Съпругът ми, Асен, започна да остава до късно на работа.
Вечерите се проточиха в тишина. Голямата ни къща, обикновено изпълнена с неговия мощен глас и смях, сега притихваше в очакване. Чувах само щракането на скъпия часовник на стената в хола – подарък от него за последната ни годишнина. Тик-так, тик-так… всеки звук отекваше като обвинение в празното пространство.
Отначало бяха „важни срещи“. После „неотложни проекти“. Асен беше бизнесмен, успешен, амбициозен. Приемах го. Успехът изискваше жертви. Но скоро забелязах друго.
Телефонът.
Този проклет телефон, който преди стоеше захвърлен на масата, сега беше залепен за ръката му. Дори когато беше вкъщи за малко, той го носеше със себе си. Погледът му се плъзгаше към екрана постоянно. И пишеше. Пишеше съобщения на някого.
Опитвах се да надникна. Той винаги го накланяше бързо, заключваше екрана, или просто ставаше и излизаше на терасата, обръщайки ми гръб. Студеният му, елегантен гръб.
Напрежението в дома ни се сгъстяваше. Беше почти физическо. Можех да го докосна. Висеше във въздуха като неизбухнала буря. Започнах да спя зле. Всяко превъртане в леглото, всяко скърцане на паркета ме караше да скачам.
Една вечер той се прибра необичайно рано. Още не беше осем. Носеше нещо. Транспортна чанта за животни.
„Ива“, каза той, с онзи престорен, весел тон, който бях започнала да мразя. „Виж какво намерих.“
Отвори чантата и оттам, бавно и предпазливо, излезе най-красивата котка, която бях виждала. Дългокосместа, с пронизващи сини очи. Сива, като сянка.
„Кучета я бяха наобиколили до офиса“, обясни той, избягвайки погледа ми, докато галеше животното. „Едвам я спасих.“
Сърцето ми замръзна. Приближих се. Котката се отдръпна от него и се притисна към крака ми, мъркайки тихо. Беше чиста. Твърде чиста. Козината ѝ беше сресана, а под пухкавата шия имаше тънка, кожена каишка.
Това беше домашна котка. Скъпа, породиста котка.
„Какви кучета?“, попитах тихо.
Той вдигна рамене. „Някакви улични. Хайде, Ива, не ме гледай така. Ще я задържим, нали? Ще ни прави компания.“
Лъжеше ме. Лъжеше ме в очите, в собствения ни дом, и дори не си правеше труда да бъде убедителен. Страхът, който досега беше само лек сърбеж, се превърна в леден възел в стомаха ми. Коя беше тази котка? Защо беше тук?
„Ще вляза да си взема душ“, каза той, целувайки ме разсеяно по челото. „Имал съм ужасен ден.“
Той тръгна нагоре по стълбите. Чух шума на водата.
Останах сама в хола с котката. Тя ме гледаше със своите сапфирени очи, сякаш знаеше всичко.
На масата, до ключовете му, лежеше телефонът. Беше го забравил.
Пръстите ми трепереха. Знаех, че не трябва. Знаех, че това е пресичане на граница. Но страхът беше по-силен от разума. Грабнах телефона. Плъзнах пръст по екрана. Беше отключен.
Отворих съобщенията. Последният чат беше с име, което не познавах. „Лидия“.
Пулсът ми бучеше в ушите. Отворих го.
И онемях.
Не бяха любовни съобщения. Не бяха сърца или обещания. Беше нещо много, много по-лошо.
Последното съобщение, изпратено преди десет минути, гласеше:
„Взе ли я? Снежко е всичко, което ми остана от него. Ако нещо ѝ се случи, Асен, кълна се, ще унищожа и теб, както ти унищожи Петър.“
По-нагоре имаше други.
„Парите не стигат. Яна има нужда от лечение. Ти дължиш това.“
„Спри да ме заплашваш. Знаеш какво имам. Имам документите.“
„Адвокатът ми каза, че делото е почти готово. Имаш време до края на седмицата да се срещнем.“
Оказа се, че съпругът ми не просто ми изневеряваше. Оказа се, че целият ни живот, нашето богатство, моето спокойствие, бяха изградени върху руините на живота на някой друг. Оказа се, че мъжът, за когото бях омъжена, беше чудовище, което държеше котката на жертвата си като заложник.
Глава 2
Водата спря.
Звукът на спиращата вода от горния етаж беше като изстрел. Пуснах телефона на масата, сякаш ме опари. Ръцете ми не спираха да треперят. Петър. Името кънтеше в главата ми. Петър. Бившият съдружник на Асен. Човекът, който уж беше „измамил“ Асен преди години, беше откраднал пари от фирмата и беше избягал в чужбина. Поне такава беше историята, която Асен ми разказа. История, на която бях повярвала.
„…ще унищожа и теб, както ти унищожи Петър.“
Котката, Снежко, се галеше в краката ми, мъркайки. Чувствах се като предател, че я докосвам.
Асен слезе по стълбите, увит в халат, с мокра коса. Изглеждаше спокоен. Усмихна ми се.
„По-добре ли си?“, попита той.
Не можех да говоря. Само кимнах. Усещах вкуса на жлъчка в устата си.
„Добре ли е котето?“, той се наведе и го погали. „Свикна ли?“
„Как… Как ще я кръстим?“, успях да изрека. Гласът ми звучеше чуждо, пискливо.
Той се изправи. „Не знам. Мислих си… Може би Снежко? Прилича на сняг.“
Потвърждението. Директно в лицето ми. Той дори не се опитваше да скрие името. Или по-лошо – беше толкова арогантен, че смяташе, че никога няма да разбера.
„Хубаво име“, казах аз.
Онази нощ не спах. Лежах до него, усещах топлината на тялото му и се чувствах така, сякаш лежа до непознат. Вслушвах се в равномерното му дишане и се чудех как може да спи толкова спокойно. Как може да живее с тези тайни? Яна има нужда от лечение. Имам документите. Делото е почти готово.
Какво дело? Какви документи? Коя беше Лидия? И какво, о, Боже, какво се беше случило с Петър?
На сутринта се държах нормално. Направих кафе. Изпратих го на работа с целувка, която имаше вкус на пепел. В момента, в който вратата се затвори, аз се свлякох на пода в кухнята. Котката дойде и постави лапичка на коляното ми.
Трябваше да знам.
Прекарах деня в трескаво търсене. „Лидия“. Но без фамилия, беше невъзможно. Тогава се сетих. Петър. Спомнях си фамилията му. Търсих я. Намерих стари статии за основаването на първата фирма на Асен. И там беше – името на съдружника му.
След това потърсих некролози.
Сърцето ми спря. Петър не беше избягал в чужбина. Петър беше мъртъв. Самоубийство. Обесил се е в офиса си, малко след като „измамата“ е била разкрита. Оставил е съпруга и малка дъщеря.
Лидия. И Яна.
Асен не просто го беше измамил. Беше го докарал до смърт. И сега, години по-късно, вдовицата му се връщаше за отмъщение. А котката… котката беше трофей. Или гаранция.
Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, на когото да вярвам.
Вдигнах телефона и се обадих на единствения човек, който не беше част от лъскавия, фалшив свят на Асен. Брат ми.
„Мартин?“, казах, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Аз съм, Ива. Имам нужда от теб. Можеш ли да дойдеш?“
Глава 3
Мартин пристигна след два часа. Той беше пълната ми противоположност. Аз се бях омъжила за богатство и комфорт; той все още беше студент, учеше право в университета и живееше в малка квартира под наем, вечно затрупан с учебници и притеснен за следващия си изпит. Беше слаб, с очила с дебели рамки и вид на човек, който прекарва повече време с книгите, отколкото с хората.
Но той беше и най-умният човек, когото познавах.
„Какво става, Ив? Звучеше ужасно по телефона.“ Той ме прегърна силно. „И… чия е тази котка?“
„Неговата“, прошепнах аз.
Разказах му всичко. За късните нощи. За телефона. За съобщенията от Лидия. За Петър. За некролога. За котката на име Снежко.
Мартин слушаше мълчаливо. Лицето му ставаше все по-сериозно. Той свали очилата си, потърка очи и после ме погледна.
„Ива, това е… това е много лошо.“
„Знам! Мартин, аз… аз не знам какво да правя. Целият ми живот… Къщата, в която живеем… Всичко това… Ако тя има доказателства…“
„Ако тя има доказателства“, прекъсна ме той, „и ако това, което казва, е вярно, Асен е извършил престъпление. Не просто морално, а криминално. Присвояване. Довеждане до самоубийство. Това са сериозни неща.“
„Той има адвокати“, казах аз, мислейки си за елегантния, безскрупулен Стефан, който винаги присъстваше на фирмените партита на Асен.
„Да, той има Стефан“, съгласи… се Мартин. „Аз съм само трета година, но дори аз знам репутацията на Стефан. Той е акула. Той заравя проблеми. Но дори акулите не могат да накарат документите да изчезнат, ако Лидия наистина ги има.“
„Какво да правя?“, попитах отново, чувствайки се безпомощна.
„Трябва да разберем какво точно знае тя. И какви са тези документи“, каза Мартин, вече влязъл в режим „бъдещ юрист“. „И трябва да разберем колко си злепоставена ти.“
„Аз? Аз не съм направила нищо!“
„Ива, омъжена си за него. Живееш в къща, купена с тези пари. Имате общи сметки. Спомням си, че той помогна на нашите да изплатят кредита за жилище… Това беше ли подарък, или начин да ги държи в шах?“
Побиха ме тръпки. Никога не се бях замисляла. Асен беше платил остатъка от ипотеката на родителите ми преди две години. Смятах го за жест на щедрост. Сега изглеждаше като… застраховка.
„Има и друго“, казах аз, спомняйки си съобщенията. „Тя спомена, че Яна има нужда от лечение. Асен ѝ е давал пари. Това не е ли… изнудване?“
Мартин поклати глава. „Не е задължително. Може да е извънсъдебно споразумение, което той е нарушил. Или просто тя го моли за помощ за детето на мъжа, когото е съсипал. Моралната дилема тук е огромна. Но ние трябва да се съсредоточим върху фактите.“
Той стана и започна да крачи из хола. Котката го следеше с очи.
„Добре. Планът е следният“, каза той. „Първо, ти не трябва да му показваш, че знаеш. Дръж се нормално. Това е най-трудната част. Второ, трябва да намерим повече информация за Лидия. И трето… Трябва да разбереш какво знае Стефан.“
„Как да направя това?“
„Стефан е адвокатът на Асен. Те вероятно говорят постоянно. Телефонът на Асен. Трябва ти достъп до него отново. Но не само до съобщенията. Трябват ти имейли, гласови бележки… всичко.“
Идеята да шпионирам отново съпруга си ме накара да ми се повдигне. Но погледът на Мартин беше твърд.
„Ива, ти си в опасност. Не физическа, може би. Но ако тази жена започне съдебно дело, всичко ще рухне. Асен ще повлече и теб. Трябва да се защитиш. Трябва да знаеш истината. Дължиш го на себе си. И… дължиш го на Петър.“
Глава 4
Да се преструваш. Това беше най-трудното.
Когато Асен се прибра онази вечер, аз бях в кухнята и приготвях вечеря. Усмихнах му се.
„Здравей, скъпи. Как мина денят ти?“
„Тежък“, отвърна той, разхлабвайки вратовръзката си. „Проблеми с едни договори. Как е… Снежко?“
„Спи на дивана. Мисля, че харесва новия си дом.“
Той кимна, разсеяно. Взе телефона си от масата – там, където го бях оставила – и го прибра в джоба си. Сърцето ми прескочи един удар. Той знаеше ли? Позна ли, че съм го местила?
Не. Просто беше станал по-предпазлив.
Вечеряхме мълчаливо. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с ножа за пържоли. Зададох му няколко невинни въпроса за работата. Той отговаряше едносрично.
„Всичко наред ли е, Асен? Изглеждаш… разтревожен.“
Той вдигна поглед от чинията си. Очите му бяха студени. „Просто съм уморен, Ива. Казах ти. Бизнесът е сложен.“
„Спомням си… Спомняш ли си колко по-просто беше, когато започвахте с Петър? Бяхте толкова ентусиазирани.“
Изрекох името. Нарочно.
Вилицата му замръзна по средата на пътя към устата му. Той ме погледна пронизващо. „Защо говориш за това?“
„Просто се сетих“, свих рамене аз, опитвайки се да изглеждам небрежна. „Беше толкова… тъжно какво се случи.“
„Тъжно?“, той остави вилицата си с трясък. „Той ме ограби, Ива. Едва не ме фалира. Няма нищо тъжно, има само предателство.“
„Сигурен ли си?“, попитах тихо. „Сигурен ли си, че това е цялата история?“
Той стана рязко от масата. „Не знам какво се опитваш да постигнеш. Уморен съм. Отивам да работя в кабинета.“
Той си тръгна. Останах сама с полупразната чиния. Значи, това беше линията. Той щеше да се придържа към лъжата си докрай.
По-късно онази нощ, знаех, че трябва да действам. Изчаках да заспя. Или поне да се престори, че спи. Дишането му стана дълбоко и равномерно. Телефонът беше на нощното му шкафче, зареждаше се.
Безшумно, като крадец в собствения си дом, аз се протегнах и го взех. Пръстовият му отпечатък нямаше да работи. Но аз знаех паролата му. Годината, в която се оженихме. Иронията беше жестока.
Влязох в банята и заключих вратата. Седнах на студените плочки, сърцето ми биеше до пръсване.
Отворих имейлите.
Бяха десетки. Повечето бяха скучна бизнес кореспонденция. Но тогава видях имейл от Стефан, адвоката. Тема: „Преструктуриране на активи“.
Отворих го.
Беше дълъг, пълен с правен жаргон, който едва разбирах. Но същността беше ясна. Стефан съветваше Асен как да прехвърли собствеността на къщата ни. Как да премести големи суми пари в офшорни сметки. Как да обяви частичен фалит на една от дъщерните фирми, за да защити основния бизнес.
И най-лошото.
„…относно имота на родителите на съпругата Ви. Тъй като той е изплатен от Вас, можем да докажем, че това е бил заем, а не подарък. В случай на съдебно производство, можем да го използваме като обезпечение или поне като лост срещу нея, ако тя реши да създава проблеми.“
Телефонът се изплъзна от ръката ми и падна на плочките с приглушен туп.
Той ме беше притиснал в ъгъла. Беше използвал собственото ми семейство срещу мен. Мартин беше прав. Аз не бях просто съпруга. Бях потенциална жертва.
Глава 5
Върнах телефона на мястото му секунди преди алармата на Асен да звънне. Не бях мигнала. Чувствах се мръсна, осквернена, но и опасно фокусирана. Войната беше обявена, макар и само в главата ми.
Докато той беше под душа, аз се обадих на Мартин.
„Прав беше“, прошепнах в слушалката. „Той прехвърля активи. И използва къщата на мама и татко.“
Чух Мартин да изругава тихо. „Добре. Добре, спокойно. Това е… това е информация. Сега знаем срещу какво се изправяме.“
„Какво да правя, Марти?“
„Нищо. Продължавай да се преструваш. Аз ще поема оттук. Ще се разровя. Като студент по право имам достъп до някои бази данни. Ще проверя тази Лидия. Ще проверя и Стефан. Ще намеря нещо.“
„Пази се“, казах аз.
„Ти се пази. Ти си тази, която спи до него.“
Следващите няколко дни бяха мъчение. Играех ролята на любящата съпруга. Готвех. Чистех. Хранех котката – Снежко – която ме следваше навсякъде, сякаш знаеше, че съм единственият ѝ съюзник в тази къща. Асен беше напрегнат, но се опитваше да бъде мил. Донесе ми цветя.
„Знам, че съм раздразнителен напоследък, Ива“, каза той една вечер. „Просто работата ме смазва. Искам да знаеш, че правя всичко това за нас. За нашето бъдеще.“
Кимах и се усмихвах, докато в стомаха ми се надигаше киселина. За нашето бъдеще. Той имаше предвид своето бъдеще.
Междувременно, Мартин работеше. Беше се затворил в малката си квартира, заобиколен от кодекси и разпечатки. Пропускаше лекции.
Той започна с Лидия. Намери адреса ѝ. Беше малък апартамент в краен квартал. Намери и информация за дъщеря ѝ, Яна. Момичето беше на дванадесет. И страдаше от рядко автоимунно заболяване. Лечението беше експериментално и абсурдно скъпо.
„Това обяснява парите“, каза ми Мартин по телефона. „Тя не го изнудва за лукс. Тя се бори за живота на детето си.“
Това направи всичко още по-грозно. Асен не просто беше съсипал Петър; той оставяше детето му да се бори за живота си, докато той живееше в лукс, купен с парите на баща ѝ.
След това Мартин се зае със Стефан. Това беше по-трудно. Адвокатът беше прикрил следите си добре. Но Мартин беше упорит. Той прегледа стари дела, в които Стефан е бил замесен. Откри модел. Стефан се специализираше в „агресивно преструктуриране на компании“. Той беше човекът, когото викаш, когато искаш да фалираш законно, запазвайки всичко.
Но тогава Мартин откри нещо друго. Малка, привидно несвързана подробност. Преди години Стефан е представлявал и… банката, която е дала първоначалния взет заем на Асен и Петър.
„Това е конфликт на интереси, Ива!“, развълнувано ми обясни Мартин. „Той е имал достъп до вътрешна информация и за двете страни. Вероятно той е посъветвал Асен как да структурира документите, така че Петър да изглежда виновен!“
Картината се изясняваше. Това не беше импулсивно престъпление. Беше внимателно планирано предателство.
И тогава реших. Не можех повече да стоя и да чакам. Трябваше да се срещна с Лидия.
Глава 6
Да намеря адреса беше лесно, благодарение на Мартин. Да отида там беше най-страшното нещо, което бях правила.
Сградата беше стара, панелна, далеч от блясъка на нашия квартал. Боята се лющеше. Асансьорът миришеше на застояло. Почуках на вратата на апартамент 74.
Отвори ми жена на моята възраст, но изглеждаше с десет години по-стара. Беше слаба, с тъмни кръгове под очите, но тези очи… те горяха. В тях имаше стомана.
„Да?“, попита тя предпазливо.
„Вие… Вие ли сте Лидия?“
Погледът ѝ веднага стана враждебен. „Коя сте вие?“
„Аз съм Ива. Съпругата на Асен.“
Тя се опита да затвори вратата. Аз сложих ръка на касата.
„Моля ви“, казах бързо. „Не съм дошла да се карам. Дошла съм, защото… Защото знам. Знам за Петър. Знам за дъщеря ви. И… Снежко е у нас. Асен го донесе.“
Лицето на Лидия пребледня. Тя отстъпи назад, отваряйки вратата. „Влезте.“
Апартаментът беше малък, но чист. Навсякъде имаше детски рисунки. От една стая се чуваше тих звук от телевизор.
„Яна спи“, каза Лидия, посочвайки към затворената врата. „Тя… днес не е добре.“
„Съжалявам“, прошепнах.
„Вие съжалявате?“, тя се изсмя горчиво. „Вие, в скъпите си дрехи, живееща в къщата, която трябваше да бъде моя. Какво искате?“
„Искам да знам истината. Цялата.“
И тя ми я разказа. Разказа ми как Асен и Петър са били най-добри приятели. Как са имали мечти. Как Асен е започнал да се променя, станал е алчен. Как е убедил Петър да подпише документи, които не е разбирал – документи, които са прехвърляли целия контрол на Асен и са направили Петър лично отговорен за всички заеми.
„Той беше твърде доверчив“, каза Лидия, а сълзи се стичаха по лицето ѝ. „Той обичаше Асен като брат. Когато банката поиска парите, Асен просто се оттегли. Каза, че Петър е откраднал всичко. Петър не можа да го понесе. Остави ми предсмъртно писмо… В него пишеше само ‘Асен ме уби’.“
„Но документите…“, казах аз. „Съобщенията. Казахте, че имате документи.“
„Имам. Открих ги преди шест месеца, скрити в стар сейф. Оригиналните споразумения. Писмата от Стефан до Асен, в които планират всичко. Имам доказателство, че Асен е фалшифицирал подписа на Петър на поне два документа за заем.“
„Защо не сте отишли в полицията?“
„Отидох. Но Стефан е силен. Той има връзки. Казаха, че случаят е приключен. Самоубийство. Затова наех адвокат. Подготвяме гражданско съдебно дело. Искаме да го съдим за… за всичко.“
„А Снежко?“, попитах аз. „Защо го е взел?“
„Той ми предложи пари. Много пари. Да мълча. Аз отказах. Казах му, че ще го разоблича. Той… той побесня. Знаеше колко много Яна обича Снежко. Котката беше подарък от Петър, преди да… Той я взе. Каза, че ще ми я върне, когато ‘се вразумя’. Той държи котката на болното ми дете като заложник, Ива. Ето за такъв човек сте омъжена.“
Светът се завъртя. Трябваше да седна.
„Аз… аз не знаех“, промълвих. „Кълна се, не знаех.“
Лидия ме изгледа. „Сега знаеш. И какво ще направиш? Ще се върнеш при него и ще се преструваш, че не си чула нищо, за да запазиш луксозния си живот?“
Погледнах към затворената врата, зад която спеше болното дете. Помислих си за брат ми, който рискуваше бъдещето си, ровейки се в мръсотията на Асен. Помислих си за родителите ми, държани в плен от един „подарък“.
„Не“, казах аз. Гласът ми беше твърд. „Няма. Аз ще ви помогна.“
Глава 7
Когато се прибрах, Асен беше в хола. В ръцете си държеше чаша уиски. Погледът му беше тъмен.
„Къде беше?“, попита той.
„На разходка“, излъгах аз.
„Телефонът ти беше изключен. Звънях ти.“
„Батерията ми падна.“
Той ме гледаше дълго, изучаващо. „Знаеш ли, днес в офиса дойде един човек. Неприятен тип. Казва се Димитър.“
Не знаех това име.
„Той е… инвеститор“, продължи Асен. „Вложи голяма сума в един от новите ми проекти. И сега си иска парите обратно. По-рано от предвиденото.“
В гласа му имаше нотка, която не бях чувала досега. Истински страх.
„Ще му ги върнеш, нали?“, попитах аз, опитвайки се да звуча незаинтересовано.
Той се изсмя сухо. „Не е толкова просто, Ива. Парите са вложени. А той не е банка. Той не чака. Той… той заплаши.“
„Заплаши? Какво искаш да кажеш?“
„Той каза… че имам хубава къща. Хубава съпруга. Че ще е жалко, ако нещо се случи с тях.“
Лед се спусна по гръбнака ми. Значи, не беше само Лидия. Асен беше затънал до гуша. Той беше взел взети заеми не само от банки, но и от лихвари. От опасни хора.
„Асен, какво става?“, попитах, оставяйки преструвката. „В какво си се забъркал?“
„Ти не разбираш от бизнес!“, извика той, скачайки на крака. Чашата се разби в камината. „Винаги си била защитена! Винаги си имала всичко! Нямаш представа какъв натиск е това! Да, взех пари! Да, поемах рискове! Направих го за това!“ Той разпери ръце, обхващайки луксозния хол.
„Направил си го за сметка на Петър!“, извиках аз.
Това беше. Казах го.
Тишината, която последва, беше оглушителна. Той застина. Лицето му пребледня, след това почервеня от гняв.
„Какво каза?“
„Чу ме. Срещнах се с Лидия. Знам всичко, Асен. За лъжите. За фалшифицираните подписи. За писмата от Стефан. Знам, че си го докарал до самоубийство.“
Той ме гледаше така, сякаш виждаше призрак. После лицето му се изкриви в грозна гримаса.
„Тя те е излъгала“, изсъска той. „Тя е отчаяна, луда жена.“
„Тя има доказателства. Документи. Аз ѝ вярвам.“
Той направи крачка към мен. Аз отстъпих.
„И какво ще направиш?“, попита той заплашително. „Ще ме издадеш ли? Ще съсипеш ли собствения си живот? Защото, ако аз падна, Ива, ти падаш с мен. Стефан се погрижи за това. Къщата на родителите ти. Общите ни сметки. Ти си съучастник.“
„Аз не съм съучастник в убийство!“
„Това беше самоубийство! Той беше слаб! Аз бях силен! Такъв е бизнесът!“, ревеше той.
„А котката?“, попитах тихо. „Да вземеш котката на болното ѝ дете… Това ли е бизнес, Асен? Или просто жестокост?“
Това го спря. За момент видях пукнатина в бронята му. Видях мъжа, за когото се бях омъжила. Но тя изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.
„Махай се от пътя ми“, каза той. „Имам да оправям проблеми.“
Той ме изблъска грубо и тръгна към кабинета си, блъскайки вратата.
Останах сама. Треперех. Той не отричаше. Той просто ме заплашваше.
Глава 8
Знаех, че нямам много време. Ако Асен беше отчаян, той беше и опасен. Димитър го притискаше от едната страна, Лидия от другата.
Обадих се на Мартин. „Той знае. Аз му казах. Беше ужасно. Заплаши ме. Заплаши и нашите.“
„Ива, събирай си багажа. Ела при мен.“
„Не. Не мога. Той ме държи с къщата на нашите. И… Марти, има още нещо. Някакъв лихвар на име Димитър. Той е заплашил Асен. И мен.“
Настъпи мълчание от другата страна. „Това променя нещата. Това е… това е много опасно. Добре, слушай ме. Трябва да измъкнем тези документи, които Лидия има. Трябва да ги дадем на нейния адвокат. Веднага. Преди Асен или Стефан да се доберат до нея.“
„Аз ще отида“, казах.
„Не, ти си под наблюдение. Той ще те следи. Трябва да съм аз. Но не мога да отида просто така. Трябва ми прикритие.“
В този момент на вратата се позвъни. Сърцето ми подскочи. Асен излезе от кабинета си, изглеждайки раздразнен.
„Кого очакваме?“
„Никого.“
Той отвори вратата. На прага стоеше моята приятелка, Кремена. Тя беше съпруга на друг бизнесмен от кръга на Асен, вечно усмихната, леко повърхностна, но с добро сърце.
„Ива! Скъпа! Минавах наблизо и…“, тя млъкна, виждайки напрежението. „Всичко наред ли е? Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.“
Асен се опита да се усмихне. „Кремена, здравей. Ива просто не се чувства добре. Главоболие.“
„О, миличка! Точно затова идвам! Имам страхотни нови хапчета за мигрена. Хайде, Асен, остави ни за малко. Женски работи.“
Тя ме прегърна и ме вмъкна в кухнята. Веднага щом Асен се върна в кабинета, усмивката ѝ изчезна.
„Какво става?“, прошепна тя. „Имам чувството, че тук може да се реже с нож.“
Погледнах я. Винаги я бях смятала за… лекомислена. Но в този момент видях истинска загриженост в очите ѝ. Имах нужда от съюзник.
„Кремена, трябва ми услуга. Огромна услуга. Въпрос на живот и смърт.“
Разказах ѝ. Не всичко, но достатъчно. За измамата. За Лидия. За заплахите.
Тя беше шокирана. „Асен? Нашият Асен? Не мога да повярвам.“
„Вярно е. И сега се страхувам. От него. От други хора. Трябва ми… трябва ми разсейване. Трябва ми той да не ме следи.“
Кремена кимна, решителна. „Добре. Ще го направя. Ще те изведа. Ще кажем, че отиваме на спа. На пазар. Каквото и да е. Той няма да посмее да ми откаже. А ти… ти ще свършиш каквото трябва.“
Глава 9
Планът беше прост. Кремена ме „отвлече“ за спешен следобеден шопинг. Асен беше подозрителен, но Кремена беше толкова шумна и настоятелна, че той се съгласи, вероятно само за да се отърве от нея.
„Ще се върнем за вечеря, Асен, не се притеснявай!“, изчурулика тя, докато ме тикаше към колата си.
Веднага щом завихме зад ъгъла, тя натисна газта. „Къде?“
„Към университета. Трябва да взема брат ми.“
Взехме Мартин. Той беше блед, но решителен. Носеше празна раница.
„Кремена, остави ни на две пресечки от адреса на Лидия“, нареди той. „След това обикаляй. Ако видиш колата на Асен – тъмносив джип – или някой друг, който изглежда подозрителен, звъниш на Ива. Веднага.“
„Разбрано, капитане“, каза Кремена, опитвайки се да олекоти обстановката.
С Мартин изскочихме от колата и забързахме към блока на Лидия. Качихме се по стълбите, прескачайки по две. Почукахме.
Лидия отвори. Изглеждаше уплашена.
„Ива! Какво…?“
„Нямаме време“, прекъсна я Мартин. „Аз съм брат ѝ. Адвокатът ви… Къде са документите? Трябва да ги занесем при него. Веднага. Асен знае. Той е отчаян.“
Лидия кимна. Влезе вътре и след секунда се върна с дебела папка. „Тук са. Оригиналите.“
„Дай ми ги“, Мартин отвори раницата си.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Кремена.
„Ива! Джипът! Тук е! Точно спря пред входа! Асен е в него!“
Сърцето ми спря. „Той е тук, Мартин! Асен е тук!“
Мартин погледна към стълбището. Нямаше време.
„Лидия, има ли друг изход?“
„Задният вход. През мазето. Но е заключено.“
„По дяволите!“ Мартин грабна папката. „Ива, слушай ме. Ти слизай надолу с Лидия. Опитай се да го забавиш. Кажи му, че си дошла да върнеш котката, не знам! Аз ще опитам през покрива.“
„Покрива? Мартин, не!“
„Няма време! Върви!“
Той ме бутна към стълбите и хукна нагоре. Аз сграбчих Лидия за ръката.
„Слизай. Стой зад мен.“
Започнахме да слизаме. Чух тежките стъпки на Асен, който тичаше нагоре. Срещнахме се на площадката между третия и четвъртия етаж.
Той спря. Погледът му беше див. Видя първо мен, после Лидия зад гърба ми.
„Ива!“, изрева той. „Какво правиш тук? Къде са те?“
„Аз…“, започнах аз.
„Документите! Дайте ми документите, Лидия!“
Той се хвърли към нея. Аз застанах пред него.
„Спри, Асен! Стига!“
Той ме блъсна. Аз се ударих силно в стената. Лидия изпищя.
„Къде са те!“, той я хвана за блузата.
„Не са у мен!“, извика тя.
В този момент се чу трясък отгоре. Звук от отваряща се врата. Асен вдигна поглед. Разбра.
„Той е на покрива!“
Той пусна Лидия и хукна нагоре по стълбите, вземайки ги по три.
„Мартин!“, изкрещях аз, вдигайки се от пода.
Хукнах след него. Чувах тропота им над главите ни. Асен беше по-бърз. Аз тичах, дробовете ми горяха. Стигнах до вратата на покрива. Тя беше отворена.
Излязох на покрития с чакъл покрив. Валеше лек дъжд.
Мартин беше в единия край. Асен беше по средата, придвижвайки се към него.
„Дай ми ги, Мартин!“, крещеше Асен. „Не знаеш в какво се бъркаш! Това не е университетска игра!“
„Знам точно в какво се бъркам!“, извика Мартин. Раницата беше на гърба му. Той стоеше на ръба на покрива. „Вие унищожихте семейство!“
„Ти ще унищожиш твоето! Мислиш ли, че ще позволя на едно хлапе да ме съсипе?“
Асен се хвърли към него.
„Не!“, изпищях аз.
Мартин, по-пъргав, отскочи встрани. Асен, заслепен от ярост, не можа да спре. Той се подхлъзна на мокрия чакъл.
Всичко се случи за секунда.
Той се опита да запази равновесие. Ръцете му се въртяха във въздуха. Но инерцията беше твърде силна.
Той премина през ниския парапет.
Чух собствения си писък. Чух и неговия. Кратък, прекъснат.
И после… тишина.
Само шумът на дъжда.
Замръзнах. Мартин стоеше отсреща, с широко отворени очи, стиснал раницата.
Аз бавно се приближих до ръба. Не исках да гледам. Принудих се.
Долу, на седем етажа по-ниско, на мокрия асфалт, лежеше тяло.
Глава 10
Времето спря. Шумът на града изчезна. Чувах само дъжда и собствения си пулс, който биеше в ушите ми като боен барабан. Мартин стоеше като вкаменен, лицето му беше бяло като платно.
„Той… той падна“, прошепна Мартин. Гласът му беше детски.
Надникнах отново. Хора вече започваха да се събират долу. Чух далечен писък.
„Трябва да… трябва да се обадим“, казах аз, но пръстите ми не можеха да се движат.
Отдолу се чуха викове. Лидия беше излязла пред входа. Тя погледна нагоре към нас, после надолу към тялото. И започна да крещи.
„Мартин“, хванах го за ръката. Тя беше леденостудена. „Мартин, слушай ме. Ти… ти не го бутна. Той се подхлъзна. Той го нападна. Аз видях всичко.“
„Аз… аз се отдръпнах“, каза той, треперейки неконтролируемо. „Аз… о, Боже, Ива… Той е мъртъв.“
Сирени. Пристигнаха бързо.
„Дай ми раницата“, казах аз.
„Какво?“
„Раницата. С документите. Дай ми я.“
Той свали раницата и ми я подаде. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва я удържа. Преметнах я през рамото си.
„Ти остани тук. Не мърдай. Кажи им истината. Че те е нападнал. Че се е подхлъзнал. Аз видях всичко. Аз съм свидетел.“
„Къде отиваш?“
„Трябва да занеса това на адвоката на Лидия. Преди полицията да я конфискува като доказателство. Преди хората на Стефан да се появят. Това беше единственият шанс на Лидия. Не мога да позволя смъртта му да бъде напразна.“
„Ива, не! Това е… ти ще се забъркаш…“
„Аз вече съм забъркана, Марти. Всички сме. Сега просто трябва да изберем правилната страна.“
Целунах го по бузата. „Ще се върна. Бъди силен.“
Оставих го там, на покрива, докато първите полицаи тичаха нагоре по стълбите. Аз се спуснах по аварийното стълбище от другата страна на сградата. Излязох в задната уличка, точно когато Кремена спираше колата си с писък на гуми.
„Какво стана!? Чух сирени! Видях…“
„Карай!“, извиках аз, скачайки на седалката. „Карай! Адресът на адвокатската кантора е в чантата ми!“
Кремена не задаваше въпроси. Просто натисна газта.
Глава 11
Адвокатската кантора беше в центъра. Влязохме като фурии. „Адвокат Зорница“, казах задъхано на рецепционистката. „Спешно е. За Лидия.“
Зорница беше млада, но излъчваше авторитет. Тя ни прие веднага, виждайки изражението на лицето ми.
„Госпожо…?“, започна тя.
„Аз съм Ива. Съпругата на Асен. А това са документите на Лидия.“
Хвърлих раницата на бюрото. „Асен… той… той е мъртъв. Падна от покрива на блока на Лидия преди минути. Брат ми беше там. Той се опита да вземе тези документи от него. Полицията е там.“
Зорница ме гледаше няколко секунди, осмисляйки информацията. После, с абсолютно спокойствие, тя вдигна телефона.
„Мария, отмени всичките ми срещи за деня. Свържи ме с Окръжната прокуратура. Веднага.“
След това се обърна към мен. „Разкажете ми всичко. От самото начало.“
И аз разказах. За котката. За съобщенията. За заплахите на Стефан. За ипотеката на родителите ми. За Димитър, лихваря. За срещата ми с Лидия. За сблъсъка на покрива.
Кремена седеше до мен, стискайки ръката ми.
Когато свърших, Зорница кимна. „Добре. Брат ви е в беда. Той е свидетел, но и участник. Ще има разследване. Трябва му адвокат. Аз не мога да бъда, има конфликт на интереси. Но ще намеря най-добрия.“
„А аз?“, попитах. „Аз избягах от местопроизшествието.“
„Вие сте донесли доказателства“, каза Зорница. „Това е във ваша полза. Но трябва да се върнете. И двете.“
Тя направи още няколко обаждания. Осигури адвокат за Мартин. След това ни погледна. „Сега отиваме в полицията. Ще дадете показания. И двете. Кремена, вие сте свидетел, че Асен ви е следил.“
Глава 12
Следващите няколко седмици бяха ад.
Мартин беше задържан за разпит, но освободен. Моите показания и тези на Лидия съвпадаха: Асен беше агресорът, а Мартин се беше защитавал. Смъртта беше обявена за нещастен случай, вследствие на нападение.
Но това беше само началото.
Смъртта на Асен отвори кутията на Пандора. Бизнесът му, крепен единствено от неговите лъжи и харизма, се срина за дни. Банките запорираха сметките. Кредитът за жилище, който имахме, беше огромен. Къщата беше отнета.
И тогава се появи Димитър.
Той дойде в малката квартира на Мартин, където бях отседнала. Беше едър мъж, с мъртви очи.
„Съпругът ви ми дължеше много пари“, каза той спокойно, сякаш обсъждахме времето. „Сега той го няма. Но дългът остава.“
„Аз нямам нищо“, казах аз. „Банките взеха всичко.“
„Не ме интересуват банките. Аз знам, че вие сте имали достъп. Знам, че адвокатът Стефан е прехвърлял активи. Искам си парите. Или…“ Той погледна към Мартин, който учеше в другата стая. „Или ще трябва да ги взема от семейството ви. Разбрах, че родителите ви имат хубава къща. Изплатена.“
Леден страх. Асен беше мъртъв, но пипалата му все още ме стискаха.
В този момент се появи Зорница. Тя беше предвидила това.
„Господин Димитър?“, каза тя, влизайки след него. „Адвокат Зорница. Представлявам интересите на госпожа Ива, както и на госпожа Лидия. Разбирам, че сте имали бизнес отношения с покойния Асен.“
Димитър я изгледа с презрение. „Това не ви засяга, адвокатче.“
„О, засяга ме. Виждате ли, докато Асен е бил зает да краде от Лидия, той е крадял и от вас. Парите, които ви е обещал от „новия проект“, са били пари, които вече е дължал на други. Имаме доказателства, че той е използвал вашия взет заем, за да плаща на Стефан, за да скрие другите си измами.“
Тя сложи папка на масата. „Това е предложение. Или ще приемете това, което е останало в запорираните сметки – стотинки на долара – и ще си тръгнете. Или ще предам тази папка на прокуратурата и ще ви разследват за лихварство, рекет и съучастие в измама. Защото, ако сте знаели откъде идват парите му, вие сте съучастник.“
Димитър гледаше папката. После Зорница. После мен. Лицето му беше непроницаемо. Накрая той се изправи.
„Ще си помисля“, изръмжа той.
„Нямате време за мислене. Решението е сега.“
Той я гледа още миг. После се обърна и излезе, блъскайки вратата.
„Той ще се върне ли?“, попитах треперейки.
„Не“, каза Зорница. „Акулите като него мразят светлината. Той ще си намери по-лесна плячка.“
Глава 13
Съдебното дело срещу империята на Асен беше дълго и сложно. Документите, които Мартин беше спасил, бяха ключът. Те доказваха умишлената измама.
Стефан, адвокатът-акула, се опита да се измъкне. Той твърдеше, Lе е действал единствено по инструкции на клиента си. Но имейлите, които бях намерила, доказваха, че той е бил архитектът на схемата за прехвърляне на активи и за фалшифицирането.
Стефан беше изправен пред отнемане на правата си и наказателно преследване.
Къщата на родителите ми беше спасена. Зорница успя да докаже, че изплащането на ипотеката е било подарък, а не заем, и че опитът на Стефан да го използва като лост е бил форма на изнудване.
Аз останах без нищо. Луксозният живот беше изчезнал. Но за първи път от години се чувствах… лека.
Преместих се в малък апартамент. Започнах работа. Кремена, която се оказа истински приятел, ми помогна. Нейният съпруг, ужасен от разкритията за Асен, беше един от първите, които сътрудничеха на разследването срещу Стефан.
Мартин премина през изпитанието. Той се върна в университета, но беше променен. По-сериозен, по-зрял. Травмата от онази нощ на покрива щеше да остане с него, но той знаеше, че е постъпил правилно. Той се прехвърли в наказателно право.
Един ден, месеци по-късно, на вратата ми се позвъни. Беше Лидия.
Тя изглеждаше различно. По-здрава. Все още уморена, но огънят в очите ѝ беше по-мек.
„Дойдох да се сбогувам“, каза тя.
„Сбогом? Къде отивате?“
„Делото приключи. Успяхме да възстановим част от парите. Не всичко, но достатъчно. Намерих клиника в чужбина. Има експериментално лечение за Яна. Имаме шанс.“
Сълзи напираха в очите ми. „Толкова се радвам за вас, Лидия.“
Тя кимна. „Знам какво ти костваше това, Ива. Ти загуби всичко.“
„Аз спечелих повече“, казах аз. „Спечелих себе си.“
Тя се поколеба за момент. „Яна искаше да ти дам това.“
Тя ми подаде една детска рисунка. На нея бяхме аз, тя и Яна. И до нас… една голяма, пухкава сива котка.
„Снежко е добре“, усмихна се Лидия. „Отново е при нас. Липсваше му.“
Прегърнахме се. Дълго. Беше прегръдка на две жени, които бяха минали през ада, създаден от един мъж, и бяха излезли от другата страна.
Гледах я как си тръгва. След това влязох вътре и окачих рисунката на стената. Беше единствената украса в стаята. И беше най-красивото нещо, което притежавах.
Телефонът ми иззвъня. Беше Мартин.
„Хей, како. Имам страхотни новини. Взех си изпита по облигационно право. И… мисля да поканя Зорница на вечеря. Какво ще кажеш?“
Усмихнах се. Истински.
„Мисля, че е прекрасна идея“, казах аз. „Мисля, че всичко тепърва започва.“