Съпругът ми е с 10 години по-възрастен от мен. Имаме вече 4 деца, и той винаги е казвал, че иска голямо семейство. Затова наскоро го изненадах с петата бременност, но той не го прие добре. Когато докторът каза, че са близнаци, той избухна. На следващата сутрин се събудих от плача на децата и видях… празната страна на леглото до мен. Беше студена, недокосната. Чаршафите бяха идеално опънати, сякаш никой не беше спал там. За миг се зачудих дали не съм сънувала снощния скандал, дали виковете и обвиненията не са били плод на моето собствено изтерзано въображение. Но тишината в спалнята беше по-оглушителна от всеки крясък.
Стефан го нямаше.
Сърцето ми се сви на топка от лед. Първата ми мисъл беше за децата. Изправих се рязко, прекалено рязко за състоянието ми, и леко ми се зави свят. Крехкият плач на четиригодишната Лилия от съседната стая се превърна в настойчив рев. Виктор, най-големият ни син, който вече беше на прага на тийнейджърството, сигурно пак я дразнеше. Или пък седемгодишният Георги беше скрил любимата ѝ кукла. Мая, на десет, беше единствената, която проявяваше някаква форма на зрялост сутрин, но дори тя не можеше да овладее хаоса, когато баща им отсъстваше.
Облякох набързо един халат и тръгнах към детските стаи. Минах през всекидневната. На масата за кафе, под една стъклена ваза, имаше сгънат лист хартия. Не беше плик, просто лист от тефтер, прегънат на две. Ръката ми трепереше, докато го посягах да го взема. Очаквах всичко – извинение, обяснение, дори нови обвинения. Но не очаквах това.
На листа имаше само три думи, написани с резкия, забързан почерк на Стефан: „Не мога повече.“
Нямаше обръщение. Нямаше подпис. Само тези три думи, които прорязаха сутрешната тишина като нож. „Не мога повече.“ Какво не можеше? Да бъде баща на още две деца? Да бъде мой съпруг? Да живее този живот, който сам беше изградил, живот, в който ме беше убедил, че е всичко, за което е мечтал?
Плачът на Лилия стана истеричен. Трябваше да действам. Смачках бележката в юмрука си, усещайки как острите ръбове на хартията се впиват в дланта ми. Бутнах я дълбоко в джоба на халата и влязох в стаята на Лилия с усмивка, която ми костваше неимоверни усилия.
— Какво има, слънчице мое? Пак ли някой те е ядосал?
Тя се хвърли в прегръдките ми, а сълзите ѝ намокриха рамото ми. Георги стоеше в ъгъла с виновен поглед, стиснал в ръка едната обувка на куклата. Обичайна сутрешна драма. Но днес нищо не беше обичайно. Докато утешавах дъщеря си, съзнанието ми препускаше. Къде е Стефан? Кога ще се върне? Какво означаваше тази бележка?
През целия ден телефонът му беше изключен. Звънях на всеки час, първо с надежда, после с нарастваща тревога, а накрая – с леден ужас. Опитах се да се свържа с офиса му. Секретарката му, млада жена на име Силвия, звучеше притеснено. Каза, че не е идвал днес и не се е обаждал. Попитах я дали мога да говоря с Александър, неговия съдружник и най-добър приятел. След кратко забавяне, тя ми каза, че Александър е в среща и ще ми се обади по-късно.
Не се обади.
Вечерта, след като децата най-сетне заспаха, изтощена и съсипана, аз седнах сама в тихата къща. Голямата ни къща, която винаги беше пълна с глъч и смях, сега ми се струваше огромна, празна и заплашителна. Всяка сянка в ъгъла приличаше на призрак, всяко проскърцване на пода звучеше като стъпките на натрапник. Стефан беше бизнесмен, работеше много, често пътуваше. Но никога, никога не беше тръгвал така. Без дума, без целувка за довиждане, без да се обади.
Извадих смачканата бележка от джоба си и я загледах. „Не мога повече.“ Думите пулсираха пред очите ми. Какво се беше променило? Той беше този, който настояваше за четвърто дете. Той беше този, който говореше с умиление за шумна къща, пълна с детски смях по Коледа. Аз бях тази, която се притесняваше за финансите, за моята кариера на художник, която бях оставила на заден план, за това дали ще имам сили за още едно дете. А сега, когато му дадох не едно, а две, той просто си тръгна.
Избухването му в кабинета на лекаря беше ужасяващо. Лицето му, обикновено спокойно и уверено, се изкриви в грозна гримаса на гняв и отчаяние. „Близнаци? Шегуваш ли се с мен? Това е невъзможно!“ – беше изкрещял той, без да го е грижа за слисания поглед на доктора. После целият път към вкъщи беше мълчал, стиснал волана на колата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Вечерта скандалът продължи. Обвини ме, че съм го направила нарочно, че искам да го разоря, че съм безотговорна. Думите му бяха отровни стрели, които се забиваха в сърцето ми.
А сега го нямаше. Остави ме сама с четири деца, бременна с още две, и с три думи, които не обясняваха нищо, а отваряха врата към бездна от въпроси. Ледено предчувствие се прокрадна в съзнанието ми. Не ставаше въпрос само за децата. Имаше нещо друго. Нещо, което Стефан криеше. Нещо голямо и страшно, достатъчно голямо, за да го накара да изостави всичко, което твърдеше, че обича.
Глава 2
Изминаха три дни. Три безкрайни дни, в които тишината ставаше все по-тежка и по-зловеща. Телефонът на Стефан продължаваше да бъде изключен, сякаш никога не беше съществувал. Александър така и не ми се обади. Всяко позвъняване на входната врата караше сърцето ми да прескача, но никога не беше той. Беше куриер, съседката, която искаше захар, или децата на приятелка, дошли да играят.
Животът трябваше да продължи. Водех децата на училище и детска градина, готвех, чистех, помагах с домашните. Движех се като автомат, с изкуствена усмивка, залепена на лицето ми. На въпросите на децата „Къде е татко?“ отговарях с неясни обяснения за „неотложна командировка“. Виктор, най-големият, ме гледаше с подозрение. Той знаеше, че нещо не е наред. Виждах го в начина, по който присвиваше очи, в мълчанието му на вечеря. Той беше чул скандала онази вечер.
Финансовият натиск започна да се усеща почти веднага. Отидох до супермаркета, за да напазарувам. Когато подадох кредитната карта, с която плащах всички битови сметки и разходи, на касата, жената зад щанда я прекара няколко пъти и поклати глава.
— Съжалявам, госпожо, картата е отхвърлена.
Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Това беше невъзможно. Стефан винаги се грижеше по тази карта да има достатъчно средства. Подадох друга, личната си, по която имах съвсем малко спестявания от времето, преди да се посветя изцяло на семейството. Платих с нея, като се молех сумата да стигне. Сърцето ми биеше до пръсване, докато прибирах покупките в торбите, чувствайки осъдителните погледи на хората зад мен на опашката.
Прибрах се вкъщи и веднага седнах пред компютъра. Влязох в онлайн банкирането на общата ни сметка. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва написах паролата. Когато страницата се зареди, дъхът ми спря. Сметката беше почти празна. Бяха останали някакви стотинки. Прегледах извлечението. Преди два дни, в деня след като Стефан си тръгна, почти цялата сума е била изтеглена. Десетки хиляди. Всичко. Нашите спестявания, парите за месечните разходи, всичко беше изчезнало.
Паниката ме връхлетя като ледена вълна. Какво ще правя? Как ще платя сметките? Ипотеката на къщата? Как ще храня четири деца и още две напът? Обзе ме чувството, че се давя. Къщата, която доскоро беше моята крепост, сега се усещаше като затвор, чиито стени се свиваха около мен.
В този момент на отчаяние се сетих за единствения човек, на когото можех да се доверя напълно. По-малката ми сестра, Вероника. Тя беше пълната ми противоположност. Докато аз се омъжих млада и се отдадох на семейството, Вероника преследваше мечтите си. Учеше право в университета, беше амбициозна, независима и често ме критикуваше за това, че съм се „заробила доброволно“. Никога не харесваше Стефан. Намираше го за прекалено властен, прекалено контролиращ, твърде обсебен от идеята за перфектното семейство, което да показва на света.
Набрах номера ѝ. Тя вдигна на второто позвъняване.
— Ани? Как си? Нещо не ми звучиш добре.
Гласът ми се пречупи. Не успях да кажа нищо, само изхлипах.
— Ани, какво става? Плашиш ме! Децата добре ли са?
— Децата са добре – успях да промълвя. – Той… Стефан го няма.
Разказах ѝ всичко. За скандала, за бележката, за изключения телефон, за празната банкова сметка. Вероника слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва. Когато свърших, от другата страна на линията за миг настана тишина.
— Идвам веднага – каза тя накрая. Гласът ѝ беше твърд и решителен. – Не прави нищо. Не звъни на никого повече. Просто ме чакай.
След по-малко от час колата ѝ спря пред къщата. Вероника влезе и ме прегърна силно. В нейната прегръдка най-накрая си позволих да се срина. Плаках дълго и горчиво за всичко – за предателството, за страха, за несигурното бъдеще.
Когато се успокоих, тя ме накара да ѝ разкажа всичко отново, този път с подробности. Разгледа бележката. Огледа празните рафтове в гардероба на Стефан, откъдето липсваха няколко костюма и сакът му за пътуване.
— Това е планирано, Ани – каза тя, докато крачеше нервно из всекидневната. – Това не е импулсивно решение. Изпразнил е сметката и си е събрал багажа. Този… този негодник не е избягал просто от два плода в утробата ти. Той бяга от нещо друго.
— Но от какво? – прошепнах аз. – Бизнесът му вървеше добре. Поне така казваше. Строяхме къща, планирахме лятната почивка…
— Това е, което той ти е казвал – прекъсна ме Вероника. Погледът ѝ беше остър, аналитичен, като на бъдещ юрист. – Стефан винаги е показвал на света само това, което иска светът да види. Спомняш ли си преди две години, когато изведнъж продаде онази кола, която толкова харесваше? Каза, че просто му е омръзнала. Аз обаче не мисля така. Мисля, че е имал нужда от пари в брой. Има неща, които не знаеш. Сигурна съм в това.
Тя седна до мен и хвана ръцете ми.
— Слушай ме внимателно. Отсега нататък трябва да бъдеш много умна. Спри да се държиш като жертва. Ти си майка на четири, скоро на шест деца. Трябва да се бориш за тях. Първото, което ще направим, е да разберем какво се случва с фирмата му. Ще се опитам да проверя в търговския регистър. Ще разровя всичко, което мога да намеря онлайн за него и за съдружника му Александър. Ти трябва да събереш всички документи, които намериш вкъщи – банкови извлечения, договори, нотариални актове. Всичко. Трябва да разберем с какво разполагаме и колко зле е положението.
Думите ѝ, макар и плашещи, ми вдъхнаха някаква сила. Права беше. Не можех да седя и да плача. Имах отговорности. Трябваше да защитя децата си. Кимнах, избърсах сълзите си и се изправих. Битката тепърва започваше.
Глава 3
В следващите няколко дни къщата се превърна в импровизиран щаб. Вероника донесе лаптопа си и окупира масата в трапезарията, превръщайки я в море от документи и отворени прозорци на браузъра. Аз, от своя страна, започнах методично да преравям кабинета на Стефан. Всяко чекмедже, всяка папка, всеки документ беше потенциална следа.
Първоначално не намирах нищо необичайно. Папки с договори за доставка, фактури, данъчни декларации. Всичко изглеждаше подредено и на пръв поглед – нормално. Но Вероника беше права. Стефан показваше само повърхността. Трябваше да копая по-дълбоко.
Една вечер, докато децата спяха, реших да прегледам старите кутии със счетоводни документи в дъното на дрешника. Бяха прашни и забравени. Докато ги ровех, пръстите ми напипаха нещо твърдо, скрито под двойното дъно на една от кутиите. Беше малка метална кутия за пури, заключена с миниатюрно катинарче. Сърцето ми подскочи. Това беше нещо, което не трябваше да намирам.
След кратко търсене намерих комплект малки ключета в едно от чекмеджетата на бюрото му. Третият ключ пасна. С треперещи ръце отворих кутията. Вътре нямаше пури. Имаше флашка, няколко сгънати на четири листа и паспорт. Но не паспортът на Стефан. Снимката беше негова, но името беше съвсем различно – Николай. Николай Петров. Датата на раждане също беше различна.
Включих флашката в лаптопа на Вероника. Беше защитена с парола. Опитахме рождените дати на децата, нашата годишнина, името на любимия му футболен отбор. Нищо не работеше.
— Остави я за сега – каза Вероника, взирайки се в екрана. – Да видим документите.
Разгънахме листовете. Бяха банкови извлечения от сметка в чужда банка, за която никога не бях чувала. Сметката беше на името на същия този Николай Петров. И беше пълна. Сумите бяха шестцифрени, в евро. Имаше редовни преводи от офшорни компании със странни имена. Последният превод беше направен само преди седмица.
Почувствах се така, сякаш подът под краката ми се разтваря. Мъжът, с когото бях живяла повече от тринадесет години, имаше второ име, втори живот. Тази тайна сметка обясняваше всичко и в същото време не обясняваше нищо. Ако имаше толкова много пари, защо изпразни нашата обща сметка? Защо се притесняваше от разходите за още две деца?
— Той не е бягал от безпаричие – прошепна Вероника, а в очите ѝ гореше гняв. – Той е премествал активи. Укривал е пари, Ани. И е подготвял бягството си отдавна. Този паспорт… това е фалшива самоличност.
В този момент на вратата се позвъни. Беше късно, почти полунощ. Погледнахме се с Вероника, изплашени. Кой можеше да бъде по това време? Приближих се предпазливо до вратата и погледнах през шпионката. Отвън стоеше мъж в скъп костюм, с лъснати обувки и куфарче в ръка. Беше Александър.
Отворих вратата. Той ме погледна със съчувствена, но студена усмивка.
— Анна, съжалявам, че идвам толкова късно. Може ли да вляза? Трябва да поговорим.
Поканих го във всекидневната. Вероника стоеше до мен, със скръстени ръце и поглед, който можеше да пробие стомана.
— Къде е той? – попитах веднага, без предисловия.
Александър въздъхна и седна на дивана, без да чака покана.
— Не знам. И аз се опитвам да се свържа с него от дни. Затова съм тук. Положението е сериозно. Много по-сериозно, отколкото си представяш.
— Какво положение? – намеси се Вероника. – Свързано ли е с парите, които е източил от общата им сметка?
Александър я погледна изненадано, после отново се обърна към мен.
— Значи знаеш. Вижте, Стефан… той направи някои много лоши инвестиции. Взе пари назаем от грешните хора. Хора, които не приемат „не“ за отговор.
— Какви хора? – попитах, а гласът ми трепереше.
— Не мога да навлизам в подробности. За ваша собствена безопасност. Но фирмата е пред фалит. Имаме огромни дългове. Той е заложил всичко. Всичко.
Той замълча за миг, сякаш подбираше думите си.
— Анна, има още нещо. Преди няколко месеца Стефан е изтеглил огромен заем. Ипотечен кредит. Като обезпечение е използвал тази къща.
Думите му увиснаха във въздуха. Почувствах как стаята се завърта около мен.
— Не… това е невъзможно. Аз не съм подписвала нищо. Това е и моя къща.
— Подписала си – каза той тихо. – Или поне твоят подпис стои на документите. Банката има всичко необходимо. Заемът не е обслужван от два месеца. Скоро ще получите известие. Ще ви вземат къщата.
В този момент всичко ми се изясни. Изчезването. Празните сметки. Тайната самоличност. Той не просто ме е напуснал. Той ме е хвърлил на вълците, за да спаси себе си. Заложил е дома на децата си, фалшифицирал е подписа ми и е избягал с укритите пари, оставяйки ни да се оправяме с руините, които е създал.
— Ти си знаел – каза Вероника, а гласът ѝ беше леден. – Знаел си през цялото време и не си казал нищо. Ти си му съучастник.
Александър се изправи. Маската на съчувствие беше паднала. Лицето му беше безизразно.
— Аз съм тук, за да ви предупредя. И да ви предложа помощ. Тези хора, на които Стефан дължи пари, скоро ще започнат да го търсят. И първото място, на което ще дойдат, е тук. Моят съвет е да си съберете багажа и да изчезнете за известно време. Заведете децата при родителите си. Аз ще се опитам да уредя нещата, да спечеля време.
— Да ни помогнеш? – изсмях се горчиво аз. – Или да се увериш, че няма да кажем на полицията за фалшивия паспорт и тайните сметки, които намерихме?
Очите на Александър се присвиха. За пръв път видях проблясък на нещо различно от фалшиво съчувствие в тях. Беше страх.
— Не знаете в какво се бъркате. Стойте далеч от това. Забравете какво сте намерили. Това е най-доброто за вас и за децата ви.
Той се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, се спря и ме погледна.
— Между другото, Анна… съжалявам за децата. Стефан никога не е искал голямо семейство. Това беше само за пред хората. За имиджа на стабилен, успял мъж. В действителност те бяха просто… тежест за него.
След тези думи той излезе и затвори вратата след себе си, оставяйки ме в руините на моя живот, с истината, която беше по-жестока от всяко предателство.
Глава 4
Думите на Александър отекваха в главата ми като погребална камбана. „Тежест“. Моите деца, моят свят, моят живот – всичко е било просто част от неговия имидж. Лъжа, изградена върху основи от пясък, която сега се сриваше върху мен.
Още на следващата сутрин, сякаш по зловеща поличба, пристигна официално писмо от банката. Дебел плик с логото на голяма финансова институция, с която никога не бяхме работили. Вероника беше до мен, когато го отворих. Вътре имаше официално уведомление за просрочени задължения по ипотечен кредит. Сумата беше астрономическа, далеч надхвърляща реалната стойност на къщата. Бяха приложени и копия от договора.
Там, в долния край на страницата, стоеше моят подпис. Или по-скоро, перфектна имитация на моя подпис. Беше толкова добър, че за момент самата аз се усъмних. Но знаех, че никога не съм подписвала този документ. Усетих как ме обзема вълна от безсилен гняв. Той не само ме беше измамил, но и ме беше превърнал в престъпник, в съучастник в собственото ми унищожение.
— Трябва ни адвокат – каза Вероника твърдо, без да откъсва поглед от документа. – И то веднага. Това е измама. Фалшифициране на подпис е сериозно престъпление. Трябва да подадем жалба в полицията.
— Полиция? – паниката отново започна да ме завладява. – Ами ако онези хора, за които Александър говореше… ако дойдат тук? Ако наранят децата?
— Александър може да те е излъгал. Може да се опитва да те уплаши, за да не предприемеш нищо. Трябва да действаме разумно. Първо – адвокат. Имам един колега от университета, който стажува в много добра кантора. Ще му се обадя. Казва се Марков. Специализира в имотни и финансови измами.
Още същия ден имахме среща с адвокат Марков. Той беше млад мъж, малко по-възрастен от Вероника, но с проницателен и сериозен поглед. Изслуша историята ми внимателно, прегледа документите, които носехме – писмото от банката, копието от договора, дори фалшивия паспорт и извлеченията от тайната сметка.
— Положението е сложно, госпожо – каза той накрая, като свали очилата си и ги потърка замислено. – Съпругът ви е действал много професионално. Фалшификацията на подписа е експертна. Ще ни трябва графологична експертиза, за да докажем, че не е ваш, но това отнема време. Банката ще задейства процедура по отнемане на имота. Трябва да подадем искане за спиране на изпълнението, докато тече разследването.
— А можем ли да спечелим? Можем ли да спасим къщата? – попитах, а гласът ми беше едва чуваем.
— Имаме шансове. Фактът, че той е изчезнал и е изтеглил всички пари, работи в наша полза. Фалшивият паспорт и тайната сметка също са силни козове, но трябва да бъдем много внимателни как ги използваме. Това може да насочи разследването в посока, която да е опасна за вас. Предупреждението на съдружника му, господин Александър, не бива да се пренебрегва.
— И какво да правя? – почувствах се напълно изгубена.
— За момента, най-важното е да обезопасим вас и децата. Съветвам ви да последвате съвета на господин Александър, колкото и да не му вярвате. Отидете при родителите си или на друго, безопасно място за няколко седмици. Нека нещата се уталожат. Междувременно, ние с моя екип ще задействаме правната машина. Ще подадем жалба срещу съпруга ви за измама в особено големи размери и ще поискаме запор на всички негови известни сметки и активи. За съжаление, тази тайна сметка в чужбина е почти недосегаема без международно съдействие, което е бавно и тромаво.
Решението беше трудно. Да напусна дома си се усещаше като поражение. Но мисълта за безопасността на децата надделя. Още същата вечер, с помощта на Вероника, започнах да стягам багаж. Обясних на децата, че ще отидем за по-дълга ваканция при баба и дядо. Лилия и Георги се зарадваха. Мая изглеждаше разтревожена, а Виктор… Виктор ме гледаше с онова свое проницателно, почти възрастно мълчание.
— Ние бягаме, нали, мамо? – попита ме той, докато сгъвах дрехите му в един сак. – Заради татко.
Клекнах до него и го прегърнах.
— Не бягаме, миличък. Просто отиваме на по-сигурно място за малко, докато някои проблеми на възрастните се разрешат. Всичко ще бъде наред, обещавам.
Но докато изричах тези думи, самата аз не вярвах в тях.
Докато събирах най-необходимото, в ръцете ми попадна стара кутия за обувки, пълна със снимки. Седнах на пода и започнах да ги разглеждам. Снимки от сватбата ни, от раждането на всяко от децата, от семейни почивки. На всяка от тях Стефан се усмихваше – любящият съпруг, гордият баща. Гледах лицето му и се опитвах да видя чудовището, което се криеше зад тази маска. Как можех да съм била толкова сляпа?
Сред снимките намерих една, която бях забравила. Беше от студентските ми години, много преди да срещна Стефан. Бях на изложба на мои картини, заобиколена от приятели. До мен стоеше Радослав. Моята първа голяма любов. Бяхме млади, пълни с мечти. Аз мечтаех да стана велик художник, а той – да бъде архитект, който строи необикновени сгради. Разделихме се, защото той замина да учи в чужбина, а аз не посмях да го последвам. Скоро след това срещнах Стефан, който ми предложи сигурност, стабилност и семейство. И аз избрах сигурността пред мечтите.
Загледах се в лицето на Радослав на снимката. Какво ли се беше случило с него? Дали беше осъществил мечтите си? Дали беше щастлив? За момент си позволих да се запитам какъв щеше да бъде животът ми, ако бях направила друг избор. Но бързо прогоних тази мисъл. Беше безсмислено. Моят живот беше тук и сега, в тази къща, пълна с куфари, с четири спящи деца и с две неродени души в утробата ми. Трябваше да се боря за този живот, колкото и разбит да беше той. Прибрах снимката в портмонето си, затворих кутията и продължих да събирам багажа.
Глава 5
Родителският ми дом, малка, но уютна къща в тихо и спокойно предградие, се превърна в нашето убежище. Майка ми и баща ми ни посрещнаха с отворени обятия и разтревожени погледи, без да задават излишни въпроси. Те виждаха болката в очите ми и това им беше достатъчно. За децата промяната беше вълнуващо приключение – голям двор за игра, разглезени от баба и спокойствието на място, недокоснато от напрежението, което беше обзело нашия дом през последните седмици.
За мен обаче спокойствието беше само привидно. Всяка нощ лежах будна, взирайки се в тавана на старата си детска стая, а умът ми препускаше през хиляди сценарии, всеки по-мрачен от предишния. Разговорите с адвокат Марков бяха ежедневни, но новините не бяха добри. Банката беше непреклонна. Правната процедура беше задвижена и всеки ден беше битка за отлагане, за печелене на време. Графологичната експертиза беше назначена, но щеше да отнеме седмици.
Вероника идваше почти всеки ден след лекции. Носеше ми храна, играеше с децата, но най-вече ми носеше информация. Беше се превърнала в истински детектив. Беше успяла да разбие паролата на флашката, която намерихме. Оказа се шокиращо проста – името на първото му куче, за което ми беше разказвал веднъж.
Съдържанието на флашката беше като кутията на Пандора. Вътре имаше сканирани документи, договори, офшорни регистрации и нещо много по-лошо – снимки. Десетки снимки на Стефан с друга жена. Красива, елегантна брюнетка, с пронизващи тъмни очи. На снимките изглеждаха щастливи, интимни. Пътувания до екзотични дестинации, вечери в скъпи ресторанти, прегръдки на фона на залези, които аз никога не бях виждала. Но най-болезненото беше една папка, озаглавена „Моето момче“. Вътре имаше снимки на малко момченце, на около пет години, което имаше очите на Стефан. На една от снимките тримата бяха заедно, усмихнати, като истинско семейство. Момченцето държеше ръката на Стефан.
Предателството имаше ново, още по-грозно лице. Той не просто е имал любовница. Той е имал второ семейство. Втори живот, паралелен на нашия. Живот, който очевидно е бил финансиран с парите, които е отклонявал от общия ни бизнес и е укривал в тайни сметки. Сега бягството му придобиваше ужасяващ смисъл. Той не е избягал сам. Той е отишъл при тях. Изоставил е четирите си (скоро шест) деца, за да бъде с другото си дете.
— Името ѝ е Диана – каза Вероника тихо, сочейки към един документ на екрана. Беше договор за наем на луксозен апартамент в скъп квартал. На името на Диана, плащан от една от офшорните фирми на Стефан. – Намерих я в социалните мрежи. Профилът ѝ е заключен, но имам приятел, който е добър в тези неща. Ще разберем повече за нея.
Чувствах се сякаш някой ме е ударил с юмрук в стомаха. Болката беше физическа. Всяка мила дума, която ми беше казвал, всяка прегръдка, всеки жест на обич сега изглеждаше като част от чудовищна лъжа. Как е успявал? Как е живял този живот, разкъсвайки се между две семейства, две къщи, две жени?
Няколко дни по-късно, докато помагах на майка ми в градината, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
— Ало?
— Анна? – от другата страна се чу женски глас. Беше мек, но студен. – Казвам се Диана. Мисля, че трябва да поговорим.
Сърцето ми спря. Замръзнах на място, с малка градинска лопатка в ръка.
— Откъде имате номера ми?
— Стефан го имаше записан като „Дом“. Не беше трудно да се сетя. Не се притеснявайте, не искам проблеми. Напротив. Искам да ви помогна. И да помогна на себе си.
— Да ми помогнете? – изсмях се горчиво. – Вие съсипахте живота ми.
— Не, Анна. Стефан съсипа и двата ни живота. Той ни излъга и двете. И сега ни е оставил да се оправяме сами. Той изчезна. Дори аз не знам къде е. Взе сина ми и изчезна.
Думите ѝ ме шокираха.
— Какво искате да кажете?
— Преди седмица той дойде, каза, че трябва да заминем спешно. Събрахме малко багаж. Заведе ни на една вила извън града. Каза да го чакаме там. Че ще се върне да ни вземе, за да заминем за чужбина. Остави ми малко пари в брой и си тръгна. Оттогава нямам връзка с него. Телефонът му е изключен. Парите свършват, Анна. Аз съм сама с детето на непознато място и не знам какво да правя. Мислех, че вие знаете къде е.
Разговорът беше сюрреалистичен. Двете жени в живота на Стефан, и двете измамени, и двете изоставени.
— Той не е избягал с вас?
— Не. Той избяга от всички ни – каза Диана, а в гласа ѝ се долавяше отчаяние. – Той използва и двете ни. Вас за имиджа на стабилен семеен мъж, който му е бил нужен за бизнеса и за пред обществото. Мен… за това, което вие не можехте или не искахте да му дадете. Но когато нещата се сринаха, той не избра нито една от нас. Той избра себе си. Слушайте, знам неща. Неща за бизнеса му, за Александър, за хората, с които се е забъркал. Мога да ви помогна да си върнете къщата. А вие можете да ми помогнете да си върна сина.
Уговорихме си среща. На неутрално място, в едно тихо кафене в съседен град. Когато я видях да влиза, сърцето ми се сви. Беше още по-красива на живо. Но в очите ѝ видях същото отчаяние и страх, които виждах в огледалото всяка сутрин.
Тя седна срещу мен. За момент просто се гледахме мълчаливо. Две жени, които трябваше да се мразят, но които бяха свързани от предателството на един и същи мъж.
— Той ми каза, че сте разделени – проговори първа тя. – Че бракът ви е само фиктивен заради децата. Каза, че ще се разведе и ще се ожени за мен. Обеща на сина ни, на Кристиян, че най-накрая ще бъдем истинско семейство.
Всяка нейна дума беше нов нож в сърцето ми.
— А на мен ми обеща още деца. Голямо, щастливо семейство – отвърнах аз, като инстинктивно положих ръка на корема си.
Погледът на Диана се плъзна към наедрялата ми фигура. В очите ѝ се изписа смесица от шок и съжаление.
— Бременна сте?
Кимнах.
— Близнаци.
Тя затвори очи за миг, сякаш за да се предпази от поредния удар.
— Сега разбирам. Това е била капката, която е преляла чашата. Той е осъзнал, че не може повече да поддържа и двата свята. И е решил просто да ги взриви.
Диана ми разказа всичко. Разказа ми за тъмните сделки на Стефан и Александър. За пране на пари. За огромни дългове към хора от престъпния свят. Александър не е бил просто съдружник, той е бил мозъкът зад много от операциите. Стефан е бил лицето, представителният бизнесмен. Но напоследък Стефан е станал алчен и безразсъден. Започнал е да краде от „партньорите“ си, да крие пари дори от Александър. Затова са го търсели. Бягството му не е било само от нас, но и от тях. И вероятно от Александър.
— Александър се страхува – каза Диана. – Той знае, че ако тези хора намерят Стефан, той ще проговори и ще завлече и него. Затова е дошъл при вас. Искал е да ви уплаши, за да не се разшуми около изчезването на Стефан. Той иска Стефан просто да изчезне завинаги, а той да се опита да оправи бъркотията.
— Къде може да е той? – попитах.
— Има едно място. Стара хижа в планината, която дядо му му е оставил. Никой не знае за нея, дори Александър. Понякога ходеше там, когато искаше да остане сам. Може да се крие там.
Тя написа адреса на една салфетка и ми я подаде.
— Аз не мога да отида. Той е взел Кристиян. Не знам какво е способен да направи, ако се появя. Но вие… вие сте майката на другите му деца. Може би ще ви послуша. Намерете го, Анна. Убедете го да ми върне сина. Аз ще свидетелствам във ваша полза. Ще кажа всичко, което знам, на адвоката ви. Ще ви помогна да докажете измамата. Просто ми върнете детето.
Погледнах адреса на салфетката. Предстоеше ми решение. Да се изправя срещу мъжа, който унищожи живота ми. Да отида на неизвестно място, бременна и сама, за да се изправя пред един отчаян и опасен човек. Но в очите на другата измамена жена видях не враг, а съюзник. И разбрах, че това е единственият ми шанс.
Глава 6
Решението да отида при Стефан не беше лесно. Вероника беше категорично против.
— Ти луда ли си? Да отидеш сама в някаква затънтена хижа при човек, който е способен на всичко? Той е престъпник, Ани! Измамник! Кой знае какво може да ти направи, особено в това състояние.
— Той е и баща на децата ми – отвърнах, макар и гласът ми да не звучеше толкова уверено, колкото ми се искаше. – И е с друго дете, с Кристиян. Не мисля, че ще нарани мен или момчето. Той е отчаян, не е убиец.
— Откъде си толкова сигурна? Човек, който залага дома на децата си и фалшифицира подписа на жена си, е способен на всичко. Моля те, не отивай. Нека кажем на адвокат Марков, нека полицията се заеме.
— Полицията ще го арестува. А ако той влезе в затвора, преди да е дал показания, които да оневинят мен за този заем, ще изгубя къщата. Ако онези хора, на които дължи пари, го намерят преди нас, може да го убият. Това е единственият ми шанс, Вери. Трябва да говоря с него. Трябва да го убедя да се предаде, да поеме отговорност. И да върне момчето на Диана. Дължа ѝ го.
След дълги спорове, Вероника неохотно се съгласи, но при едно условие. Нямаше да ходя сама. Щяхме да отидем двете. Тя щеше да ме чака в колата, на разстояние, от което може да наблюдава хижата, с телефон в ръка, готова да се обади на полицията при най-малкия знак за опасност.
Пътят до хижата беше дълъг и труден. Тесен, черен път се виеше нагоре в планината, все по-непроходим. Колата на Вероника едва се справяше с дупките и острите камъни. Наоколо нямаше никакви признаци на живот – само гъста, вековна гора, която сякаш ни поглъщаше. Напрежението в колата беше почти физическо.
Най-накрая, след един остър завой, я видяхме. Малка, каменна постройка, сгушена сред дърветата, с покрив от тикли. Изглеждаше изоставена, ако не беше тънката струйка дим, която се издигаше от комина. Значи беше тук.
— Паркирай зад онзи скат – казах на Вероника. – Така няма да ни види веднага. Дай ми десет минути. Ако не изляза или ако чуеш нещо, обаждай се веднага. Не чакай.
Тя кимна, а лицето ѝ беше пребледняло от притеснение.
Излязох от колата и поех бавно по пътеката към хижата. Сърцето ми биеше лудо. Въздухът беше студен и чист, но аз едва си поемах дъх. С всяка крачка се питах какво правя тук. Какво щях да му кажа? Как щеше да реагира?
Когато наближих, видях през мръсния прозорец силует на мъж, седнал до камината. До него на пода си играеше малко момче. Кристиян. Поех си дълбоко дъх и почуках на вратата.
Отвътре се чу шум, после тишина. След малко вратата бавно се открехна. Пред мен стоеше Стефан. Но не беше Стефан, когото познавах. Беше отслабнал, с няколкодневна брада, с хлътнали очи, пълни с умора и страх. Беше облечен със стар пуловер и измачкани панталони. Нямаше и следа от елегантния, уверен бизнесмен, за когото се бях омъжила. Приличаше на преследвано животно.
Когато ме видя, на лицето му се изписа шок, последван от гняв.
— Как ме намери? – изсъска той.
— Това има ли значение? – отвърнах, опитвайки се гласът ми да не трепери. – Дойдох да поговорим.
Той се огледа панически навън, сякаш очакваше да види полицейски коли.
— Сама ли си?
— Да. Никой не знае, че съм тук. Пусни ме да вляза, Стефан. Студено е.
Той се поколеба за миг, после отстъпи назад и ми направи път. Вътре беше семпло, но чисто. Гореше огън в камината, а на една малка маса имаше остатъци от храна. Момченцето, Кристиян, ме гледаше с големите си, любопитни очи.
— Тате, коя е тази леля? – попита то.
Стефан не му отговори. Той се беше вторачил в корема ми.
— Значи е вярно. Близнаци. Докторът ми се обади. Мислех, че може да е грешка.
— Не е грешка, Стефан. Както не е грешка ипотеката, която си изтеглил с фалшив мой подпис. Както не е грешка празните банкови сметки. Както не е грешка тази жена, Диана, и това дете.
Той седна тежко на един стол и зарови лице в ръцете си.
— Не разбираш, Анна. Всичко се срина. Всичко. Нямах избор.
— Винаги имаш избор! – повиших глас аз, неспособна повече да сдържам гнева си. – Ти избра да лъжеш. Ти избра да крадеш. Ти избра да предадеш две семейства! Мислех, че бягаш от отговорност за още две деца, а ти си бягал от куршуми! Обзалагам се, че и Александър е замесен.
При споменаването на името на Александър, той вдигна глава. В очите му имаше омраза.
— Александър. Той е виновен за всичко. Той ме въвлече, той ме притискаше. И накрая ме предаде. Взе всичко. Фирмата, парите… Всичко, което не успях да скрия. Остави ме с дълговете и с хората, които ме търсят.
— Значи и ти си жертва? Така ли? – изсмях се аз. – А аз каква съм? А децата ни? Какво са те? Просто щета в твоя провален план?
Той ме погледна, а в очите му за пръв път видях нещо като разкаяние.
— Съжалявам, Ани. Наистина съжалявам. За всичко. Не исках да стане така. Просто исках повече. Повече пари, повече успех, повече… всичко. И се загубих.
— Диана иска сина си обратно, Стефан. Тя е отчаяна. Мислеше,
че си избягал с нея, а ти си я изоставил в някаква вила. Тя ми помогна да те намеря. Тя е готова да свидетелства срещу теб, ако не ѝ върнеш детето.
— Не мога да ѝ го върна! – извика той. – Той е единственото, което ми остана! Те ще ме намерят, Ани. Ще ме убият. Не искам синът ми да остане без баща.
— А другите ти четири деца? Те могат да останат без баща, така ли? А тези двете, които още не са се родили? Ти не мислиш за никого, освен за себе си!
Приближих се до него.
— Слушай ме, Стефан. Има само един изход. Предай се. Разкажи на полицията всичко. За Александър, за прането на пари, за всичко. Влез в програма за защита на свидетели. Това е единственият начин да се спасиш. И да спасиш нас.
— Да се предам? Да вляза в затвора?
— По-добре в затвора, отколкото мъртъв! Помисли! Ако се предадеш и сътрудничиш, ще получиш по-малка присъда. Ще признаеш за ипотечната измама, аз ще мога да спася къщата. Децата ни ще имат дом! И най-важното – ще бъдеш жив. Един ден ще излезеш и ще можеш да ги видиш отново. И Кристиян, и нашите деца.
Той мълчеше. Гледаше в огъня, а по лицето му се сменяха различни емоции – страх, отчаяние, гняв. Знаех, че съм на ръба. Можеше да се съгласи, но можеше и да избухне, да ме изгони, да направи нещо непредвидимо.
Кристиян се приближи до него и го прегърна през крака.
— Тате, гладен съм.
Този невинен детски глас сякаш пречупи нещо у Стефан. Той погледна сина си, после погледна мен. Въздъхна дълбоко, сякаш цялата тежест на света се стовари върху раменете му.
— Добре – прошепна той. – Добре, Ани. Ще го направя.
Глава 7
Връщането беше по-мъчително от отиването. Стефан се съгласи да се предаде, но не веднага. Имаше нужда от време, за да се сбогува със сина си, да осмисли края на живота, който познаваше. Уговорихме се да се срещнем на следващия ден в града, пред офиса на адвокат Марков. Той щеше да доведе Кристиян и да го предаде на Диана. След това щяхме да отидем заедно в полицията.
Вероника беше бясна, че съм останала толкова дълго и че съм сключила сделка с него, но виждайки резултата, гневът ѝ отстъпи място на предпазлив оптимизъм. Цяла нощ не мигнах. Превъртах разговора в главата си отново и отново. Дали щеше да удържи на думата си? Дали това не беше поредният му трик, за да спечели време и да избяга отново?
На следващата сутрин чакахме пред кантората на Марков. Аз, Вероника и Диана. Диана беше бледа като платно, стискаше ръцете си и не спираше да поглежда към края на улицата. Всяка изминала минута правеше напрежението все по-непоносимо.
И тогава го видяхме. Той вървеше бавно по тротоара, държейки за ръка малкото момче. Когато Кристиян видя майка си, той се отскубна от ръката на Стефан и се затича към нея с вик „Мамо!“. Диана се свлече на колене и го прегърна толкова силно, сякаш никога нямаше да го пусне. Сълзи се стичаха по лицето ѝ. Гледката беше едновременно сърцераздирателна и красива.
Стефан остана на няколко крачки, наблюдавайки сцената с празен поглед. Когато Диана се изправи, погледите им се срещнаха. Нямаше думи. Нямаше нужда от тях. Всичко беше казано. Тя взе сина си и си тръгна, без да поглежда назад.
Сега бяхме само аз и той. И адвокат Марков, който излезе от кантората и застана до нас.
— Готов ли си? – попитах тихо.
Стефан кимна.
Пътят към полицейското управление беше мълчалив. Вътре, в стерилната обстановка на стаята за разпити, Стефан започна да говори. Разказа всичко. От самото начало. За това как с Александър са започнали с дребни данъчни измами, после са преминали към по-големи схеми за пране на пари, използвайки фирмата си като прикритие. Разказа за хората, от които са взели пари, за заплахите, за натиска. Разказа как Александър е манипулирал всичко, държейки го в постоянно състояние на страх и зависимост. И как накрая, когато всичко е започнало да се разплита, Александър е решил да го пожертва, за да спаси себе си, като е инсценирал нещата така, че цялата вина да падне върху Стефан.
Показанията му бяха подробни, подкрепени с имена, дати, номера на сметки. Той беше решил да завлече и Александър със себе си. Това не беше акт на благородство, а на отмъщение. Но за мен нямаше значение. Важното беше, че той призна за фалшифицирането на подписа ми. Призна, че аз не съм знаела нищо за кредита и за незаконните му дейности.
След часове на разпити, му повдигнаха обвинения. Видях го за последно, когато го извеждаха с белезници. Погледът му се спря на мен за миг. В него нямаше омраза, нито любов. Имаше само празнота. Краят на една епоха.
Последваха месеци, изпълнени с юридически битки. Александър беше арестуван още същия ден. Опита се да отрече всичко, да прехвърли цялата вина на Стефан, но доказателствата бяха неопровержими. Започна шумно съдебно дело, което привлече вниманието на медиите. Бях призовавана като свидетел няколко пъти. Беше унизително и болезнено да стоя там, пред всички, и да разказвам за сринатия си живот. Но го направих. Заради децата си.
Адвокат Марков беше брилянтен. Той използва показанията на Стефан и свидетелствата на Диана, за да докаже моята невинност. Договорът за ипотечен кредит беше обявен за нищожен поради измама. Банката заведе дело срещу останките от фирмата на Стефан и Александър, но къщата ми беше спасена. Беше моя, чиста от всякакви тежести.
В разгара на цялата тази буря, един ден, докато пазарувах в местния супермаркет, уморена и натежала в осмия месец, се сблъсках с някого на касата. Изпуснах портмонето си и всичко се разпиля по пода.
— О, толкова съжалявам – каза мъжки глас.
Наведох се да събера нещата си, и той се наведе да ми помогне. Когато погледите ни се срещнаха, сърцето ми подскочи. Беше Радослав. Моята студентска любов. Беше се променил, разбира се. По-възрастен, с няколко сребърни нишки в косата, но усмивката и топлите му очи бяха същите.
— Анна? Ти ли си? Не мога да повярвам.
— Радо? Какво правиш тук? Мислех, че си в чужбина.
— Върнах се преди няколко години – усмихна се той. – Имам собствено архитектурно студио. А ти… ти изглеждаш…
Погледът му се спря на корема ми.
— Да, малко съм бременна – засмях се неловко аз. – С петото и шестото.
Той ме погледна с изумление, после с нещо като тъга. Помогна ми да събера нещата си и настоя да ми помогне с торбите до колата. Разменихме си телефоните. Беше странно, но и приятно. Среща от един друг, по-прост живот.
Няколко седмици по-късно, родих. Две прекрасни, здрави момиченца. Кръстих ги Вяра и Надежда. Къщата отново се изпълни с бебешки плач, но този път той беше музика за ушите ми. Беше звукът на новото начало.
Глава 8
Животът с шест деца беше организиран хаос. Дните ми се сливаха в безкраен цикъл от хранене, смяна на пелени, помощ за домашни, готвене и успокояване на малки и големи кризи. Родителите ми помагаха много, Вероника също идваше, когато можеше, но основната тежест лежеше на моите рамене. Бях уморена, често до краен предел, но и странно щастлива. За пръв път от години чувствах, че контролирам живота си. Нямаше лъжи, нямаше тайни. Имаше само мен и моите деца.
Един ден Радослав ми се обади. Покани ме на кафе. Отказах, обяснявайки, че с две новородени и още четири деца е почти невъзможно.
— Тогава аз ще дойда при теб – каза той без колебание. – Ще донеса кафе и кифлички.
И той дойде. Влезе в нашата шумна, разхвърляна къща и не се стресна. Напротив. Той седна на пода и започна да строи кула от кубчета с Георги. Помогна на Виктор с един труден математически проблем. Полюля близначките, докато аз успях да изпия едно кафе на спокойствие за пръв път от седмици. Той се вписа в нашия хаос с такава лекота, сякаш винаги е бил част от него.
Започна да идва често. Понякога просто за половин час, за да види как сме. Понякога оставаше с часове, помагайки ми с каквото може. Децата го обожаваха. Той беше търпелив, забавен и им обръщаше внимание. Говорехме си много. За миналото, за мечтите, които сме имали. Разказах му всичко за Стефан. Той слушаше без да съди, без да дава съвети, просто с тихо съчувствие.
Една вечер, след като децата заспаха, седяхме на верандата. Близначките спяха в кошовете си до нас.
— Знаеш ли – каза той, гледайки звездите. – Когато се върнах в България, първото нещо, което направих, беше да те потърся. Видях те веднъж на улицата. Беше с мъжа си и две от децата. Изглеждаше щастлива. И реших да не се меся. Да не развалям това, което имаш.
— Не бях щастлива – признах си тихо. – Бях се убедила, че съм щастлива. Има разлика.
Той посегна и хвана ръката ми.
— Знам. Видях го в очите ти още тогава. Същите очи, които рисуваха невероятни картини. Имаше толкова огън в тях. А тогава… тогава огънят го нямаше. Но сега… сега се връща.
Думите му ме трогнаха. Никой не ми беше говорил така от години. Никой не беше виждал мен, Анна, художничката. Всички виждаха само Анна, съпругата и майката.
Времето минаваше. Съдебното дело приключи. Стефан и Александър получиха ефективни присъди. Дълги. Заради сътрудничеството си, Стефан получи малко по-малка присъда, но все пак щеше да прекара най-хубавите години от живота си зад решетките. Не изпитвах нито удовлетворение, нито злоба. Само тъга. Тъга за пропиления живот, за разбитите семейства.
Един ден получих писмо от него, от затвора. Беше написано на ръка, с разкривен почерк. Пишеше, че съжалява. Че всеки ден мисли за децата. Молеше ме някой ден да му простя и да им разкажа, че баща им, въпреки всичко, ги е обичал. Прибрах писмото. Не знаех дали мога да му простя. Но знаех, че един ден ще трябва да разкажа на децата истината. Моята истина.
Есента дойде, а с нея и първата ми самостоятелна изложба от петнадесет години. Радослав беше този, който ме насърчи. Той преустрои гаража ми в ателие. Той ми купуваше платна и бои. Той гледаше децата, за да мога аз да рисувам. Рисувах като луда. Всяка емоция, всяка болка, всяка надежда, които бях преживяла през последната година, се изливаха върху платното.
Изложбата имаше огромен успех. Повечето картини бяха продадени още в първата вечер. Хората се спираха пред тях, говореха за „суровата емоция“, за „силата на духа“. Чувствах се жива. Чувствах се себе си.
На закриването на изложбата, Радослав дойде при мен с две чаши шампанско.
— За теб – каза той. – За художничката, която се завърна.
— Благодаря ти – отвърнах, а очите ми се напълниха със сълзи. – За всичко. Без теб нямаше да се справя.
— Щеше да се справиш – каза той меко. – Ти си най-силният човек, когото познавам. Аз просто ти подадох ръка.
Той остави чашите и ме прегърна.
— Ани, аз те обичам. Обичал съм те още от университета. И никога не съм спирал.
Сърцето ми прескочи. Погледнах го в очите и видях там бъдещето. Не лесно бъдеще. Не приказка. А истинско, сложно, шумно, пълно с предизвикателства, но и с много любов бъдеще.
Наведох се и го целунах.
Животът ми не беше това, което бях планирала. Беше много по-труден, но и много по-истински. Бях изгубила илюзиите си, но бях намерила себе си. Бях заобиколена от шест невероятни деца и от мъж, който виждаше огъня в очите ми. Къщата ми беше пълна с глъч, смях, плач и миризма на бои. И за пръв път от много, много време, се чувствах у дома.