Съпругът ми ме попита: „Къде са цветята, които ти изпратих?“
Гласът му беше леко приглушен от телефона, но усетих онази специфична нотка на раздразнение, която прикриваше с делавера си усмивка. Илиян беше бизнесмен до мозъка на костите си. Всичко при него беше сделка, всичко беше инвестиция, дори и жестовете на внимание.
„Какви цветя, Илияне?“, попитах, а в стомаха ми се надигна неприятно, студено усещане. Стоях насред огромната ни всекидневна, която гледаше към града отвисоко. Апартаментът беше нашата крепост, нашата златна клетка, купена с ипотечен кредит, който тежеше повече от обзавеждането.
„Поръчах ти букет. Рози. Трябваше да са пристигнали преди час.“
„Няма нищо. Никой не е звънял.“
Той въздъхна. „Проклета доставка. Добре, ще проверя. Чао.“ Затвори, преди да успея да кажа каквото и да било.
Не бях получила нищо. Това беше първият път. Отписах го като грешка на куриерската фирма. Илиян работеше трескаво, компанията му беше в средата на някаква сложна сделка или може би съдебно дело, никога не ми обясняваше в детайли. Казваше, че ме предпазва. Аз пък си мислех, че просто не му се занимава да обяснява на „жената вкъщи“. Цветята бяха неговият начин да каже „виновен съм, че ме няма“ или „мисля за теб, докато подписвам договори“.
Няколко дни по-късно се повтори.
„Лилия, получи ли пратката?“
„Не. Илияне, какво става? Сигурен ли си, че даваш правилния адрес?“
„Разбира се, че съм сигурен!“, този път раздразнението беше явно. „Това е несериозно. Ще им вдигна скандал.“
Но аз вече не вярвах, че е грешка. Два пъти. На един и същи адрес. Нещо не беше наред. В главата ми започнаха да се оформят сценарии, един от друг по-неприятни. Изневяра. Това беше първата, най-отровна мисъл. Може би ги пращаше на друга, а пред мен се преструваше, че са за мен? Но защо щеше да ме пита тогава? Това беше нелогично.
Обзе ме леден страх. Нашият брак, който отвън изглеждаше перфектен – богатият съпруг, красивата съпруга, луксозният апартамент – всъщност беше пропукан отдавна. Пукнатините бяха пълни с мълчание, с дълги вечери, в които той работеше до късно, с уикенди, прекарани в „неотложни“ срещи.
Реших да поема нещата в свои ръце. Вече не ставаше въпрос за цветя. Ставаше въпрос за истината.
На следващия ден влязох в сайта на същата луксозна цветарница, която Илиян използваше. Поръчах най-пищния букет, който предлагаха, платих с моята карта и зададох точен час за доставка.
И зачаках.
Когато часът наближи, застанах до вратата. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не го чуят в коридора. Залепих око за шпионката. Коридорът беше тих, осветен от студените лунички на тавана. Чух асансьора.
Миг по-късно се появи той. Млад мъж с униформа на куриер, държеше огромна кутия с цветя. Точно както очаквах. Той пристъпи към нашата врата. Вдигна ръка, за да позвъни.
И тогава се случи.
Изведнъж вратата на съседите се отвори. Апартаментът точно срещу нашия.
В него живееше жена, която бях виждала само няколко пъти в асансьора. Казваше се Яна. Беше ослепително красива по онзи дързък, почти агресивен начин. Винаги перфектно гримирана, винаги с дрехи, които крещяха „скъпо“.
Яна излезе. Тя не изглеждаше изненадана. Напротив, сякаш очакваше куриера.
„Здравейте“, каза тя с кадифен глас, който проникна дори през дебелата ни врата. „Това е за тук.“
Куриерът се поколеба. „Но адресът е за апартамент 7…“
„Да, да, знам“, прекъсна го тя с нетърпелива усмивка. „Те са мои близки, помолиха ме да го взема. Вечно ги няма. Ето, ще се подпиша.“
Тя взе таблета от ръцете му, драсна нещо и протегна ръце към букета. Куриерът, очевидно объркан, но и леко заслепен от усмивката ѝ, ѝ подаде цветята.
Яна ги пое, вдъхна аромата им дълбоко, сякаш бяха нейно свещено право, и се обърна.
Преди да затвори вратата, тя погледна право към моята шпионка. Не знам дали ме видя, или просто погледна към вратата ми. Но тя се усмихна. Беше усмивка на триумф.
Вратата ѝ се затвори.
Аз останах от другата страна, в собствения си коридор, неспособна да дишам. Ръцете ми трепереха.
Тя беше взела цветята, които аз бях поръчала. Това не беше грешка. Това не беше съвпадение.
Това беше съобщение.
Глава 2: Студената вечеря
Не помня колко дълго стоях зад вратата. Може би минути, може би половин час. Единственото, което чувах, беше бученето на кръвта в ушите ми. Това не беше просто кражба. Това беше нахлуване. Тя знаеше. Но какво знаеше?
Влязох в кухнята и си налях вода. Ръцете ми все още трепереха. Какво трябваше да направя? Да отида и да вдигна скандал? Да разбия вратата ѝ и да си поискам букета? Това щеше да ме направи да изглеждам като луда, истерична съпруга.
Не. Трябваше да мисля.
Значи, Илиян наистина е пращал цветя. И Яна наистина ги е взимала. Но защо днес взе моите? Дали той ѝ беше казал, че аз съм поръчала? Или тя просто взимаше всяка доставка на цветя за този адрес, предполагайки, че са от него за нея?
Предателство. Думата пулсираше в главата ми.
Вечерта Илиян се прибра. Обичайното късно прибиране. Влезе, хвърли сакото си на стола – навик, който мразех – и разхлаби вратовръзката си.
„Тежък ден“, измърмори той, целувайки ме по бузата. Целувката му беше студена, миришеше на скъп алкохол и стрес.
„Обади ли се на цветарницата?“, попитах, а гласът ми прозвуча неестествено спокойно.
Той ме погледна разсеяно. „А? А, да. Казаха, че са доставени. Подписано е. Явно някой от рецепцията ги е взел и е забравил да ти каже.“
Излъга ме. Излъга ме в очите. Или по-лошо – цветарницата го беше излъгала, че са доставени на мен.
„Нямаме рецепция, Илияне. Живеем в апартамент.“
Той махна с ръка. „Все тая. Ще поръчам други.“
„Няма нужда“, казах аз. „Вече знам къде са.“
Той спря и се обърна към мен. Лицето му, обикновено непроницаемо, сега беше изпълнено с предпазливост. „Какво искаш да кажеш?“
Приготвих вечеря. Нарязах зеленчуци с прекалена прецизност. Ръцете ми трябваше да правят нещо. Мълчахме. Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се реже с ножа, който държах.
Седнахме на масата. Тишината беше оглушителна, прекъсвана само от тракането на приборите.
„Яна от апартамента отсреща“, започнах аз, без да вдигам поглед от чинията си. „Тя ги е взела.“
Видях как ръката му с вилицата застина във въздуха.
„Какво? Съседката? Защо ще взима нашите цветя? Сигурно е станало грешка.“
„Тя взе и тези, които аз поръчах днес, Илияне. Гледах я през шпионката. Каза на куриера, че сме я помолили. Излъга.“
Той остави вилицата. Избърса устата си със салфетка. Това беше неговият защитен механизъм – да печели време, да подрежда мислите си, сякаш е на бизнес среща.
„Това е… странно. Ще говоря с нея утре.“
„Аз искам ти да ми кажеш“, настоях аз, като най-накрая го погледнах. „Защо съседката ни си мисли, че цветята, които изпращаш на мен, са всъщност за нея?“
Той не издържа на погледа ми. Стана.
„Лилия, нямам време за глупости. Имам заем към банката, който е по-голям от брутния вътрешен продукт на малка държава. Имам съдебно дело с оня боклук Кирил, който се опитва да ми открадне бизнеса. Главата ми ще се пръсне. Последният ми проблем са някакви си цветя и лудата ти съседка!“
Той крещеше. Рядко го правеше. Това беше знак, че съм уцелила нерв.
„Тя не е моя луда съседка, Илияне! Тя е твоя!“, изкрещях в отговор аз. „Тя е твоята изневяра, нали? Живее точно срещу нас! Колко удобно!“
Лицето му пребледня, после се зачерви. „Не знам за какво говориш. Прекалено много гледаш сапунени опери.“
„Тогава защо спря да пращаш цветя?“, попитах тихо, а въпросът увисна във въздуха. „Тя ми каза“, излъгах аз. „Чакай, не. Стела ми каза.“
Името, което измислих на момента, го накара да замръзне. Видях паниката в очите му. Той не знаеше коя е Стела. Но фактът, че има „Стела“, го ужаси.
„Коя е Стела?“, попита той с прегракнал глас.
„Това няма значение“, казах аз, изправяйки се. „Има значение, че ти имаш скрит живот. И той живее точно на осем метра от леглото ни.“
Той не каза нищо. Просто се обърна, грабна сакото си и излезе. Вратата се тръшна оглушително.
Останах сама в огромната кухня. Вечерята изстиваше. Истината също. Беше студена, горчива и отровна. Той не беше отрекъл. Не и истински.
Глава 3: Кафе с Весела
На следващия ден се чувствах изцедена. Илиян не се беше прибрал. Не ми беше звънял. Тишината от негова страна беше по-оглушителна от скандала предната вечер.
Имах нужда да говоря с някого. Някой, който не беше част от този фалшив, лъскав свят.
Обадих се на Весела. Тя беше моята най-добра приятелка от гимназията, пълна моя противоположност. Весела беше адвокат, но от онези, които защитаваха каузи, а не корпоративни интереси. Беше рязка, земна и не търпеше глупости.
Срещнахме се в малко кафене, далеч от скъпите заведения, които Илиян предпочиташе.
Щом ме видя, Весела се намръщи. „Изглеждаш ужасно, Лили. Какво е направил пак онзи твой бизнесмен?“
Разказах ѝ всичко. За цветята. За шпионката. За Яна. За снощния скандал. За мълчанието на Илиян.
Весела слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя отпи голяма глътка от кафето си.
„Значи“, започна тя с онзи свой адвокатски тон, „имаме съпруг, който лъже. Имаме любовница, която живее отсреща. И имаме теб, която седиш в апартамент, купен с ипотечен кредит, който вероятно е и на твое име, и чакаш.“
„Не знам дали е и на мое име“, признах тихо аз. „Той се занимаваше с документите. Аз само подписвах.“
Весела изруга под нос. „Лили, Лили… Колко пъти съм ти казвала да четеш, преди да подписваш! Ти си по-умна от това.“
„Бях влюбена. Или поне си мислех, че съм. Беше толкова… убедителен. Грижеше се за всичко.“
„Грижел се е да те държи в неведение“, поправи ме тя. „Добре, слушай сега. Първо. Трябва да разберем какво е финансовото ви положение. Ако той е затънал в заеми и съдебни дела, както казва, и загуби, банката ще почука на твоята врата, независимо дали спиш с него или не.“
Сви ме стомахът. Морална дилема – дали да го спасявам, или да спасявам себе си?
„Второ. Тази Яна. Тя не е просто нагла. Тя е провокативна. Да вземе твоите цветя… това е демонстрация на сила. Тя ти казва: „Аз съм тук и не ме е страх от теб. Мога да ти взема всичко, дори и букета, който сама си си купила.“
„Какво да правя, Веси? Чувствам се в капан.“
„Трябва ти информация“, каза Весела. „Трябва да знаеш коя е тя. Не просто любовница. Откъде се познават? Откога? Защо живее там? Илиян ли ѝ е наел апартамента? И най-важното – какво знае тя за бизнеса му?“
„Защо за бизнеса му?“
„Защото, мила моя, в света на Илиян няма съвпадения. Тази жена може да е просто скъпа играчка, но може и да е част от проблема. Може да е свързана с онзи Кирил, който го съди. Може да е шпионин. Може да го изнудва. Богатството привлича всякакви хищници.“
Думите ѝ ме смразиха. Предателството можеше да е много по-дълбоко, отколкото си представях.
„Трябва да се свържа с брат ми“, казах аз.
„Димо? Студентчето? За какво ти е той?“
„Той учи в университета. Право. Но има приятел, Асен, който е стажант в някаква голяма кантора. Може би може да провери за това дело на Илиян. Дискретно.“
Весела кимна. „Добра идея. Но бъди внимателна. Не въвличай Димо прекалено. Тези корпоративни битки са мръсни.“
Тръгнах си от срещата малко по-силна, но и много по-уплашена. Вече не бях просто измамена съпруга. Бях играч в игра, чиито правила изобщо не разбирах.
Глава 4: Сянка в коридора
Върнах се в апартамента. Беше празен. Илиян все още го нямаше. Тишината беше мой съюзник. Време беше да действам.
Първата ми задача беше да вляза в кабинета му. Винаги беше заключен, но аз знаех къде държи резервния ключ – в една куха книга за голф на рафта в хола. Иронията беше, че той дори не играеше голф.
Кабинетът миришеше на него – на кожа и онази тежка, мъжка тоалетна вода. Всичко беше подредено. Твърде подредено. Но аз не търсех по бюрата. Търсех в компютъра.
За мое учудване, той не беше защитен с парола. Или поне не основният профил. Илиян винаги е бил арогантен в сигурността си.
Започнах да ровя. Имейли. Файлове. Банкови извлечения.
Картината, която се разкри пред мен, беше по-мрачна, отколкото Весела беше описала. Компанията беше затънала. Заемът не беше един, бяха три. Ипотечният кредит за нашия апартамент беше най-малкият му проблем. Той беше използвал активи на фирмата като обезпечение за лични рискови инвестиции, които се бяха провалили. Съдебното дело с Кирил беше за кражба на интелектуална собственост и изглеждаше, че Кирил имаше железни доказателства.
Илиян беше на ръба на пълен фалит.
И тогава го видях. Папка с име „Разни“.
Вътре имаше договор за наем. За апартамента срещу нашия. Наемател: Яна. Наемодател: Фирма, свързана с Илиян. Той плащаше наема ѝ.
Имаше и банкови преводи. Хиляди левове всеки месец. „Джобни пари“.
Сърцето ми спря. Това беше доказателството. Черно на бяло.
Докато разглеждах файловете, чух шум в коридора. Асансьорът. Замръзнах. Погледнах часовника – беше твърде рано за Илиян.
Излязох безшумно от кабинета и се прилепих към шпионката.
Коридорът беше празен. Явно беше някой друг съсед.
Но тогава вратата на Яна се отвори. Тя излезе. Не беше облечена в обичайните си предизвикателни дрехи. Носеше семпъл панталон и обикновена блуза. Изглеждаше… уморена. Бледа. Без грим беше почти неузнаваема.
Тя тръгна към асансьора.
Импулсът ме връхлетя. Грабнах чантата си и излязох.
„Яна!“, извиках аз.
Тя се обърна. Когато ме видя, в очите ѝ нямаше триумф. Нямаше я онази усмивка от вчера. Имаше само безкрайна, дълбока умора. И страх.
„Какво искаш?“, попита тя, а гласът ѝ беше дрезгав.
„Цветята. Защо ги взехте?“
Тя ме гледаше дълго. Сякаш преценяваше дали изобщо си струва да отговаря.
„Защото мислех, че са за мен“, каза тя накрая. „Той винаги ми пращаше цветя.“
„Той пращаше цветя на мен“, поправих я аз, макар че вече не бях сигурна.
Тя се засмя. Беше сух, неприятен смях. „На теб? Мислиш ли, че Илиян изобщо се сеща за теб? Ти си му… декор. Част от обзавеждането. Като онази скъпа ваза в хола ви.“
Думите ѝ боляха.
„А ти какво си?“, отвърнах аз. „Платената компания?“
Тя пристъпи към мен. Бяхме само на метър една от друга. Миришеше на лекарства.
„Аз съм неговият скрит живот. Аз съм тази, при която идва, когато не може да понася да е при теб. Аз съм тази, на която разказва за заемите си, за страха си от Кирил, за това колко е празен животът му.“
„И защо ми го казваш?“, попитах аз, борейки се да не ѝ покажа колко ме е наранила.
„Защото той спря“, прошепна тя. „Спря да идва. Спря да плаща. И спря да праща цветя. Мислех, че онзи букет… мислех, че е знак, че не ме е забравил.“
Асансьорът пристигна и вратите се отвориха с мек звук.
„Той е страхливец, Лилия“, каза Яна, влизайки в асансьора. „Ще унищожи и теб, както унищожава всичко, до което се докосне. Пази се.“
Вратите се затвориха, оставяйки ме сама в коридора с парфюма ѝ и миризмата на болница.
Глава 5: Братска грижа
Обадих се на Димо. Гласът му, весел и леко разсеян от университетския живот, беше като котва в бурята.
„Како! Как си? Всичко наред ли е?“
„Имам нужда от помощ, Димо. Нещо лично.“
Разказах му съвсем малка част от истината – че Илиян има бизнес проблеми и се притеснявам за него. Попитах го за неговия приятел, Асен.
„Асен? Да, той е стажант в „Кронус Легал“. Това е кантората на Кирил! Голяма работа. Асен все се оплаква, че го карат само да носи кафета, но е много горд.“
„Димо, трябва ми услуга. Можеш ли да попиташ Асен… съвсем дискретно… дали е чувал нещо за делото „Илиянов Груп“ срещу Кирил?“
Димо помълча. Той беше умен. Знаеше, че го моля за нещо на ръба.
„Како, това е… това е сериозно. Асен може да си изгуби стажа.“
„Знам, Димо. Моля те. Просто… просто да си отваря ушите. Чувствам, че Илиян крие нещо ужасно от мен. Притеснявам се за… за апартамента. За ипотеката.“
Споменаването на дома ни, на сигурността, подейства. Димо винаги е бил защитнически настроен към мен, още откакто бяхме деца.
„Добре. Ще говоря с него. Но не обещавам нищо. Той е малко страхлив.“
„Благодаря ти. Дължа ти.“
След като затворих, се почувствах виновна. Въвличах брат си в мръсните игри на съпруга си. Поредната морална дилема в списъка ми.
По-късно същия ден получих съобщение от Димо.
„Асен каза, че е странно. Делото е утре, а Кирил е супер спокоен. Хвалел се в офиса, че държи Илиян „на къса каишка“ и че има „вътрешен човек“, който му дава всичко. Казал, че утре ще е просто формалност, ще го съсипе.“
Вътрешен човек.
Някой от фирмата на Илиян го предаваше. Това обясняваше защо Кирил беше толкова сигурен. Това не беше просто съдебно дело. Беше саботаж.
Предателство на съвсем ново ниво.
Изведнъж ми хрумна ужасяваща мисъл. Ами ако „вътрешният човек“ не беше просто служител?
Ами ако беше Яна?
Това обясняваше всичко. Затова Илиян спря да ходи при нея. Може би беше разбрал. Затова тя беше толкова отчаяна и бясна. Тя не беше просто любовница, тя беше шпионин. И сега, когато Илиян я беше отрязал, тя губеше и любовника, и източника си на доходи.
Но ако беше така, защо миришеше на лекарства? Защо изглеждаше толкова болна?
Главата ми се въртеше. Лъжите бяха оплетени като змийско кълбо.
Глава 6: Откритият лаптоп… отново
Илиян се прибра късно. Беше пиян. Не просто пийнал, а мъртво пиян. Едва се държеше на краката си.
„Ти… ти си още будна“, изфъфли той, свличайки се на дивана.
„Къде беше?“
„Среща. Важна среща. С адвоката. Мартин. Той… той ще оправи нещата.“
Мартин. Адвокатът на Илиян. Виждала съм го няколко пъти. Мазен, винаги с фалшива усмивка, но Илиян му вярваше сляпо.
„Илияне, кой е вътрешният човек?“, попитах директно.
Той вдигна глава. Очите му бяха мътни. „Какво…?“
„Кирил има къртица във фирмата ти. Затова ще загубиш делото утре.“
Той се опита да се изправи, но не успя. „Лъжеш… Мартин каза, че… че имаме шанс.“
„Мартин лъже ли те, или ти лъжеш мен?“
Той не отговори. След минута заспа, или по-скоро припадна, на дивана. Хъркаше тежко, все още облечен.
Оставих го. Погнусата беше изместила всякаква загриженост.
Отидох отново в кабинета. Този път лаптопът му беше отворен на бюрото. Явно беше работил, преди да излезе да се напие.
На екрана беше отворен имейл. Чернова.
До: yana_angel@…
Тема: Последно.
„Яна, не мога повече. Парите са преведени. Това е всичко. Лечението… ще трябва да намериш друг начин. Не ме търси повече. Кирил знае. Не знам как, но знае за теб. В опасност сме. Утре всичко свършва.“
Ръцете ми се вкочаниха.
Лечение.
Яна не беше шпионин. Тя беше болна. Наистина болна. Илиян ѝ е плащал лечението. Той не е спрял, защото е разбрал, че е шпионин. Спрял е, защото Кирил е разбрал за нея.
Това беше семейният конфликт в най-чистия му вид. Той не просто ми е изневерявал. Той е финансирал скрития си живот с болната си любовница, докато собствената му компания се е разпадала.
Той не беше просто предател. Беше чудовище.
Но имейлът разкриваше и друго. „Кирил знае.“
Какво знаеше Кирил? Че Яна е любовница на Илиян? И защо това беше опасно?
Започнах да ровя по-дълбоко в имейлите. Този път търсех кореспонденция между Илиян и Мартин, неговия адвокат.
Намерих я. Дълга поредица от съобщения. Мартин го уверяваше, че държат нещата под контрол. Но последният имейл, изпратен от Мартин само преди няколко часа, беше различен.
„Илияне, нещата са зле. Кирил има нов свидетел. Някой, който ще потвърди, че си откраднал софтуерния код. Трябва да се срещнем НЕЗАБАВНО. Извън офиса. Имаме само един изход.“
„Нов свидетел“.
Изведнъж студена вълна ме заля.
Отворих отново договора за наем на Яна. Погледнах името ѝ. Яна Ангелова. Не ми говореше нищо.
Но тогава отворих файловете по съдебното дело. Списък на служителите на Кирил. И там беше.
Стела Ангелова. Главен програмист.
Стела. Името, което бях измислила. А то беше истинско.
Стела беше сестрата на Яна.
Глава 7: Разплитането
Всичко си дойде на мястото с ужасяваща яснота.
Яна не беше просто случайна любовница. Стела, нейната сестра, беше ключов служител при Кирил.
Илиян не беше започнал връзка с Яна въпреки проблемите си с Кирил. Той я беше започнал заради тях.
Той не беше жертва на предателство. Той беше инициаторът.
Опитваше се да използва Яна, за да стигне до сестра ѝ, Стела. Да я подкупи, да я накара да саботира собствения си шеф, Кирил.
Но планът се беше объркал. Яна се беше разболяла. Нуждаеше се от скъпо лечение. Илиян, затънал в заеми, вече не можеше или не искаше да плаща.
А Кирил беше разбрал. И сега държеше всички карти. Той беше знаел за Яна. Може би Стела му беше казала. И сега, утре, в съда, те щяха да го унищожат. И щяха да използват Яна – болната, изоставена Яна – като свидетел срещу него.
Илиян не беше в опасност. Той беше свършен.
А аз бях омъжена за него. Аз бях в същата лодка, която той беше пробил собственоръчно. Ипотеката, заемите… всичко щеше да падне и върху мен.
Чух стон откъм хола. Илиян се беше събудил.
Влязох в стаята. Той седеше на дивана, обхванал глава с ръце.
„Ти я използва“, казах аз. Гласът ми беше мъртвешки спокоен. „Използва болна жена, за да се опиташ да саботираш конкурента си.“
Той вдигна глава. Пиянството се беше изпарило, заменено от чист, животински страх. „Лили… аз мога да обясня…“
„Не. Не можеш.“
„Тя… тя сама дойде при мен! Знаеше кой съм. Искаше пари. Сестра ѝ… Стела… тя беше ключът. Можех да спечеля делото.“
„А болестта? И това ли беше част от плана?“
„Не!“, извика той. „Това… това се случи по-късно. Аз се грижех за нея! Плащах всичко! Докато можех…“
„Докато Кирил не разбра. И сега тя ще свидетелства срещу теб, нали? Затова спря да ѝ плащаш. Заплашваш я.“
Той не отговори. Мълчанието му беше признание.
„Ти си отвратителен“, казах аз.
„Аз се борех за нас!“, изкрещя той, изправяйки се. „За тази къща! За твоя живот! Мислиш ли, че всичко това идва безплатно? Трябваше да се боря мръсно!“
„Това не е моят живот, Илияне. Това е твоят. Аз бях просто декор. Както каза тя.“
„Тя ти е говорила? Кога?“ Паниката му растеше.
„Това няма значение. Има значение, че утре ти ще загубиш всичко. И ще повлечеш и мен с теб.“
Той ме сграбчи за ръцете. „Лили, моля те. Трябва да ми помогнеш. Мартин… той има план. Но трябва да сме заедно. Трябва да ми повярваш.“
„Да ти повярвам?“, изсмях се аз. „Ти не знаеш значението на тази дума.“
Отдръпнах се от него. „Обади се на Мартин. Кажи му да дойде. Веднага.“
Той се вторачи в мен. „Защо?“
„Защото, ако имаш някакъв план, искам да го чуя. Не като твоя съпруга. А като човека, чийто живот също е на косъм заради теб.“
Глава 8: Планът на Мартин
Мартин пристигна след тридесет минути. Беше 2 часа сутринта. Той не изглеждаше сънен. Изглеждаше като хищник, надушил кръв. Носеше куфарче.
„Лилия“, каза той с онази мазна усмивка, кимайки ми. „Илияне. Значи тя знае.“
„Тя знае всичко“, отвърна Илиян, наливайки си поредното уиски. Ръцете му трепереха.
„Добре“, каза Мартин, сядайки на дивана, сякаш му беше собственост. „Това всъщност опростява нещата. Няма нужда да се преструваме.“
Той отвори куфарчето. Беше пълно с пачки. Богатство, събрано в брой.
„Какво е това?“, попитах аз.
„Това е нашият „изход“, както го нарекох“, каза Мартин. „Илияне, ти си разорен. Дори да се случи чудо утре, банката ще ти вземе компанията следващата седмица. Заемът е необслужваем.“
Илиян гледаше парите с празен поглед.
„Това са последните ликвидни пари, които успях да изтегля от фирмата, преди сметките да бъдат запорирани“, продължи адвокатът. „Планът е прост. Вие двамата изчезвате. Тази вечер. Имате билети за полет в 6 сутринта. Еднопосочни. Държава без договор за екстрадиция. Започвате на чисто.“
Гледах го невярващо. „Да избягаме? Като престъпници?“
„Вие сте престъпници, Лилия“, каза Мартин с усмивка. „Поне той е. А ти си негов съучастник по силата на брака си. Или идваш с него, или оставаш тук да поемеш удара. Ипотеката е на твое име. Дълговете… те ще намерят начин да те преследват.“
„А ти?“, попитах. „Какво печелиш ти?“
„Аз? Аз си прибирам хонорара“, той потупа куфарчето. „И се погрижвам утре в съда да няма никой, който да се защитава. Така Кирил печели по служебен път. Аз съм се разбрал с него. Той ще поеме компанията, а аз ще се погрижа „проблемът“ Илиян да изчезне. Всички печелят.“
Предателство.
Мартин. Неговият най-долен, най-верен адвокат. Той също го беше предал. Той беше „вътрешният човек“ през цялото време. Не Яна. Не Стела. А Мартин. Той беше играл и за двете страни.
„Ти…“, изсъска Илиян, осъзнавайки. „Ти си ме продал!“
„Аз спасявам каквото може, Илияне. Бизнес. Ти си емоционална развалина. Влюби се в собствената си примамка. Аз просто разчиствам бъркотията.“
Илиян се хвърли към него. Беше бавен от алкохола. Мартин просто се отдръпна и Илиян падна на пода.
„Нямаме време за това“, каза Мартин, поглеждайки часовника си. „В 6 сутринта. Или сте на онзи самолет, или аз предавам този куфар с пари директно на Кирил като бонус за съдействието ми.“
Той се изправи. „Лили, ти си умна жена. Не бъди глупава. Това е единственият ти шанс да не свършиш на улицата. Той те доведе дотук. Но ти можеш да се спасиш.“
Той тръгна към вратата. „Ще чакам потвърждение, че сте минали през контрола. Не ме разочаровайте.“
Вратата се затвори.
Глава 9: Братска намеса
Останахме сами. Илиян беше свит на пода, ридаеше. Не от разкаяние, а от ярост и безсилие. Човекът, който беше построил империя, сега беше просто съсипан мъж на килима си.
Парите бяха на масата. Изкушението. Моралната дилема. Да избягам с мъжа, когото мразех, но да съм богата? Или да остана и да се боря, но да изгубя всичко?
„Ще го направя“, промълви Илиян от пода. „Ще избягаме. Ще започнем отначало. Само ти и аз, Лили. Както преди.“
„Няма „както преди“, Илияне. „Преди“ е било лъжа.“
Телефонът ми извибрира. Беше Димо.
„Како!“, гласът му беше панически. „Асен… той е в беда! Открили са, че е ровил в системата. Уволнили са го и сега го заплашват, че ще го докладват. Той е изплашен до смърт! Каза, че… че е намерил нещо. Нещо за Мартин. Адвокатът на Илиян.“
Сърцето ми подскочи. „Какво е намерил, Димо?“
„Имейли. Между Мартин и Кирил. От месеци! Мартин е давал на Кирил вътрешна информация. Всичко. Той е саботирал Илиян нарочно. Има и банкови преводи. Кирил е плащал на Мартин в офшорна сметка. Това е… това е престъпен заговор, како!“
„Димо, слушай ме!“, казах аз, а умът ми работеше с бясна скорост. „Кажи на Асен да изпрати всичко, което има, на моя имейл. Веднага! И после да си изключи телефона и да дойде при мен. Аз ще го скрия.“
„Но, Лили…“
„Просто го направи, Димо! Асен не е в беда. Той е нашият единствен коз.“
Затворих. Погледнах Илиян. Той все още ме гледаше с надежда.
„Ставай“, казах аз.
„Отиваме ли? На летището?“
„Не“, казах аз, грабвайки куфарчето с парите. „Отиваме на война.“
Глава 10: Съседката
Отворих вратата. Коридорът беше тих.
„Какво правиш?“, попита Илиян.
„Изчакай тук. И не издавай звук.“
Прекосих коридора. Почуках на вратата на Яна.
Отне време. Чух бавни, влачещи се стъпки. Вратата се отвори съвсем леко. Яна ме погледна през процепа. Изглеждаше още по-зле. Сякаш всеки дъх ѝ костваше усилие.
„Какво пак?“, изхриптя тя.
„Илиян е разорен. Мартин го предаде. Кирил ще спечели всичко утре.“
Тя ме гледаше без никакво изражение. „Това какво общо има с мен? Той ме остави да умра.“
„Знам. И знам, че сестра ти, Стела, работи за Кирил. И знам, че утре ти трябва да свидетелстваш.“
В очите ѝ проблесна страх. „Откъде…“
„Няма значение. Кирил и Мартин ще унищожат Илиян. Но Илиян не е единственият, когото са използвали. Използвали са и теб. И сестра ти. Мислиш ли, че Кирил ще запази Стела на работа, след като вече не му трябва? Ще я изхвърли като парцал.“
Яна мълчеше.
Отворих куфарчето. Показах ѝ парите.
„Това са последните пари на Илиян. Или поне така си мисли Мартин. Това са пари, които той е откраднал.“
„И? Искаш да ги поделим?“
„Не. Искам да ми помогнеш. Искам да се обадиш на сестра си. Искам тя да се срещне с мен. Веднага. И донеси всички доказателства, които имаш срещу Илиян. Всички съобщения, всички заплахи.“
„Защо да го правя? Защо да помагам на теб?“
„Защото не помагаш на мен. И не помагаш на него. Помагаш на себе си и на сестра си. Мартин и Кирил са истинските злодеи тук. Те саботираха Илиян, те използваха болестта ти, за да го притиснат, и сега ще те изхвърлят. Аз имам доказателства, че Мартин е къртицата. Твоят приятел от университета ми ги изпрати.“
Това беше лъжа, смесих историята на Димо, но тя нямаше как да знае.
„Ако обединим това, което има Асен, с това, което има Стела, и с твоите показания… ние не просто ще спасим Илиян. Ние ще унищожим Мартин. И Кирил.“
Яна ме гледаше дълго. Виждах как умът ѝ пресмята.
„А парите?“, попита тя.
„Парите са за твоето лечение. Всичките. Аз не ги искам. Но ще ги получиш, само ако направиш каквото казвам.“
Тя кимна бавно. „Добре. Ще се обадя на Стела. Но ако ме лъжеш…“
„Нямам за какво да те лъжа. И двете сме в една лодка, Яна. И тя потъва бързо.“
Глава 11: Съдебната зала
Нощта беше хаотична. Димо доведе Асен. Асен беше пребледнял от страх, но носеше флашка. Стела, сестрата на Яна, пристигна малко след това. Беше твърда, ядосана и готова за отмъщение. Оказа се, че Кирил я е заплашвал, че ако не накара Яна да свидетелства, ще обвини нея в корпоративен шпионаж.
Четиримата – аз, Димо, Асен и Стела – сглобихме пъзела. Имейлите на Асен, показващи заговора на Мартин. Съобщенията на Стела, показващи изнудването от страна на Кирил.
Илиян седеше в хола, изтрезнял и смален. Той беше просто зрител на собственото си спасение.
Когато сутринта дойде, аз не бях съпругата на бизнесмен. Бях командир.
Изпратих Димо и Асен при Весела. Моята приятелка, адвокатът. Тя беше единственият човек, на когото имах доверие. Дадох ѝ флашката и я инструктирах какво да прави.
Аз, Илиян и Яна (която изглеждаше на ръба на припадъка, но стискаше зъби) отидохме в съда.
Залата беше пълна. Кирил седеше на предния ред, изглеждаше триумфално. Мартин беше до Илиян, шепнеше му успокоително, без да знае, че играта му е свършила.
Съдебното дело започна.
Кирил представи своите „доказателства“. Мартин направи жалка защита. Всичко вървеше по плана им.
Тогава съдията каза: „Призовавам следващия свидетел на ищеца. Яна Ангелова.“
Яна се изправи. Мартин се усмихна. Кирил се ухили.
Яна тръгна към банката. Но по средата на пътя тя спря.
„Ваша чест“, каза тя със слаб, но ясен глас. „Аз бях изнудена да лъжесвидетелствам. От господин Кирил. И от господин Мартин.“
В залата настъпи хаос. Мартин скочи на крака. „Протест! Свидетелят е объркан!“
„Сядайте, господин Мартин!“, извика съдията.
В този момент вратите на залата се отвориха. Влезе Весела. Тя не беше част от делото, но вървеше с увереността на човек, който притежава сградата.
„Ваша чест, името ми е Весела. Аз съм представител на господин Асен и госпожица Стела Ангелова. Имаме нови доказателства, които доказват престъпен заговор, изнудване и саботаж от страна на ищеца и на адвоката на защитата.“
Това, което се случи след това, беше като сцена от филм. Весела представи имейлите. Представи съобщенията. Представи банковите извлечения.
Лицето на Мартин стана пепеляво. Кирил се опита да избяга от залата, но беше спрян от охраната.
До края на деня, делото срещу Илиян беше прекратено. Бяха издадени заповеди за арест на Мартин и Кирил.
Глава 12: Разчистване
Излязохме от съда. Илиян се опита да ме прегърне.
„Лили, ти ме спаси! Ти…“
„Аз не спасих теб, Илияне. Аз спасих себе си. И апартамента.“
Отдалечих се от него. Яна седеше на една пейка, трепереше. Стела беше до нея.
Приближих се и подадох на Стела плика с куфарчето.
„Това е ваше“, казах аз. „Намерете най-доброто лечение.“
Яна ме погледна. В очите ѝ вече нямаше омраза. Нямаше и благодарност. Имаше само… разбиране.
„Цветята…“, прошепна тя. „Които ти поръча. Съжалявам. Бях толкова… ядосана.“
„Няма значение“, казах аз. „Бяха просто цветя.“
Обърнах се и си тръгнах. Димо ме чакаше на ъгъла. Прегърнах го силно.
„Ти беше героят днес, Димо. Гордея се с теб.“
„Асен си върна стажа“, усмихна се той. „Кантората на Кирил се разпада и всички искат да наемат „момчето, което разкри заговора“.“
Глава 13: Празният коридор
Върнах се в апартамента. Илиян беше там. Седеше на дивана, точно както предната вечер. Но сега беше сам.
„Какво ще правим сега, Лили?“, попита той.
„Ти какво ще правиш?“, попитах аз. „Компанията ти е спасена от фалит, но все още дължиш планина от пари. Заемите не са изчезнали.“
„Ще се боря. Ще я изправя на крака. За нас.“
„Няма „нас“, Илияне. Аз си тръгвам.“
Той ме погледна съсипано. „Но… ипотеката… апартаментът…“
„Ще продадем апартамента. Ще си поделим парите. Ти ще си платиш дълговете, а аз ще си купя по-малък. Много по-малък.“
„Но аз те обичам, Лили!“
Изсмях се. Този път не беше горчиво. Беше просто… празно. „Не, Илияне. Ти обичаш идеята за мен. Обичаш декора. Но аз вече не съм декор.“
Отидох в спалнята и започнах да събирам багажа си.
Глава 14: Нова поръчка
Месец по-късно живеех в малък, светъл апартамент в друга част на града. Бях започнала работа в галерия. Не беше бляскаво, но беше мое.
С Весела пиехме кафе на балкона ми.
„Чу ли новините?“, попита тя. „Мартин и Кирил са с ефективни присъди. Дълги.“
„Добре“, казах аз, отпивайки.
„А Илиян? Продадохте ли златната клетка?“
„Да. Миналата седмица. Той се премести в някаква гарсониера близо до офиса. Работи по 20 часа на ден. Опитва се да спаси кораба си.“
„А тя? Яна?“
„Чух от Стела, че е заминала за клиника в чужбина. Парите са стигнали. Шансовете ѝ са добри.“
Весела се усмихна. „Значи, всички получиха каквото заслужаваха.“
„Почти“, казах аз.
Когато Весела си тръгна, аз влязох вътре. На вратата ми се позвъни.
Отворих. Беше куриер. Държеше малък, но красив букет от диви цветя.
„За Лилия?“, попита той.
„Аз съм.“
Подписах се. Взех цветята. Нямаше картичка.
Затворих вратата и погледнах през шпионката. Коридорът беше празен. Нямаше съседи, които да чакат. Вратата отсреща беше просто врата.
Усмихнах се. Влязох вътре и поставих цветята във ваза.
Не знаех кой ги е изпратил. Може би Илиян, в последен опит. Може би Димо, като поздрав. Може би дори Стела, като благодарност.
Или може би просто аз.
Всъедно, вече нямаше значение. Цветята бяха мои. И този път щях да им се насладя.