато собственият ми живот се беше превърнал в уравнение с твърде много неизвестни и заплашителни променливи? Студентският заем, който бях изтеглил, за да плащам таксите си, сега ми се струваше най-малкият проблем. Имах чувството, че съм се озовал на ръба на пропаст и всяка следваща стъпка може да е фатална.
След лекциите Ани ме чакаше пред залата. Тя беше моята котва в реалността. Учехме заедно от първия курс и тя беше единственият човек, извън семейството ми, на когото имах чувството, че мога да споделя поне част от товара си.
„Изглеждаш ужасно“, каза тя, вместо поздрав. Беше директна, както винаги. „Не си спал ли?“
„Нещо такова“, отвърнах уклончиво.
„Семейни проблеми?“, попита тя, докато вървяхме към кафенето.
Кимнах. „Сестра ми… не е добре.“
Седнахме на една маса в ъгъла. Ани ме изчака да събера мислите си, без да ме притиска. Тя имаше тази рядка способност да бъде едновременно присъстваща и ненатрапчива.
„Става въпрос за бащата на племенницата ми“, започнах аз, като внимателно подбирах думите си. „Той се появи отново. Или поне негови хора.“
Ани повдигна вежди. „Мислех, че той не е в картинката.“
„Така беше. Но изглежда, че иска нещо, което сестра ми е взела от него. И е готов на всичко, за да си го получи.“
Разказах ѝ за посещението на непознатия мъж, без да навлизам в подробности за съдържанието на кутията. Разказах ѝ за завоалираните заплахи, за името на Мая, което беше споменато. Докато говорех, усещах как напрежението, което се беше събрало в мен, започва леко да се разсейва. Простото изговаряне на глас на страховете ми ги правеше малко по-малко ужасяващи.
Ани слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя помълча за момент, а в очите ѝ се четеше сериозна загриженост.
„Мартин, това звучи много сериозно“, каза тя накрая. „Не става въпрос за обикновен семеен спор. Този човек, бащата на Мая, той… опасен ли е?“
„Той е богат и влиятелен. Предполагам, че това е по-лошо от опасно.“
„Трябва да отидете в полицията.“
„И да кажем какво? Че ни заплашват заради откраднати от нас компрометиращи материали? Мисля, че ние ще сме първите арестувани“, казах аз с горчивина.
Ани беше права, разбира се. Това беше логичното действие. Но нашият случай беше далеч от логиката. Бяхме затънали в кал, която сами си бяхме забъркали, или по-точно, която Лилия беше забъркала.
„Тогава може би ви трябва адвокат?“, предложи тя. „Някой, който да ви посъветва как да постъпите, без да се набърквате още повече.“
Идеята не ми беше хрумвала. Бяхме толкова погълнати от паниката, че не мислехме за конструктивни решения. Адвокат. Може би това беше правилният ход. Някой отвън, някой, който разбира от закона и от мръсните игри на богатите.
„Може би си права“, признах аз. „Но добрите адвокати струват пари. А ние нямаме такива.“
„Баща ми познава един. Казва се Стоянов. Не е от най-скъпите, но е известен като много честен и борбен. Мога да попитам баща ми дали ще ни уреди една консултация.“
Почувствах прилив на благодарност. В целия този хаос, Ани беше лъч светлина. Тя не ме съдеше, не ми даваше празни съвети. Тя ми предлагаше реална помощ.
„Благодаря ти, Ани. Наистина.“
„Няма защо. За това са приятелите“, каза тя и се усмихна.
Докато се прибирах към вкъщи, за пръв път от два дни почувствах нещо като надежда. Беше крехка, едва доловима, но я имаше. Идеята за адвокат ми даваше усещането, че поемаме някакъв контрол над ситуацията, вместо просто да чакаме следващия удар.
Но надеждата бързо се изпари, щом влязох в апартамента. Лилия седеше на дивана и говореше по телефона. Когато ме видя, тя бързо прошепна нещо и затвори. На лицето ѝ беше изписана смесица от вина и страх.
„С кого говореше?“, попитах аз, а лошо предчувствие сви стомаха ми на топка.
„С никого. Една приятелка“, измънка тя, избягвайки погледа ми.
Не ѝ повярвах. В този момент разбрах, че заплахите на Димитър вече даваха резултат. Той не просто ни атакуваше отвън. Той ни настройваше един срещу друг, посяваше семената на недоверието в самото сърце на нашето семейство. И най-лошото беше, че успяваше.
Глава 5
Напрежението в апартамента можеше да се реже с нож. Лилия почти не говореше, движеше се из стаите като призрак, а телефонът не се отделяше от ръката ѝ. Мама идваше всеки ден, носейки храна и опитвайки се да поддържа някакво подобие на нормалност заради Мая, но дори нейното присъствие не можеше да разсее тежкия облак на страха и подозрението, който беше надвиснал над нас.
Една вечер, след като мама си тръгна и Мая спеше дълбоко, реших, че не мога повече да търпя тази тишина. Намерих Лилия в нейната стая. Седеше на леглото си, заобиколена от разхвърляни дрехи и списания – малък остров на хаоса.
„Лили, трябва да говорим“, казах аз, като седнах на единствения свободен стол.
Тя не вдигна поглед от телефона си. „Няма за какво.“
„Има. И ти го знаеш много добре. Ти говориш с него, нали? Или с негови хора.“
Тя трепна, но не отрече. Това беше достатъчно потвърждение.
„Лили, какво правиш?“, попитах аз, а гласът ми беше смесица от гняв и отчаяние. „Тези хора са опасни. Заплашиха ни. Заплашиха Мая.“
„Аз какво да направя, Мартин?“, избухна тя, като най-накрая ме погледна. Очите ѝ бяха пълни със сълзи на безсилие. „Да седя и да чакам да разбият вратата и да ни изхвърлят на улицата? Или нещо по-лошо? Ти си в университета, имаш бъдеще! Аз какво имам? Едно дете, никаква работа и един психопат, който иска да ни унищожи! Той ми се обади. Каза, че ако не му върна кутията, ще заведе дело за родителски права. Каза, че ще докаже, че съм негодна майка! И знаеш ли кое е най-лошото? Може и да успее! Погледни ме! Аз съм развалина!“
Думите ѝ ме пронизаха. В гнева и страха си тя беше докоснала една болезнена истина. Тя наистина не се справяше. И Димитър го знаеше. Използваше най-големите ѝ страхове срещу нея.
Седнах до нея на леглото. „Не си развалина. Просто си уплашена. Всички сме уплашени. Но не можеш да се опитваш да сключваш сделки с дявола зад гърба ни. Трябва да сме заедно в това.“
Тя се разплака. Този път тихо, без истерия. Сълзи на изтощение.
„Разкажи ми всичко, Лили“, казах аз тихо. „От самото начало. Как се запознахте с Димитър? Какво точно има в тази кутия? Трябва да знам всичко, ако искаме да имаме някакъв шанс.“
Тя пое дълбоко дъх и започна да разказва. Говореше с часове. Започна от срещата им в лъскав бар, където тя работела като сервитьорка. Разказа ми как той я омаял с чар, пари и обещания. Как я накарал да се почувства специална, единствена. Разказа ми за тайните им срещи в скъпи хотели, за подаръците, за пътуванията. За свят, който беше на светлинни години от нашия.
Но после приказката свършила. Тя забременяла. Когато му казала, маската на очарователния принц паднала. Той станал студен, дистанциран, дори жесток. Предложил ѝ пари за „решение на проблема“. Когато тя отказала, той просто изчезнал. Сменил си номера, блокирал я навсякъде. Оставил я сама, бременна и с разбито сърце.
„Кутията…“, продължи тя с треперещ глас. „Намерих я случайно в апартамента му, в нощта преди да му кажа за бебето. Беше скрита в кабинета му. Любопитството ми надделя. Отворих я. Вътре имаше документи, отчети, имена на офшорни фирми… и една флашка. Не разбирах много, но видях името на неговия главен конкурент, който мистериозно фалира месец по-рано. Видях схеми, които изглеждаха като пране на пари. Разбрах, че съм се забъркала с човек, който е много повече от просто богат бизнесмен. Той беше престъпник.“
Когато той я изоставил, в отчаянието и гнева си, тя се върнала в апартамента му за последен път, използвайки ключа, който все още имала. Взела кутията. Не с ясен план, а по-скоро като акт на отмъщение. Като единственото нещо, което можела да му отнеме, след като той ѝ беше отнел всичко останало.
„Мислех, че никога няма да му потрябва“, завърши тя, а гласът ѝ беше шепот. „Мислех, че ще стои скрита на рафта завинаги, като мрачен сувенир от най-голямата грешка в живота ми. Но сега… сега някой я е взел. И аз не знам кой. Не знам дали е някой негов човек, който се е вмъкнал, или… или някой друг.“
Слушах историята ѝ и усещах как парченцата от пъзела започват да се подреждат. Вече не ставаше въпрос само за нас. Ставаше въпрос за престъпления, за милиони, за хора, които биха направили всичко, за да защитят тайните си. Лилия, в наивността си, се беше озовала в средата на война, която не разбираше. И беше повлякла всички ни със себе си.
„Ани ми намери адвокат“, казах аз, когато тя свърши. „Ще отидем утре. Ще му разкажем всичко. И каквото и да става, Лили, повече никакви тайни. Никакви разговори зад гърба ми. Или ще се измъкнем от това заедно, или ще потънем заедно.“
Тя кимна, изтривайки сълзите си. В очите ѝ за пръв път от дни видях не само страх, но и решителност. Може би все още имахме шанс. Малък, почти нищожен, но шанс.
Глава 6
Кабинетът на адвокат Стоянов се намираше на тиха уличка в центъра, в стара аристократична сграда. Всичко в него говореше за ред и дискретност – тежките завеси, полираното дървено бюро, редиците от книги с кожени подвързии. Самият Стоянов беше мъж на средна възраст, със сивеещи коси и проницателен поглед зад очилата с тънки рамки. Той ни изслуша внимателно, без да ни прекъсва, докато аз и Лилия, с помощта на мама, му разказвахме цялата история.
Когато свършихме, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти. Мълчанието му беше по-красноречиво от всякакви думи.
„Ситуацията ви е, меко казано, сложна“, каза той накрая. „Вие, госпожице“, обърна се той към Лилия, „сте извършили престъпление. Взели сте чужда вещ, която съдържа търговска и вероятно финансова тайна. Това е кражба и може да се разглежда дори като промишлен шпионаж.“
Лилия пребледня.
„Но“, продължи адвокатът, „вие сте били и в позиция на уязвимост. Имате дете от този човек, той ви е изоставил и сега ви заплашва. Това също има своята тежест. Особено заплахите, свързани с детето.“
„Какво можем да направим?“, попита мама, а гласът ѝ трепереше.
„Първо, трябва да спрете всякаква комуникация с Димитър или негови пратеници. Всяко обаждане, всеки опит за контакт – игнорирайте ги. Ако се появят отново на вратата ви, не отваряйте и се обадете на мен. Второ, трябва да се опитаме да разберем кой е взел кутията. Имате ли представа? Враг, приятел, някой, който е знаел за нея?“
И тримата поклатихме глави. Лилия беше пазила съществуването на кутията в тайна дори от най-близките си приятелки.
„Това прави нещата по-трудни“, призна Стоянов. „Има две възможности. Първата е, че хората на Димитър са я взели, без да вдигат шум, и сега просто играят театър, за да ви притиснат и да се уверят, че нямате копия. Втората, която е по-обезпокоителна, е, че някой трети се е сдобил с нея. Някой, който също има интерес от съдържанието ѝ. Враг на Димитър, например.“
Тази втора възможност не ни беше хрумвала. Идеята, че сме се озовали в кръстосан огън между двама врагове, беше смразяваща.
„Най-важното в момента е вашата безопасност“, каза адвокатът. „И безопасността на детето. Димитър е много влиятелен човек. Той няма да се спре пред нищо, за да защити империята си. Заплахата му за родителските права е напълно реална. Той може да наеме най-добрите адвокати, да плати на свидетели, да изфабрикува доказателства, които да представят Лилия като нестабилна и неспособна да се грижи за дете.“
Усетих как гняв се надига в мен. „Тоест той може просто да ни смачка и никой нищо не може да направи?“
„Не казах това“, отвърна спокойно Стоянов. „Казах, че трябва да бъдем много, много внимателни. Трябва да изпреварим ходовете му. Ще подготвим документи, ще съберем свидетелства от вас, от майка ви, от съседи, които да удостоверят, че Лилия е грижовна майка. Ще изискаме ограничителна заповед заради заплахите. Ще играем в защита, но ще играем твърдо.“
Излязохме от кабинета му с малко по-ясна представа какво ни предстои, но и с много по-тежко усещане за опасността. Думите на адвоката бяха потвърдили най-големите ни страхове. Бяхме изправени срещу противник, който разполагаше с неограничени ресурси и никакви скрупули.
Няколко дни по-късно, докато се прибирах от университета, пред блока ме чакаше лъскава черна лимузина. Стъклото на задната седалка се спусна и аз видях лицето, което досега бях виждал само на снимки. Димитър.
Беше по-възрастен, отколкото си го представях, с прошарени слепоочия и уморени очи, които обаче не бяха изгубили стоманения си блясък. Той ми направи знак да се приближа.
„Мартин, нали?“, попита той, а гласът му беше изненадващо мек, почти бащински. „Качвай се за момент. Искам да поговорим.“
Колебаех се. Думите на адвоката отекваха в ума ми. „Никаква комуникация“.
„Не се притеснявай, няма да те отвлека“, каза той с лека усмивка. „Само няколко минути.“
Подчиних се. Не знам защо. Може би от любопитство, може би от глупост. Седнах на кожената седалка срещу него. Вътре ухаеше на скъп парфюм и власт.
„Ти си добро момче, Мартин“, започна той. „Учиш, грижиш се за сестра си, за… детето. Възхищавам ти се. Не ти е лесно.“
Не отговорих. Просто го гледах и чаках.
„Знам, че сигурно ме мразиш“, продължи той. „И имаш право. Направих грешка с Лилия. Бях напрегнат, бизнесът не вървеше… не са извинения, а факти. Но искам да поправя нещата.“
Той отвори едно куфарче, което лежеше до него. Вътре имаше пачки с пари.
„Това тук е достатъчно, за да изплатиш студентския си заем, ипотеката на апартамента на майка ти, която знам, че е на път да бъде отнета, и да остане достатъчно, за да живеете спокойно години наред. Ти да завършиш, Лилия да си стъпи на краката, Мая да има всичко, от което се нуждае.“
Погледнах парите, после го погледнах в очите. „И какво искаш в замяна?“
„Искам само това, което ми принадлежи. Онази проклета кутия. Не ме интересува съдържанието, имам копия. За мен това е въпрос на принцип. Лилия ме унижи, като я взе. Искам просто да приключим с този цирк. Дайте ми я и ви оставям на мира. Завинаги. Ще се откажа от всякакви претенции към Мая. Ще изчезна от живота ви.“
Предложението беше изкусително. Толкова изкусително, че чак ме заболя. Край на страха. Край на финансовите проблеми. Спокоен живот. Всичко това в замяна на една кутия, която дори вече нямахме.
„Нямаме я“, казах аз. „Някой я открадна.“
Той се засмя. Беше тих, горчив смях. „Мартин, моля те. Не ме обиждай. И двамата знаем, че това е лъжа. Давам ти двадесет и четири часа да помислиш. Ти си умното момче в семейството. Убеди сестра си да вземе правилното решение. Защото ако не го направите по лесния начин… ще се наложи да го направим по трудния. А повярвай ми, не искаш да видиш трудния начин.“
Той даде знак на шофьора. Вратата до мен се отвори.
„Приятен ден, Мартин.“
Излязох от колата като замаян. Слънцето ме заслепи. Предложението му кънтеше в главата ми. Той не просто ни заплашваше. Той се опитваше да ни купи. Да купи нашето мълчание, нашето бъдеще, нашето достойнство.
И най-страшното беше, че една част от мен беше готова да продаде.
Глава 7
Когато разказах на Лилия и мама за срещата с Димитър и за предложението му, в хола настана гробна тишина. Мая спеше в стаята си, а ние тримата седяхме около старата маса, всеки потънал в собствените си мисли. Куфарчето с пари, макар и невидимо, сякаш стоеше помежду ни, излъчвайки отровен блясък.
„Трябва да приемем“, каза първа Лилия. Гласът ѝ беше едва доловим, но твърд. „Мартин, чу ли го? Той предлага да ни остави на мира. Завинаги. Да се откаже от Мая. Това е всичко, което исках!“
„И да му дадем кутията, която нямаме?“, контрирах аз. „Как точно си го представяш? Да му кажем: „Извинявай, изгубихме я, но може ли все пак парите“?“
„Ще я намерим!“, извика тя, а в очите ѝ проблесна отчаяна надежда. „Ще претърсим всичко отново, ще разпитаме съседите… Може някой да е видял нещо!“
„Лили, бъди реалист!“, намесих се аз. „Който я е взел, не я е взел, за да ни я върне. А и дори да я имахме… да приемем парите му означава да му позволим да се измъкне. Да продължи да прави това, което прави, безнаказано.“
„И какво от това?“, сопна се тя. „Какво ме интересува неговият бизнес? Интересува ме единствено Мая да е в безопасност и да имаме покрив над главите си! Мамо, кажи нещо!“
Майка ми изглеждаше състарена с десет години. Тя гледаше ръцете си, сякаш отговорът е изписан на дланите ѝ.
„Майка ти е права, Мартине“, каза тя тихо, без да вдига поглед. „Става въпрос за оцеляване. Взели сме заем за този апартамент, след като баща ти почина. Ипотеката е огромна. От банката ми се обадиха миналата седмица. Изоставаме с три вноски. Заплашиха ме със съдия-изпълнител. Парите на Димитър… те ще ни спасят.“
Почувствах се предаден. Дори мама, която винаги беше нашият морален компас, беше готова да се огъне. Финансовият натиск, страхът за дома им, беше пречупил волята ѝ.
„Значи така? Ще вземем мръсните му пари и ще се преструваме, че нищо не е било? Ще забравим за заплахите, за унижението?“, попитах аз, а гласът ми се повиши. „Това ли ще научим Мая? Че всичко си има цена и че ако си достатъчно богат, можеш да си купиш прошка?“
„Ти не разбираш!“, извика Лилия, като скочи на крака. „Ти не знаеш какво е да си сама, без пари, с дете на ръце! Да се страхуваш, че всеки момент ще ти го отнемат! Лесно ти е на теб да говориш за морал и принципи от твоя пиедестал! Но аз съм на дъното, Мартин! И ще се хвана за всяка подадена ръка, дори да е ръката на дявола!“
Скандалът ескалира. За пръв път от много време си крещяхме един на друг, изкарвайки наяве всички онези неизказани обвинения и болки, които се бяха трупали с години. Аз я обвинявах в безотговорност, тя ме обвиняваше в наивност и егоизъм. Мама се опитваше да ни успокои, но и тя беше разкъсвана между страха и вината.
В разгара на спора телефонът ми извибрира. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ми подсказа, че трябва.
„Ало?“, казах аз, като излязох на балкона.
„Мартин?“, чу се непознат мъжки глас. Беше спокоен, интелигентен, но с лека метална нотка. „Казвам се Симеон. Не ме познавате, но имаме общ… познат. Димитър.“
Сърцето ми подскочи. „Кой сте вие?“
„Нека кажем, че съм бивш негов партньор. Такъв, когото той е измамил и съсипал. Чух, че имате нещо, което той много иска. Една дървена кутия.“
„Откъде знаете за това?“, попитах, а ръката ми, която държеше телефона, беше ледена.
„Имам си своите източници. Слушай ме внимателно, Мартин. Знам, че Димитър ви е направил предложение. Не го приемайте. Той лъже. Никога няма да ви остави на мира. Вие знаете твърде много. Щом получи това, което иска, той ще се погрижи да изчезнете. По един или друг начин.“
Думите му ме смразиха.
„Аз също искам тази кутия“, продължи Симеон. „Но не за да я скрия. А за да я използвам. За да го вкарам в затвора, където му е мястото. Помогнете ми, Мартин. Помогнете ми да го спра и ви обещавам, че ще се погрижа за вашата безопасност. Ще ви осигуря най-добрите адвокати, ще ви защитя. Но ако дадете кутията на него, обричате и себе си, и мен.“
„Ние нямаме кутията“, казах аз, почти по навик.
От другата страна на линията настана кратко мълчание.
„Това променя нещата“, каза накрая Симеон. „Но не променя предложението ми. Намерете я. И я донесете на мен. Не на него. Помисли добре, Мартин. От чия страна искаш да бъдеш? На изнудвача или на този, който търси справедливост?“
Той затвори, преди да успея да отговоря.
Върнах се в хола. Лилия и мама ме гледаха въпросително. Скандалът беше забравен, заменен от ново, по-силно напрежение.
„Нещата станаха много по-сложни“, казах аз. „Изглежда, че не сме единствените, които Димитър е прецакал. И сега сме по средата.“
Разказах им за обаждането от Симеон. Когато свърших, Лилия изглеждаше още по-уплашена, а в очите на майка ми се четеше пълно отчаяние.
Вече не ставаше въпрос за пари срещу принципи. Вече бяхме пионки в чужда игра, в битка между двама хищници. И всеки грешен ход можеше да бъде последен за нас.
Глава 8
След обаждането от Симеон осъзнахме, че сме затънали много по-дълбоко, отколкото предполагахме. На следващата сутрин отново бяхме в кабинета на адвокат Стоянов. Разказахме му за предложението на Димитър и за мистериозния Симеон.
Стоянов слушаше с напрегнато внимание, като си водеше бележки в дебел тефтер. Когато свършихме, той свали очилата си и ги потърка с кърпичка – жест, който издаваше сериозна загриженост.
„Това е класическа ситуация на кръстосан натиск“, каза той. „Имате Димитър, който ви притиска с тоягата и моркова – заплахи и пари. И имате Симеон, който се явява като потенциален спасител, но чиито мотиви са също толкова неясни. Не можем да се доверим на нито един от тях.“
„Но Симеон каза, че Димитър ще ни премахне, ако му дадем кутията“, обади се Лилия.
„Възможно е. Хора като Димитър не обичат да оставят живи свидетели на прегрешенията си. Но е възможно и Симеон да ви манипулира, за да ви използва за собствените си цели. Може би той самият е взел кутията и сега просто иска да види как ще реагирате, да ви използва като примамка.“
Тази мисъл не ми беше хрумвала. Чувствах се като мишка в лабиринт, проектиран от садистични учени.
„Какво да правим тогава?“, попита мама.
„Първо, трябва да приемем, че кутията е извън наше разположение. Спираме да я търсим и спираме да мислим за нея като за разменна монета. Тя е източникът на проблема, но вече не е част от решението. Второ, трябва да се фокусираме върху защитата ви. Веднага. Ще внеса искане за ограничителна заповед срещу Димитър на базата на заплахите, които е отправил към Мартин. Ще уведомя и прокуратурата за опит за изнудване.“
„Но нямаме доказателства!“, възразих аз. „Беше само думата ми срещу неговата в колата му.“
„Няма значение“, отвърна Стоянов. „Целта не е да го осъдим веднага. Целта е да оставим официална следа. Да покажем, че не се страхуваме и че сме потърсили защита от институциите. Това ще го накара да бъде по-внимателен. Трето, и най-важно, трябва да започнем контраатака по въпроса с родителските права.“
Той се обърна към Лилия. „Ще трябва да ми съдействате изцяло. Искам списък с всички ваши приятели, съседи, дори бивши колеги, които биха потвърдили пред съда, че сте добра майка. Ще поискаме социалните служби да направят проверка на дома ви, за да удостоверят, че условията за отглеждане на дете са отлични. Ще заведем дело за бащинство и издръжка срещу Димитър.“
Лилия го погледна ужасено. „Да го съдя? Но аз не искам парите му! Искам само да ни остави на мира!“
„Това вече не е възможно, госпожице“, каза адвокатът с твърд, но съчувствен тон. „Най-добрата защита е нападението. Като го призовем в съда, ние поемаме инициативата. Поставяме го в позиция на ответник. Това ще го накара да изглежда като безотговорен баща, който се опитва да се измъкне от задълженията си, а не като всемогъщ бизнесмен. Ще използваме закона като наш щит.“
Идеята беше смела, дори безразсъдна, но имаше логика. Вместо да се крием и да треперим, трябваше да излезем на светло. Да използваме същите инструменти, с които той ни заплашваше – съда и закона.
През следващите няколко седмици животът ни се превърна в поредица от срещи с адвоката, попълване на документи и подготовка за битка. Лилия, макар и уплашена, сякаш намери нова сила в себе си. Тя се обади на стари приятели, говореше със съседите, подреди апартамента до блясък в очакване на социалните. За пръв път от много време тя не беше пасивна жертва, а активен участник в собствената си съдба.
Аз продължавах да ходя на лекции, но умът ми беше другаде. Прекарвах часове в библиотеката, но не четях за икономически теории, а за семейно право, за дела за бащинство, за съдебна практика. Студентският заем тежеше на съвестта ми повече от всякога, защото знаех, че всяка стотинка, която имахме, отиваше за адвокатски хонорари.
Димитър, както и предрече Стоянов, промени тактиката си. Пратениците му изчезнаха. Вместо това получихме официална призовка. Той ни съдеше. Но не за родителски права. Съдеше Лилия за клевета и опит за изнудване. И искаше обезщетение в размер на шестцифрена сума.
Беше гениален и подъл ход. Той обръщаше всичко наопаки. Представяше себе си като жертва, а Лилия – като алчна жена, която се опитва да опетни името му срещу пари.
В деня, в който получихме призовката, майка ми се срина. Тя седна на дивана и се разплака безутешно.
„Край. Това е краят. Той ще ни разори. Ще ни вземе всичко. Ще загубим апартамента. Ще останем на улицата.“
Страхът ѝ беше толкова силен, че за момент и аз се поддадох на отчаянието. Бяхме се опитали да се борим, но той просто беше извадил по-голямо оръжие. Как можехме да се изправим срещу човек, за когото парите нямаха значение и който можеше да си позволи да ни затрупа със съдебни дела до края на живота ни?
В този момент телефонът на Лилия иззвъня. Тя погледна екрана и пребледня. Беше Димитър. Всички знаехме, че не трябва да вдига, но ръката ѝ сякаш не се подчиняваше. Тя натисна зелената слушалка и включи високоговорителя.
„Надявам се, че си получила моя малък подарък“, каза кадифеният му глас. „Това е само началото, Лили. Мога да водя това дело с години. Мога да те превърна в парий, в лъжкиня, в изнудвачка в очите на целия свят. И знаеш ли? Съдът ще ми повярва. Защото аз съм Димитър, а ти си никой. Но все още имаш изход. Върни ми кутията и ще оттегля иска. Ще забравя, че съществуваш. Това е последното ми предложение.“
Той затвори. В стаята отново настана тишина, но този път тя беше изпълнена не с гняв, а с леденото дихание на поражението.
Глава 9
Последното предложение на Димитър висеше над нас като дамоклев меч. Лилия беше на ръба на нервен срив. Тя обикаляше апартамента като животно в клетка, мърморейки несвързани фрази за съдебни дела, за отнемане на Мая, за това как е съсипала живота на всички ни. Адвокат Стоянов ни уверяваше, че делото за клевета е блъф, тактика за сплашване, но думите му звучаха далечно и неубедително на фона на реалната заплаха да загубим дома си.
Една вечер се прибрах късно от университета. В апартамента беше необичайно тихо. Мама си беше тръгнала, а Мая спеше. Намерих Лилия в кухнята. Седеше на масата с чаша вино в ръка, а пред нея имаше лист хартия и химикал.
„Какво правиш?“, попитах аз.
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха празни. „Пиша писмо. На теб и на мама.“
Сърцето ми се сви. „Какво писмо? Лили, не прави глупости.“
„Не се притеснявай, няма да се самоубивам“, каза тя с горчива усмивка. „Правя единственото, което мога. Ще се предам.“
„Какво означава това?“
„Обадих му се. На Димитър“, призна тя. „Казах му, че ще направя каквото иска. Казах му, че ще подпиша декларация, че съм го наклеветила, че съм се опитала да го изнудвам. Ще се откажа от делото за бащинство. Ще се откажа от всичко. В замяна той ще оттегли своя иск и ще ни остави на мира.“
Стоях като поразен от гръм. „Лили, не! Не можеш да направиш това! Това е всичко, което той иска! Да те унижи, да те накара да се отречеш от истината!“
„А каква е истината, Мартин?“, извика тя. „Истината е, че аз откраднах онази кутия! Истината е, че аз ви забърках в тази каша! Истината е, че заради мен може да загубим апартамента, в който сме израснали! Няма да позволя това да се случи! Аз съм виновна и аз ще платя цената.“
„Това не е плащане на цена, това е капитулация! Адвокат Стоянов каза да не правим нищо без негово знание!“
„Адвокат Стоянов не е напът да загуби дома си!“, отвърна тя яростно. „Той не живее в този страх! Аз взех решение, Мартин. Срещата е утре сутрин. В неговия офис. Ще отида, ще подпиша документите и всичко ще свърши.“
Тя беше взела решението си. Беше преминала границата на отчаянието и беше стигнала до място, където предателството на собствените принципи изглеждаше като единствен изход. Опитах се да я разубедя, говорих ѝ с часове, но тя беше непреклонна. Сякаш стена се беше издигнала между нас.
На сутринта тя стана рано, облече се в най-хубавите си дрехи, сякаш отиваше на интервю за работа, а не на собствената си екзекуция. Целуна спящата Мая и се отправи към вратата.
„Не идвай с мен“, каза тя, когато понечих да я последвам. „Искам да го направя сама.“
Когато вратата се затвори зад нея, почувствах пълно безсилие. Обадих се на адвокат Стоянов и му разказах всичко. Той беше бесен. „Тя подписва собствената си присъда! Тези документи ще я преследват до края на живота ѝ! Трябва да я спрем!“
Но беше твърде късно.
Часовете минаваха мъчително бавно. Опитвах се да уча, да се грижа за Мая, но мислите ми бяха с Лилия, сама в леговището на звяра. Представях си я как седи срещу Димитър, как подписва лъжите, които той е подготвил, как парче по парче се отказва от достойнството си.
Тя се прибра по обяд. Беше бледа като платно, но на лицето ѝ имаше странно, почти неестествено спокойствие.
„Свърши се“, каза тя. „Подписах всичко. Той ще оттегли иска.“
Не казах нищо. Просто я гледах. Гледах сестра си, която беше продала душата си, за да ни спаси.
Няколко дни по-късно получихме официално уведомление, че делото срещу нас е прекратено. Адвокат Стоянов също се обади, за да го потвърди. В апартамента трябваше да настъпи облекчение, но вместо това се възцари тежка, неловка тишина. Бяхме спасени, но на каква цена? Връзката между мен и Лилия беше разбита. Едва си говорехме. Тя се грижеше за Мая с механична прецизност, но радостта я нямаше. Смехът ѝ беше изчезнал.
Мислех си, че това е краят на историята. Тъжен, горчив, но все пак край.
Но се лъжех. Това беше просто затишие пред буря.
Една седмица след капитулацията на Лилия, на вратата се позвъни. Беше куриер. Носеше малък пакет, адресиран до мен. Отворих го с треперещи ръце.
Вътре имаше само едно нещо. Малка, флашка, прикрепена към лист хартия.
На листа имаше само една дума, написана с печатен шрифт:
„ИЗБИРАЙ.“
Разпознах флашката от описанието на Лилия. Беше същата, която се намираше в дървената кутия.
Глава 10
Държах флашката в ръката си и имах чувството, че държа граната с изваден предпазител. Кой я беше изпратил? Симеон? Или някой друг, трети играч в тази мръсна игра? И какво означаваше думата „Избирай“?
Скрих флашката, без да казвам на Лилия или на мама. Те вярваха, че всичко е приключило. Лилия бавно се опитваше да се върне към нормалния живот, беше започнала да си търси нова работа. Не исках да я връщам отново в бездната на страха. Реших, че този път товарът е мой.
Чаках с часове, докато всички заспят. Късно през нощта, когато апартаментът беше потънал в тишина, пъхнах флашката в лаптопа си. Сърцето ми биеше до пръсване.
Съдържанието беше точно такова, каквото Лилия го беше описала, но много по-ужасяващо в детайлите. Имаше сканирани документи, банкови извлечения, офшорни регистрации, имейли. Беше цялата черна каса на империята на Димитър. Пране на пари, укриване на данъци, подкупи на длъжностни лица, незаконно финансиране на политически кампании. Имаше дори доказателства за корпоративен саботаж срещу основния му конкурент – същия, който беше фалирал мистериозно.
Но имаше и нещо друго. Нещо, което Лилия не беше видяла или не беше разбрала. В една папка, озаглавена „Минало“, имаше стари документи, свързани със строителния бизнес на бащата на Димитър. И сред тях намерих име, което ме накара да настръхна.
Името на дядо ми. Бащата на майка ми.
Той беше посочен като главен технически ръководител на строеж на голям жилищен комплекс преди повече от двадесет и пет години. Комплекс, който се беше срутил частично няколко години след построяването му, причинявайки смъртта на трима души. Официалното разследване тогава беше приключило със заключение за „непредвидими геоложки особености“. Вината беше хвърлена върху природата.
Но документите на флашката разказваха друга история. Имейли между бащата на Димитър и доставчици на материали показваха, че са били използвани по-евтини, некачествени бетонови панели, за да се спестят пари. Имаше и сканиран протокол, подписан от дядо ми, който удостоверяваше качеството на материалите. Подписът изглеждаше автентичен.
Но под него имаше друг документ. Банково извлечение, показващо превод на голяма сума пари по сметка на дядо ми, направен седмица преди подписването на протокола.
Стомахът ми се преобърна. Дядо ми, човекът, когото помнех като най-честния и трудолюбив човек на света, беше взел подкуп. Беше си затворил очите за нещо, което беше убило хора.
Това обясняваше всичко. Обясняваше първичния страх на майка ми, когато чу името на Димитър. Обясняваше защо тя беше толкова склонна да се предадем. Тя не се страхуваше само за нас. Тя се страхуваше от миналото. Тя е знаела. Може би не в детайли, но е знаела, че семейството на Димитър има с какво да държи нашето семейство. Апартаментът, в който живеехме… той не беше просто наследство. Той беше купен с кървави пари. Беше цената на мълчанието.
Тайната, която майка ми беше пазила през всичките тези години, беше много по-черна и ужасна, отколкото можех да си представя. Димитър не просто ни е заплашвал. Той е държал живота на цялото ни семейство в ръцете си от десетилетия. Кутията, която Лилия беше откраднала, не беше просто компромат срещу него. Тя беше компромат и срещу нас.
На сутринта се изправих срещу майка ми. Бях безмълвен, просто ѝ показах документите на екрана на лаптопа.
Тя погледна, прочете, и цялата сила я напусна. Свлече се на стола и за пръв път я видях да плаче не от страх, а от срам.
„Знаех, че нещо не е наред“, прошепна тя. „Баща ми се промени след онази случка. Стана затворен, мълчалив. Никога не говореше за работата си. Парите се появиха изведнъж. Купихме този апартамент. Той казваше, че е от спестявания, но аз знаех, че не е истина. Но не исках да знам… Не исках да повярвам, че баща ми, моят баща, е способен на такова нещо.“
Тя вдигна разплаканите си очи към мен. „Когато Лилия се забърка с Димитър, имах ужасно предчувствие. Сякаш проклятието на това семейство се връщаше, за да ни преследва. Затова толкова се страхувах, Мартин. Защото знаех, че те имат с какво да ни унищожат. И че ние заслужаваме част от тази вина.“
Разкритието беше съкрушително. Вече не бяхме невинни жертви. Бяхме съучастници, макар и неволни, в една стара, мръсна история за алчност и корупция. Моралната дилема, пред която бях изправен, стана хиляди пъти по-сложна.
Думата „Избирай“ вече имаше съвсем друг смисъл.
Да използвам ли информацията, за да унищожа Димитър, знаейки, че с това ще унищожа и паметта на дядо си и ще извадя наяве срама на собственото си семейство?
Или да заровя всичко, да унищожа флашката и да продължим да живеем в лъжа, купена с цената на човешки животи?
Какъвто и избор да направех, някой трябваше да плати.
Глава 11
Прекарах следващите няколко дни в агония. Флашката стоеше в чекмеджето ми като бомба със закъснител. Всяка нощ сънувах кошмари – срутващи се сгради, лицата на непознати жертви, подписът на дядо ми, който се разтичаше като кръв по листа.
Не можех да говоря с никого. Лилия и мама бяха оставили всичко в моите ръце, сякаш аз, деветнадесетгодишният, трябваше да бъда съдникът на съдбата на нашето семейство. Чувствах се смазан под тежестта на тази отговорност.
Един ден, след лекции, докато седях сам в едно кафене и се опитвах да подредя мислите си, телефонът ми отново извибрира. Беше Симеон.
„Времето тече, Мартин“, каза той без предисловия. „Надявам се, че си получил пратката ми и си я разгледал внимателно.“
„Ти си я изпратил?“, попитах аз. „Как си я взел?“
„Нека кажем, че имам хора на правилните места. Дори в обкръжението на Димитър. Знаех, че той държи тази кутия в сейф в офиса си. И знаех, че след като сестра ти се предаде, той ще се почувства сигурен и ще я върне там. Беше лесно.“
Значи адвокат Стоянов беше прав. Симеон беше кукловодът, който дърпаше конците от самото начало.
„Защо ми я даде? Защо просто не я използва?“
„Защото, Мартин, тази информация е много по-мощна, ако бъде използвана от правилния човек. Ако аз я дам на властите, ще изглежда като отмъщение на ужилен бизнес партньор. Ще започнат разследвания, които ще се точат с години, и той ще намери начин да се измъкне. Но ако ти, член на семейство, което той е тормозил и заплашвал, излезеш с нея… ако историята бъде разказана правилно… тогава общественото мнение ще го разкъса, още преди прокуратурата да си е свършила работата. Ти си идеалното оръжие, Мартин. Ти си Давид срещу неговия Голиат.“
Той беше циничен и пресметлив, но думите му имаха ужасяваща логика.
„Има един проблем“, казах аз, а гърлото ми пресъхна. „Вътре има информация и за моето семейство. За дядо ми.“
От другата страна на линията настана мълчание.
„Ах“, каза накрая Симеон. „Значи си видял. Да, това е неприятен страничен ефект. Бащата на Димитър е бил също толкова безскрупулен, колкото и синът му. Винаги е обичал да има „застраховки“ срещу хората, които са работили за него.“
„Не мога да го направя“, казах аз. „Не мога да опетня името на дядо си.“
„И ще оставиш Димитър да се измъкне?“, попита Симеон, а в гласа му се появи раздразнение. „Ще позволиш на убиец и мошеник да продължи да тъпче хората, само за да запазиш една семейна илюзия? Дядо ти може да е направил грешка, но Димитър е превърнал престъплението в начин на живот. Помисли за всички останали хора, които е съсипал и ще продължи да съсипва. Тяхната съдба не е ли по-важна от гордостта на един мъртвец?“
Моралната дилема беше поставена на масата с брутална яснота.
„Давам ти последен шанс, Мартин. Или си с мен, или си против мен. Ако решиш да защитиш Димитър, като скриеш тази флашка, тогава и ти ставаш мой враг. И повярвай ми, аз не съм толкова мек като него. Аз няма да ти предлагам пари. Просто ще те унищожа. Теб, сестра ти, майка ти. Имам достатъчно информация, за да го направя.“
Заплахата беше директна и безмилостна. Бях попаднал между чука и наковалнята. Ако предам флашката, унищожавам семейството си. Ако не я предам, Симеон ще ни унищожи. Нямаше правилен ход. Нямаше изход.
Върнах се вкъщи и знаех, че трябва да взема решение. Вече не можех да нося този товар сам. Събрах Лилия и мама в хола. Разказах им всичко – за съдържанието на флашката, за дядо ми, за обаждането от Симеон и за ултиматума му.
Лилия слушаше с широко отворени очи, а лицето ѝ преминаваше от шок към ужас и накрая към някаква странна, студена решителност. Мама просто плачеше тихо, свела глава.
Когато свърших, Лилия стана и отиде до прозореца. Дълго гледа навън към светлините на града.
„Значи през цялото време сме живели в лъжа“, каза тя, повече на себе си, отколкото на нас. „Целият ни живот е построен върху мръсни пари и мълчание.“
Тя се обърна и ни погледна. В очите ѝ вече нямаше страх. Имаше само ледена празнота.
„Направи го, Мартин“, каза тя. „Дай му я. Дай флашката на Симеон или на полицията, или на когото и да е. Нека всичко да излезе наяве.“
„Лили!“, извика мама. „Името на дядо ти… нашият дом…“
„Какво за него, мамо?“, прекъсна я Лилия. „Той е бил слаб. Направил е ужасен избор. И ние плащаме цената за този избор и до днес. Аз не искам Мая да расте в тази лъжа. Не искам да живея и ден повече в страх. Нека всичко се срине. Нека загубим апартамента. Ще отидем под наем, ще работя на три места, ако трябва. Но ще бъдем свободни. Уморих се да се страхувам. Уморих се от тайни.“
Думите ѝ ме поразиха със своята смелост. Тя, която доскоро беше готова на всичко, за да се скрие, сега беше готова да изгори всичко до основи, само и само да излезе на светло. Кризата я беше променила. Беше я превърнала от уплашено момиче в жена, която е видяла дъното и вече не се страхува да падне.
Погледнах към мама. Тя все още плачеше, но кимна бавно в знак на съгласие.
Решението беше взето. Болезнено, ужасяващо, но единствено възможното.
Взех телефона и набрах номера на адвокат Стоянов.
„Имаме нещо, което трябва да видите“, казах аз. „И мисля, че е време да преминем в нападение.“
Глава 12
На следващата сутрин бяхме в кабинета на адвокат Стоянов. Сложих флашката на бюрото му.
„Тук вътре е всичко“, казах аз. „Цялата мръсотия на Димитър. Но има и нещо за нашето семейство. Нещо ужасно.“
В продължение на час му обяснявахме всичко, което бях открил. Той слушаше с каменно лице, като от време на време спираше, за да разгледа някой файл на компютъра си. Когато приключихме, той дълго мълча, вперил поглед в екрана.
„Това… това променя всичко“, каза накрая той. „Това е динамит. Може да взриви не само Димитър, но и половината политически и бизнес елит в страната. А разкритието за дядо ви… да, то е болезнено. Но юридически погледнато, престъплението е с изтекла давност. Няма как да го съдят посмъртно. Ще има морално осъждане, медиен шум, но нищо повече. Основната тежест ще падне върху Димитър.“
„Симеон ни заплашва“, казах аз. „Иска да му дадем флашката, за да я използва той.“
„В никакъв случай!“, отсече Стоянов. „Симеон е също толкова опасен, колкото и Димитър. Той иска да използва тази информация за собствено облагодетелстване, да изнудва, да заеме мястото на Димитър. Ако му я дадем, просто ще сменим един господар с друг. Не. Ще го направим по правилния начин. По законовия.“
Планът му беше прост и рискован.
„Ще направим копия на всичко. Едно ще остане при мен в сейф. Друго ще изпратим на сигурно място, извън страната. Третото, оригиналът, ще предоставим на специализираната прокуратура. Но няма да го направим анонимно. Ти, Мартин, и ти, Лилия, ще отидете като свидетели. Ще дадете показания. Ще разкажете цялата история – от самото начало. Заплахите, изнудването, всичко. Историята за дядо ви ще излезе наяве, трябва да сте подготвени за това. Но като разкриете и нея, ще покажете, че не криете нищо, че сте готови да понесете последствията. Това ще ви придаде огромна достоверност в очите на разследващите.“
„Ами Симеон?“, попитах аз. „Той ще разбере, че не сме играли по неговите правила.“
„Да. И ще бъде бесен“, призна адвокатът. „Но в момента, в който тази информация стане публично достояние и прокуратурата се задейства, ръцете му ще бъдат вързани. Ако нещо се случи с вас, всички ще знаят кого да търсят – него или Димитър. Ще бъдете под светлината на прожекторите, а това е най-добрата защита.“
Планът беше да скочим в окото на бурята, надявайки се, че силата ѝ ще унищожи враговете ни, преди да е погълнала нас самите.
Имахме нужда и от още един съюзник. Медиите. Стоянов се свърза с една от най-уважаваните разследващи журналистки в страната – жена на име Вяра, известна със своята безкомпромисност. Уреди ни тайна среща.
Разказахме историята си и на нея. Тя слушаше с професионален интерес, който постепенно прерасна в изумление. Когато ѝ показахме част от файловете, очите ѝ светнаха.
„Това е историята на десетилетието“, каза тя. „Ако се съгласите да говорите пред камера, аз ви обещавам, че ще защитя самоличността ви до последния момент. Ще излъчим материала в деня, в който внесете сигнала в прокуратурата. Ще създадем такъв обществен натиск, че те няма да имат друг избор, освен да действат бързо и решително.“
Съгласихме се.
Следващите няколко дни бяха сюрреалистични. Тайно записахме интервюта с Вяра. Подготвяхме показанията си с адвокат Стоянов. Живеехме в параноя, страхувайки се от всяка кола, която спираше пред блока, от всеки непознат поглед. Лилия и Мая се преместиха да живеят временно при наша далечна леля, за по-голяма сигурност. Аз и мама останахме в апартамента, който скоро можеше и да не е наш.
В деня преди да внесем сигнала, получих съобщение от Симеон.
„Последно предупреждение, Мартин. Знам какво се каниш да направиш. Недей. Ще съжаляваш.“
Показах съобщението на Стоянов.
„Очаквано“, каза той. „Това само доказва, че сме на прав път. Сега вече няма връщане назад.“
На следващата сутрин, с папка, пълна с документи, и с флашка в джоба, аз и адвокат Стоянов влязохме в сградата на прокуратурата. Чувствах се едновременно ужасен и освободен. Скокът в бездната беше започнал.
Глава 13
В момента, в който излязохме от прокуратурата, светът около нас експлодира. Адвокат Стоянов беше уведомил Вяра и нейният екип вече ни чакаше отвън. Но не бяха само те. Новината някак беше изтекла и бяхме заобиколени от камери и микрофони.
„Господин Стоянов, вярно ли е, че сте внесли сигнал за мащабна корупционна схема, замесваща името на бизнесмена Димитър?“
„Мартин, вие ли сте човекът, който е бил заплашван?“
Въпросите валяха като градушка. Стоянов даде кратко, но силно изявление. „Да, внесохме сигнал, подкрепен със солидни доказателства, за престъпна дейност в особено големи размери. Моите клиенти са проявили изключителна гражданска смелост, рискувайки собствената си безопасност, за да извадят истината наяве. Очакваме бързи и адекватни действия от страна на държавните институции.“
През това време аз мълчах, заслепен от светкавиците, чувствайки се напълно не на място. Това беше началото. Бяхме запалили фитила.
Вечерта репортажът на Вяра беше излъчен в централните новини. Беше шедьовър на разследващата журналистика. Историята ни беше разказана със съчувствие, но и с безпощадна точност. Ключови документи от флашката бяха показани на екран, със заличени чувствителни данни. Анонимни експерти коментираха мащаба на финансовите измами. Разкритието за дядо ми също беше споменато, представено като част от дългогодишната порочна практика на семейството на Димитър да държи хората в зависимост.
Телефонът ми не спря да звъни. Приятели, колеги от университета, дори далечни роднини, които не бях чувал с години. Някои изразяваха подкрепа, други – неразбиране и шок. Ани ми изпрати съобщение: „Гордея се с теб. Пази се.“
Но докато обществото беше в шок, нашите врагове започнаха да действат.
Още на следващия ден Димитър даде пресконференция. Обграден от екип от скъпоплатени адвокати, той изглеждаше спокоен и овладян. Нарече всичко „гнусна атака“, организирана от негови конкуренти (явно визирайки Симеон), които използвали „едно емоционално нестабилно момиче и нейното заблудено братче“. Той обяви, че ще съди всички медии, излъчили материала, и ще заведе ново, още по-голямо дело за клевета срещу нас.
Заплахата за ипотеката на апартамента ни също беше приведена в действие. Получихме официално уведомление от банката, че започва процедура по отнемане на имота. Беше ясно, че Димитър използва всичките си лостове за влияние.
Симеон също не остана безучастен. Една вечер, докато се прибирах, двама мъже ме пресрещнаха в тъмния вход. Не казаха нищо. Просто ме блъснаха в стената, единият опря нещо студено и твърдо в ребрата ми.
„Шефът ти праща поздрави“, изсъска единият. „Каза, че си направил голяма грешка. И че грешките се плащат.“
Те не ме удариха. Просто ме държаха така няколко секунди, които ми се сториха като вечност, след което изчезнаха в тъмнината. Беше предупреждение. Ясно и недвусмислено.
Бяхме под атака от всички страни. Финансово, юридически, физически. Пресата ни следваше навсякъде. Някои ни изкарваха герои, други – наивници, трети – съучастници. Бяхме се превърнали в публична собственост.
Адвокат Стоянов ни осигури денонощна охрана. Живеехме като затворници в собствения си дом.
Въпреки всичко, усещахме, че машината на правосъдието бавно, много бавно, започва да се задвижва. Прокуратурата обяви, че е образувано досъдебно производство. Започнаха разпити на служители от фирмите на Димитър. Наложена му беше забрана да напуска страната.
Един ден, докато гледахме новините, видяхме как маскирани полицаи нахлуват в централния офис на Димитър. Изземаха компютри и документи. Беше малка победа, но ни даде надежда.
Знаехме обаче, че битката далеч не е приключила. Димитър и Симеон бяха ранени зверове, а тогава те бяха най-опасни. Финалната конфронтация предстоеше. И имах ужасното предчувствие, че тя няма да се състои в съдебната зала.
Глава 14
Кулминацията дойде неочаквано и брутално. Адвокат Стоянов ни се обади една сутрин, а гласът му беше необичайно напрегнат.
„Искат среща. Адвокатите на Димитър. Но не в техния или в моя офис. Искат да се срещнем на неутрална територия. В една конферентна зала в хотел в центъра. И настояват да присъствате и вие с Лилия.“
„Това е капан“, казах веднага аз.
„И аз така си мисля“, съгласи се Стоянов. „Но те твърдят, че искат да предложат споразумение. И заплашват, че ако откажем, ще пуснат в медиите компрометиращи материали за Лилия, които ще я съсипят. Снимки, видеа от времето, когато са били заедно. Неща, които нямат нищо общо с делото, но ще я унижат публично.“
Това беше поредният мръсен номер. Лилия, която беше с нас по време на разговора, се разтрепери.
„Трябва да отидем“, каза тя с твърд глас, който ме изненада. „Няма да позволя да ме изнудват повече. Ще отидем и ще чуем какво имат да казват. И ще им се изсмеем в лицето.“
Стоянов се съгласи неохотно, но при едно условие – нашата охрана щеше да е с нас през цялото време и щеше да провери залата предварително.
Пристигнахме в хотела. Атмосферата беше напрегната. Влязохме в уречената зала. Димитър вече беше там, заедно с двамата си адвокати. Изглеждаше уморен, но очите му горяха от сдържана ярост.
„Благодаря, че дойдохте“, каза той с ледена учтивост. „Предполагам, знаете защо сме тук.“
Единият от адвокатите му започна да говори за споразумение, за оттегляне на обвиненията срещу финансова компенсация. Ние мълчахме. Беше очевиден фарс.
И тогава вратата на залата се отвори и влезе Симеон.
Беше сам. Усмихваше се самодоволно. Охраната ни се напрегна, но той вдигна ръце в знак, че е невъоръжен.
„Каква приятна семейна сбирка“, каза той, оглеждайки всички ни. „Надявам се, че не прекъсвам нещо важно.“
Димитър скочи на крака. „Какво правиш тук, боклук такъв?“
„Дойдох да ви предложа и аз една сделка“, каза Симеон, като извади от джоба си диктофон и го постави на масата. „Ето я моята оферта. Вие двамата“, посочи той към Димитър, „ще прехвърлите всичките си офшорни активи на една моя сметка. Вие, милото семейство“, посочи към нас, „ще оттеглите показанията си. В замяна, аз няма да предам на полицията този запис.“
Той натисна копчето. От диктофона се чу гласът на Димитър, ясен и отчетлив.
„… да, погрижете се за него. Искам да изглежда като инцидент. Никакви следи…“
Последва гласът на един от хората му, който обсъждаше детайли по „инцидента“. Ставаше въпрос за журналист, който беше ровил твърде много в делата на Димитър преди години и беше загинал при странна автомобилна катастрофа.
Записът беше за убийство.
Всички в стаята замръзнахме. Това беше козът, който Симеон беше пазил до последно.
„Ти си ме записвал? През цялото време?“, прошепна Димитър, а лицето му беше пепелявосиво.
„Винаги, стари приятелю. Винаги“, усмихна се Симеон. „Е, какво ще кажете? Сделката е на масата.“
В този момент вратата на залата се отвори с трясък и вътре нахлуха маскирани полицаи с насочени оръжия.
„Всички на земята! Полиция!“
Настъпи пълен хаос. Адвокат Стоянов ме дръпна под масата. Видях как полицаите арестуват Димитър и адвокатите му. Видях и как други двама се насочват към Симеон.
Но Симеон беше подготвен. Той блъсна масата към тях и се хвърли към страничния изход. Чуха се изстрели.
Всичко свърши за секунди. Когато вдигнах глава, Димитър беше на пода с белезници. Адвокатите му бяха до стената. А до отворения авариен изход лежеше Симеон в локва кръв, а до него – диктофонът.
Оказа се, че адвокат Стоянов, предчувствайки капан, беше уведомил прокуратурата за срещата. Те са били в съседната стая през цялото време и са слушали всичко. Когато Симеон е пуснал записа за убийството, са се намесили.
Финалната конфронтация не беше между нас и тях. Беше между тях самите. Два звяра, които се изядоха един друг в собствения си капан. А ние бяхме просто свидетелите на кървавата им развръзка.
Глава 15
След престрелката в хотела всичко се разви като по сценарий на филм. Димитър беше обвинен не само в мащабни финансови престъпления, но и в поръчителство на убийство. Записът на Симеон, макар и направен незаконно, беше ключът, който отвори вратите към най-тъмните му тайни. Империята му започна да се разпада.
Симеон оцеля, но беше тежко ранен. Очакваше го дълъг престой в болница под охрана, а след това – съд за изнудване и съучастие. Двамата хищници бяха в клетки, от които едва ли щяха да излязат скоро.
Делото срещу нас за ипотеката беше спряно, след като стана ясно, че е било форма на натиск. С помощта на адвокат Стоянов успяхме да договорим разсрочване на дълга с банката. Апартаментът, купен с кървави пари, остана наш, но вече не го чувствахме като прокълнат. Сякаш с разкриването на истината бяхме измили част от срама.
Медийният шум бавно затихна. Вече не бяхме герои или злодеи, а просто едно семейство, което се опитваше да събере парчетата от живота си.
Лилия беше тази, която се промени най-много. Преживяното я беше закалило. Тя си намери работа като администратор в малка фирма. Не беше бляскава, но беше стабилна. Записа се на вечерни курсове по счетоводство. Всяка вечер, след като Мая заспеше, тя учеше с отдаденост, каквато никога преди не бях виждал у нея. Тя най-накрая беше поела контрол над живота си. Връзката между нея и Мая разцъфна. Вече не бяхме аз и мама основните грижещи се. Беше тя. И се справяше прекрасно.
Майка ми намери покой. Разкриването на тайната на дядо беше болезнено, но и освобождаващо. Тя спря да живее в страх от миналото. Започна да се усмихва отново.
Аз се върнах в университета, но вече не бях същото момче. Икономическите теории в учебниците ми изглеждаха сухи и безжизнени в сравнение с реалния свят, с който се бях сблъскал. Започнах да се интересувам повече от право, от етика, от тънката граница между амбиция и престъпление. Все още не знаех какъв искам да стана, но знаех какъв не искам да бъда.
Една съботна сутрин, няколко месеца по-късно, седяхме тримата в кухнята и закусвахме. Мая се опитваше да нахрани плюшеното си мече с парченце банан. Слънцето влизаше през прозореца. Беше тихо. Нормално.
Погледнах сестра ми и майка ми. Видях лица, белязани от болка, но и озарени от нова сила. Бяхме преминали през ада и бяхме оцелели. Не бяхме невредими. Имахме белези, които никога нямаше да изчезнат. Но бяхме заедно. И бяхме свободни.
Животът ни не беше приказка с щастлив край. Беше просто живот. С нови предизвикателства, които тепърва предстояха – студентският ми заем все още трябваше да се плаща, Лилия имаше да учи още много, Мая щеше да расте и да задава въпроси. Но знаехме, че каквото и да се случеше, щяхме да се справим. Защото бяхме видели най-лошото. И бяхме избрали да не се предадем.
Бяхме избрали истината, колкото и грозна да беше тя. И в този избор бяхме намерили не само спасението си, но и самите себе си.