Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
Дванадесетгодишната ѝ дъщеря. Първият ѝ урок по балет. Анна беше настояла. Не защото искаше Лилия да стане балерина, а защото вярваше, че грацията, дисциплината и изкуството ще ѝ дадат нещо, което тя самата никога не бе имала. Петър, съпругът ѝ, се бе съгласил с лекота, както се съгласяваше с всичко, което не изискваше прякото му участие или значителни финансови разходи, които да не може да отчете като инвестиция в престиж. „Да, разбира се, запиши я в най-добрата школа“, бе казал той, без да вдига поглед от лаптопа си.
Анна натисна зелената икона.
„Лили? Как мина?“, опита се да звучи весело.
От другата страна се чу задавен плач. Звук, който разкъса сърцето на Анна на хиляди парченца.
„Мамо…“ Гласът на Лилия беше тънък, треперещ, изпълнен с паника и срам, каквито само едно дванадесетгодишно момиче може да изпита. „Мамо, ела. Моля те, ела бързо.“
„Какво има, слънчице? Къде си? Добре ли си?“, думите се изсипаха от устата на Анна като порой. Тя вече беше на крака, грабваше ключовете за колата от масичката в антрето, обуваше маратонките си, без дори да ги развързва.
„В съблекалнята съм…“, изхлипа Лилия. „Нещо ми има. Има… има кръв, мамо. Много кръв. И ме боли коремът. Всички ме гледат. Учителката ми се скара…“
Светът на Анна се сви до размерите на онзи задавен глас. Първият цикъл. Разбира се. Бяха говорили за това, подготвяха се, но нито една книга, нито един разговор не можеше да подготви едно дете за този шок, особено когато се случи на най-неподходящото място, пред погледа на непознати.
„Идвам веднага. Не мърдай оттам. Заключи се в тоалетната, ако трябва. Не говори с никого. Дишай дълбоко. Обичам те. Идвам.“
Тя затвори телефона и почти изтича от апартамента. Умът ѝ препускаше с бясна скорост, рисувайки ужасяващи картини – уплашеното лице на дъщеря ѝ, подигравателните погледи на другите момичета, студенината на една непозната учителка. Сърцето ѝ биеше като лудо, думкаше в гърдите ѝ, в гърлото, в ушите. Всяка секунда се усещаше като вечност. Трафикът, който обикновено не я притесняваше, сега ѝ се струваше като злонамерена бариера, издигната, за да я забави.
Когато най-накрая паркира пред лъскавата сграда на балетната школа, тя дори не заключи колата. Втурна се през тежката стъклена врата, почти събаряйки жена, която излизаше. Рецепционистката вдигна учуден поглед, но Анна не ѝ обърна внимание.
„Къде е съблекалнята на малките?“, попита задъхано.
Жената посочи мълчаливо по един дълъг, безупречно чист коридор, от който се носеха приглушени звуци на пиано.
Анна затича натам. Вратата на съблекалнята беше леко открехната. Тя я бутна и влезе. Вътре беше тихо. Няколко момичета в розови трика се преобличаха, хвърляйки крадешком любопитни погледи към тоалетните. Анна проследи погледите им. Вратата на една от кабинките беше затворена.
В този момент в съблекалнята влезе жена. Висока, слаба, с коса, прибрана в безупречен кок, и лице, толкова строго, че изглеждаше изсечено от камък. Погледът ѝ беше леден. Това трябваше да е учителката.
Жената огледа Анна от глава до пети, забелязвайки разрошената ѝ коса, задъханото ѝ дишане, паниката в очите ѝ. На устните ѝ се появи едва забележима гримаса на неодобрение.
Анна отвори уста да каже нещо, да обясни, да попита за дъщеря си. Но преди да успее да произнесе и дума, учителката се намръщи и изръмжа с глас, остър като стъкло:
„Вие пък защо сте тук? На родители е абсолютно забранено да влизат в съблекалните. Нарушавате правилата.“
Глава 2
Думите на учителката увиснаха в напрегнатия въздух на съблекалнята. За миг Анна не можа да реагира. Сякаш мозъкът ѝ отказваше да обработи студенината, липсата на всякакво съчувствие в този глас. Цялата паника, целият адреналин, който я беше довел дотук, се трансформираха в леден гняв.
Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее треперенето в гласа си.
„Дъщеря ми ми се обади. Лилия. Тя е тук“, каза Анна, като посочи към затворената врата на тоалетната. „Не се чувства добре. Уплашена е.“
Учителката, която очевидно се казваше Мадлен, ако се съдеше по табелката на ревера ѝ, дори не погледна към кабинката. Погледът ѝ остана втренчен в Анна, оценяващ и осъждащ.
„Всички момичета се притесняват през първия си ден. Това не е причина да нахлувате така. Имаме си процедури. Ако имаше проблем, аз щях да се свържа с вас“, отсече тя.
„Проблем има“, отвърна Анна, като вече не се опитваше да скрие гнева си. „Дъщеря ми е на дванадесет години, плаче в тоалетната, защото ѝ се случва нещо, което я е ужасило, а вие ми говорите за процедури? Къде бяхте, когато е имала нужда от помощ? От една мила дума?“
Няколко от другите момичета бяха спрели да се преобличат и сега гледаха с широко отворени очи. Мадлен ги забеляза и лицето ѝ стана още по-сурово.
„Това е частен разговор. Момичета, побързайте!“, изкомандва тя. После отново се обърна към Анна, като понижи глас до съскане. „Не знам какви са вашите разбирания за възпитание, госпожо, но тук ние създаваме дисциплина. Не лигавщини. Вашата дъщеря наруши урока с излишна драма. Ако всяка майка тичаше тук при първото хленчене…“
Анна не я остави да довърши. Тя просто я заобиколи и отиде до вратата на тоалетната.
„Лили, слънчице? Аз съм, мама. Отвори ми, миличка.“
Чу се тихо щракване на ключалката и вратата се открехна. Лицето на Лилия беше бледо, подпухнало от плач, а по бузите ѝ имаше мокри дири. Очите ѝ, обикновено толкова живи и блестящи, сега бяха пълни със страх и унижение. Тя се хвърли в прегръдките на майка си и се разрида отново, този път беззвучно, с конвулсивни тласъци, които разтърсваха малкото ѝ тяло.
Анна я прегърна силно, закривайки я от света, от ледения поглед на Мадлен и любопитните очи на другите деца. Целуна я по косата и прошепна успокоителни думи в ухото ѝ.
„Всичко е наред, съкровище. Всичко е съвсем наред. Това се случва на всички момичета. Ти просто ставаш голяма госпожица. Аз съм тук. Ще се приберем вкъщи.“
Тя свали якето си и го уви около кръста на Лилия, за да прикрие петното по розовото трико. После взе чантата ѝ и, без да поглежда повече към Мадлен, я поведе към изхода.
Когато минаваха покрай учителката, Анна спря за миг.
„Ще се погрижа лично вие повече никога да не преподавате на деца“, каза тя с тих, но смразяващ глас.
Мадлен само повдигна вежди с презрителна усмивка. „Ще видим“, процеди тя.
Пътят към дома беше мълчалив. Лилия се беше свила на седалката до майка си, все още подсмърчайки тихо. Анна не я насилваше да говори. Просто от време на време протягаше ръка и я галеше по рамото, за да ѝ покаже, че е до нея. Когато се прибраха, тя напълни ваната с топла вода и ароматни соли, даде на Лилия чисти дрехи и ѝ направи горещ шоколад. Постепенно, сгушена на дивана под меко одеяло, Лилия започна да се отпуска. Разказа ѝ как всичко се е случило, как в началото си е помислила, че се е наранила, как е усетила подигравателните погледи на другите момичета, когато е помолила да отиде до тоалетната, и как Мадлен ѝ е направила забележка пред всички, че „прекъсва ритъма на класа“. Срамът в гласа ѝ беше почти осезаем.
Анна слушаше и сърцето ѝ се късаше. Късаше се от болка за дъщеря ѝ и кипеше от ярост към онази безсърдечна жена.
Късно вечерта, когато Лилия вече спеше, изтощена от емоциите, се прибра Петър. Той влезе в хола, разхлабвайки вратовръзката си, и хвърли куфарчето си на фотьойла.
„Тежък ден“, въздъхна той и целуна Анна разсеяно по бузата. Миришеше на скъп парфюм, но не на неговия. Анна усети как нещо в нея се свива, но отблъсна мисълта. Не и тази вечер.
„Как мина първият урок на Лили? Става ли за балерина?“, попита той, докато си сипваше уиски.
Анна го изгледа. Той дори не беше забелязал, че нещо не е наред, че къщата е необичайно тиха, че тя самата е на ръба на силите си.
Тя му разказа всичко. За обаждането, за паниката, за унижението на Лилия, за отвратителното държание на учителката. Очакваше съчувствие, подкрепа, гняв, който да съответства на нейния.
Вместо това Петър отпи от уискито си и сви рамене.
„Мила, не преувеличаваш ли малко? Някаква си учителка се е държала малко по-строго. Голяма работа. И какво толкова е станало, получила е цикъл. Всички жени минават през това. Не е краят на света.“
„Не е краят на света, Петър?“, гласът на Анна се повиши. „За теб може би не е. Но за едно дванадесетгодишно момиче, което е само, уплашено и унизено публично, е! Става въпрос за емпатия, за човечност! Тази жена нямаше и капка от тях!“
„Добре де, добре, успокой се“, каза той с онзи покровителствен тон, който Анна ненавиждаше. „Ще говоря с когото трябва. Тази школа е престижна, плащам луди пари. Ще се оплача на директора. Ще уволнят учителката, ако трябва. Доволна?“
Той не разбираше. Изобщо не разбираше. За него всичко беше транзакция. Проблем, който може да се реши с пари или с едно обаждане, демонстриращо власт. Не ставаше въпрос за чувствата на Лилия, а за накърнения му престиж на клиент, който плаща за услуга.
В този момент телефонът му извибрира на масата. Той го погледна и бързо го обърна с екрана надолу, но Анна успя да зърне името, изписано за части от секундата. Симона. Колежката му, за която той твърдеше, че е „просто бизнес партньор“, но чието име се появяваше на телефона му в твърде късни часове.
„Трябва да отговоря. Служебно е“, каза той и се изнесе на балкона, затваряйки плътно вратата след себе си.
Анна остана сама в тихата стая. Чувстваше се по-самотна от всякога. В един ден се беше сблъскала с безсърдечието на една непозната и с пълната емоционална пропаст, зейнала между нея и мъжа, за когото беше омъжена. Едната битка беше за дъщеря ѝ. Но другата, осъзна тя с болезнена яснота, беше за самата нея. И тя тепърва започваше.
Глава 3
На следващата сутрин Анна се събуди с усещането за тежест в гърдите. Нощта беше неспокойна, изпълнена с прекъсващи се сънища, в които се преплитаха разплаканото лице на Лилия и самодоволната усмивка на Мадлен. Петър беше тръгнал рано, както обикновено, оставяйки след себе си само миризма на кафе и полъх от скъпия си одеколон. Не бяха разменили повече от няколко думи.
Лилия не искаше да става от леглото. Оплакваше се от болки в корема, но Анна знаеше, че раната е по-дълбока. Срамът от вчерашния ден се беше просмукал в нея.
„Няма да се върна там. Никога“, заяви тя с тих, но категоричен глас, когато Анна ѝ занесе закуска в леглото.
„Няма, миличка. Обещавам ти“, каза Анна и я целуна по челото. „Но няма и да оставим нещата така.“
След като се увери, че Лилия е добре и има всичко необходимо, Анна се облече. Избра строг панталон и изгладена риза. Искаше да изглежда уверена, решителна, а не разстроената майка от вчера. Върза косата си на стегната опашка и се погледна в огледалото. В очите ѝ гореше огън, който отдавна не беше виждала.
В балетната школа я посрещна същата рецепционистка, но този път погледът ѝ беше по-скоро предпазлив, отколкото учуден.
„Идвам да се срещна с директора. Господин Атанасов, ако не се лъжа“, заяви Анна с твърд глас.
„Имате ли уговорен час?“
„Не. Но той ще ме приеме“, отвърна Анна с тон, който не търпеше възражение.
Жената се поколеба за миг, след което вдигна телефона. След кратък разговор, тя посочи към един кабинет в дъното на коридора.
Господин Атанасов се оказа мъж на средна възраст, с оредяваща коса и уморени очи, облечен в леко смачкан костюм. Кабинетът му беше затрупан с папки и документи, а във въздуха се носеше миризма на застояло кафе. Той не изглеждаше като човек, който управлява елитна институция, а по-скоро като счетоводител, затрупан от работа.
„Госпожо…“, започна той, ровейки из някакви листа на бюрото си.
„Няма значение как се казвам“, прекъсна го Анна. „Аз съм майката на Лилия. Момичето, което вчера беше унизено от вашата преподавателка, госпожа Мадлен.“
Атанасов въздъхна и свали очилата си, разтривайки уморено очи.
„Да. Госпожа Мадлен ми спомена за инцидента. Явно е станало недоразумение.“
„Недоразумение?“, Анна се изсмя студено. „Наричате недоразумение пълната липса на човещина и съпричастност към едно уплашено дете? Наричате недоразумение факта, че дъщеря ми е била оставена да се справя сама в момент на паника и срам?“
„Госпожа Мадлен е от старата школа“, опита се да го защити Атанасов. „Тя е изключителен професионалист, с безупречна репутация. Може би е била малко по-рязка, но нейните методи дават резултати. Много от най-добрите ни възпитанички са минали през нейните ръце.“
„Не ме интересуват резултатите ѝ, нито репутацията ѝ. Интересува ме как се е отнесла към моето дете. Искам извинение. И искам гаранции, че тази жена няма да припари повече до Лилия.“
В този момент вратата на кабинета се отвори и влезе самата Мадлен. Тя носеше същия строг израз на лицето си, но днес в очите ѝ Анна долови нещо друго – сянка на несигурност. Може би разговорът ѝ с директора не беше минал толкова гладко.
„Господин Атанасов, търсих ви“, започна тя, но млъкна, когато видя Анна. Усмивката ѝ отново стана ледено-презрителна. „А, майката-орлица. Дошли сте да се оплачете, предполагам.“
„Дойдох да потърся отговорност“, поправи я Анна, изправяйки се срещу нея.
Напрежението в малкия кабинет стана почти физически осезаемо. Атанасов се въртеше нервно на стола си.
„Госпожо Мадлен, може би наистина трябва да поднесете извиненията си. Ситуацията е деликатна…“, смотолеви той.
„Извинения? За какво? Че си върша работата? Че се опитвам да закаля тези момичета? Балетът не е за мекушави! Той изисква жертви, изисква стомана!“, гласът на Мадлен се повиши, губейки част от леденото си самообладание. В него прозвуча нотка на отчаяние, на стара, дълбоко стаена болка. „Аз посветих целия си живот на балета! Отказах се от всичко – от семейство, от приятели, от нормален живот! Счупих си глезена на осемнадесет, точно преди големия ми пробив, и всичко свърши! Мислите, че на някой му пукаше за моите сълзи тогава? Не! Казаха ми да се стегна или да се махам! И аз се стегнах!“
Тя дишаше тежко, а в очите ѝ блестяха не сълзи, а ярост. Ярост към света, към съдбата, към младите момичета, които имаха шанса, който тя бе изгубила. В този момент Анна прозря. Това не беше просто студенина. Това беше огорчение. Мадлен не мразеше Лилия. Тя мразеше собствения си провален живот и прехвърляше тази горчивина върху невинни деца.
Прозрението обаче не смекчи гнева на Анна. Напротив. Направи го още по-силен.
„Вашата лична трагедия не ви дава право да тровите живота на дъщеря ми“, каза Анна тихо, но всяка дума тежеше. „Лилия няма да се върне във вашата школа. Но искам да знаете – ще разкажа на всички майки, които познавам, за вашите „методи на закаляване“. Ще говоря със съпруга си. Той е човек с влияние. Има начини да се гарантира, че една „безупречна репутация“ ще бъде преразгледана.“
Тя погледна към Атанасов, който беше пребледнял.
„И вие, господин директор. Избирайки да защитавате нея, вместо едно дете, вие ставате съучастник. Надявам се да си заслужава.“
Без да каже и дума повече, Анна се обърна и излезе от кабинета, оставяйки след себе си двама души, сковани в напрегнато мълчание. Докато вървеше по коридора, тя се чувстваше странно овластена. Това вече не беше само за Лилия. Беше и за нея. Беше за всяка жена, която е била накарана да се чувства малка, незначителна или прекалено емоционална.
Тя се качи в колата и едва тогава си позволи да изпусне напрежението. Ръцете ѝ трепереха. Но в гърдите ѝ имаше решителност. Обади се на Петър.
„Аз съм“, каза тя, когато той вдигна. „Искам да говорим. Отмени си срещите. Става въпрос за балетната школа.“
„Анна, много съм зает сега, не мога…“
„Ще намериш време, Петър“, прекъсна го тя с глас, който той не беше чувал досега. „Защото ако не го направиш, следващият ми разговор ще е с адвокат.“
Глава 4
Офисът на Петър заемаше целия последен етаж на една от новите, блестящи стъклени сгради в бизнес района на града. Гледката беше зашеметяваща – панорама от покриви, улици и далечни хълмове, символ на успеха и властта, които той така ценеше. Всичко в офиса крещеше „пари“ – от масивното бюро от абанос до абстрактната картина на стената, за която Анна знаеше, че струва колкото малък апартамент.
Петър стоеше до прозореца, с гръб към вратата, и говореше по телефона. Гласът му беше напрегнат, думите му – отсечени.
„Не ме интересуват оправданията ти, Иване! Крайният срок е утре. Намери парите! Продай нещо! Ипотекирай къщата на тъща си, ако трябва! Този проект е всичко. Ако се провалим, потъваме всички.“
Той затвори с рязко движение и се обърна. Когато видя Симона, застанала на прага, изражението му мигновено се промени. Напрежението изчезна, заменено от топла, интимна усмивка.
„Изплаши ме“, каза той.
Симона се засмя – звънлив, мелодичен смях, който винаги успяваше да го обезоръжи. Тя беше пълната противоположност на Анна. Висока, с дълга руса коса, облечена в безупречен делови костюм, който подчертаваше всяка извивка на тялото ѝ. От нея лъхаше на амбиция и безскрупулност, смесени с неустоим сексапил. Тя беше хищник, а Петър с удоволствие играеше ролята на нейна плячка.
„Проблеми в рая?“, попита тя, приближавайки се и прокарвайки пръсти по вратовръзката му.
„Обичайните. Банката отново прави спънки за последната част от кредита. Искат допълнителни гаранции. Типични бюрократи.“
„Ще се справиш“, каза тя с увереност, която му действаше като наркотик. „Ти винаги се справяш.“
Тя го целуна. Целувката беше дълга, страстна, пълна с обещания. Това беше техният свят – свят на високи залози, скрити животи и откраднати моменти. Тук, в този стъклен замък, той не беше просто Петър, съпругът на Анна и бащата на Лилия. Тук той беше друг човек – силен, желан, непобедим. Симона беше отражение на този негов образ. Тя не го занимаваше с битовизми, с проблеми в училище или с емоционални драми. Тя говореше неговия език – езикът на парите, риска и властта.
Проектът, за който говореше, беше огромен. Строителство на луксозен комплекс на апетитен терен, който той беше придобил чрез сложна схема от заеми и политически контакти. Беше заложил всичко на тази карта. Беше взел огромен банков заем, ипотекирайки не само фирмени активи, но и семейната им къща – нещо, за което Анна дори не подозираше. Симона беше тази, която го бе насърчила, която му бе вдъхнала кураж, нашепвайки му колко гениален и смел е.
„Трябва да тръгвам“, каза тя, отдръпвайки се нежелаещо. „Имам среща с онзи досадник от общината. Ще го омая и ще ни даде разрешението за строеж още днес.“
„Ти си богиня“, промърмори той, притискайки я отново към себе си.
„Знам“, отвърна тя, усмихна се и излезе, оставяйки след себе си облак от скъпия си парфюм и електричество във въздуха.
Петър остана сам с мислите си. За момент образът на Анна проблесна в съзнанието му. Спомни си за обаждането ѝ, за необичайно твърдия ѝ глас. Проблем с балетната школа. Колко дребно и незначително му се струваше всичко това в сравнение с битките, които той водеше тук. Анна живееше в свой собствен, малък, защитен свят. Свят, който той беше построил за нея, и който тя приемаше за даденост. Не разбираше напрежението, не виждаше рисковете. Виждаше само фасадата.
Той седна зад бюрото си и погледна през прозореца. Градът лежеше в краката му. Чувстваше се като господар на вселената. Но дълбоко в себе си знаеше, че стои на ръба на пропаст. Заемът беше огромен, лихвите течаха, а всеки ден забавяне му костваше хиляди. Беше изградил живота си като къща от карти – красива, впечатляваща, но ужасяващо крехка. Един грешен ход, един по-силен порив на вятъра, и всичко щеше да рухне.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше секретарката му.
„Господин Петров, съпругата ви е тук. Настоява да се видите.“
Петър въздъхна. Точно сега нямаше нужда от това. От още една емоционална сцена за някаква си балетна учителка.
„Кажи ѝ да влезе“, каза той уморено.
Приготви се да бъде снизходителен, да я успокои с няколко празни обещания и да я отпрати бързо. Но когато Анна влезе, той разбра, че този път ще е различно. В погледа ѝ имаше стомана. Жената пред него не беше домакинята, която той оставяше всяка сутрин. Това беше непозната. И тя изглеждаше опасна.
Глава 5
Анна влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Не седна. Остана права, с ръце, скръстени пред гърдите, и поглед, вперен в съпруга ѝ. Мълчанието се проточи, наситено с неизказани думи и натрупано напрежение. Петър първи наруши тишината.
„Анна, какво има? Казах ти, че ще се обадя на директора на школата. Ще уредя нещата“, каза той с тон, който се опитваше да бъде успокояващ, но звучеше фалшиво дори на неговите уши.
„Вече ходих там“, отвърна тя с равен глас. „Говорих и с директора, и с онази жена, Мадлен. Тя е една огорчена, нещастна жена, която излива собствената си отрова върху децата. А директорът е страхливец, който се интересува само от парите на родителите.“
„Е, добре. Значи проблемът е решен. Лилия повече няма да ходи там. Ще ѝ намерим друга школа. Още по-добра, още по-скъпа. Каквото искаш.“ Той махна с ръка, сякаш отмяташе досадна задача от списъка си.
Анна поклати глава. „Ти не разбираш, нали? Проблемът не е в школата, Петър. Проблемът е в нас.“
Той се намръщи. „В нас? Какво общо имаме ние? Ти избра тази школа.“
„Аз я избрах, да. Но ти създаде средата, в която това е важно. Престижът. Етикетът. Това да можеш да кажеш пред бизнес партньорите си: „Дъщеря ми учи в най-добрата балетна школа“. За теб това е важно, нали? Не нейното щастие, а твоят имидж.“
„Това са глупости!“, сопна се той. „Разбира се, че искам най-доброто за нея! Искам да има възможностите, които ние нямахме!“
„Не, Петър. Ти искаш тя да бъде част от твоя перфектен свят. Перфектната къща, перфектната кола, перфектната съпруга, перфектната дъщеря. Но светът не е перфектен. И хората не са. Лилия беше уплашена и имаше нужда от баща си. А къде беше ти? Прибра се късно, миришеше на чужд парфюм и отхвърли болката ѝ като „женска драма“.“
Всяка дума беше като шамар. Петър усети как кръвта нахлува в лицето му.
„Стига! Нямаш право да ме обвиняваш! Цял ден се разправям с проблеми за милиони, за да осигуря този твой „перфектен свят“, а ти ме занимаваш с дреболии! Знаеш ли изобщо под какъв стрес съм?“
„А ти знаеш ли какво е да гледаш как детето ти плаче от унижение? Знаеш ли какво е да усещаш, че мъжът, с когото спиш всяка нощ, е станал непознат? Кога за последен път говори с мен, Петър? Наистина говори. Не за сметки, не за графика на Лилия, а за нас.“
Той нямаше отговор. Гледаше я и виждаше пропастта между тях, която беше станала толкова широка, че изглеждаше невъзможно да бъде прескочена.
„Лилия няма да се върне на балет“, заяви твърдо Анна. „Искам да спреш да настояваш. Искам да седнеш и да поговориш с нея. Да я попиташ как се чувства. Да ѝ се извиниш, че не си бил до нея.“
„Да ѝ се извиня? За какво? Че работя по дванадесет часа на ден?“
„Да. Точно за това.“
Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Двамата стояха един срещу друг като противници на ринг, всеки в своя ъгъл, неспособен да отстъпи.
В този момент на бюрото на Петър отново светна телефонът. Симона.
Той инстинктивно посегна да го заглуши, но Анна беше по-бърза. Тя направи крачка напред, видя името и се изсмя. Беше горчив, болезнен смях.
„Служебен разговор, предполагам? В осем вечерта? Пак ли?“
Петър замръзна. Нямаше какво да каже. Лъжата беше изречена твърде много пъти.
„Анна, не е това, което си мислиш…“
„О, не. Сигурна съм, че е точно това, което си мисля“, каза тя, а гласът ѝ вече трепереше. „От колко време, Петър?“
Той мълчеше. Лицето му беше маска от вина и гняв.
„Питам те от колко време!“, изкрещя тя, губейки контрол.
„Няколко месеца“, промърмори той, без да я гледа в очите.
Няколко месеца. Светът на Анна се разпадна. Всички онези късни прибирания, необясними разходи, емоционалната дистанция. Всичко си дойде на мястото. Тя се почувства като глупачка. Наивна, сляпа глупачка.
Тя се обърна, без да каже и дума повече, и тръгна към вратата.
„Анна, чакай! Можем да говорим! Можем да оправим нещата!“, извика той след нея.
Тя спря на прага, но не се обърна.
„Не, Петър. Не можем. Ти вече си оправил всичко.“
Тя излезе и затвори вратата тихо след себе си. В огромния, луксозен офис Петър остана сам. За първи път от много време насам гледката от прозореца не му носеше усещане за власт, а за самота. Къщата от карти започваше да се клати.
Анна се прибра като в транс. Лилия вече спеше. Тя влезе в стаята ѝ и я загледа. Толкова невинна, толкова крехка. Заради нея трябваше да бъде силна.
Вдигна телефона и набра номер, който не беше търсила отдавна за подобен съвет. Номерът на брат си, Виктор. Той беше адвокат. Не корпоративен лъв като познатите на Петър, а човек, който се занимаваше с граждански дела, често помагайки на хора без много средства.
„Вики? Аз съм. Можеш ли да говориш?“, попита тя, опитвайки се да не се разплаче. „Мисля, че имам нужда от адвокат.“
Глава 6
Десислава седеше пред отворения учебник по анатомия и гледаше сложните диаграми на човешкия мозък, без всъщност да ги вижда. Буквите и линиите се сливаха в безсмислена плетеница. Беше два часа през нощта, а тя не беше запомнила и един термин. Умората се беше просмукала във всяка клетка на тялото ѝ, а тревожността стягаше гърлото ѝ като примка.
Тя беше по-малката сестра на Анна, но двете бяха като от различни светове. Докато Анна беше изградила подреден семеен живот, Десислава все още се бореше да намери своето място. Учеше медицина в университета – мечта, за която се беше борила със зъби и нокти, но която се оказваше много по-трудна и изтощителна, отколкото си беше представяла. Лекции, упражнения, колоквиуми, безкрайни нощи над учебниците.
На всичкото отгоре, преди година беше направила най-голямата стъпка в живота си досега – с помощта на родителите си и един огромен ипотечен кредит, си беше купила малка гарсониера в крайните квартали. Идеята беше да има свое собствено място, да не живее по квартири. Но сега този „кредит за жилище“ тежеше над нея като воденичен камък. Всяко първо число на месеца беше свързано с паника. Работеше като сервитьорка през уикендите и в някои вечери, но парите едва стигаха да покрие вноската по кредита и сметките. За учебници, за нормална храна, за дрехи, почти нищо не оставаше.
Понякога завиждаше на Анна. Не за парите на Петър или за голямата им къща, а за привидната лекота, с която живееше. Анна не трябваше да мисли за сметки, за наем, за това дали ще има какво да яде в края на месеца. Но Десислава знаеше, че тази лекота си има цена. Виждаше напрежението в очите на сестра си, празния поглед, който понякога се появяваше, когато мислеше, че никой не я гледа.
Мислите ѝ се върнаха към настоящето. Следващата вноска по кредита наближаваше, а тя беше похарчила последните си пари за скъп учебник, без който нямаше как да мине изпита. Трябваше да направи нещо. Преглътна гордостта си. Имаше само един човек, към когото можеше да се обърне за помощ в такава ситуация, въпреки че мисълта за това я караше да се чувства унизена.
Петър.
На следващия ден, между лекциите, тя му се обади. Той беше любезен, както винаги, но по онзи делови, леко дистанциран начин.
„Деси, здравей! Как си? Надявам се всичко е наред?“, попита той.
„Здравей, Петър. Да, добре съм. Уча много. Виж, обаждам се, защото… малко е неудобно, но имам нужда от помощ.“
Тя му обясни накратко за финансовите си затруднения, за изненадващите разходи, за наближаващата вноска. Не искаше много. Само малък заем, който щеше да му върне веднага щом успее да си стъпи на краката.
От другата страна на линията настана мълчание. Десислава можеше почти да чуе как зъбните колела в мозъка на Петър се въртят, пресмятайки риска и ползата.
„Виж, Деси“, започна той с променен, по-студен тон. „Много съжалявам да го чуя. Но не мисля, че мога да ти помогна. В момента фирмата е в много деликатен период. Всеки лев е отчетен. Освен това, не мисля, че е правилно да ти правя такава „мечешка услуга“. Ти трябва да се научиш да се справяш сама. Това е част от живота. Такива трудности каляват характера.“
Десислава стоеше като попарена. Думите му, облечени в загриженост и житейска мъдрост, всъщност бяха студен, безцеремонен отказ. Той имаше пари да си купи часовник, който струваше колкото нейната гарсониера, но не можеше да ѝ отпусне малък заем, за да не я изгонят от същата тази гарсониера. Каляване на характера. Каква ирония.
„Разбирам“, успя да каже тя, а гърлото ѝ се беше свило. „Няма проблем. Извинявай, че те притесних.“
„Няма за какво. Радвам се, че се обади. Поздрави Анна!“, каза той и затвори.
Десислава остана с телефона в ръка, чувствайки се по-сама и по-унизена от всякога. Не беше толкова отказът, колкото начинът, по който беше поднесен. Студенината. Липсата на всякакво съчувствие към сестрата на жена му. Това не беше просто предпазливост. Това беше жестокост.
Този разговор отвори очите на Десислава за нещо, което може би смътно бе усещала, но не си бе признавала. Петър не беше просто амбициозен бизнесмен. В него имаше нещо студено, безмилостно. Той беше човек, който измерваше всичко в пари и ползи. Семейните връзки, човешките отношения… те бяха просто още една графа в счетоводния му баланс.
Тя реши да не казва на Анна за този разговор. Сестра ѝ имаше достатъчно свои грижи. Но този инцидент създаде нова, невидима пукнатина в семейната структура. Пукнатина, която разкриваше колко куха и несигурна е всъщност основата, върху която беше изграден техният „перфектен“ живот. Десислава осъзна, че трябва да се справи сама. И че един ден, може би, нейната сестра също ще трябва да се научи на същото.
Глава 7
След онази вечер в офиса на Петър, Анна се движеше из къщата като призрак. Външно всичко изглеждаше по старому – тя се грижеше за Лилия, поддържаше дома, готвеше. Но вътре в нея бушуваше тиха война. Предателството на Петър беше отворило очите ѝ за хиляди малки детайли, които преди бе пренебрегвала или отказвала да види.
Започна да забелязва всичко. Разписките от скъпи ресторанти, в които двамата никога не бяха ходили, пъхнати небрежно в джобовете на саката му. Необяснимите тегления на големи суми в брой от банковите им сметки. Начинът, по който той пазеше телефона си като най-голяма тайна, носейки го дори в банята. Лъжите ставаха все по-непохватни. „Среща с клиенти“, „работна вечеря“, „спешно пътуване извън града“.
Една вечер, докато той беше под душа, телефонът му, оставен на нощното шкафче, светна. Съобщение от Симона. Анна не можа да се сдържи. Ръцете ѝ трепереха, докато го взимаше. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите. Знаеше, че прекрачва граница, но вече нямаше значение.
Съобщението беше кратко: „Утре на същото място? Нямам търпение.“
Анна усети как стомахът ѝ се свива на топка. „Същото място“. Значи имаха си място. Тайно място. Не просто случайна среща, а ритуал. Част от техния скрит живот. Тя прелисти набързо съобщенията. Бяха пълни с интимни думи, планове, споделени тайни, подигравки по адрес на общи познати. Имаше дори снимки – Симона в предизвикателна поза в хотелска стая, селфита на двамата от някакъв бар.
Докато четеше, Анна изпитваше смесица от гадене и странно, болезнено удовлетворение. Вече не беше просто съмнение. Беше факт. Не си въобразяваше. Не беше луда. Болката беше остра, пронизваща, но в нея имаше и яснота. Мъглата, в която живееше от месеци, се вдигаше.
Тя остави телефона на мястото му секунди преди Петър да излезе от банята. Той не забеляза нищо. Беше твърде погълнат от себе си, от собствените си лъжи.
През следващите дни Анна започна да копае по-дълбоко. Вече не беше водена от ревност, а от студен, трезв инстинкт за самосъхранение. Трябваше да знае с какво си има работа. Трябваше да се защити. Да защити Лилия.
Една сутрин, след като Петър тръгна за работа, тя прерови кабинета му. В едно заключено чекмедже, за което той мислеше, че тя не знае къде е ключът, намери папка. Вътре имаше документи, които не разбираше напълно – договори, банкови извлечения, документи за собственост. Но едно нещо привлече вниманието ѝ. Ипотечен договор. Подписан от Петър преди няколко месеца. Къщата им. Тяхната семейна къща, в която растеше дъщеря им, беше заложена като гаранция за огромен бизнес кредит.
Анна седна на пода, а документите се разпиляха около нея. Това беше повече от изневяра. Това беше предателство на съвсем друго ниво. Той беше рискувал сигурността на семейството им, техния дом, без дори да ѝ каже. Беше ги заложил на карта за някакъв си проект, вероятно подтикван от онази жена, Симона.
Моралната дилема, пред която беше изправена досега – да го конфронтира ли и да рискува привидния мир, или да мълчи в името на Лилия – вече не съществуваше. Това вече не беше въпрос на наранени чувства. Беше въпрос на оцеляване. Той беше показал, че не се интересува от тяхното благополучие. Интересуваше го само собственият му успех, собствените му амбиции.
Тя събра документите, направи снимки на всеки един от тях с телефона си и ги върна на мястото им. После се обади на брат си.
„Вики, аз съм. Може ли да се видим? Донесох ти нещо за разглеждане. Мисля, че нещата са много по-сериозни, отколкото предполагахме.“
Срещнаха се в едно малко, невзрачно кафене, далеч от местата, където ходеха с Петър. Виктор прегледа снимките на документите на лаптопа си. Лицето му ставаше все по-сериозно с всяка следваща страница.
„Ани, това е лошо“, каза той накрая, вдигайки поглед към нея. „Много лошо. Той не просто е ипотекирал къщата. Изглежда, че е прехвърлил и други активи на името на новосъздадени фирми, вероятно за да ги скрие. И този кредит… лихвите са убийствени. Ако проектът му се провали, банката ще ви вземе всичко.“
„Може ли да направи нещо, за да ми вземе Лилия?“, попита Анна с треперещ глас. Това беше най-големият ѝ страх.
Виктор се замисли. „Ще се опита. Ще използва всичко срещу теб. Ще каже, че си емоционално нестабилна, лоша майка. Ще извика онази учителка по балет да свидетелства. Парите му могат да купят много лъжи. Трябва да бъдем много внимателни. Трябва да съберем нашите собствени доказателства. Трябва да сме готови за война.“
Анна кимна. Война. Точно така се чувстваше. Тя вече не беше просто съпруга и майка. Превръщаше се във войник. И щеше да се бие за детето си с всичко, което имаше.
Глава 8
Конфронтацията се случи в една дъждовна сряда вечер. Дъждът барабанеше по прозорците, а вятърът виеше навън, сякаш природата сама усещаше наближаващата буря вътре в къщата. Лилия беше на гости при приятелка, така че бяха сами. Анна беше изчакала подходящия момент. Беше подготвена. Вече не беше уплашена. Беше бясна.
Петър се прибра, изглеждайки изтощен и напрегнат. Проблемите с проекта очевидно се задълбочаваха. Той хвърли сакото си на стола и влезе в кухнята, където Анна го чакаше.
Тя стоеше до масата, а пред нея бяха разпръснати няколко снимки, принтирани на обикновена хартия. Снимките от телефона му. Той и Симона. Прегърнати в бар. Целуващи се в кола.
Той спря на прага, видя снимките и лицето му пребледня. За миг в очите му се мярна паника, но тя бързо беше заменена от познатата му арогантност.
„Какво е това? Ровила си ми в телефона?“, попита той, като се опита да звучи по-скоро възмутен, отколкото виновен.
„Не ми сменяй темата, Петър“, отвърна Анна със смразяващо спокоен глас. „Мисля, че ми дължиш обяснение. Въпреки че не знам какво би могъл да кажеш, което тези снимки вече не са казали.“
Той въздъхна и прокара ръка през косата си. Разбра, че е в капан. Нямаше смисъл да отрича.
„Добре. Да. Имам връзка със Симона“, призна той, сякаш говореше за времето. „Случват се тези неща, Анна. Не си първата, нито последната. Знаеш колко напрегнат е животът ми. С нея е… лесно. Тя ме разбира.“
„Разбира те?“, Анна се изсмя горчиво. „Тя разбира амбициите ти, алчността ти. Това ли разбира? А аз? Аз, която съм до теб от петнадесет години, която ти родих дете, която зарязах собствената си кариера, за да можеш ти да градиш твоята? Аз не те ли разбирам?“
„Ти не разбираш света, в който живея!“, повиши тон той. „Ти си живееш в твоя малък, уютен балон, който аз съм осигурил! Нямаш представа какви битки водя всеки ден! Какви компромиси правя!“
„Компромиси?“, гласът на Анна се извиси до крясък. „Наричаш компромис това да спиш с друга жена? Или може би наричаш компромис това да ипотекираш дома на детето си зад гърба на жена си?“
Тя хвърли на масата копие от ипотечния договор, който Виктор ѝ беше разпечатал.
Петър застина. Това беше удар, който не очакваше. Лицето му се изкриви в гримаса на ярост. Маската на цивилизования бизнесмен падна.
„Ти си ровила и в документите ми! Ти си престъпила всякакви граници!“
„Ти престъпи границите, Петър! Ти предаде всяко обещание, което някога си ми давал! Ти ни заложи като чипове в твоето казино! Заради нея, нали? Заради проекта, който тя те е накарала да започнеш?“
„Симона няма нищо общо! Тя е най-добрият бизнес партньор, когото съм имал! Тя вярва в мен!“
„Тя вярва в парите ти!“, изкрещя Анна. „А когато те изчезнат, ще изчезне и тя! Но ние, Петър, ние със Лилия ще сме тук! Ще сме тези, които ще трябва да събираме парчетата от твоя провал!“
Той пристъпи към нея, лицето му беше на сантиметри от нейното. В очите му гореше студен пламък.
„Слушай ме внимателно“, процеди той през зъби. „Не се опитвай да ме заплашваш. Аз съм построил всичко това. И аз мога да го разруша. Ако си мислиш, че ще си тръгнеш оттук с половината от състоянието ми и с дъщеря ми, жестоко се лъжеш. Ще те унищожа. Ще докажа пред съда, че си истерична, нестабилна и негодна да бъдеш майка. Ще те оставя без пукната стотинка и без дете. Разбра ли ме?“
Заплахата увисна във въздуха, грозна и отровна. Но вместо да се уплаши, Анна усети как нещо в нея се пречупва окончателно. Всяка любов, всяко уважение, всяка топла емоция, която някога бе изпитвала към този човек, се изпари. На нейно място остана само ледена решителност.
Тя го погледна право в очите.
„Не, Петър. Ти не ме разбра. Аз вече не съм онази жена, която можеш да мачкаш и заплашваш. Аз съм майка, която ще защити детето си. И ако трябва да те унищожа, за да го направя, повярвай ми, ще го направя с удоволствие.“
Тя се обърна, отиде в спалнята и започна да събира нещата си в един куфар. Ръцете ѝ не трепереха. Умът ѝ беше ясен. Нямаше връщане назад. Бурята беше започнала.
Глава 9
Още на следващата сутрин Анна отиде в кантората на Виктор. Не беше голяма и лъскава като офисите на адвокатите на Петър, но в нея имаше уют и спокойствие. Виктор я посрещна с топла прегръдка и чаша силно кафе.
„Готова ли си?“, попита я той тихо, след като тя му разказа за снощната сцена.
„По-готова не съм била никога“, отвърна тя.
Процедурата по развода беше задействана. Първата стъпка беше подаването на молба в съда. Виктор я подготви бързо и прецизно. В нея се искаше разтрогване на брака по вина на Петър, упражняване на родителските права върху Лилия да бъдат предоставени на Анна и определяне на издръжка.
Реакцията на Петър не закъсня. Още същия ден Анна получи обаждане от неговия адвокат – един от най-скъпите и безскрупулни в града, известен с това, че печели делата си с мръсни номера и агресивни тактики. Той я информира, че клиентът му ще оспорва всичко. Абсолютно всичко.
Започна се война на нерви. Петър спря достъпа на Анна до общите им банкови сметки, оставяйки я практически без средства. За щастие, тя беше предвидила това и с помощта на Виктор беше успяла да изтегли малка сума, достатъчна да покрие разходите си за известно време. Тя и Лилия се преместиха временно при брат ѝ. Малкият му апартамент стана тяхното убежище.
Лилия беше объркана и уплашена. Анна се опита да ѝ обясни ситуацията възможно най-меко, без да я натоварва с грозните детайли за изневярата и финансовите проблеми. Каза ѝ просто, че с баща ѝ имат нужда от време, за да бъдат разделени, но и двамата я обичат много. Момичето обаче усещаше напрежението. То виждаше тъгата в очите на майка си и чуваше приглушените ѝ разговори по телефона с Виктор.
Петър изпълни заплахата си. Той започна систематична кампания, за да я дискредитира. Адвокатите му поискаха назначаването на психологическа експертиза, намеквайки, че Анна е „емоционално нестабилна“. Те се свързаха с балетната школа и призоваха Мадлен като свидетел. Искаха тя да разкаже за „истеричната“ реакция на Анна, за да подкрепят тезата си.
Един следобед, докато Анна помагаше на Лилия с домашните, на вратата се позвъни. Беше призовкар. Връчи ѝ дебел плик с документи. Беше отговорът на Петър на нейната молба за развод. Анна седна да го чете и ръцете ѝ започнаха да треперят. Беше пълно с лъжи и полуистини, изкривени до неузнаваемост. Той я описваше като небрежна майка, обсебена от парите му, жена, която е пренебрегвала нуждите му и го е отблъснала. Твърдеше, че връзката му със Симона е била резултат от нейната студенина. Накрая, най-големият удар – той искаше пълни родителски права над Лилия, твърдейки, че Анна ѝ оказва лошо влияние и не може да ѝ осигури стабилна среда.
„Той е чудовище“, прошепна Анна, когато Виктор дойде същата вечер. „Как може да пише такива неща? Как може да използва собственото ни дете като оръжие?“
„Очаквах го, Ани“, каза Виктор спокойно. „Това е стандартна тактика. Опитват се да те смачкат психически, да те накарат да се откажеш. Не трябва да им се поддаваш. Ние също имаме своите козове.“
Виктор беше наел частен детектив. Той дискретно събираше доказателства за връзката на Петър и Симона, както и за финансовото състояние на фирмата му. Информацията, която започна да пристига, беше тревожна. Проектът на Петър наистина беше на ръба на колапса. Той беше задлъжнял сериозно не само към банката, но и към съмнителни кредитори, които не биха се поколебали да използват сила, за да си върнат парите.
„Той е отчаян“, заключи Виктор. „Затова е толкова агресивен. Ако загуби този проект, губи всичко. Имиджът му, парите му, Симона… всичко. Затова се е вкопчил в Лилия. Тя е последното нещо, което може да контролира. Или поне така си мисли.“
Дните се нижеха в мъчително очакване на първото съдебно заседание. Анна се опитваше да създаде някакво подобие на нормалност за Лилия. Разхождаха се в парка, ходеха на кино, готвеха заедно. Но сянката на предстоящата битка тегнеше над тях. Анна отслабна, под очите ѝ се появиха тъмни кръгове. Но в погледа ѝ имаше решителност, която плашеше дори нея самата. Тя вече не се бореше за брак или за пари. Тя се бореше за живота си. За живота на дъщеря си. И знаеше, че в тази битка няма право да губи.
Глава 10
За Петър нещата се разпадаха с плашеща скорост. Къщата от карти, която беше строил толкова внимателно, сега се срутваше от всички страни. Банката, подушила проблемите, отказа да отпусне последната, жизненоважна част от кредита. Строежът на луксозния комплекс спря. Работниците не бяха получавали заплати от два месеца и заплашваха със стачка. Доставчиците на материали го съдеха за неплатени фактури.
Той прекарваше дните си в трескави телефонни разговори, опитвайки се да намери пари, да отложи плащания, да успокои кредитори. Но всички му обръщаха гръб. Хората, които доскоро го потупваха по рамото и се смееха на шегите му, сега не си вдигаха телефона. Светът на бизнеса беше безмилостен – докато си на върха, всички искат да са ти приятели, но в момента, в който започнеш да падаш, те се разбягват като плъхове от потъващ кораб.
Най-големият му проблем обаче бяха онези други кредитори. Хората, при които беше отишъл, когато банката му беше отказала. Мрачни фигури от сивия сектор, които даваха пари бързо, но с лихви, които можеха да те задушат. Техните обаждания ставаха все по-чести и все по-заплашителни. Вече не говореха за срокове и неустойки, а за счупени крака и семейни посещения.
В цялата тази бъркотия Симона беше единственият му светъл лъч. Или поне така си мислеше той. Тя продължаваше да го уверява, че всичко ще се оправи, че той е гений и ще намери изход. Нейната увереност му даваше сили.
Една вечер, след поредния унизителен разговор с банков служител, той отиде в апартамента ѝ, търсейки утеха. Намери я да опакова куфари.
„Какво правиш?“, попита той, а в стомаха му се надигна лошо предчувствие.
„Заминавам, Петър“, отвърна тя, без да го поглежда. Сгъваше една копринена рокля с прецизни, отработени движения.
„Заминаваш? Къде? За колко време?“
Тя най-накрая вдигна поглед. В красивите ѝ сини очи нямаше и следа от топлината, която той познаваше. Бяха студени и пресметливи.
„За постоянно. Имам предложение за работа в чужбина. Отдавна го обмислям.“
„Сега? Точно сега, когато имам най-голяма нужда от теб?“, гласът му трепереше от недоумение и нарастваща паника.
Симона се изсмя. Беше същият онзи звънлив смях, който преди го омагьосваше, но сега звучеше жестоко и подигравателно.
„О, Петър, мили мой. Не бъди наивен. Нашата игра свърши. Ти загуби. А аз не обичам да съм в отбора на губещите.“
„Игра?“, промълви той. „Мислех, че… мислех, че имаме нещо истинско.“
„Имахме чудесна бизнес сделка“, поправи го тя. „Ти имаше парите и контактите, аз имах идеите и амбицията. Докато печелехме, беше забавно. Но сега потъваш. И нямам никакво намерение да потъвам с теб. Аз съм инвестиция, Петър. А ти вече не си рентабилен.“
Тя закопча ципа на куфара с рязко движение, което прозвуча като финална присъда.
„Но… аз направих всичко това заради теб! Рискувах всичко! Семейството си, дома си…“
„Това беше твой избор“, отсече тя. „Никога не съм искала семейството ти. Исках успеха ти. Ти го пропиля. Сбогом, Петър.“
Тя го целуна по бузата – студена, прощална целувка, и го подмина, влачейки куфара си към вратата.
Петър остана сам в апартамента ѝ, заобиколен от аромата на парфюма ѝ. Чувстваше се кух, изпразнен отвътре. Тя не просто го напускаше. Тя го беше използвала. Беше му взела всичко и сега го изхвърляше като непотребна вещ.
В този момент той осъзна. Анна беше права. Всичко, което беше казала за Симона, беше истина.
Той се върна в празния си, луксозен офис и седна зад огромното си бюро. Градът отвън блестеше с хиляди светлини, но за първи път той не се чувстваше като негов господар. Чувстваше се като затворник в собствения си стъклен замък. Беше загубил всичко, което имаше значение. Беше разменил истинското злато на семейството си за фалшивия блясък на една илюзия. И сега нямаше нищо. Само дългове, заплахи и една огромна, поглъщаща самота. Телефонът му иззвъня. Беше номер, който не познаваше. Вдигна. Гласът отсреща беше нисък, дрезгав и не обещаваше нищо добро.
„Петър? Имаме да си говорим за едни пари…“
Глава 11
Докато светът на Петър се сриваше, Анна и Лилия се опитваха да изградят нов, макар и по-скромен. Животът в малкия апартамент на Виктор беше тесен, но спокоен. Тримата се превърнаха в малко, сплотено семейство, което се подкрепяше взаимно.
Въпреки усилията на Анна да я предпази, Лилия усещаше промяната. Тя вече не питаше кога баща ѝ ще се прибере. Виждаше го рядко, по време на регламентираните срещи под надзора на социалните служби. Тези срещи бяха неловки и напрегнати. Петър изглеждаше различен – по-слаб, с уморени очи и постоянно разсеян поглед. Той се опитваше да бъде мил, носеше ѝ скъпи подаръци, които тя приемаше с безразличие. Връзката между тях беше прекъсната. Момичето не можеше да му прости за болката, която виждаше в очите на майка си.
Тя започна да се променя. Стана по-затворена, по-мълчалива. Успехът ѝ в училище спадна. Започна да отказва да се вижда с приятели. Анна наблюдаваше тези промени със свито сърце. Чувстваше се виновна, сякаш тя е причината за страданието на дъщеря си.
Един ден учителката на Лилия се обади на Анна. Каза ѝ, че Лилия е нарисувала нещо притеснително в час по рисуване. Картината изобразяваше голяма, тъмна къща, която се разпадала, а от прозорците ѝ падали малки фигурки.
Същата вечер Анна седна до Лилия на леглото ѝ.
„Миличка, искаш ли да поговорим? Виждам, че си тъжна. Можеш да ми споделиш всичко, знаеш, нали?“
Лилия се сви под завивките и поклати глава.
„Няма нищо“, промърмори тя.
Анна не настоя. Вместо това я прегърна силно.
„Знам, че е трудно. И за мен е трудно. Но ние сме отбор, нали? Ще се справим заедно.“
В тези тежки моменти най-голямата опора за Анна беше сестра ѝ, Десислава. След онзи студен отказ от Петър, Десислава беше спряла да търси помощ от когото и да било. Беше си намерила още една работа – нощни смени в денонощен магазин. Спеше по четири часа на денонощие, пиеше литри кафе и едва се държеше на краката си, но успяваше да плаща сметките си и да продължава да учи. Трудностите я бяха направили по-силна, по-уверена.
Тя често идваше в апартамента на Виктор, носейки храна или просто за да види сестра си и племенницата си. Двете сестри, които преди бяха живели в толкова различни светове, сега намираха утеха една в друга. Говореха си с часове, споделяха страховете и надеждите си. Десислава разказа на Анна за разговора си с Петър и за студения му отказ.
„Винаги съм знаела, че в него има нещо гнило“, каза Десислава. „Просто ти беше твърде влюбена, за да го видиш.“
„Може би си права“, въздъхна Анна. „Бях сляпа.“
„Не си била сляпа. Просто си искала да вярваш в доброто. Това не е грях.“
Една вечер, докато Десислава помагаше на Лилия с един проект по биология, тя забеляза колко талантлива е племенницата ѝ в рисуването. Лилия създаваше невероятно детайлни и красиви скици на растения и животни.
„Лили, това е невероятно!“, възкликна Десислава. „Ти си истински художник!“
Лилия се изчерви от удоволствие. Беше първият път от месеци, в който Анна я виждаше да се усмихва истински.
„Знаеш ли, близо до университета има школа по изобразително изкуство за деца“, каза Десислава, сякаш между другото. „Можем да отидем някой ден, просто да разгледаме.“
Очите на Лилия светнаха.
Анна гледаше тази сцена със сълзи на очи. Може би това беше пътят. Не да се опитва да върне стария живот на Лилия, а да ѝ помогне да намери нов. Да замени травмата от балета с нова страст, нещо, което е наистина нейно.
В тези малки моменти на надежда Анна намираше сили да продължи. Семейството им се беше разпаднало, но на негово място се изграждаше нещо ново. Една по-малка, но много по-здрава структура, основана не на пари и престиж, а на истинска любов и взаимна подкрепа. Тя, Лилия, Виктор и Десислава. Те бяха всичко, което имаха. И това беше достатъчно.
Глава 12
Първото съдебно заседание беше насрочено за един сив, мрачен октомврийски ден. Въздухът в съдебната зала беше тежък и застоял, миришеше на прах и стари хартии. Анна седеше до Виктор, опитвайки се да овладее треперенето на ръцете си. От другата страна на залата беше Петър, заобиколен от екипа си от скъпо облечени адвокати. Той изглеждаше състарен, отслабнал и избягваше погледа ѝ.
Адвокатът на Петър започна пръв. Той изнесе дълга, патетична реч, в която описа клиента си като отдаден баща и съпруг, предаден от своята емоционално нестабилна жена. Той говореше за „истеричните ѝ изблици“, за „неразумното ѝ харчене“, за „липсата ѝ на подкрепа“ в трудните за Петър моменти. Всяка дума беше лъжа, но изречена с такава увереност, че за момент Анна се почувства така, сякаш говорят за друга жена.
Кулминацията на тирадата му беше призоваването на първия им свидетел – Мадлен.
Учителката по балет влезе в залата със същата онази горда осанка и студено изражение. Беше облечена в строг тъмен костюм. Анна усети как стомахът ѝ се свива.
Адвокатът на Петър я поведе през разказа за деня на инцидента в школата. Той я караше да опише с най-малки подробности как Анна е „нахлула“, как е „крещяла“, как го е „заплашвала“. Мадлен отговаряше с къси, отсечени изречения, потвърждавайки всяка негова дума. Картината, която рисуваха, беше на една неуравновесена, агресивна жена, неспособна да контролира емоциите си.
Анна гледаше надолу към ръцете си, стиснати в скута. Чувстваше се унизена, омерзена.
Когато дойде редът на Виктор да задава въпроси, той се изправи бавно. Приближи се до свидетелската скамейка и погледна Мадлен право в очите.
„Госпожо Мадлен, вие посветихте целия си живот на балета, нали така?“, започна той с мек, почти приятелски тон.
„Да“, отвърна тя предпазливо.
„И знаете колко е трудно за едно младо момиче да се справи с напрежението, с конкуренцията, с физическите и емоционални изпитания.“
„Разбира се.“
„Значи би трябвало да разбирате колко уплашено и объркано се е чувствало едно дванадесетгодишно момиче, когато му се е случило нещо напълно ново и непознато с тялото му, при това пред очите на целия клас.“
Мадлен се поколеба. „Възможно е.“
„И в този момент, госпожо Мадлен, в този момент на паника и срам, какво направихте вие? Като педагог, като възрастен човек, на когото е поверено това дете? Помогнахте ли ѝ? Успокоихте ли я?“
Мълчание. Мадлен сведе поглед.
Виктор повиши тон. „Не, не сте. Вие сте ѝ се скарали. Направили сте ѝ забележка, че „нарушава ритъма на класа“. Това ли е вашият метод на преподаване? Да унижавате децата?“
„Аз… аз се опитвам да ги направя силни“, смотолеви тя, а в гласа ѝ за първи път се долови несигурност.
„А майка ѝ, моята клиентка, когато е дошла, притеснена за детето си, какво ѝ казахте вие? Че „нарушава правилата“. В онзи момент правилата ли бяха по-важни от сълзите на едно дете?“
Адвокатът на Петър скочи. „Протестирам! Колегата оказва натиск върху свидетеля!“
„Приема се“, каза съдията. „Господин адвокат, придържайте се към фактите.“
Виктор кимна. „Добре. Факт е, че господин Петров, бащата на детето, ви се е обадил след този инцидент, нали?“
„Да“, отвърна Мадлен.
„И какво ви каза той? Попита ли ви как е дъщеря му? Притесни ли се за нейното емоционално състояние?“
Мадлен мълчеше.
„Ще ви помогна“, продължи Виктор. „Той не ви е попитал нищо за детето. Той ви е предложил щедро дарение за школата, нали така? В замяна на вашето „правилно“ свидетелство днес.“
В залата настана глъчка. Петър скочи на крака, лицето му беше червено от гняв. „Това е лъжа!“
Виктор се обърна към Мадлен. Погледът му беше пронизващ.
„Госпожо Мадлен, вие сте огорчена жена. Животът не е бил справедлив към вас. Но погледнете онази жена там“, той посочи към Анна. „Тя не е истеричка. Тя е майка, която се бори за детето си. А онзи мъж там се опитва да ви използва, да купи съвестта ви, за да отнеме това дете от майка му. Погледнете го и кажете пред съда, пред съвестта си – лъжа ли е?“
Настъпи дълга, мъчителна тишина. Всички погледи бяха вперени в Мадлен. Тя прехапа устна, ръцете ѝ трепереха. Тя погледна към Петър, после към Анна. В очите ѝ се четеше вътрешна борба. Може би в лицето на Анна тя видя не враг, а друга жена, притисната до стената. Може би си спомни собствената си младост, собствените си разбити мечти, и липсата на някой, който да се застъпи за нея.
Тя си пое дълбоко дъх.
„Не“, каза тя с тих, но ясен глас. „Не е лъжа. Той ми предложи пари.“
В залата се разнесе шепот. Адвокатът на Петър се свлече на стола си, а лицето му беше пепеляво. Петър гледаше Мадлен с невярващи очи, сякаш го беше пробол с нож.
Анна изпусна въздуха, който беше задържала. Това беше първата спечелена битка. Малка, но важна. Може би все пак имаше справедливост.
Глава 13
Показанията на Мадлен бяха тежък удар за Петър, но войната далеч не беше свършила. Неговият адвокатски екип се прегрупира и смени тактиката. Щом не можеха да докажат, че Анна е лоша майка, щяха да докажат, че тя не може да осигури на Лилия стандарта на живот, с който е свикнала. Започнаха да наблягат на финансовия аспект. Представиха я като зависима, неработеща домакиня, която няма собствени доходи и би живяла на гърба на брат си, докато Петър, въпреки „временните си затруднения“, все още беше заможен бизнесмен, способен да даде на дъщеря си всичко.
Междувременно Виктор не си губеше времето. Докато адвокатите на Петър се занимаваха с личния живот на Анна, той се беше съсредоточил върху нещо много по-важно – финансите на Петър. С помощта на наетия детектив и един свой познат, финансов експерт, те прекарваха нощите, ровейки се из документите, които Анна беше снимала, и търсейки публична информация за фирмите на Петър.
Една късна вечер, докато преглеждаха поредната папка с банкови извлечения, Виктор се спря на една страница.
„Чакай малко…“, промърмори той. „Погледни това.“
Той посочи няколко превода на големи суми към офшорна компания с неясно име. Преводите бяха направени месеци преди Петър да започне големия си проект, преди да изтегли огромния заем.
„Какво е това?“, попита Анна.
„Това е класическа схема за източване на активи“, обясни Виктор, а в очите му гореше пламъче на вълнение. „Той е прехвърлял фирмени пари в сметка, която е извън юрисдикцията на нашите закони. Скрил ги е. Това означава, че когато е кандидатствал за заема, той е представил на банката неверни данни за финансовото състояние на фирмата си. Подвел ги е, че има нужда от тези пари, докато всъщност е имал скрит резерв.“
„Това незаконно ли е?“, попита Анна.
„Не просто е незаконно. Това е банкова измама. Това е престъпление“, отвърна Виктор.
Това беше ключът. Това беше тайната, която променяше всичко. Проблемът на Петър не беше просто лош бизнес нюх или провален проект. Беше умишлена, предварително планирана измама. Той не просто е рискувал парите на банката и сигурността на семейството си. Той е извършил престъпление.
„Това обяснява всичко“, каза Виктор, крачейки из стаята. „Обяснява отчаянието му, агресията му. Той не се бори само за проекта или за Лилия. Той се бори да не влезе в затвора.“
Откритието беше шокиращо, но същевременно даде на Анна нова сила. Вече не се чувстваше като жертва в лична драма. Тя беше свидетел на нещо много по-голямо.
Виктор знаеше, че трябва да действат много внимателно. Ако просто представяха тези доказателства в бракоразводното дело, адвокатите на Петър щяха да се опитат да ги омаловажат, да ги обявят за невалидни, да проточат нещата с години. Трябваше им нещо по-силно.
„Ще направя нещо рисковано“, каза Виктор на сестра си. „Ще подам анонимен сигнал до икономическа полиция и до банката. Ще им предоставя копие от тези документи. Те ще започнат собствено разследване. Когато те го подхванат, той няма къде да мърда. Ще бъде притиснат от всички страни.“
„Опасно ли е?“, попита Анна.
„Петър е опасен, когато е притиснат до стената. Но това е единственият ни ход. Трябва да извадим скрития му живот наяве, преди той да унищожи твоя.“
Планът беше задействан. Анонимният сигнал беше подаден. Колелото се завъртя. Анна и Виктор не знаеха кога и как точно ще се проявят последствията, но знаеха, че са пуснали в действие сила, която Петър няма да може да контролира. Те бяха разкрили най-дълбоката му, най-мрачна тайна. И сега трябваше само да чакат.
Глава 14
Следващото съдебно заседание беше решаващо. Атмосферата беше още по-напрегната. Адвокатите на Петър бяха подготвили своя финален удар – финансов анализ, който доказваше, че Анна няма никакви средства и би била изцяло зависима от издръжката, докато техният клиент, макар и в затруднение, все още притежава значителни активи.
Но точно когато адвокатът му се готвеше да представи документите, в залата влязоха двама мъже в цивилни дрехи. Те се приближиха до масата на защитата и тихо казаха нещо на Петър. Лицето му стана мъртвешки бледо. Той погледна към адвоката си с израз на чист ужас.
Единият от мъжете се обърна към съдията.
„Ваша чест, извиняваме се за прекъсването. Отдел „Икономическа полиция“. Имаме заповед за задържане на господин Петров по обвинение в банкова измама и пране на пари.“
В залата настъпи хаос. Репортерите, които до този момент дремеха отегчено, се събудиха и насочиха камерите си към Петър. Неговият адвокат се опитваше да каже нещо, но никой не го слушаше.
Полицаите сложиха белезници на китките на Петър. В този момент, докато го извеждаха, погледите му се срещнаха с тези на Анна. В очите му нямаше гняв, нито омраза. Имаше само празнота. Сякаш всичко, което го беше крепяло – арогантността, самочувствието, илюзията за контрол – се беше сринало и на негово място не беше останало нищо.
Разследването разплете цялата мръсна схема. Офшорните сметки, скритите активи, фалшивите документи. Банката веднага запорира всичко, до което можеше да се добере, включително къщата. Другите кредитори, тези от сивия сектор, разбрали, че няма да си получат парите, също се покриха, но не и преди да се уверят, че Петър ще си плати по друг начин.
Съдебната битка за развода и родителските права приключи бързо и безпроблемно. Без пари и с криминално досие, Петър нямаше никакви шансове. Анна получи пълни родителски права над Лилия. Съдът ѝ присъди и значителна издръжка, но беше ясно, че тя никога няма да получи тези пари. Всичко беше запорирано или изчезнало.
Но това нямаше значение. Анна беше спечелила най-важното. Беше спечелила свободата си. Спечелила беше детето си.
Глава 15
Месеци по-късно животът беше намерил своето ново, по-тихо и по-спокойно русло. Петър получи ефективна присъда за финансовите си престъпления. Луксозната къща беше продадена на търг от банката. Всичко, което беше останало от стария живот на Анна, бяха няколко кашона със снимки и спомени, които тя държеше в мазето на Виктор.
Тя си намери работа. Започна като администратор в малка фирма, но бързо показа своите организационни умения и интелект, които дълго време бяха стояли подтиснати. Заплатата не беше голяма, но беше нейна. За първи път от години тя изпитваше удовлетворението от това да бъде независима.
Тя, Лилия и Десислава си наеха малък апартамент под наем. Беше скромен, но беше техен. Беше изпълнен със смях, с миризма на домашно приготвена храна и с усещане за сигурност. Виктор беше постоянният им гост, техният рицар и закрилник.
Лилия процъфтяваше. Школата по изобразително изкуство се оказа нейното място. Талантът ѝ беше забелязан и тя правеше невероятен напредък. Беше станала по-уверена, по-щастлива. Травмата от миналото бавно избледняваше, заменена от вълнението от бъдещето.
Един слънчев пролетен следобед Анна отиде да вземе Лилия от школата. Намери я пред статива, напълно погълната от работата си. Рисуваше картина. На нея имаше три жени – една по-голяма и две по-млади, които стояха на един хълм и гледаха към изгряващото слънце. В картината имаше толкова много светлина, толкова много надежда.
„Красива е“, каза Анна тихо, заставайки зад нея.
Лилия се обърна и се усмихна. Беше онази нейна стара, слънчева усмивка, която Анна не беше виждала от толкова дълго време.
„Това сме ние“, каза тя. „Аз, ти и леля Деси.“
Анна прегърна дъщеря си. В този момент тя разбра, че всичко си е заслужавало. Всяка сълза, всеки страх, всяка битка. Бяха изгубили много – дом, пари, илюзии. Но бяха намерили нещо много по-ценно. Бяха намерили себе си. Бяха намерили пътя обратно една към друга.
Докато вървяха към дома, хванати за ръце, Анна погледна към небето. Беше чисто, синьо, без нито едно облаче. Бурята беше отминала. И за първи път от много, много време, бъдещето изглеждаше светло.