Никога не простих на сестра ми.
Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта, която би трябвало да изпитвам, но не усещах. Наоколо имаше само шепа хора – възрастна съседка, която изглеждаше по-скоро объркана, отколкото опечалена, и двама колеги от последната ѝ работа. Колеги от работа с минимална заплата.
Моята сестра, Мария. Жената, която се превърна в мой попечител, когато бях на осем, а тя едва на деветнадесет. Родителите ни си отидоха в един миг, в смачкани ламарини на междуградски път. Аз останах с нея. Тя ме отгледа, ако „отглеждане“ можеше да се нарече това мизерно съществуване.
Бяхме бедни. Не просто бедни, а от онзи вид бедност, който се просмуква в костите, който кара дрехите ти да миришат на мухъл и стомаха ти да се свива от глад, който не е просто физически, а и екзистенциален. Мария работеше. О, как работеше. Две, понякога три работи едновременно. Чистачка, сервитьорка, шивачка. Всяка стотинка се броеше, всяка хапка се делеше.
Но аз не виждах жертвата. Виждах само лишението.
Виждах как другите момичета в училище имаха нови рокли, а аз носех преправените стари дрехи на Мария. Виждах как ходеха на екскурзии, докато аз трябваше да помагам с чистенето след училище. И най-вече, виждах възможността, която ми беше отнета.
Когато бях на дванадесет, се появи семейство. Далечни познати на баща ми. Те бяха заможни, добри, нямаха собствени деца. Те ме харесаха. Искаха да ме осиновят. Те говореха за частно училище, за уроци по пиано, за пътувания в чужбина. Те ми предлагаха живот.
Мария каза „не“.
Каза го тихо, но с такава стоманена категоричност, че те не посмяха да настояват. „Тя е всичко, което ми остана“, каза им тя. „Не можете да ми я вземете.“
Нея. Не мен. Нейната вещ.
На седемнадесет не издържах повече. Скандалът беше грозен, думите – отровни. Крещях с цяло гърло в малката, влажна кухня, която миришеше на загоряло мляко и отчаяние. „Разруши живота ми! Попречи ми да бъда осиновена! Мразя те! Мразя те за това, че ме принуди да живея в тази кочина!“
Тя не каза нищо. Само стоеше, опряна на хладилника, лицето ѝ беше бяло като тебешир. Ръцете ѝ, вече загрубели и напукани от препарати, трепереха.
Събрах си малкото неща в една спортна чанта и тръшнах вратата. Не се обърнах назад.
Годините минаха. Аз успях. О, да, успях. Имах онази хаплива, остра амбиция, родена от чиста злоба. Работех, докато учех, спях по четири часа на нощ, катерех се по корпоративната стълбица с лакти и нокти. Сега имах всичко, което онова семейство можеше да ми даде, но си го бях спечелила сама. Имах апартамент в центъра, скъпа кола, бизнес, който се разрастваше. Имах съпруг, Петър, който стоеше до мен в момента, изглеждайки нелепо в скъпия си черен костюм на фона на калния, забравен от бога гробищен парк. Той нежно стисна ръката ми. Не отговорих на жеста.
И тогава тя почина. На четиридесет и пет. Инсулт. Намерили я съседите, три дни по-късно. Лекарят каза, че вероятно е било от преумора и стрес.
Минимална заплата. До самия край.
След погребението, след като и последният любопитен съсед се прибра, аз останах. Имах ключ. Не бях го използвала от петнадесет години. Трябваше да събера вещите ѝ. Да изчистя апартамента, за да го продам. Поне това ми дължеше.
Петър предложи да дойде с мен. Отказах. Това беше нещо, което трябваше да направя сама.
Вратата изскърца. Миризмата ме удари – същата онази миризма на старо, на бедност, на застоял живот. Нищо не се беше променило. Същите изтъркани мебели. Същият килим с прогорено от цигара място (нашият баща). Същите избелели тапети.
Почувствах прилив на познатия гняв. Как е могла да живее така? Как е могла да избере да живее така?
Започнах да разчиствам методично, студено. Гардеробът. Няколко стари жилетки, две рокли, чифт износени обувки. Хвърлях всичко в черни чували за боклук. Без сантименталност. Без спомени.
Стигнах до нейното легло. Старият, скърцащ дюшек. Наведох се, за да издърпам едно чекмедже отдолу, пълно със стари списания. То заяде. Дръпнах по-силно.
Тогава го видях.
Под леглото, в най-тъмния ъгъл, имаше няколко разхлабени дъски на паркета. Едната беше леко повдигната. Любопитството, студено и рязко, проряза апатията ми. Пъхнах пръсти и я повдигнах.
Отдолу имаше малка, заключена метална кутия. От онези, в които хората си държат парите вкъщи.
Ключалката беше елементарна. Една фиба от косата ми и пет минути по-късно капакът изщрака и се отвори.
Не беше пълна с пари. Беше пълна с хартия.
На върха имаше дебел, овехтял тефтер. Дневник. Под него – купчина писма, привързани с избеляла панделка. А най-отдолу, сгънат на четири, имаше официален правен документ.
Ръцете ми, които никога не трепереха по време на бизнес срещи, сега се разтрепериха.
И тогава, докато преглеждах вещите ѝ, избухнах в сълзи, когато забелязах… първия ред в дневника.
„Днес те ме потърсиха. Казаха, че баща ѝ иска да я вземе.“
Не разбирах. Какъв баща? Нашият баща беше мъртъв.
Разгънах правния документ. Беше копие от съдебно решение. Молба за установяване на бащинство и искане за родителски права.
Подателят на молбата: Георги.
Сърцето ми спря. Това не беше името на баща ми. Това беше името на мъжа, който искаше да ме осинови.
Глава 2: Дневникът на лъжите
В стаята стана задушно. Светлината, която се процеждаше през мръсния прозорец, изглеждаше болнава. Седнах на ръба на леглото, а прахът се вдигна около мен. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах страниците.
Правният документ беше отпреди години. Малко след смъртта на родителите ни. Името „Георги“ беше изписано с мастило, наперено и сигурно. Той не беше просто „далечен познат“, както си мислех. Той беше човекът, който е твърдял пред съда, че е мой биологичен баща.
Съдът беше отхвърлил молбата му.
Причината за отхвърлянето беше посочена в параграф трети: „Липса на достатъчно доказателства и изричното несъгласие на законния настойник на детето, неговата по-голяма сестра Мария.“
Мария. Тя не просто беше казала „не“ на едно осиновяване. Тя беше блокирала искане за бащинство.
Тя ми е излъгала.
Целият ми живот, цялата ми омраза, се основаваше на една лъжа. Тя не ме е спасила от непознати. Тя ме е отделила от баща ми. От богат баща. Човек, който можеше да ми даде всичко.
Омразата се върна, но този път беше различна. По-дълбока, по-студена. Беше омраза, примесена с объркване.
Отворих дневника. Почеркът на Мария беше сбит, нервен. Първите страници бяха пълни със сметки. Цени на хляб, мляко, ток. Отчаянието на всяка страница беше почти осезаемо.
После дойде записът, който бях видяла.
„Днес те ме потърсиха. Казаха, че баща ѝ иска да я вземе. Георги. Същият Георги, който седеше до мама на онова фирмено парти. Същият, за когото тя винаги говореше шепнешком по телефона. Мислех, че е просто… приятел. А той дойде на погребението с жена си. Една студена, красива жена на име Стефка. Стояха отзад, сякаш се срамуваха. Сега разбирам. Той не е искал да ме осинови. Искал е само нея. Анна.“
Продължих да чета, прелиствайки страници, пълни с болка.
„Адвокатът му дойде днес. Предложи ми пари. Много пари. Каза, че мога да започна нов живот. Да отида да уча. Всичко, което трябва да направя, е да се откажа от Анна. Каза, че Георги е готов да се бори. Че има най-добрите адвокати. Че аз, едно деветнадесетгодишно момиче, нямам шанс.“
„Стефка, съпругата му, ме изчака пред работа. Беше в лъскава черна кола. Каза ми, че ако не се съглася, ще се погрижи да загубя апартамента. Каза, че знае за ипотеката, която нашите са изтеглили. Каза, че мъжът ѝ е направил грешка, но че няма да позволи на „едно копеле“ да разруши семейството ѝ. Семейството им. Те имаха син. Казваше се Андрей.“
Андрей. Името ми беше смътно познато. Студент в университета, в който и аз учех, но няколко години по-голям. От юридическия факултет. Движеше се в най-елитните кръгове, винаги облечен в безупречни костюми, с аура на недосегаемост. Разбира се. Синът на Георги.
Мария беше описала всяка стъпка от битката. Как е наела адвокат, възрастен мъж на име Стоян, който се съгласил да ѝ помогне почти безплатно. Как Георги е използвал всяко оръжие в арсенала си.
„Днес ме уволниха. Шефът каза, че съкращават персонал. Знам, че е той. Знам, че е Георги. Стефка ми се обади. Каза: ‘Виждаш ли? Това е само началото.’“
„Трябваше да взема заем. От онези, бързите. Лихвата е ужасна, но нямах избор. Анна има нужда от нови обувки за зимата.“
„Георги загуби делото. Съдията каза, че не може да раздели две сестри, останали сираци. Стоян беше брилянтен. Той каза, че Георги се е сетил за бащинството си едва след смъртта на майка ми. Че е било по-лесно да ме заплашва мен, отколкото да се изправи срещу майка ми, докато е била жива.“
Но това не беше краят.
„Той не се отказва. Не може да я вземе законно, затова се опитва да ни съсипе. Днес ни спряха тока. Анна плака. Казах ѝ, че е авария. Аз също плаках, след като тя заспа. Как да ѝ обясня? Как да ѝ кажа, че мъжът, който иска да ѝ даде всичко, е чудовище, което е изневерило на жена си и е оставило майка ни да се бори сама? Как да ѝ кажа, че той не я иска от любов? Иска я като трофей. Като начин да изкупи вината си, без да поема отговорност.“
Четях и не можех да спра. Сълзите, които бях проляла в началото, отдавна бяха пресъхнали. Бяха заменени от леден ужас.
Бедността ни не беше съдба. Тя е била оръжие. Оръжие, което Георги и Стефка са използвали срещу Мария, за да я пречупят. А тя не се е пречупила.
Последният запис беше отпреди петнадесет години. Денят, в който си тръгнах.
„Тя си отиде. Каза, че я мразя. Каза, че съм ѝ съсипала живота. Може би е права. Може би трябваше да я пусна. Може би трябваше да я оставя да отиде при него, в неговия лъскав, студен свят. Но как? Гледах я как расте. Тя има очите на майка ми, но усмивката… усмивката е негова. Всеки път, когато я погледнех, виждах него. И виждах лъжата. Аз я пазех от истината. А тя ме намрази, защото я пазех. Той спечели. Георги най-накрая спечели. Той ми отне единственото нещо, което имах. Той ми отне Анна.“
Кутията падна от коленете ми. Чух се да издавам звук – нещо средно между ридание и вой.
Петнадесет години. Петнадесет години съм живяла с омраза към жената, която се е борила със зъби и нокти, за да ме защити от истината. Жената, която е предпочела да я мисля за чудовище, отколкото да разбера, че съм плод на изневяра и лъжа.
Тя не ми е отнела живота. Тя ми е дала моя. А аз я бях убила с думите си, много преди инсултът да довърши останалото.
Взех телефона. Ръцете ми вече не трепереха. Бяха студени като лед. Набрах номера на Петър.
„Миличка, добре ли си? Звучиш…“, започна той.
„Имам нужда от теб“, прекъснах го. „Имам нужда да се обадиш на твоя адвокат. Не, почакай. Имам нужда от най-добрия, най-агресивния, най-безскрупулния адвокат по корпоративно право в града. И искам да проучиш всичко за една компания. Всичко за Георги и неговия син, Андрей.“
Глава 3: Архитектът на руини
Георги не беше просто бизнесмен. Той беше институция. Строителен предприемач, който беше изградил половината нови, лъскави сгради в града. Име, което се споменаваше с комбинация от страхопочитание и страх. Човек, който можеше да накара закони да се огъват и политици да се подчиняват.
Петър беше шокиран от дневника. Той ме държеше цяла нощ, докато аз преминавах през фазите на скръбта – от отричане към вина, а след това към нещо ново. Нещо твърдо и остро. Ярост.
„Анна, това е… това е чудовищно“, прошепна той, докато слънцето започваше да обагря небето. „Но какво ще правиш? Те са недосегаеми. Това е било преди толкова години. Не можеш да ги съдиш за… за това, че са били жестоки.“
„О, не“, казах аз, а гласът ми беше спокоен, почти весел. „Няма да ги съдя за миналото. Аз ще им отнема бъдещето.“
През следващите седмици аз се превърнах в призрак в собствения си живот. Петър пое ежедневните грижи за моята компания, докато аз се заключих в кабинета си, който сега беше превърнат във военен щаб. Стените бяха покрити с бели дъски, на които бяха изписани имена, фирми, връзки.
Георги. Стефка. Андрей.
Адвокатът, когото наехме – хладнокръвна жена на име Димана – беше брутално ефективна.
„Той е построил империя върху заеми и политически услуги“, докладва ми тя една късна вечер, докато пиехме третото си кафе. „Основната му компания е публична, но има мрежа от десетки по-малки, частни фирми. Синът му, Андрей, управлява една от тях. Занимават се с… да го наречем ‘креативно’ прехвърляне на активи.“
„Намери ми слабост“, казах аз.
„Има една. Голям проект в покрайнините на града. Луксозен жилищен комплекс. Финансирането е през консорциум от банки, но има и голям частен инвестиционен заем. Ако този заем бъде изтеглен… целият проект се срива. А този проект е обезпечението за всичките му останали кредити. Това е ключовият камък. Дръпнеш ли го, всичко пада.“
„Кой държи заема?“, попитах.
Димана се усмихна. „Инвестиционен фонд. Анонимен, разбира се. Но след малко ровене… се оказва, Vе е собственост на друга компания, която пък е собственост на… о, каква изненада. Една от фирмите, в които ти инвестира преди три години. Твоя е, Анна. Ти държиш ключовия камък.“
Бях забравила за тази инвестиция. Беше дреболия тогава, част от диверсификацията на портфолиото ми. Сега беше моят меч.
„Прекрасно“, казах аз. „Подготви документите за изтегляне на заема.“
„Анна“, спря ме Димана. „Това ще предизвика война. Той ще отвърне. Ще те унищожи.“
„Той вече унищожи семейството ми“, отвърнах. „Аз просто връщам жеста.“
Глава 4: Първият удар
Андрей седеше в огромния си офис на последния етаж. Гледката беше зашеметяваща, но той не я забелязваше. Гледаше имейла на екрана си за десети път.
„Искане за предсрочно погасяване на целия кредит.“
Това беше лудост. Никой не правеше така. Заемът беше за милиони. Това беше ход, предназначен да убие.
Той набра баща си. Георги беше на голф игрището.
„Някаква фирма, която дори не съм чувал, иска да си парите. Незабавно“, каза Андрей, без да си губи времето с поздрави.
„Успокой се“, прогърмя гласът на Георги. „Сигурно е грешка. Или просто искат да предоговорим лихвата. Купи ги. Предложи им повече пари.“
„Опитах. Не отговарят. Адвокатът им, някаква Димана, каза, че клиентът ѝ ‘настоява за стриктно спазване на клаузите’. Имаме тридесет дни.“
Настъпи мълчание. „Коя е фирмата?“, попита Георги, вече не толкова спокоен.
Андрей му каза името.
Още мълчание. „Това е невъзможно. Провери пак. Разбери кой стои зад нея. Веднага.“
Андрей беше добър в това, което правеше. Беше учил право, но имаше нюх за бизнес. Беше безмилостен като баща си. Отне му два дни.
Когато видя името на крайния собственик, той се намръщи. Анна.
Познаваше я. Бяха се засичали в университета, но тя беше от по-бедните, амбициозните. От тези, които гледаха на него с презрение, което той бъркаше със завист. Сега тя имаше малка, но пробиваща консултантска фирма. Откъде, по дяволите, тя имаше такъв капитал?
Той реши да се справи с нея лично. Не беше свикнал да моли. Беше свикнал да нарежда.
Намери ме в малкото кафене до офиса ми. Беше очевидно, че мястото го отвращава.
„Анна“, каза той, сядайки без да пита. Той беше висок, с онази лесна арогантност на човек, който никога не е чувал „не“. Приличаше на баща си. Усмивката.
Стомахът ми се сви.
„Андрей“, отвърнах спокойно, вдигайки поглед от лаптопа си. „Каква изненада.“
„Знаеш защо съм тук“, каза той. „Този заем. Това е някаква нелепа грешка.“
„Няма грешка, Андрей. Бизнесът си е бизнес.“
Той се засмя, но в очите му нямаше смях. „Слушай, не знам каква игра играеш. Искаш повече пари? Колко? Баща ми ще плати. Просто кажи цифра.“
„Не става въпрос за пари“, казах аз, затваряйки лаптопа. „Става въпрос за принципи.“
„Принципи?“, той почти изсумтя. „Ти? Едно момиче от нищото? Хайде, Анна. Знам коя си. Знам откъде идваш. Не се прави на нещо, което не си.“
Тогава го погледнах. Наистина го погледнах. И той видя нещо в очите ми, което го накара да спре.
„Ти не знаеш нищо за мен, Андрей. Но аз знам всичко за теб. И за баща ти. Знам за Стефка. Знам за едно деветнадесетгодишно момиче на име Мария.“
Лицето му пребледня. Арогантността се изпари, заменена от объркване, а след това и от страх.
„Какво… за какво говориш? Коя е Мария?“
„Тя беше моя сестра“, казах аз, а гласът ми беше тих и остър като скалпел. „А ти, Андрей, си ми брат. Поне наполовина.“
Глава 5: Пукнатини в империята
Андрей излезе от кафенето като ударен от гръм. Той не отиде в офиса. Отиде в семейната къща. Огромна, студена сграда в най-скъпия квартал.
Намери майка си, Стефка, в зимната градина. Тя беше все още красива жена, но красотата ѝ беше запазена с пари и хирургия. Имаше нещо крехко и горчиво в нея.
„Коя е Мария?“, попита той без предисловие.
Ръката на Стефка, която държеше чаша с вода, трепна. Капки се разляха по мраморния под.
„Не знам за какво говориш.“
„Не ме лъжи, мамо! Цял живот ме лъжете! Току-що се срещнах със сестра си. Сестра ми, Анна. И тя ще ни съсипе. Заради нещо, което ти и баща ми сте направили на нейната сестра. Мария.“
Стефка се изправи. Ледената кралица се завърна. „Така значи. Курвата най-накрая е изпратила копелето си да си отмъщава.“
„Копелето?“, Андрей беше отвратен. „Тя е дъщеря на баща ми! А ти си знаела? През цялото време си знаела?“
„Разбира се, че знаех!“, извика Стефка, а фалшивото ѝ спокойствие се срина. „Мислиш ли, че беше лесно? Да знам, че той има дете от онази… сервитьорка? Да трябва да се боря, за да запазя семейството си? Да те защитя теб!“
„Да ме защитиш?“, изсмя се Андрей. „Като сте тормозили две сирачета? Като сте ги докарали до просешка тояга? Това ли наричаш защита?“
„Направихме каквото трябваше!“, отсече тя. „Баща ти щеше да ни напусне. Щеше да те остави. Аз го спрях. Аз се погрижих проблемът да изчезне.“
„Проблемът не е изчезнал, мамо. Проблемът току-що ни обяви война.“
В този момент влезе Георги. Лицето му беше сиво. Той държеше телефона си.
„Тя го направи“, каза той глухо. „Току-що обявиха публично искането за погасяване. Акциите падат. Банките се обаждат. Какво си ѝ казал, Андрей?“
„Аз?“, Андрей се обърна към него. „Какво си ти направил? Ти си ми баща. А имам сестра, за която никога не си ми казал. Сестра, чийто живот си съсипал.“
„Това не те засяга!“, изрева Георги.
„Засяга ме!“, извика Андрей. „Защото аз съм този, който трябва да чисти кашата ти! Аз съм в юридическия факултет, уча за закони, които ти си мачкал цял живот! Аз съм този, който трябва да лъже и прикрива, за да можеш ти да играеш голф!“
Това беше първият път, в който Андрей се изправяше срещу баща си. И в очите на Георги, за първи път, нямаше гняв, а страх. Той осъзнаваше, че не губи само империята си. Губеше сина си.
„Ще се оправя“, каза Георги, по-скоро на себе си. „Ще намеря пари. Ще я смачкам. Тази Анна… тя ще съжалява, че се е родила.“
„Тя вече съжалява“, каза Андрей тихо. „И мисля, че ти също ще съжаляваш.“
Глава 6: Скритите животи
Докато империята на Георги се тресеше, аз имах свои собствени битки. Петър беше моята скала, но дори и той започваше да се пропуква под напрежението. Моята малка фирма беше заложила всичко на този ход. Ако Георги успееше да се измъкне, ние бяхме свършени.
Една вечер се прибрах късно. Петър спеше на дивана, облечен. На масата имаше писмо от банката. Бяхме просрочили плащане по ипотеката на нашия апартамент. Бях изтеглила всичките ни ликвидни средства за тази война.
„Анна?“, той се събуди, разтърквайки очи. „Говорих с банката. Казаха, че можем да предоговорим…“
„Няма да предоговаряме нищо“, казах аз, изтощена. „Ще платим.“
„Как?“, попита той. „Ти си обсебена. Не виждаш ли? Превръщаш се в тях. Използваш същите методи. Безмилостна си.“
„Безмилостна?“, изсмях се горчиво. „Те са убили сестра ми. Бавно, методично. Всеки ден, в продължение на десетилетия. Какво очакваш от мен? Да им простя?“
„Не! Очаквам да помислиш за нас! За нашия живот! Ами ако загубим всичко?“
„Аз вече загубих всиCHO“, изкрещях. „Загубих сестра, която никога не съм познавала. Загубих баща, който се оказа чудовище. Загубих петнадесет години в омраза към грешния човек. Този апартамент? Тази кола? Това не е нищо! Аз нямам какво повече да губя.“
Петър ме гледаше дълго. После кимна.
„Прав си. Ти нямаш какво да губиш. Но аз имам. Имам теб. И ако това е цената, за да остана с теб, докато водиш тази война… ще я платя.“
Той отиде до спалнята и се върна с кутия.
„Това е от майка ми. Нейните бижута. Не са много, но… ще покрият ипотеката за няколко месеца.“
Тогава, за първи път от погребението, аз плаках. Плаках за него. За това, че той беше въвлечен в моята каша. За неговата доброта, която не заслужавах.
„Не“, казах аз, изтривайки сълзите си. „Няма да ги продаваш. Имам друг план.“
Върнах се в апартамента на Мария. Знаех, че е останало още нещо. В дневника си тя беше споменала за адвоката, Стоян.
Намерих го. Беше в малка, прашна кантора в стара част на града. Беше стар, с очи, които бяха видели твърде много.
„Помня Мария“, каза той, когато му се представих. „Най-смелата жена, която съм срещал. Знаех, че един ден някой ще дойде да пита за нея.“
Той отиде до един стар, ръждясващ шкаф и извади папка. Дебела папка.
„Георги беше глупав. Беше арогантен. Мислеше, Gе парите могат да купят всичко. Включително мълчанието.“
Той отвори папката. Беше пълна с доказателства. Записани телефонни разговори (Мария е била по-умна, отколкото си мислех). Свидетелски показания от уволнените ѝ колеги. Дори бележка от Стефка, написана на ръка. „Махни се, или ще съжаляваш.“
„Но това не е всичко“, каза Стоян. „Мария се страхуваше. Не за себе си. За теб. Тя откри, че Георги не е просто строител. Той е… перач. Използвал е строителните си обекти, за да легализира пари. Много пари. От много опасни хора.“
Той ми подаде един лист. „Това е номер на сметка. В чужбина. Тя успя да го проследи. Мисля, че това е причината да я… оставят на мира. Страхували са се какво знае.“
Това променяше всичко. Това вече не беше семейна вендета. Това беше криминално деяние.
Глава 7: Изневярата
Войната имаше много фронтове. Докато аз събирах армията си, Петър се бореше с моята фирма. Служителите бяха на ръба, клиентите – нервни. Аз отсъствах, физически и емоционално.
Петър се чувстваше сам. Имаше една колежка в офиса, Дария. Тя беше млада, възхищаваше му се. Виждаше го като силния мъж, който държи всичко под контрол, докато съпругата му е… заета.
Започна се невинно. Кафета до късно. Разговори за напрежението. Той ѝ споделяше. Не за баща ми, разбира се. Но за стреса. За страха.
„Тя не е същата“, призна ѝ той една вечер. „Сякаш е друг човек.“
„Тя е късметлийка да те има“, каза Дария, а ръката ѝ се плъзна върху неговата. „Ти си толкова силен.“
Той не отдръпна ръката си веднага.
Не знам какво щеше да се случи. Може би нищо. Може би всичко. Но аз се прибрах по-рано тази вечер. Трябваше да му кажа за Стоян.
Влязох в офиса и ги видях. Само говореха. Но начинът, по който го гледаше тя. Начинът, по който той не ме видя да влизам.
„Петър?“, казах аз.
Той скочи, сякаш го бях хванала в престъпление. Вината беше изписана на лицето му.
„Анна! Ти… какво правиш тук?“
„Живея тук“, казах аз. „Или поне така си мислех. Коя е тя?“
Дария се изчерви и избяга. Аз и Петър останахме сами в тишината.
„Не е това, което…“, започна той.
„Не ме лъжи!“, извиках. „Не и ти. Не и сега.“
„Нищо не се е случило! Кълна се! Просто… бях самотен. Ти си толкова далеч, Анна. Аз се боря да спася това, което ти изгради, докато ти си тръгнала на кръстоносен поход!“
„Кръстоносен поход?“, повторих аз, а гласът ми падна до леден шепот. „Моята сестра е мъртва заради тези хора! Моят съпруг почти спи с друга жена в моя офис, защото съм му била „далечна“? Какво става с вас, мъжете? Всички ли сте направени от лъжи и слабост?“
„Това не е честно!“, извика той. „Аз не съм Георги!“
„Докажи го“, казах аз.
Той ме гледаше дълго. Виждах борбата в очите му. Вината, гнева, но и любовта.
„Добре“, каза той. „Ще ти помогна да ги съсипеш. Но не по твоя начин. Не с корпоративни машинации. По моя начин. Със закона.“
„Законът?“, изсмях се. „Законът не помогна на Мария.“
„Законът не е имал доказателствата, които ти имаш сега. И не е имал мен.“
Той взе папката от Стоян. „Това е за пране на пари. Това е за данъчни измами. Това е за рекет. Аз може и да съм бизнесмен, но Петър, моят съпруг, все още помни какво е учил в университета. Право.“
Той се обърна към мен. „Но трябва да ми обещаеш нещо. Като свърши това… връщаш се при мен. Наистина се връщаш.“
Аз кимнах. Войната все още не беше спечелена, но за първи път от седмици почувствах, че не съм сама.
Глава 8: Последната карта
Георги беше притиснат до стената. Банките искаха парите си. Инвеститорите бягаха. А сега и данъчните бяха започнали проверка.
Той знаеше, че съм аз.
Една вечер ме чакаше пред входа на блока ми. Без кола. Без шофьор. Само той, изглеждащ по-стар, по-уморен, отколкото го бях виждала.
„Трябва да поговорим“, каза той.
„Нямаме какво да си кажем“, отвърнах аз, опитвайки се да го заобиколя.
„Анна. Дъще моя.“
Спрях. Думата прозвуча като проклятие.
„Не ме наричай така. Ти не си ми баща.“
„Но съм“, каза той. „Виждам майка ти в теб. Същата упоритост. Същият огън.“
„Не смей да говориш за майка ми.“
„Обичах я“, каза той. „Наистина я обичах. Но бях женен. Имах Андрей. Беше… сложно.“
„Сложно?“, изсмях се. „Ти я изостави. И когато тя умря, ти се опита да ме купиш. А когато не успя, ти съсипа живота на сестра ми. Това не е сложно. Това е зло.“
Той въздъхна. „Мария. Тя беше… твърде горда. Предложих ѝ пари. Исках да ѝ помогна.“
„Предложил си ѝ пари, за да се откаже от мен! А после си я тормозил, докато не умря от стрес!“
„Не знаех!“, извика той. „Стефка… тя се занимаваше с това. Каза ми, че се е погрижила. Не знаех, че е стигнала толкова далеч. Кълна се.“
„Лъжеш. Винаги си лъгал.“
„Добре“, каза той. „Права си. Лъжех. Но сега ти казвам истината. Свършено е с мен. Банкрутирал съм. Но не мога да вляза в затвора, Анна. Хората, за които работех… те не прощават.“
„Какъв е проблемът ти?“
„Имам една последна карта“, каза той. „Информацията от онази сметка. Знам всичко. Знам имената, датите, маршрутите на парите. Това може да срине половината правителство. Ще ти я дам. Всичко. В замяна…“
„…искаш да те оставя да избягаш.“
„Искам да ми дадеш един ден. Да се измъкна от страната. След това, прави каквото искаш. Унищожи Стефка. Вземи компанията. Вземи Андрей. Не ме интересува. Просто искам да живея.“
Гледах го. Архитектът на моите руини. Смален, уплашен, жалък.
„Защо да го правя?“, попитах. „Защо да ти давам нещо, което не си дал на сестра ми?“
„Защото, Анна“, каза той и в очите му проблесна нещо от стария Георги, „ако аз падна, ще повлека и теб. Тези хора, те знаят за теб. Знаят, че ровиш. Мислят, че работиш с мен. Ако вляза в затвора, ти си следващата.“
Той ми подаде малка флашка.
„Изборът е твой, дъще.“
Глава 9: Брат ми
Не казах на Петър за флашката. Не и веднага. Отидох при Андрей.
Намерих го в университета. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал.
„Какво искаш?“, попита той.
„Баща ти ми предложи сделка.“
Разказах му всичко. За флашката. За заплахата.
Андрей ме слушаше внимателно. Когато свърших, той се загледа в ръцете си.
„Той е прав“, каза тихо. „Тези хора са истински. Познавам някои от тях. Идвали са вкъщи. Баща ми мислеше, че ме въвежда в бизнеса. А всъщност ме е превръщал в съучастник.“
„Значи трябва да го пусна да избяга?“, попитах.
„Не“, каза Андрей, вдигайки поглед. Очите му бяха твърди. „Трябва да го спрем. Всички тях. Но не можем да го направим сами.“
„Какво предлагаш?“
„Ти имаш доказателствата. Аз имам… достъп. Майка ми. Тя е унищожена. Мисли, че баща ми я е предал, което е вярно. Но тя знае къде са заровени всички тела. Тя беше счетоводителят на неговите лъжи.“
„Мислиш, че ще говори?“
„Ще говори“, каза Андрей. „Ако аз я помоля. Ако ѝ обещая, че ще я защитя. Тя е моя майка, въпреки всичко.“
„А баща ни?“, попитах, а думата заседна в гърлото ми.
Андрей поклати глава. „Баща ни направи своя избор преди много години. Когато е избрал парите пред майка ти. Когато е избрал властта пред Мария. Когато е избрал себе си пред нас.“
Той протегна ръка. „Аз съм адвокат. Или поне ще бъда. Време е да започна да се държа като такъв. Дай ми флашката. Аз и Петър ще я занесем на прокурора. Ти… ти се погрижи за Стефка.“
Глава 10: Прошка
Намерих Стефка в къщата, която вече беше обявена за продан от банките. Хамали изнасяха мебели. Тя седеше на голите стъпала, облечена в скъп халат, и пушеше.
Тя ме видя и се изсмя. Сух, неприятен смях.
„Дойде да се насладиш на гледката, нали? Малкото копеле се връща, за да танцува на гроба ни.“
„Дойдох да ви предложа сделка“, казах аз, сядайки до нея.
Тя ме изгледа подозрително. „Нямам нищо, което да ти предложа.“
„Напротив. Имаш свободата си. Георги избяга. Или поне се опитва. Хората, за които е работил, го търсят. Прокуроратурата го търси. Аз го търся. Но теб… теб ще те смачкат като странична щета. Освен ако…“
„Освен ако?“
„Освен ако не свидетелстваш. Срещу всички. Срещу Георги. Срещу партньорите му. Андрей вече се съгласи.“
Името на сина ѝ я удари. „Андрей? Моят Андрей? Ти си го настроила срещу мен!“
„Андрей сам избра. Той избра закона. Ти какво ще избереш, Стефка? Гордостта си? Или бъдещето на сина си? Защото ако ти влезеш в затвора, и той ще те последва. Той е подписвал документи. Знаеш го.“
Това беше лъжа. Петър и Андрей бяха изчистили името му. Но тя не трябваше да знае.
Тя смачка цигарата си. „Какво искаш да знаеш?“
Разказах ѝ всичко. И тя говори. Говори с часове. За сметките, за подкупите, за изневерите. За нощта, в която е отишла при Мария и я е заплашила.
„Тя беше толкова… силна“, прошепна Стефка. „Каза ми, че парите ми не могат да купят достойнство. Мразех я за това. Мразех я, защото беше по-добра от мен.“
Когато си тръгнах, слънцето залязваше. Империята беше паднала. Георги беше заловен на границата. Стефка беше в ареста. Андрей беше свидетел на обвинението.
Петър ме чакаше у дома. Фирмата ни беше спасена – оказа се, че войната ми с Георги е привлякла вниманието на много по-големи играчи, които искаха да работят с мен.
Но аз не се чувствах победителка. Чувствах се празна.
Върнах се в апартамента на Мария. Сега беше чист. Бях платила всичките ѝ дългове. Седнах на пода, точно там, където бях намерила кутията.
Бях отмъстила за нея. Бях съсипала хората, които я съсипаха. Бях получила справедливост.
Но не бях получила това, което наистина исках. Нямах нея.
Отворих дневника на последната страница, тази, която бях прочела първа.
„Тя си отиде. Каза, че я мразя. Каза, че съм ѝ съсипала живота. Може би е права.“
„Не, Мария“, прошепнах в празната стая. „Не беше права. Аз бях тази, която грешеше.“
Никога не простих на сестра ми.
Докато не беше твърде късно.
Сега стоях в нейния апартамент, не като бизнес дамата, която бях станала, а като малката сестра, която беше загубила всичко. И плачех. Плачех за годините, които бяхме изгубили. Плачех за думите, които бях изкрещяла. И най-вече, плачех за жената, която ме беше обичала повече от собствения си живот, а аз бях твърде сляпа, за да го видя.
Взех последното писмо от купчината. Беше адресирано до мен. Неотворено. Почеркът беше на Мария, но беше треперещ. Вероятно го е написала малко преди…
„Мила моя Анна,
Ако четеш това, значи ме няма. И може би най-накрая си готова да чуеш истината. Знам, че ме мразиш. Знам, че мислиш, че съм ти отнела шанса за по-добър живот. Но, миличка, аз се опитвах да ти дам единственото нещо, което той никога нямаше да ти даде. Обич без условия.
Неговите пари винаги идваха с цена. Аз исках ти да си свободна. Дори и тази свобода да означаваше да си свободна да ме мразиш.
Не живей с гняв, Анна. Аз ти прощавам за думите ти. Моля те, един ден, ти да ми простиш за моето мълчание.
Обичам те. Винаги съм те обичала.
Твоя сестра, Мария.“
Смачках писмото до гърдите си. Сълзите най-накрая дойдоха – горещи, болезнени, пречистващи. Сълзи не за отмъщението, а за изгубената любов.
„Прощавам ти, Мария“, прошепнах. „Прощавам ти.“
Но знаех, че истинският въпрос беше дали аз някога ще мога да си простя.