Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тази огромна и красива пещера пази ужасяваща тайна
  • Новини

Тази огромна и красива пещера пази ужасяваща тайна

Иван Димитров Пешев юли 3, 2023
epasoiiiqwrkqwrks.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Пещерата на скелетите – тайнствената мистична пещера, намираща се на северозапад от устието на река Квай в тайландската провинция Канчанабури, вече десетилетия наред е повод за многобройни спорове, свързани с реалността на нейното съществуване

За пръв път за зловещата пещера се заговаря след изчезването на известния антрополог Дейвид Водъл и неговата експедиция през 1992 година.

Две години по-късно Националната асоциация на американските антрополози изпраща издирвателна група, ръководена от Род Клайв и Пери Уинстън, която, следвайки маршрута на Дейвид Водъл, не след дълго достига обрасли с гъста растителност хълмове насред обширна равнина, където по първоначална информация изчезват антрополозите.

Районът се ползва с лоша слава сред местното население, тъй като според легендите в миналото е обитаван от злокобно човекоядно племе, заради което никой не се съгласява да придружи експедицията.
пещера

Пещерата на скелетите – тайнствената мистична пещера, намираща се на северозапад от устието на река Квай в тайландската провинция Канчанабури, вече десетилетия наред е повод за многобройни спорове, свързани с реалността на нейното съществуване

Важна следа в издирването дава откритото в дневника на Дейвид Вопъл описание на някаква необикновена пещера, в която канибали извършват магически ритуали.

Именно нея решават да открият Род Клайв и Пери Уинстън, тъй като вярват, че техните колеги са изчезнали недалеч от там. Още през първата нощ обаче учените са ужасени от някакви зловещи металически звуци, разнасящи се от гората, заради които не мигват през цялата нощ.

На следващия ден те случайно се натъкват на въпросната пещера, както и на скелетите на тримата изчезнали антрополози, които разпознават благодарение на разпръснатата наоколо екипировка и парчета от дрехи.

По разложените тела пък учените откриват следи, свидетелстващи за насилствена смърт – дупки в гърдите и черепа, направени най-вероятно с някакъв тъп предмет, но присъствието на скъпата екипировка обаче първоначално ги кара да предположат, че колегите им са убити от диво животно.

Влизайки в пещерата, изследователите откриват множество човешки скелети (лежащи на пода, подпрени на стените и висящи от тавана), всеки един от които има дупка в гърдите и черепа, точно както тримата мъртви антрополози.

През нощта членовете на експедицията правят лагера си в близост до входа на пещерата и отново чуват зловещите металически звуци, които обаче звучат още по-близо, а когато на следващия ден влизат вътре, всички скелети мистериозно са сменили местата си, без обаче да има каквито и да било следи от намеса.

За да разгадаят загадката, Пери Уинстън и друг член на групата се скриват край входа на пещерата, въоръжени с уиски, кинокамера и заредени пистолети, а останалите се връщат в лагера.

През нощта злокобните звуци се чуват отново, а на сутринта Уинстън и колегата му са намерени мъртви, с дупки в гърдите и черепите, заради което останалите панически напускат мястото.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: От 4 години сестра ми отглежда чушки с цели кофи, използвайки просо а и вредителите бягат от него
Next: Това удивително село разпродава големи имоти за по 1 евро

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.