Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тази жена слагаше живи деца в ковчези и записваше имената им – потресаващата история на 2500 деца и една жена
  • Новини

Тази жена слагаше живи деца в ковчези и записваше имената им – потресаващата история на 2500 деца и една жена

Иван Димитров Пешев юли 18, 2022
taziaizizhenhne.jpg

Всички знаем за събитията през Втората световна война, все още има и живи свидетели, които пазят спомена.

Безспорно най-разтърсващи са историите за еврейското преследване и концентрационните лагери. Днешната история на 365 Новини е за една от тихите героини на войната, чието име едва ли сте чували.

Всъщност, до 2007 г. малцина са чували за Ирена Сендлер. Тогава няколко момичета от Канзас, които подготвяли доклад за Деня на националната история, открили името й в един от архивите. Каква била изненадата им, когато я намерили сред живите!

Оказва се, че по време на Втората световна война тя е спасила 2500 деца от Варшавското гето. По това време Ирена е била член на полската нелегална организация – Съветът на еврейската помощ (Zegota).

Когато всички, които не са евреи, вече не били допускани в гетото, Ирена издействала пропуски за себе си и за помощниците си от Варшавския отдел за епидемиологичен контрол. Така жените могли безопасно да влизат на територията на гетото и да помагат на хората, които живеели там.

Децата на втората световна войнаЧесто носели със себе си храна и лекарства. Но най-важното е, че те извеждали еврейските децата от гетото.

За целта използвали различни методи: децата били транспортирани в торби за боклук, чували за трупове, дори – ковчези. Прехвърляли ги през над оградата, превеждали ги през канализацията. Ирена криела бебетата в чантата си с инструменти, а по-големи деца – под брезента в камиона.

Понякога тя водела със себе си куче, което било специално обучено да лае по германската охрана. Това помагало да се заглуши плачът или шумът на децата.

Понякога Сендлер подкупвала охраната, която й помагала в упоритата работа. Интересното е, че жената записвала имената на всички спасени деца, надявайки се по-късно да им помогне да се съберат със семействата си.

Ирена заравяла списъците в буркани в градината. В резултат били намерени имената на близо 2500 деца.

Ирена СендлерПрез 1943 г. нацистите арестували Сендлер. Но тя не издала никаква информация, въпреки че ръцете и краката й били счупени при разпитите.

Тогава било заповядано да бъде разстреляна, но тук организацията Зегота помогнала на жената, като нейни представители подкупили пазача. Последният добавил името Сендлер към списъка с разстреляните. До края на войната тя живяла под чуждо име

Жената умира през 2008 г. на 98-годишна възраст. Издигната е кандидатурата й за Нобелова награда за мир, но тя губи от кандидата за президент на САЩ Ал Гор. В същото време жената е рицар няколко полски ордена и е получила почетното звание Праведник на народите по света.

Нейната невероятна история е достойна да бъде научена от всички – споделете я с приятели!

Източник: ТРГ

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Лумна от неизгасено барбекю.Същински огнен ад се развихри в Кюстендилско. Eто какво знаем към момента
Next: Изнесли сме масла и мазнини за над 1.2 милиарда лева по време на войната за олио

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.