Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Съпругът на изчезналата Елена: Тя и децата са моят живот
  • Новини

Съпругът на изчезналата Елена: Тя и децата са моят живот

Иван Димитров Пешев септември 5, 2023
fgsdfgsdfherher.png

„Обичам Елена повече от всичко. Тя и децата са моят живот. Най-важното нещо за мен!“

Това каза Станислав Станев – съпругът на изчезналата в Истанбул Елена и баща на 4-годишната Сияна и 2-годишния Кристиян.

„Двамата живеехме в Беларус повече от 15 години – обяснява още той. – Работех като пилот. Запознах се с Елена, влюбихме се и останахме заедно в Минск, където по-късно се родиха синът ни Кристиян и дъщеря ни Сияна. Днес те имат двойно гражданство – беларуско и българско, но когато навършат 14 г., ще трябва да се определят като беларуси или българи.

Така изисква законът. Въпросът е защо си тръгнахме оттам? В буквалния смисъл на думата се наложи да напуснем страната за по-малко от 4 часа заради безопасността на семейството ми. Това е най-важното за мен. Не искам да влизам в подробности на този етап, но ще отбележа, че в тази държава всеки един човек се следи под лупа.

Войната Русия – Украйна също се отрази значително. Беларус взе страна в конфликта. Цялата тази картина правеше бъдещето на семейството ми несигурно. Решихме, че трябва да напуснем страната.“

Станислав каза за 24 часа, че Елена категорично е била на същото мнение, но родината й липсвала.

„Това, че тя искаше да пътува до Беларус, по никакъв начин не е навеждало на мисълта, че може да изчезне с децата безследно от мен без да ме уведоми, или дори да е решила нещо такова, да поиска моето съгласие за дъщеря ни и сина ни. Първо – никога не е била ограничавана в това да отиде, до която и да е точка на света.

Имал съм единствено условие да бъде внимателна с децата, защото са малки.

Дори планирахме как да пътуваме с колата близо до границата с Беларус, тя да отиде до Минск с автомобила ни, а ние с малките да останем и да я чакаме колкото е нужно в района. И двамата ни опасяваше, че, ако влезе с Кристиян и Сияна, ще я задължат да остане в страната.

Колата ни е с беларуска регистрация все още. Не сме я сменили, защото имахме планове тя да се върне дотам, за да си реши въпросите, които останаха. Семейството е всичко за мен. Без тях не мога да живея.“, посочи още Станев.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Динко се втурна: Вдигам цялата техника! Събирам момчета, идвайте! Ако трябва ще умра за някой
Next: Акушерка от неонатологията във Велико Търново хвърли оставка заради омерзителната си заплата от 1000 лева

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.