Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
Бракът беше прибързан, почти скандален в своята внезапност. Мама я нямаше от две години, но къщата все още пазеше призрака на нейния смях, лекия аромат на парфюма ѝ, който сякаш се беше впил в мазилката. А после дойде Магдалена. Тя не влезе, тя нахлу. Беше шумна, облечена в ярки цветове, които сякаш се състезаваха със слънцето, и доведе със себе си хаотичната енергия на четирите си деца – две момчета, две момичета, всичките на различна, трудна възраст. Най-голямата, Деница, беше вече студентка.
Баща ми, Стоян, изглеждаше едновременно по-жив и по-уморен, откакто тя беше в живота му. Той, който винаги бе управлявал процъфтяващия си бизнес със стоманена ръка, сега изглеждаше някак… приглушен. Сякаш тя беше погълнала целия кислород в стаята.
Миналия уикенд ме поканиха на вечеря. „Семейна вечеря“, така го нарече Магдалена по телефона, с глас, който капеше фалшив мед. „Трябва да се опознаем по-добре, мила. Всички ние. Едно голямо, щастливо семейство.“
Почувствах студени тръпки. Но отидох. От уважение към баща ми. От глупава, остатъчна надежда, че може би греша за нея.
Когато пристигнах в осем часа, къщата – моята къща, къщата, в която бях израснала – гъмжеше от хаос. По-малките деца, Мартин и Ани, тичаха по коридора, крещейки нещо за изгубена видео игра. Най-малкият, Павел, плачеше в кошарата си. Деница я нямаше.
А Магдалена и татко бяха на прага.
Тя беше с тясна черна рокля, която не оставяше нищо на въображението, а косата ѝ беше вдигната във сложна, лъскава прическа. Татко беше в официален костюм, с папийонка, която изглеждаше твърде стегната. В ръката си държеше ключовете за колата.
„А, ето те и теб! Чудесно!“ – възкликна Магдалена, целувайки въздуха до бузата ми.
„Нали щяхме да вечеряме?“ – попитах, стиснала бутилката вино, която носех.
„О, стана едно объркване!“ – каза тя, без да изглежда ни най-малко объркана. – „Стоян забрави да ми каже, че тази вечер е годишният банкет на Камарата. Толкова е важно за бизнеса! Нали, скъпи?“
Татко промърмори нещо утвърдително, без да ме поглежда в очите. Вината беше изписана по цялото му лице, но беше твърде слаб, за да ѝ се противопостави.
„Деница трябваше да ги гледа, но се обади в последната минута, имала някакъв ужасен изпит в университета, горкото дете, направо е затрупана в този правен факултет. А друга бавачка просто нямаше как да намерим толкова късно.“ Тя ме потупа по рамото. „Ти си спасение! Храната е в хладилника, просто трябва да я стоплиш. Павел обикновено заспива към девет, ако му пуснеш онези песнички. Мартин и Ани могат да гледат филм, но не повече от час! Ще се върнем към един, най-късно два.“
Преди да успея да формулирам протест, те вече бяха навън. Вратата се затвори с тихо, окончателно щракване.
Останах там пет часа. Пет часа врява, лепкави пръсти, смяна на памперси и успокояване на истерии. Когато се върнаха, ухаещи на скъпо вино и пури, аз бях на ръба на силите си.
„Виждаш ли? Всичко е наред!“ – каза Магдалена весело.
„Това не беше честно, Магдалена.“ – Гласът ми трепереше от гняв. – „Поканихте ме на вечеря, а ме превърнахте в безплатна бавачка. Имах други планове.“
Тя се изсмя. Беше къс, дрезгав смях, който ме накара да настръхна.
„О, миличка, какви планове? Нямаш съпруг, нямаш деца. Какво толкова губиш? Една вечер пред телевизора? Ние тук градим бъдеще, истинско семейство. Трябва да допринасяш.“
Думите ѝ ме удариха като плесница. „Нямаш деца, така че нищо не губиш.“ Сякаш моето време, моят живот, моята кариера и моята малка ипотека, която се борех да изплащам всеки месец, бяха просто празно пространство, което тя можеше да запълва по свое усмотрение.
Татко стоеше до нея и мълчеше. Това мълчание ме нарани повече от думите ѝ.
Снощи отново приех поканата им.
Телефонното обаждане беше почти идентично. „Просто неделна вечеря, скъпа. Искам да ти се реванширам за миналия път. Приготвила съм печено.“
Знаех, че е лъжа. Усещах го в костите си. Но нещо в мен, някакъв тъмен, гневен импулс, ме накара да кажа: „Добре. В осем съм там.“
Картината се повтори с абсурдна точност. Пристигнах в осем. Хаосът беше същият. И те отново бяха на вратата. Този път беше „неочаквана бизнес среща в един ресторант“.
„Няма да се бавим!“ – обеща Магдалена.
„Този път наистина, мила“ – добави татко, като този път дори не успя да симулира извинение.
Вратата се затвори.
Тишината, която настъпи след крясъците на децата, беше оглушителна. Стоях в антрето, стиснала юмруци толкова силно, че ноктите ми се забиваха в дланите. Чувах как кръвта бучи в ушите ми.
„Нищо не губиш.“
Думите ѝ отекваха в главата ми. Добре. Щом е така. Щом моето време няма стойност, значи нямам какво да губя.
Но щом излязоха, аз…
Аз не се обадих на бавачка. Не се обадих на приятели. Не си тръгнах.
Включих телевизора на децата в хола, дадох им чипс и сок, знаейки,е това ще ги държи заети поне час. Уверих се, че Павел спи дълбоко.
И тогава, с ледено спокойствие, което сама не подозирах, че притежавам, аз се насочих право към кабинета на татко.
Глава 2
Кабинетът беше моето светилище. Като дете, прекарвах часове тук, в скута на майка ми, докато тя четеше, или гледах как татко работи над чертежите на първата си сграда. Миришеше на стари книги, прах и слаб аромат на лавандула.
Сега миришеше на Магдалена. Тежък, сладникав парфюм и нещо друго, остро и химическо – може би препарат за полиране на новите, лъскави мебели от тъмно дърво, които бяха заменили изтърканите, удобни кресла на майка ми.
Тя беше превзела и това място.
Бюрото на татко беше огромно, внушително. Но знаех, че той никога не е бил по детайлите. Магдалена беше тази, която имаше ключ за всичко. Повечето чекмеджета бяха празни или пълни с незначителни канцеларски материали. Но едното, най-долното дясно, беше заключено.
Познавах татко. Той беше предвидим човек, роб на навиците си. Плъзнах ръка под плота на бюрото, точно там, където дървото се срещаше с металната рамка. Пръстите ми напипаха малка, студена метална пластина, закрепена с двойнозалепваща лента. Резервният ключ.
Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах децата да не го чуят.
Ключът превъртя с тихо щракване.
Вътре нямаше хаос. Беше подредено. Твърде подредено. Папки, надлежно етикетирани. Първата, която извадих, беше с етикет „БИЗНЕС – АКТИВИ“. Отворих я.
Не бях експерт по корпоративни финанси, но работех като административен мениджър в голяма компания. Разпознавах банкови извлечения, отчети за приходи и разходи. Първите няколко страници изглеждаха нормално. Бизнесът на татко – строителство и инвестиции в имоти – винаги е бил печеливш.
Но после видях трансферите.
Огромни суми. Шестцифрени. Прехвърляни ежемесечно от основната фирмена сметка към друга, непозната компания: „М-Груп Инвест“. Името не ми говореше нищо. Но подписът под нарежданията за превод беше ясен. Стоян. Баща ми.
И до него, като съподписващ… Магдалена.
Откога тя имаше подпис в неговата фирма?
Продължих да ровя. Намерих друга папка. „ЛИЧНО – СТОЯН“. Вътре, сгънат на две, лежеше документ. Не беше предбрачен договор. Беше следбрачен. Подписан преди шест месеца.
Зачетох се, а стомахът ми се свиваше на топка. Юридическият език беше сложен, но същността беше ясна. В случай на „финансови затруднения“ или „обявяване в несъстоятелност“ на фирмата на Стоян, Магдалена получаваше пълен контрол върху „семейните активи, които не са пряко свързани с бизнеса“. Това включваше къщата. Тази къща.
Тя го е накарала да подпише, че ако бизнесът му, който тя очевидно източваше чрез „М-Груп Инвест“, се срине, тя ще вземе къщата, която майка ми и той бяха построили заедно.
Третият документ беше най-страшен.
Беше писмо от банка. Уведомление за одобрен втори ипотечен кредит. Заложен беше имотът, в който се намирахме. Сумата беше колосална. Достатъчна, за да изплати десет апартамента като моя. Парите бяха отпуснати преди три месеца.
Но къде бяха те? Бизнесът не се разрастваше, напротив, извлеченията показваха стагнация. Къщата не беше ремонтирана, освен козметичните промени на Магдалена.
Парите просто… липсваха. Или по-скоро, бяха преместени.
И тогава го видях. В най-долната част на чекмеджето, под купчина стари фактури. Беше малък, кожен бележник. Не беше на татко. Почеркът беше женски, извит, агресивен.
На първата страница имаше само едно име и телефонен номер.
„Петър.“
И няколко реда отдолу: „Трансфер М-Груп потвърден. П. доволен. Следваща стъпка – вилата.“
Вилата. Малкото място в планината, което майка ми беше наследила от родителите си. Единственото нещо, което беше изцяло нейно.
Тази жена не просто ограбваше баща ми. Тя унищожаваше всяка следа от майка ми.
Тъкмо посягах да снимам бележника с телефона си, когато тих глас зад мен ме накара да замръзна.
„Какво правиш в кабинета на баща ми?“
Обърнах се рязко. На вратата стоеше Деница. Студентката по право. Не беше на изпит. Гледаше ме с тесни, подозрителни очи, които бяха досущ като тези на майка ѝ.
Глава 3
За част от секундата стояхме застинали. Аз – с ръка в отвореното чекмедже, тя – със скръстени ръце, облегната на касата на вратата. Тя не изглеждаше изненадана. Изглеждаше по-скоро така, сякаш е очаквала да ме намери тук.
„Ти трябваше да си в университета“ – казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно, докато бавно затварях чекмеджето. Ключът пареше в другата ми длан.
„Лекциите ми свършиха“ – отвърна тя равно. – „Майка ми каза, че ще си тук, за да ‘помагаш’. Явно ‘помагането’ включва и ровене в лични документи.“
Тя влезе в стаята. Не беше хаотичното дете като другите. Беше на двадесет, но изглеждаше на тридесет. Имаше онази изпита, уморена аура на човек, който е видял твърде много.
„Това е и мой дом“ – отвърнах отбранително. – „И това е кабинетът на баща ми. Имам право да бъда тук.“
„Имаш право да бъдеш тук, но не и да ровиш в заключени чекмеджета.“ Тя се приближи до бюрото. „Какво търсиш?“
Погледнах я. Погледнах това момиче, чиято майка се опитваше да съсипе баща ми. Гневът ми беше толкова силен, че ми се зави свят. Но в очите на Деница видях нещо друго, освен подозрението. Видях страх.
„Майка ти“ – започнах аз, а гласът ми трепереше – „унищожава баща ми. А ти знаеш. Нали?“
Тя трепна. Едва забележимо, но достатъчно.
„Не знам за какво говориш. Баща ти е голям човек. А майка ми го обича.“
„Обича го? Тя го източва! Тя е взела втора ипотека на къщата! Тя прехвърля фирмени пари в… в някаква ‘М-Груп Инвест’!“
Очаквах тя да отрече. Да се развика. Вместо това, Деница пребледня. Тя бавно седна на единия от новите кожени столове, сякаш краката ѝ не я държаха.
„Ти не разбираш“ – прошепна тя, гледайки в ръцете си.
„Тогава ми обясни!“ – Приближих се до нея. – „Обясни ми кой е Петър! Обясни ми къде са парите от ипотеката! Обясни ми защо си тук, а не на изпит!“
Деница вдигна глава. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но те не потекоха.
„Майка ми е… сложна жена. Тя винаги е трябвало да се бори. Сама с четири деца, преди да срещне баща ти…“
„Спести ми сълзливата история“ – прекъснах я аз. – „Това не ѝ дава право да краде.“
„Тя не краде! Тя… тя обезопасява бъдещето ни.“
„Твоето бъдеще! А моето? А това на баща ми?“
„Баща ти е слаб!“ – извика изведнъж тя, скачайки на крака. – „Той ѝ позволи! Той подписва всичко, което тя му подаде! Той не задава въпроси! Той е толкова отчаян да не бъде сам, че е готов да изгори!“
Тишината, която последва, беше по-тежка от крясъците. В думите ѝ имаше ужасяваща истина, която аз самата отказвах да приема.
„Петър“ – продължи Деница, вече по-тихо, – „е бившият ѝ партньор. Не баща на никого от нас. Бизнес партньор. ‘М-Груп’ е тяхна. Те… те имат планове. Инвестиционни. Баща ти не разбира от такива рискове, затова майка ми се грижи за това.“
„Грижи се? Деница, ти учиш право! Нима не виждаш какво става тук? Това е измама! Това е съсипване!“
„Аз… аз трябва да платя семестъра си“ – промълви тя, избягвайки погледа ми. – „Таксите са огромни. Майка ми каза, че парите идват от ‘инвестициите’. Тя ме накара да подпиша някакви документи. Каза, че са за студентския ми кредит.“
Стомахът ми се преобърна. „Какви документи?“
„Не знам! Бяха много. Тя бързаше. Каза, че е стандартна процедура. Пълномощно… нещо такова.“
Магдалена не просто я използваше. Тя я беше направила съучастник. Това момиче, което учеше право, вероятно беше подписало документите за прехвърляне на активите, без дори да го осъзнава.
„Деница“ – казах бавно, опитвайки се да овладея гнева си, – „трябва да ми помогнеш. Трябва да спрем това.“
Тя ме погледна, а в очите ѝ се четеше паника. „Не мога. Тя ми е майка. Тя ще ме унищожи. Ще спре парите за университета. Ще ме изхвърли. Ти не я познаваш!“
„А ти познаваш ли баща ми? Човекът, който плаща за храната ти, за покрива над главата ти, за скъпото ти образование? Човекът, чийто живот майка ти съсипва?“
Преди тя да успее да отговори, чухме шума от кола в алеята. Последва трясък на врата.
Те се бяха върнали. Много по-рано от очакваното.
Паниката ни обедини за миг. Деница грабна ръката ми. „Не казвай нищо! Моля те! Тя ще разбере, че съм ти казала! Тя ще разбере, че знам!“
„Къде…“
„Няма време! Махни се от кабинета!“
Бутнах ключа обратно под бюрото. Опитах се да пригладя документите в папката, но знаех, че не са точно както ги намерих. Затворих чекмеджето точно когато гласът на Магдалена проехтя от антрето.
„Миличка? Къде си? Срещата свърши по-рано, онзи глупак се отказа!“
Излязохме от кабинета едновременно. Деница се шмугна към стаята си на горния етаж. Аз застанах насред коридора, опитвайки се да възстановя дишането си.
Магдалена ме видя. Тя свали скъпото си палто и го хвърли на стола. Изглеждаше бясна. Явно „срещата“ не беше минала добре.
„Какво правиш тук?“ – попита тя рязко, оглеждайки коридора към кабинета. – „Децата сами ли са?“
„Децата са добре“ – казах аз. Гласът ми беше дрезгав.
Тя присви очи. „Изглеждаш… странно. Да не си пипала нещо?“
„Просто съм уморена от твоите игри, Магдалена.“
Тя се изсмя. „О, горкичката. Пак ли ще се оплакваш от ‘загубеното време’? По-добре свиквай. Щом си част от това семейство, ще помагаш.“
„Аз не съм част от това семейство“ – отвърнах аз. – „Аз съм дъщеря на Стоян. И ще го защитя.“
Усмивката ѝ изчезна. Тя се приближи бавно към мен, лицето ѝ се втвърди в маска на студена ярост.
„Нямаш представа в какво се забъркваш, момиченце. Баща ти направи своя избор. Той избра мен. Той избра нас. А ти… ти си просто досадно напомняне от миналото. Стой настрана. За твое добро.“
Тя се обърна и влезе в кабинета, затваряйки вратата с трясък.
Знаех, че имам само няколко минути, преди тя да провери чекмеджето. Грабнах якето си и изхвърчах от къщата, докато тя крещеше името ми отвътре.
Докато карах към малкия си апартамент, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах волана. Не бях взела документите, но имах нещо по-добро. Имах спомена за името „Петър“ и „М-Груп Инвест“.
И имах неочакван, макар и ужасен съюзник. Деница.
Тя може и да беше уплашена, но беше и уязвима. А Магдалена беше направила фатална грешка – беше превърнала собствената си дъщеря в свидетел.
Глава 4
Прекарах нощта в трескаво търсене. Малкият ми апартамент, обикновено мое убежище, сега се усещаше като щаб-квартира за война. Лаптопът ми бръмчеше на масата в кухнята, затрупана с разпечатки от ипотечния ми кредит и сметки, които сега изглеждаха нищожни в сравнение с бездната, която бях открила.
„М-Груп Инвест“.
Оказа се, че компанията е регистрирана съвсем наскоро. Предметът на дейност беше неясен: „Консултантски услуги и управление на активи“. Фиктивна. Нямаше офис, нямаше уебсайт. Беше просто пощенска кутия. Но когато потърсих името на управителя, то изскочи.
Петър.
Нямаше фамилия в регистъра, само инициал. Но публичните регистри разкриха повече. Петър имаше дълга история. Беше свързан с няколко фалирали строителни фирми. Имаше две условни присъди за финансови измами. Той не беше просто „бивш партньор“. Той беше професионален хищник.
А Магдалена му беше съучастник. Или по-лошо – тя беше мозъкът, а той – изпълнителят.
Страхът беше физически. Това не беше просто семеен спор за пари. Това беше организирана престъпна схема. Баща ми не беше просто заблуден; той беше активно ограбван, а може би и в опасност.
На сутринта, с подпухнали от безсъние очи, знаех, че не мога да се справя сама.
Ивайло.
Той беше дясната ръка на баща ми. Двамата бяха започнали бизнеса от нулата. Ивайло беше кръстникът на компанията, човекът, който се грижеше за сметките и договорите, докато баща ми беше на обектите. Но преди около година, малко след сватбата, Ивайло внезапно „напусна“. Или по-скоро беше изгонен.
Магдалена го беше отстранила. Беше казала на татко, че Ивайло е нелоялен, че краде дребни суми. Татко, заслепен от новата си любов, ѝ беше повярвал.
Намерих номера на Ивайло в стария си телефон. Той вдигна на третото позвъняване, гласът му беше предпазлив.
„Ивайло? Аз съм.“
Настъпи дълга пауза. „Здравей. Мина доста време. Как е баща ти?“
„Не е добре, Ивайло. Точно затова се обаждам. В голяма беда е. Тя… тя го съсипва.“
Чух го да въздъхва дълбоко. „Знаех си. Опитах се да го предупредя, но той не слушаше. Тази жена… тя е отрова.“
„По-лошо е. Мисля, че е престъпление. Намерих документи. Прехвърляния към фиктивна фирма. Втора ипотека на къщата. Името ‘Петър’ замесено ли е?“
Мълчание от другата страна. По-дълго този път.
„Къде си?“ – попита той накрая, гласът му вече беше твърд и сериозен.
„Вкъщи.“
„Остани там. Не говори с никого. Особено с баща си. Идвам след час. И довеждам някого.“
Той затвори.
Час по-късно на вратата ми се позвъни. Ивайло изглеждаше по-стар, посивял в слепоочията, но очите му бяха същите – умни и проницателни. До него стоеше жена. Беше висока, облечена в безупречен тъмен костюм, с коса, прибрана в стегнат кок. Излъчваше ледена компетентност.
„Това е адвокат Иванова“ – каза Ивайло, влизайки. – „Тя е най-добрата в корпоративното право. И в съдебните дела за измами. Разкажи ѝ всичко.“
В продължение на един час аз говорих. Разказах им за двете „вечери“, за коментара на Магдалена, за кабинета, за заключеното чекмедже, за папката „М-Груп Инвест“, за следбрачния договор, за колосалната ипотека и за бележника с името на Петър. Разказах им и за Деница.
Адвокат Иванова слушаше, без да си води бележки, без да прекъсва. Лицето ѝ беше непроницаемо.
Когато свърших, тя кимна бавно.
„Ситуацията е изключително сериозна“ – каза тя с глас, който не допускаше възражение. – „Вие описвате класическа схема за източване на активи, вероятно съчетана с пране на пари. Фактът, че тя е използвала дъщеря си, студентка по право, за да подписва документи, е едновременно жесток и стратегически. Тя я е направила съучастник, за да гарантира мълчанието ѝ.“
„Какво можем да направим?“ – попита Ивайло.
„Първо, трябва да действаме бързо“ – каза Иванова. – „Сега, след като Магдалена знае, че сте ровили, тя ще ускори процеса. Ще се опита да прехвърли всичко, което може, преди да сте реагирали.“
Тя ме погледна. „Трябва да подадем незабавен иск. Ивайло, ти все още имаш ли дял в старата фирма? Преди тя да я преструктурира?“
„Десет процента“ – каза Ивайло. – „Той никога не ги изкупи. Тя просто ме избута от управлението.“
„Перфектно“ – очите на Иванова проблеснаха. – „Това ни дава правно основание. Ще поискаме пълен одит и незабавно замразяване на всички фирмени активи, включително и тези на ‘М-Груп Инвест’, като свързано лице. Ще поискаме и обезпечителна мярка върху къщата, въз основа на вашата претенция като наследник и доказателствата за неправомерно теглене на ипотека.“
„А татко?“ – попитах аз, а гърлото ми се сви. – „Той ще… той ще бъде ли обвинен? Той е подписвал всичко.“
Иванова се поколеба. „Това е сложният момент. В най-добрия случай, ще го представим като жертва, действаща под принуда или заблуда. В най-лошия… той е съучастник. Нашата цел е да докажем първото. Но за да го направим, той трябва да сътрудничи. Трябва да свидетелства срещу нея.“
Представих си баща ми. Слаб, уплашен, отчаян да запази фасадата на новия си, щастлив живот. Дали щеше да посмее да се изправи срещу нея?
„Той няма“ – казах аз. – „Той е твърде уплашен от нея.“
„Тогава“ – каза Иванова, – „ще трябва да го принудим. Ще трябва да го накараме да избира между това да загуби абсолютно всичко, включително и вас, или да се изправи срещу истината.“
„А Деница?“ – попитах.
„Тя е ключът. Ако успеем да я привлечем на наша страна… ако тя свидетелства, че е била манипулирана да подписва документи, чието естество не е разбирала, това ще срути защитата на майка ѝ. Но ако тя застане зад майка си, ще бъде обвинена като съучастник.“
Тръгнах си от срещата с тежест в гърдите. Войната беше обявена. Адвокат Иванова щеше да подготви документите за съда. Ивайло щеше да събере всички стари финансови отчети, до които имаше достъп.
Моята задача беше най-трудна. Трябваше да се свържа отново с Деница. И трябваше да се изправя срещу баща си.
Глава 5
Опитах да се свържа с Деница. Телефонът ѝ беше изключен. Изпратих ѝ съобщение: „Трябва да говорим. Става въпрос за твоето бъдеще. Адвокати са замесени. Не прави нищо, преди да говориш с мен.“
Отговор не последва. Магдалена я беше изолирала.
Реших да се заема с по-трудната част. Баща ми.
Отидох до офиса на фирмата му. Беше следобед. Очаквах да го намеря там. Но офисът беше притихнал. Секретарката, дългогодишна служителка, ме погледна с тъжни, уплашени очи.
„Той не е идвал от дни“ – прошепна тя. – „Тя… новата му съпруга… тя управлява всичко сега. Идва сутрин, взима пощата, подписва чекове и си тръгва. Среща се само с адвоката си. Един такъв… хлъзгав тип. Марков.“
Адвокат Марков. Ново име в уравнението. Очевидно, Магдалена си имаше собствена правна защита, готова за действие.
„Къде е тя сега?“ – попитах.
„Не знам. Каза, че отива на оглед на… на вилата.“
Вилата.
Сърцето ми подскочи. Бележникът. „Следваща стъпка – вилата.“
Качих се в колата и потеглих към планината. Пътят беше дълъг, около час и половина. Това беше нашето място за бягство, когато мама беше жива. Не бях ходила там от погребението ѝ.
Когато пристигнах, видях колата на Магдалена, скъп джип, паркиран пред портата. До нея имаше друга кола – черен седан с лъскави джанти.
Спрях по-надолу по пътя, скрита зад един завой. Приближих се пеша, промъквайки се през гората, която ограждаше имота. Чух гласове.
Магдалена беше на верандата. С нея беше мъж. Висок, с тъмна коса, облечен в скъп анцуг. Пушеше. Това трябваше да е Петър.
„Казах ти, че е рисковано да идваме тук заедно“ – казваше Магдалена. Гласът ѝ беше остър. – „Онази малката… дъщеря му… тя души. Снощи я хванах да рови в кабинета.“
Петър изпусна кръг дим. „И какво? Намерила е нещо? Документи?“
„Мисля, че да. Чекмеджето беше разместено. Тя знае. Усещам го.“
„Тогава трябва да действаме“ – каза Петър. – „Задействай прехвърлянето на къщата. Аз ще уредя ипотечните пари да се прехвърлят в офшорната сметка до утре. А тази барака“ – той ритна парапета на верандата – „трябва да се продаде. Веднага. Имам купувач. Ще вземем парите в брой.“
„Ами Стоян?“ – попита Магдалена.
Петър се изсмя. „Стоян? Стоян е свършен. Когато приключим, той ще бъде затънал в дългове към банката, а фирмата му ще е празна черупка. Ще има късмет, ако не влезе в затвора за измама.“
„Той ще говори“ – настоя тя.
„Нека говори! Кой ще му повярва? На един депресиран, съсипан вдовец, когото младата му съпруга е напуснала? Или на нас? А и не забравяй, че имаме подписа на дъщеря ти върху половината документи за ‘М-Груп’. Ако тръгнем надолу, тя идва с нас.“
Магдалена се поколеба. „Деница…“
„Стига с Деница! Тя е просто инструмент. Като всички останали.“
Повдигна ми се. Те не просто го ограбваха. Те планираха да го унищожат. Да го оставят без нищо, да го натопят за престъпленията си и да използват собствената ѝ дъщеря като щит.
Извадих телефона си. Ръцете ми трепереха, но успях да включа записа. Записах последните няколко минути от разговора им, преди те да влязат вътре, обсъждайки цената на вилата.
Изтичах обратно към колата си, сърцето ми блъскаше в гърдите. Имах ги. Имах доказателство за заговор.
Когато се върнах в града, се насочих право към офиса на адвокат Иванова.
Глава 6
Иванова изслуша записа с каменно лице. Когато свърши, тя само вдигна едната си вежда.
„Това променя всичко“ – каза тя. – „Това вече не е просто гражданско дело за измама. Това е престъпен заговор. Този запис, макар и направен тайно, може да бъде използван, за да убедим прокурор да започне разследване. Но по-важното – той ни дава огромен лост.“
„Какво правим сега?“ – попитах аз.
„Сега изчакваме“ – каза тя. – „Подадохме иска за запор. Всеки момент тя ще бъде уведомена. Ще получи призовка. Когато види името на Ивайло и вашето име на иска, и когато види, че искаме одит на ‘М-Груп’, тя ще изпадне в паника.“
„И тогава?“
„Тогава тя ще направи грешка. Или ще се опита да избяга, или ще се опита да унищожи доказателства, или… ще се опита да се свърже с вас. Или с баща ви.“
Иванова беше права.
На следващия ден телефонът ми иззвъня. Беше баща ми. Гласът му беше неузнаваем – тънък, писклив, на ръба на истерията.
„Какво си направила? Какво, за Бога, си направила?“
„Татко, успокой се. Къде си?“
„Вкъщи! Дойдоха призовкари! Адвокати! Замразяват сметките ми! Замразяват всичко! Магдалена… тя е… тя е извън себе си! Тя каза, че ти и Ивайло се опитвате да ми откраднете фирмата!“
„Татко, тя те лъже! Тя е тази, която краде от теб! От месеци! Трябва да се видим. Сам.“
„Не мога! Тя е тук! Тя… тя каза, че ако говоря с теб, ще… ще…“ Той се задави.
„Какво ще направи, татко? Кажи ми!“
„Тя каза, че ще каже на всички… за… за онези пари. За Лас Вегас.“
Замръзнах. „Какво… Какво за Лас Вегас?“
„След като майка ти почина“ – прошепна той, – „аз… аз не бях на себе си. Отидох на едно бизнес пътуване… и… загубих. Загубих много. Пари от фирмата. Взех заем, за да ги покрия, огромен личен заем от лихвари… Мислех, че ще се самоубия.“
Свлякох се на стола си. Моят баща. Моят стълб.
„Магдалена ме намери“ – продължи той, плачейки. – „Тя се появи… от нищото. Каза, че ме разбира. Тя плати дълга. Тя плати на лихварите. Спаси ме. Каза, че това ще е нашата малка тайна.“
„Тя не те е спасила, татко“ – казах аз, а лед скова сърцето ми. – „Тя те е купила. Тя е използвала това, за да те изнудва. Всички документи, които си подписвал… правил си го, защото тя те е държала с това. Нали?“
Мълчанието му беше отговор.
Това беше скритият живот. Хазартният дълг. Моралният банкрут, който беше предшествал финансовия.
„Татко“ – казах аз, опитвайки се да вложа сила в гласа си. – „Това е изнудване. Това прави делото ни още по-силно. Но трябва да го кажеш. Трябва да свидетелстваш.“
„Не мога! Тя ще ме унищожи! Тя има разписките от лихварите! Тя ще каже, че съм присвоил парите! Ще отида в затвора!“
„Ще отидеш в затвора, ако останеш при нея! Петър и тя те натопяват! Те прехвърлят активите, а оставят дълговете на теб! Татко, ти си единственият, който може да спре това!“
„Не мога… не мога…“
Връзката прекъсна.
Стоях в апартамента си, вперила поглед в сметката за ипотеката си. Толкова се бях тревожила за собствените си дребни дългове, докато баща ми е бил затънал в бездна, създадена от собствената му скръб и слабост.
Гневът ми към него се бореше със съжалението. Но нямаше време за това.
Точно тогава получих съобщение. От Деница.
„Срещни ме. В библиотеката на университета. Веднага. Сама си.“
Глава 7
Университетската библиотека беше огромна, тиха и миришеше на прах и полиран паркет. Намерих Деница в една от задните читални, сгушена зад рафт с юридическа литература. Изглеждаше ужасно. Беше бледа, с тъмни кръгове под очите, а ръцете ѝ, стиснали дебел том, трепереха.
„Тя знае“ – прошепна Деница, щом седнах. – „Знае за съдебния иск. Адвокатът ѝ, Марков, ѝ се обади. Тя е бясна.“
„Знам. Говорих с баща ми.“
„Тя ме заключи“ – каза Деница, а гласът ѝ пресекна. – „Взе ми телефона и лаптопа. Каза, че съм неблагодарница, че съм я предала. Каза, че ако не застана до нея в съда и не кажа, че съм подписвала всичко доброволно, като част от семеен бизнес, тя… тя ще каже на университета, че съм платила таксите си с пари от измама. Ще ме изключат.“
„Деница, това е…“
„Знам! Знам какво е! Тя ме държи в капан. Майка ми!“ Сълзите, които задържаше онзи ден, сега потекоха. „Прекарах целия си живот, опитвайки се да бъда перфектна. Да уча. Да вляза право, за да мога… за да мога да ни измъкна. Нас, децата. От нея. От Петър. Мислех, че баща ти е нашият шанс. Че е добър човек. Че тя най-после ще се успокои.“
„Но тя не се е успокоила“ – казах тихо. – „Тя просто е намерила по-голяма плячка.“
„Тя е чудовище“ – прошепна Деница. – „А аз… аз ѝ помогнах. Онези документи… Тя ми каза, че са за учредяване на доверителен фонд за образованието на Мартин, Ани и Павел. Аз… аз ги изготвих. Част от тях. Като стаж. А тя ги е използвала, за да прехвърли активите.“
Студентката по право беше измамена да изготви собствените си окови.
„Трябва да свидетелстваш, Деница“ – казах аз. – „Това е единственият начин. Аз имам запис. Запис на нея и Петър във вилата. Те планират да натопят баща ми и да използват теб като щит.“
Тя вдигна поглед, в очите ѝ проблесна искрица надежда. „Запис?“
„Да. Адвокат Иванова го има. Ако ти свидетелстваш, че си била принудена и измамена, и ние представим записа… ще ги хванем.“
Деница пое дълбоко дъх. „Добре. Ще го направя. Но… трябва да ми обещаеш нещо.“
„Какво?“
„Другите. Мартин, Ани и Павел. Те нямат нищо общо. Те са просто деца. Каквото и да стане… не позволявай тя да ги използва. Не позволявай да останат на улицата.“
„Обещавам“ – казах аз. И в този момент разбрах, че борбата вече не е само за къщата или за бизнеса. Беше и за тези деца, хванати в кръстосания огън.
„Добре“ – каза тя и се изправи, избърсвайки сълзите си. „Какво трябва да направя?“
„Адвокат Иванова иска да се срещне с теб. Веднага. Трябва да ти осигурим защита. Не можеш да се връщаш в онази къща.“
„Няма да се върна. Избягах през прозореца на банята. Взех само това.“ Тя потупа раницата си. „Нейният стар лаптоп. Този, който мислеше, че съм изхвърлила. Всичко е на него. Всички имейли с Петър. Всички банкови преводи. Скритите папки.“
Това беше повече от ключ. Това беше целият арсенал.
Глава 8
Последвалите дни бяха вихрушка от правни маневри. Адвокат Иванова настани Деница на сигурно място – в малък апартамент под наем, платен от Ивайло. Лаптопът беше предаден на съдебни експерти, които бързо извлякоха смазващи доказателства.
Имейлите между Магдалена и Петър бяха по-лоши, отколкото си представяхме. Те не просто бяха източвали фирмата; те бяха взели ипотеката, използвайки фалшифицирани отчети за приходите. Парите вече бяха прехвърлени в офшорна сметка. Те обсъждаха открито „проблема Стоян“ и как да го „неутрализират“, като го обвинят в данъчни измами.
Най-лошото беше, че адвокат Марков, хлъзгавият тип, за когото секретарката спомена, е бил наясно с всичко. Той е бил този, който е структурирал сделките, за да изглеждат законни.
Иванова действа мълниеносно. Тя внесе новите доказателства в съда и поиска извънредно изслушване. Прокуратурата беше уведомена.
Междувременно, аз се опитвах да се свържа с баща си. Телефонът му беше изключен. Отидох до къщата. Портата беше заключена. Магдалена беше изчезнала. Съседите казаха, че са я видели да си тръгва предния ден с джипа, заедно с по-малките деца.
Паника ме обзе. Ами ако беше избягала от страната?
„Няма“ – успокои ме Иванова по телефона. – „Запорът върху активите ѝ включва и личните ѝ сметки. Тя не може да стигне далеч. Тя се крие. И държи баща ви и децата като заложници. Но тя ще трябва да се появи в съда за изслушването. Ако не, ще бъде издадена заповед за ареста ѝ.“
Изслушването беше насрочено за след два дни.
Прекарах тези два дни в апартамента си, гледайки в тавана. Бях на път да унищожа живота на баща си, за да го спася. Бях се съюзила с доведената си сестра, за да унищожим майка ѝ. Ипотеката ми изглеждаше като далечен сън.
В деня на изслушването съдебната зала беше напрегната. Аз бях там с Ивайло и Иванова. Деница седеше зад нас, придружена от назначен от съда попечител, тъй като технически все още беше свидетел под натиск.
Магдалена се появи в последната минута. Беше облечена в скромна тъмна рокля, косата ѝ беше прибрана. Изглеждаше като скърбяща, притеснена съпруга. До нея беше адвокат Марков.
Но баща ми го нямаше.
„Къде е съпругът ви?“ – попита съдията.
„Той не е добре, Ваша чест“ – каза Магдалена с треперещ глас. – „Той е… той има срив. Тази… тази атака от страна на дъщеря му и бившия му партньор го съсипа. Той е в клиника.“
„Лъжа!“ – извиках аз, преди Иванова да успее да ме спре.
Съдията ме изгледа строго.
Иванова се изправи. „Ваша чест, имаме основания да вярваме, че г-жа Магдалена държи съпруга си против волята му, използвайки методи на емоционално и финансово изнудване, за да му попречи да свидетелства. Освен това, имаме неопровержими доказателства за престъпен заговор за измама, пране на пари и неправомерно присвояване на активи.“
Адвокат Марков скочи. „Възражение! Това са неоснователни клевети! Клиентката ми е жертва на враждебно превземане!“
„Имаме доказателства“ – каза Иванова спокойно. – „Имейли, банкови извлечения и аудиозапис. И имаме свидетел.“
Тя посочи към Деница.
Лицето на Магдалена се изкриви от омраза. Тя се обърна и изсъска към дъщеря си: „Предателка.“
„Ще призовем Деница да свидетелства“ – продължи Иванова.
Съдията погледна към Деница, после към Магдалена. „Преди да продължим с това, предвид сериозността на обвиненията и липсата на г-н Стоян, нареждам временното отстраняване на г-жа Магдалена от всички управителни функции във фирмата. Назначавам временен синдик, в лицето на г-н Ивайло, който да извърши пълен одит. Активите остават запорирани.“
Магдалена ахна.
„Освен това“ – продължи съдията, – „заради обвиненията в изнудване, искам да знам къде точно се намира г-н Стоян.“
„Той е в частна клиника ‘Свети Георги'“ – каза бързо Марков. – „За депресия.“
„Ще изпратя съдебен пристав да потвърди“ – каза съдията. – „А сега, относно свидетелските показания на Деница…“
Но преди Деница да бъде призована, вратата на залата се отвори с трясък.
На прага стоеше баща ми. Изглеждаше ужасно. Небръснат, слаб, облечен в смачкан костюм. Но очите му горяха.
„Тя не е в клиника“ – каза той със силен, дрезгав глас. – „Бях заключен. В онази вила. Без телефон. Тя ме дрогираше.“
Магдалена издаде задавен звук. Петър, който седеше на задния ред, се надигна, сякаш да избяга.
„Татко!“ – извиках аз.
Той ме погледна, после погледна Магдалена. „Свърши, Магдалена. Аз ще свидетелствам.“
Глава 9
Настъпи хаос. Адвокат Марков се опита да обяви баща ми за „некомпетентен свидетел“, но видът му – на човек, избягал от плен – говореше повече от всички правни аргументи. Петър беше задържан от съдебната охрана при опита му да напусне залата.
Съдията нареди кратка почивка, след която баща ми беше призован да даде показания.
Това, което последва, беше най-мъчителният и същевременно освобождаващ час в живота ми.
Баща ми разказа всичко.
Разказа за самотата след смъртта на мама. За депресията. За пътуването до Лас Вегас. За хазартния дълг, който го беше довел до ръба на самоубийството. Разказа как Магдалена се е появила, представяйки се за спасителка, плащайки дълга му и мигновено превръщайки го в свой длъжник.
„Тя държеше документите за дълга“ – каза той на съда, а гласът му трепереше. – „Всеки път, когато се колебаех да подпиша нещо… всеки път, когато задавах въпроси за ‘М-Груп’ или за Петър… тя просто ми показваше папката. Казваше, че ще ме изпрати в затвора за присвояване, че ще каже на дъщеря ми, че съм пропилял наследството ѝ.“
Той описа как тя е поела контрол над бизнеса, изолирайки го от Ивайло, от старите му служители, а накрая и от мен. Описа как е подписвал празни чекове, пълномощни, дори документите за втората ипотека, вярвайки, че ако не го направи, ще загуби всичко.
„Тя ме убеди, че дъщеря ми ме мрази“ – каза той, поглеждайки към мен, – „че тя иска само парите ми. А Магдалена… тя беше всичко, което имах.“
Когато адвокат Иванова го попита за последните няколко дни, той описа как Магдалена е изпаднала в ярост след получаването на призовката.
„Тя ми каза, че аз и тя ‘ще изчезнем’ за малко. Заведе ме във вилата. Взе ми телефона. Даваше ми някакви хапчета… ‘за да се успокоя’. Каза, че трябва да останем там, докато нейният адвокат ‘оправи кашата, която дъщеря ми е забъркала’. Когато отказах да взема хапчетата тази сутрин, тя ме заключи в спалнята.“
„Как избягахте?“ – попита Иванова.
„Счупих прозореца“ – каза той. – „Ходих пеша десет километра до главното шосе и хванах автобус.“
След него свидетелства Деница. Тя спокойно и методично, с прецизността на студент по право, изложи как майка ѝ я е манипулирала. Тя представи имейлите от лаптопа, които показваха ясния умисъл на Магдалена и Петър да фалират компанията и да натопят баща ми.
Когато дойде ред на Магдалена, тя беше бледа, но все още борбена. Адвокат Марков се опита да представи всичко като „семейно недоразумение“ и „агресивни бизнес практики“.
Тогава Иванова пусна записа от вилата.
Гласът на Магдалена, обсъждаща как „Стоян е свършен“ и как Деница е „просто инструмент“, отекна в тишината на съдебната зала.
Това беше краят.
Адвокат Марков се опита да се дистанцира, твърдейки, че не е бил наясно с „личните планове“ на клиентката си. Но имейлите от лаптопа на Деница го свързваха директно със структурирането на офшорната сметка.
Глава 10
Съдията произнесе решението си незабавно.
Магдалена и Петър бяха арестувани на място по обвинения в измама в особено големи размери, престъпен заговор, изнудване и неправомерно лишаване от свобода. Адвокат Марков беше задържан за съучастие.
Всички активи на „М-Груп Инвест“, включително парите в офшорната сметка (които Иванова беше успяла да проследи и замрази), бяха върнати на фирмата на баща ми. Следбрачният договор беше анулиран като придобит чрез измама и изнудване. Ипотеката върху къщата беше обявена за невалидна, тъй като беше взета при фалшиви обстоятелства.
Вилата на майка ми беше спасена. Къщата беше спасена.
Бизнесът обаче беше на ръба на фалита. Беше източен до кост.
Когато излязохме от съдебната зала, баща ми се приближи до мен. Изглеждаше с десет години по-стар, но за пръв път от две години в очите му имаше яснота.
„Аз…“ – започна той.
„Знам, татко“ – казах аз и го прегърнах. Той се разплака на рамото ми – тих, мъчителен плач на човек, който е докоснал дъното и се е върнал.
Ивайло дойде при нас. „Ще бъде трудно, Стояне. Почти нищо не е останало. Ще трябва да започнем от нулата.“
„Ще го направим“ – каза баща ми, изправяйки се. – „Заедно. Ако… ако все още ме искаш.“
„Винаги съм те искал, приятелю“ – каза Ивайло.
Деница стоеше встрани, сама. Приближих се до нея.
„Какво ще правиш сега?“ – попитах.
Тя сви рамене. „Не знам. Университетът… парите ги няма. Нямам къде да отида.“
„Имаш“ – казах аз. – „Можеш да останеш при мен. Апартаментът ми е малък, но има диван.“
Тя ме погледна, шокирана. „Защо? След всичко, което майка ми…“
„Ти не си майка си, Деница. Ти направи правилния избор. А и“ – добавих аз с лека усмивка, – „имам нужда от съквартирант, за да си поделяме ипотеката.“
Тя се усмихна за пръв път. Беше малка, колеблива усмивка. „Трябва да се погрижим за другите. Мартин, Ани и Павел. Те са при баба ми, майката на Магдалена. Не знам какво ще стане с тях.“
„Ще се погрижим“ – каза баща ми, приближавайки се. – „Те не са виновни за това. Аз ще поема грижата за тях. Дължа им го.“
Епилог
Измина една година.
Беше дълга, тежка година. Баща ми и Ивайло работеха денонощно, за да спасят компанията. Теглен беше нов, законен бизнес заем. Малко по малко, те възстановяваха доверието на клиентите и служителите си. Баща ми започна терапия, за да се пребори с депресията и последствията от хазартния епизод.
Магдалена и Петър получиха дълги присъди. Адвокат Марков беше лишен от права.
Къщата беше продадена. Беше твърде голяма, твърде пълна с лоши спомени. С парите баща ми изплати всички останали дългове и създаде доверителен фонд за Мартин, Ани и Павел, които останаха при баба си, но той ги посещаваше редовно и плащаше за образованието им.
Деница живееше при мен. Оказа се изненадващо добра съквартирантка. Беше методична, тиха и правеше страхотно кафе. Тя прекъсна обучението си по право – каза, че ѝ трябва време, преди да се докосне отново до закона. Започна работа като администратор във фирмата на баща ми и Ивайло, помагайки им да въведат ред в хаоса, който майка ѝ беше оставила. Тя и аз не бяхме точно сестри, но бяхме изградили странно, силно приятелство, изковано в битка.
Аз все още бях в малкия си апартамент. Все още изплащах ипотеката си.
Една вечер седяхме с Деница на балкона.
„Странно е“ – каза тя, гледайки към светлините на града. – „Преди година имах всичко – скъпо образование, голяма къща, бъдеще. Всичко беше лъжа. Сега нямам нищо… и все пак се чувствам по-богата.“
Погледнах към вратата на апартамента си. Мястото, което се борех да запазя.
„Мисля, че разбирам“ – казах аз.
Онази вечер, когато Магдалена ми каза, че „нищо не губя“, тя грешеше. Бях на път да загубя баща си, наследството на майка си и собственото си чувство за справедливост.
Но като приех онази втора покана, като влязох в онзи кабинет, аз не загубих нищо. Аз си върнах всичко. И дори повече. Намерих истината.