Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Съчувствието към Дебора отмести вниманието от въпроса: коя е причината за съществуването на хора като нейния палач
  • Новини

Съчувствието към Дебора отмести вниманието от въпроса: коя е причината за съществуването на хора като нейния палач

Иван Димитров Пешев август 11, 2023
hdgfhfrtttrr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Съчувствието към Дебора от Стара Загора отмести почти изцяло вниманието от един важен въпрос: коя е причината за съществуването на хора като нейния „палач“.

В една страна, в която дискотеката е катедралата на младите, те имат все по-съмнителни взаимоотношения с училището.
Респектът към образованието е почти заличен.

Всяка свободно циркулираща мома вече задължително разполага с диплома на икономист или експерт по комуникации.
Повечето от университетите изобщо не придирят, на кого и как връчват дипломите си.
Те пък са се превърнали в част от макиажа на тия моми.

Те поне имат и други умения – ами ордите момци, които всяка година училищата изхвърлят на пътя с етикета „функционално неграмотни“ – с тях какво се случва?

Не всички, разбира се, посягат към макетното ножче – но по какъв друг начин начесват нащърбеното си его?
Те никога няма да дочакат подходящия си учител – ако използваме будисткият лаф, че когато ученикът е готов, ще се появи и учителят.

Година след година научаваме, че близо половината от завършилите средно образование са функционално неграмотни – но крием този факт като срамна болест.

С такива деца битката е загубена още в училището, те излизат от там с дъха на училищната съблекалня, с нищо друго.
Сетне обаче някак трябва да преработят комплексите си – и много често това ги отпраща в обятията на Злото.
Трябва да преглътнем срама, че в наши дни, извън всички други беди, които ни сполетяха, се разпадна и вярата в училището.
Очевидно е, че образователната ни система е съкрушена – сякаш нарочно, за да произвежда младежи, удобни за измамите на Настоящето.

Тази истина ни я поднесе, през 2019 година, най-авторитетното международно изследване на грамотността PISA:
47% от българските десетокласници нямат елементарни четивни умения;
44% са под критичния минимум знания и умения по математика;
47% са с драстични пропуски в подготовката по природни науки.
От PISA ни подсказват, че предстои да бъдем затрупани от развалини, от човешки развалини.

Когато толкова много от учениците в една система са функционално неграмотни, това означава само едно: образованието постепенно и невидимо Обезумява.
Това е война срещу самите устои на Разума.

А едно скорошно проучване на БАН/Института по социология и Института по философия сякаш иска да ни подсети, че всички сме се побъркали: едва 20 процента от младите българи не приемали да се забогатява с мошеничество!?
Кирчо Шарлатанинът ли е техния герой?
И, по дяволите, няма ли някакъв по-почтен начин да се стопим и изчезнем нанякъде?

Тази катастрофа обаче никак не трогва нашите политгадатели – или „гадачи“, както би ги нарекъл Симеон.
Те си остават взрени в разправиите на незначителни хора, които искат да минават за някакъв политически елит, това ги интересува.

Не по-малко осъдително е и заплесването на някои медии по „младите“ в политиката, независимо, че те се оказаха съвършено негодни.

Това си беше ясно от самото начало, но медиите не искаха да преглътнат и това фиаско.
Предпочитаха да се видиотяват по „харвардските“ курсанти.

Наричаха „паднали ангели“ някакви мадами от Кирчовата чета и се възторгваха от тях, дори след срамното им фиаско.
Неграмотност, съчетана със зависимости – това се отнася за немалка част от днешните млади.
30% от тях до 30 годишната си възраст все още живеят при родителите си и зависят от тях.

Те мразят миналото на родителите си, смятат ги за неуспели хора, прехвърлят собствените си неудачи върху тях – и така се освобождават, поне мислят, че се освобождават.

Все пак, те си дават сметка, че изглеждат като неудачници, непоправими при това, в очите на своите Дебори.
От това прозрение до макетното ножче е само една крачка, не повече.

Телевизиите сякаш не са наясно с всичко това – те очакват поредния си пир с поредната Дебора.
А дотогава подхранват комплексите на „палачите“ с предавания като „Ергенът“ – от които става ясно, че всички жени са курветини, а някои от тях не са и с целия си.

Мразят „Ергенът“ – и си го изкарват от Дебора.
А той си е и за убиване – толкова е напарфюмиран с евтин бръснарски одеколон.

И нашата никак не е лесна: с това училище, превзето от бъдещи несретници – и главно заради фантазните ни очаквания от младите пришълци.

И едните, и другите – и тези, които предадоха училището, и другите, които превзеха държавата като сомалийски пирати –

са от най-лошия вид аутсайдери.
Защото се скитат извън всякакъв контекст.
Те дори не разбират, какво означава това.

И непрекъснато ни натрапват, че липсват авторитети.
Опитват се да запълнят тази празнина със себе си.
Разпадът се превръща в гротеска.

Каква следва?
Пустош – просто чакат Разумът окончателно да си отиде.

Ние продължаваме пасивно да съзерцаваме ятагана, който свисти над разума/познанието на младите – и дори сме дотам наивни да не си даваме сметка, кой най-вече има полза от нашествието на лузерите.

А това са най-вече политическите несретници/лузери, властниците като цяло.
Лузери обичат лузери.

Автор: Кеворк Кеворкян

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето го Даниел Игнатов, присвоил половин милион от клиенти: Искам вкъщи
Next: Хит в мрежата: Това е най-красивата снимка, правена на родното Черноморие

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.