Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тази жена стои пред Кауфланд в инвалидната си количка, има нужда от помощ
  • Новини

Тази жена стои пред Кауфланд в инвалидната си количка, има нужда от помощ

Иван Димитров Пешев май 7, 2023
daskkkkksioo.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Млада жена има нужда от помощ – за това съобщи читателка на Plovdiv24.bg. Ето за какво по-точно става дума:

„Здравейте, приятели. Пиша Ви с една молба!

На входа на „Кауфланд“ на „Пещерско шосе“ 36 стои едно момиче, много хубаво и младо, но тя е в инвалидна количка и моли за милостиня хората, защото страда от рак на гръбначния стълб и се нуждае от спешна операция, за да се възстанови, но явно няма необходимите средства!

Моля за съдействие, да направим една кампания за набиране на средства! По принцип я виждам там през почивните дни. Благодаря Ви предварително“.

Нека всеки, който има възможност, да отдели част от личните си средства и лично да ги даде на нуждаещата се жена!

 

 

Друга жена също се нуждае от вашата помощ:

Зов за помощ за жена с рядко заболяване. Болестта ѝ е предизвикала тежки увреждания на крайниците, но има шанс за живот без болка. За необходимата операция трябват още средства. Тя е на 43 години и се казва Милена.

Промените в тялото ѝ започват още докато е дете: затруднения при ходене, умора, изкривяване на крайниците.

„И започнахме да ходим на лекари различни, за да уточним какво точно ми е. Имала съм всякакви диагнози“, каза Милена Иванова.

Лекарите установяват „неврална мускулна атрофия“. Милена живее с тази диагноза трийсет и пет години.

„И оттогава каквото и лечение да предприема, единствено води до усложняване на цялото физическо състояние“, добави тя.

При една от поредните рехабилитации и консултации, диагнозата се оказва друга: „Периневрални кисти на Тарлов“.

„И цялата рехабилитация като физиотерапия, като плуване, фитнес – изобщо се оказаха абсолютно забранени. Това води до по-бърза атрофия и болките са кошмарни“, каза Милена Иванова.

Намират вариант за спасение чрез операция на стойност почти 56 хиляди евро.

„Докторът ни дава голяма надежда, почти 100%“, каза майката на Милена – Първолетка Кръстева.

Събират част от парите с дарителска кампания, теглят и кредит. Молят за финансиране и здравната каса, но без резултат и все още нямат мотивите за отказ. Така не им достигат 30 хиляди лева.

„Полетът ни е след няколко часа. Нямам време, но се надявам, че с помощта на добри хора ще успея да събера сумата и лечението нищо, че ще е продължително – знам, че ще е успешно. Мисля, че заслужавам този шанс“, добави Милена Иванова.

Тя е на 43, казва се Милена и мечтае да ходи – сама и без болка.

Как да помогнете на Милена, можете да разберете от страницата „Живот за Мими“ във Фейсбук.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Григор Вачков и други известни актьори загиват на снимачната площадка, отдадени на професията
Next: Набират българи за работа! Работиш шест сезона, купуваш си две къщи и живееш спокойно

Последни публикации

  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
  • Новата жена на баща ми е по-млада от мен. Този факт сам по себе си беше достатъчно труден за преглъщане, хапче, което засядаше в гърлото ми всеки път, щом ги видех заедно. Тя, Лилия, с нейната порцеланова кожа и очи
  • Бях в чакалнята с другите родители в детската градина на дъщеря ми. Въздухът беше гъст от познатия мирис на пастели, пластелин и леко загорял сладкиш от кухнята. Беше онзи специфичен следобед, когато есента вече натежава с влагата си
  • Телефонът иззвъня остро, прорязвайки тишината на малката му квартира. Беше Димо, шефът му. Александър вдигна, като вече предусещаше неприятния тон, който щеше да последва. В последните седмици Димо ставаше все по-раздразнителен и взискателен, сякаш някаква невидима тежест го притискаше и той прехвърляше напрежението върху малцината си подчинени.
  • Тишината в къщата се беше превърнала в жив организъм. Дишаше в ъглите, пълзеше по скъпите тапети и тежеше върху раменете ми с непоносима сила. От седмици, откакто Стефан се прибра по средата на деня с лице
  • Всичко започна с едно телефонно обаждане. Беше вторник следобед, от онези сиви, безлични следобеди, в които времето сякаш е спряло, застинало в очакване на нещо – или на буря, или на слънце
  • На тридесет и четири години съм и току-що бях преживяла най-голямата болка в живота си – спонтанен аборт. Тишината в болничната стая беше по-оглушителна от всеки шум. Белите стени сякаш се свиваха около мен
  • Искам само съпругът ми и сестра ми да са с мен по време на раждането.
  • Станах в 4 сутринта, за да направя закуска за трудолюбивия си съпруг. Поне така си мислех. Че е трудолюбив. Че е мой. Че изобщо го познавам. В онази предутринна тишина, когато светът все още спеше своя дълбок
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.