Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Съпруг изоставя семейството си след 16 години, но синът обвинява майката и отказва да живее с нея
  • Новини

Съпруг изоставя семейството си след 16 години, но синът обвинява майката и отказва да живее с нея

Иван Димитров Пешев април 7, 2023
gsjfdufgjfddfds.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Мъж внезапно решава да се раздели със съпругата си след 16 години. Синът им избира да обвини майка си, че е разрушила семейството им и отказва да живее с нея.

След дълги 16 години брак, Тед реши да се раздели. — Писна ми от хленченето ти! — извика той на жена си Йоана, докато носеше торба с нещата си надолу по стълбите. „Тед, изхвърли боклука. Тед, не гледай телевизия толкова дълго. Тед, не пий много. Писнах!“ — извика той.

„Това не е хленчене, Тед. Нарича се грижа“, изплака Джоана. Тя не искаше да се разделя и искаше да сключи мир със съпруга си, но Тед отказа да я слуша.

„Не мога да се занимавам повече с теб. Занимавах се с твоите оплаквания от 16 години и не мога да търпя повече от тях!“ – каза той, излизайки през входната врата.

Синът им Адам чул разговора им и изхвърчал от стаята си. „Татко! Не!“ – каза той, тичайки надолу по стълбите.

„Моля ви, не си тръгвайте! Останете с нас!“ — помоли се той, прегръщайки баща си през кръста, докато вървеше към тротоара.

„Сине, не. Не мога да живея повече тук. Наемам жилище в съседния жилищен комплекс. Можеш да се преместиш при мен“, каза Тед на Адам.

Когато Тед изчезна от погледа, Адам се обърна към майка си. „Щастлив ли си сега? Всичко е твоя вина!“ каза той, като се върна обратно в къщата.

Джоана беше изключително наранена да чуе това от сина си и не можа да се сдържи да не плаче на предната им веранда. Тя остана на земята няколко минути, опитвайки се бавно да приеме тъжната реалност, че тя и съпругът й са разделени и синът им я обвиняваше за това.

Йоана направи всичко възможно да бъде до сина си през следващите няколко дни. Тя искаше да изглежда така, сякаш нищо не се е променило, като му приготви вкусни домашно приготвени ястия и се увери, че нещата в училище са наред.

„Не искам да ям друго домашно приготвено ястие. Искам бургер и пържени картофи“, отговаряше той.

„Ядеш твърде много бърза храна, синко. Това е нездравословно. Можем да вземем бърза храна през уикенда“, казваше му Джоана. „Излезте от стаята си и изхвърлете боклука. Можем да ядем след това“, добави тя.

Адам завъртя очи. „Омръзна ми от хленченето ти! Разбирам защо татко си тръгна. Всичко, което искаш, е да изпълняваме заповедите ти. Не искам нищо от тях. Ще живея с него!“ — каза Адам, грабна раницата си изпод леглото и излезе от къщата.

Джоана беше с разбито сърце. Целият й свят се беше разпаднал и по същия начин, по който Тед и Адам я обвиняваха за това, тя започна да обвинява себе си.

Тя плака цяла нощ, осъзнавайки, че празната къща е студена и тиха без Тед и Адам с нея. Междувременно Адам почука на вратата на Тед, за да намери нещо, което не очакваше.

Апартаментът на Тед миришеше на боклук, който не беше изхвърлян от дълго време. Дрехите му бяха навсякъде по пода и той нямаше отделна стая, в която Тед да остане.

„Можеш да спиш на дивана или на пода“, каза Тед и се отпусна на дивана пред телевизора веднага щом пусна Адам вътре. „Давай и прави каквото искаш“, добави той.

Тед позволи на Адам да прави каквото си поиска. Използвайки собствените си пари, Адам поръчва бърза храна всеки ден, което води до стомашни проблеми след седмица.

„Татко, имаш ли нормална храна? Стомахът ми започва да се повдига от цялата бърза храна, която съм ял“, попита Адам. Отвори хладилника за n-ти път и видя вътре само бира.

„Мама винаги готвеше вкусна храна“, прошепна си Адам, докато затваряше вратата на хладилника. „Можеш ли да ми сготвиш нещо, татко? Може би супа? Боли ме стомахът“, каза той на баща си.

„Не мога да готвя и нямам лекарства за стомаха. Заспивай и спри да хленчиш като майка си“, отвърна Тед.

Адам не можеше да повярва, че баща му не можеше да се интересува от чувствата му. Бавно осъзна, че е сгрешил за майка си. Тя не им се държеше през годините. Тя показа колко много я е грижа.

— Знаеш ли какво, татко? Адам започна да казва. „Мама никога не хленчеше за нещата, които правим. Тя само ни показваше, че я е грижа. Искаше да сме здрави и искаше семейството ни да е щастливо.“

Това разгневи Тед, мислейки, че Адам е на страната на Джоана. — Тогава се върни при майка си! — извика той на сина си.

Разочарован от баща си, Адам опакова малкото неща, които имаше в апартамента на баща си, и се върна пеша у дома. Влезе в къщата и я намери тиха и пуста.

Той реши да изхвърли боклука и да почисти къщата, преди да се качи нагоре. Той видя майка си да лежи в леглото, щом отвори вратата на стаята й.

— Мамо — каза той и се втурна към нея. „Много съжалявам, че бях груб с теб и те нараних с това, което казах“, изплака Адам. „Сега осъзнавам, че това, което правеше, не беше хленчене, а грижа. Благодаря ти, че се грижиш за мен, мамо.“

Джоана беше толкова щастлива, че синът й отново е при нея. Тя го прегърна най-силно и дълго и скоро след това предложи да хапнат бърза храна за вечеря. Но Адам поклати глава, разкривайки, че вече е приготвил домашно приготвена вечеря за тях долу.

Какво можем да научим от тази история?

Оценявайте това, което вашата майка или съпруга прави за вас. Те означават само добро. Понякога мъжете вярват, че техните майки или съпруги искат да направят живота им по-труден, когато всичко, което искат, е най-доброто за тях.

Споделете тази история с близките си. Може да ги вдъхнови и да направи деня им.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изгубено момче се крие от дъжда в горски бункер, но вижда голям мъж да затваря вратата след него
Next: Динко бесен на Чеченеца и Куката

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.