Съседското момче всяка вечер носеше на възрастна жена по един карамфил, а после един ден дойде с празни ръце и каза нещо, което я събори на пода.
Те живееха на един и същи етаж вече пет години, но почти не си обръщаха внимание. За Лили, самотна жена с бастун и снимка на съпруга си на нощното шкафче, етажът беше тих коридор, по който ехтеше собственото ѝ дишане. За Тима — тийнейджър с слушалки — същият коридор беше просто кратък път към асансьора и обратно.
Всичко се промени в деня, когато асансьорът заседна.
Лили се връщаше от магазина, държейки тежък плик и тихо се укоряваше, че е купила твърде много. Асансьорът потрепна и се заби между етажите. Светлината мигна. Жената се подпря на стената и усети как сърцето ѝ прескача ритъма. Опита да натисне копчетата, да извика за помощ, но отвътре цареше само глуха тишина.
На четвъртия етаж, когато чу приглушени удари и слаб глас, Тима свали слушалките. Момчето бе на дванадесет, отдавна свикнало, че у дома почти не го чуват: майка му работеше на две смени, доведеният баща — пред телевизора. Но гласа от шахтата на асансьора звучеше толкова изплашено, че не можеше да остане безразличен.
Побягна надолу, отвори вратата на асансьора на неговото ниво и видя през процепа уплашените очи на Лили. Секунда след като се погледнаха, и двамата неочаквано се успокоиха.
— Не се тревожете — издиша Тима. — Веднага ще помогна.
Обиколи входа, намери домоуправителката, повика аварийната служба, после се върна до асансьора и седна на пода до вратата.
— Аз съм тук — говореше през процепа. — Как се казвате?
— Лили — отговори тя с треперещ глас. — А ти?
— Тима. Ако ти стане страх — почукай. Няма да тръгна никъде.
Те прекараха около четиридесет минути, разговаряйки през студеното желязо. Лили разказваше за съпруга си, как обичали да се разхождат в парка, а той — как наскоро се появил доведеният баща и всичко в дома се променило. Тя се страхуваше от тъмнината в асансьора, а той — от тишината в кухнята, когато възрастните се караха.
Когато най-после асансьорът се отвори, Лили, бледа, но жива, видя пред себе си слабото момче с опърпан пуловер и огромни, неждано сериозни очи. Тя искаше да го прегърне, но се сдържа, само докосна рамото му.
— Благодаря ти, Тима — прошепна.
На следващия ден купи малък букет карамфили. Когато чу стъпките му в коридора, излезе и протегна един цвете.
— За теб, герой.
Тима се смути, вдигна рамене и тихо прие карамфила. На следващата вечер той почука на вратата ѝ и ѝ върна същото цвете.
— Не обичам, когато у дома питат откъде ми е нещо — невръстно каза той. — Но искам да е при теб. Така ще знам, че не си сама.
Оттогава между тях се появи ритуал. Всеки вечер, почти по едно и също време, Лили оставяше на изтривалката пред вратата си по един прясно откъснат карамфил. Тима, прибирайки се, вдигаше цветето, почукваше и го връщаше обратно.
— За да знаеш, че и ти не си сама — казваше и се правеше, че е просто игра.
Тя го канеше на чай, но той винаги отказваше: „Чака ме нещо“. Въпреки че у дома, освен затоплена супа и телевизор, никой не го чакаше.
Разговаряха на прага по пет, понякога по десет минути. За училище, за книги, за трудностите, когато възрастните не чуват. Лили слушаше внимателно и понякога усещаше за първи път от години, че не се страхува да се върне в празния си апартамент.
И един вечер карамфилът остана точно на изтривалката.
Лили изчака. Един час, два. Слушаше стъпки в коридора и всеки път се стряскаше. Но Тима не се появи. Цветето лежеше там като малък червен въпрос.
На следващия ден — същото. На третия — тишината стана почти осезаема. Лили се реши. Почука на вратата отсреща.
Отвори изморен мъж с тежък поглед.
— Тима вкъщи ли е? — попита тя, стискайки бастуна.
Мъжът изсумтя:
— Отидоха си. Майка му от сутринта събра багажа — и замина при своята майка, в друг град. Аз бях против, но кой ме пита?
Лили стихна по дъх.
— Завинаги? — едва проговори.
— Да. Момчето непрекъснато повтаряше, че ще дойде при някоя съседка. Но не остана време — влак, чанти…
Вратата се затвори и я остави сама в коридора с треперещи ръце и суха уста.
Вечерта тя все пак положи карамфила на изтривалката. После пак на следващата. И след още един ден. Цветята увяхваха, изсъхваха, червеното избледняваше до кафяво, но тя продължаваше. Съседите гледаха косо към възрастната жена, която говореше с празната врата:
— Днес беше топло, Тима. Би се зарадвал…
Измина седмица. После втора. Тя започна да се улавя, че слуша асансьора като сърце. Всеки звук я караше да става и да надничаше през шпионката, въпреки че знаеше, че е безсмислено.
В Деня, в който реши, че стига вече, че то вече прилича на лудост, се чу тих, нерешителен почукване.
Лили първоначално си помисли, че си го е въобразила. Но почукването се повтори. Тя бавно отиде до вратата, отмести я леко — и видя на прага Тима.
Той се бе променил много. По-възрастен, по-висок, с тъмни кръгове под очите. В ръцете — нищо.
— Лили… — гласът му се пречупи. — Аз…
Тя видя зад него стара спортна чанта и еднократна чашка от гаражния киоск. В очите му имаше нещо, което преди не беше там: умора и срам.
— Защо без карамфил? — опита се да се усмихне, но устните ѝ трепереха.
Тима сви глава.
— Аз… повече не мога да го купувам. Ние… — прекъсна се, пое дълбоко въздух и изпусна: — Върнахме се с мама, но… нямаме къде да живеем. Тя оформя някакви документи, а аз… не искам при доведения баща. Той каза, че съм излишен тук. Нямам дори за цвете, Лили. Дойдох с празни ръце.
Последните му думи прозвучаха толкова отчаяно, че ѝ потъмня в очите. Тя се срути на пода в коридора, стиснала бастуна здраво. Светът се завъртя.
— С празни… ръце… — шепнеше, опитвайки се да поеме въздух.
Тима се уплаши, приседна до нея, подаде ръка, но веднага я прибра, страхувайки се да не направи нещо по-лошо.
— Извинявай, не исках… Ще си тръгна — мънкаше той.
Тя вдигна към него очи, пълни със смес от страх, болка и странно, тихо облекчение.
— Не смей. Ти не дойде с празни ръце — промърмори, докато преплита въздуха. — Донесе най-важното — себе си.
Тя със затруднение се изправи, опряла се в стената.
— Влизай.
— Но…
— Никакви „но“. Имам диван. И чай. И телефон, от който може да се обадиш на майка си. А карамфилите… — погледна увяхналите цветя на прага си. — Карамфилите мога да купувам сама.
Той стоеше на прага, объркан, като пред пропаст. Никой никога не му бе казвал „остани“ с такава твърдост и спокойствие.
— А ако… с мен ти е трудно? — тихо попита.
Лили се усмихна неочаквано.
— Знаеш ли кое е наистина трудно? Да се връщаш у дома в пълна тишина. Всичко друго е дреболии.
Тима направи крачка навътре.
След час кухнята на Лили беше пълна с аромат на чай и макарони със сирене. На масата лежеше един-единствен свеж карамфил.
— Ще продължим ли ритуала? — попита той внимателно, взимайки цветето.
— Разбира се — кимна тя. — Само че сега ти ще ми носиш не карамфили, а своите истории. Всяка сутрин. А аз — своите.
Той замислено се усмихна по-зряло.
— Договорено.
В входа все още ухаеше на прах и боя. Всичко беше както преди — и съвсем различно. На един и същи етаж вместо две самотни врати се появи малко, почти незабележимо семейство — от стара жена и момче с раница, което някога дойде да я види „с празни ръце“ и остана завинаги най-ценният подарък в живота ѝ.