Тишината в кабинета на доктора беше по-оглушителна от всеки крясък, който някога бях чувала. Думите му отекваха в съзнанието ми, преплитаха се и губеха смисъл, докато накрая се сляха в една-единствена, ужасяваща дума: аутизъм. Стиснах ръката на петгодишния си син, Иван, който невъзмутимо редеше цветните кубчета на масичката в ъгъла, потънал в свой собствен, недостъпен за мен свят. Погледнах към съпруга си, очаквайки да видя в очите му същата смесица от страх и безрезервна любов, която бушуваше в моята душа. Очаквах да видя опора, обещание, че ще преминем през това заедно.
Вместо това видях празнота. Ледена, непроницаема празнота. Очите на Виктор бяха като две парчета тъмно стъкло, отразяващи единствено собственото му разочарование. Той дори не погледна към Иван. Погледът му беше вперен в мен, но сякаш гледаше през мен, към някакъв разбит блян за бъдеще, което току-що се беше изпарило.
— Виктор? — прошепнах, а гласът ми прозвуча чуждо и крехко.
Той не отговори. Само поклати глава бавно, почти незабележимо. В това движение имаше такава окончателност, такава присъда, че дъхът ми спря. Когато най-накрая проговори, гласът му беше лишен от всякаква емоция. Беше равен, студен и по-остър от острието на нож.
— Аз не мога да направя това.
Излязохме от кабинета в същото оглушително мълчание. Пътят към дома беше мъчителен. Иван си тананикаше тихо на задната седалка, а аз усещах напрежението, което се излъчваше от Виктор, да изпълва малкото пространство в колата като отровен газ. Всеки светофар беше вечност. Всяка секунда разтягаше до скъсване невидимата нишка, която все още ни свързваше.
Щом влязохме вкъщи, той се обърна към мен. Маската на безразличие беше паднала и лицето му беше изкривено от нещо, което можех да определя единствено като погнуса.
— Той е счупен — изсъска Виктор, посочвайки с брадичка към Иван, който вече се беше заиграл с любимия си дървен влак. — Ти не разбираш ли? Той е счупен. Това не е синът, когото исках. Това не е бъдещето, за което работих.
— Как можеш да говориш така? — Гласът ми трепереше от гняв и неверие. — Той е нашето дете, Виктор. Той е същият Иван, когото обичаше вчера. Нуждае се от нас. Сега повече от всякога.
— Не, той се нуждае от теб — отвърна той, като всяка дума беше удар. — Аз приключих. Не мога да живея с… това. С този постоянен срам. С това бреме.
Той се качи на горния етаж. Чувах как отваря и затваря чекмеджета с рязкост, как хвърля дрехи в куфар. Стоях като вкаменена в средата на хола, неспособна да помръдна, неспособна да дишам. Част от мен искаше да се развика, да го моли, да го прокълне. Но по-голямата част беше парализирана от шока. Това не се случваше. Не и на нас. Бяхме семейство. Имахме планове. Имахме взет огромен ипотечен кредит за тази къща, която трябваше да бъде нашият вечен дом. Говорехме за второ дете. Всичко това се разпадаше пред очите ми за броени минути.
Когато слезе долу с куфара в ръка, той дори не ме погледна. Погледът му се спря за миг върху Иван. В този миг се надявах да видя капка съжаление, искра бащина любов. Но не видях нищо. Абсолютно нищо. Той просто отвори вратата и излезе. Затвори я тихо, без да я затръшне. Тази тишина беше по-жестока от всеки скандал.
Останах сама. Сама с петгодишния си син, с диагноза, която не разбирах, със смазващ ипотечен кредит и с разбито на милиони парченца сърце. В този момент, докато гледах как Иван бута влакчето си по релсите, издавайки тихи, повтарящи се звуци, аз му се заклех. Заклех се, че ще преобърна света, но ще му осигуря най-добрия живот, на който съм способна. Заклех се, че моята любов ще бъде достатъчна за двама. Не знаех колко тежко ще бъде това обещание. Не знаех, че кошмарът тепърва започва.
Глава 2: Пликът
Месец. Измина един месец. Тридесет и един дни, които се сляха в една безкрайна поредица от безсънни нощи и изтощителни дни. Светът ми се беше свил до размерите на нашия малък апартамент, до графиците за терапия и безкрайните списъци със задачи. Превърнах се в експерт по сензорни играчки, хранителни режими и техники за успокояване. Работех от вкъщи до късно през нощта като счетоводител на свободна практика, опитвайки се да свържа двата края, докато вноската по ипотеката висеше над главата ми като дамоклев меч. Парите, които Виктор оставяше преди, сега ги нямаше. Бях сама във финансовата битка, точно както бях сама и във всичко останало.
Всяка стотинка беше пресметната. Всеки разход – претеглен. Сестра ми, Мария, която беше студентка в последни курсове право, ми помагаше, когато можеше, но и тя самата беше притисната от собствения си студентски заем и живота в големия град. Понякога идваше, носеше храна и играеше с Иван, но в очите ѝ виждах съжаление, което ме караше да се чувствам още по-слаба.
— Трябва да го съдиш, Милена — казваше ми тя с плама на бъдещ адвокат. — Трябва да плаща издръжка. Не може просто така да изчезне.
Аз само клатех глава. Бях твърде изтощена за нова битка. Част от мен все още таеше глупавата надежда, че той ще се осъзнае, ще се върне, ще се извини. Че ще види Иван не като „счупен“, а като свое дете.
През този месец Виктор не се обади нито веднъж. Нито съобщение. Нито имейл. Сякаш бяхме изтрити от живота му. Болката от изоставянето бавно се трансформираше в тих, кипящ гняв. Гняв, който ми даваше сили да ставам сутрин и да продължавам напред.
Постепенно с Иван започнахме да намираме нашия нов ритъм. Открих, че той обича дългите разходки в парка, където може да гледа листата на дърветата с часове. Забелязах, че музиката на пиано го успокоява. Започнахме да общуваме по наш собствен начин – с докосвания, с повтарящи се ритуали, с малки моменти на споделена радост, които бяха по-ценни от злато. Когато веднъж, докато му четях приказка, той спонтанно ме прегърна и опря глава на рамото ми, аз се разплаках от щастие. Това беше нашата победа. Доказвахме, че можем да се справим. Че не се нуждаем от него.
И точно тогава, в един слънчев следобед, когато за пръв път от седмици се чувствах почти оптимистично настроена, проверих пощенската кутия. Сред рекламните брошури и сметките имаше дебел, официално изглеждащ плик. Адресът на подателя беше на престижна адвокатска кантора в центъра на града. Сърцето ми подскочи. Може би Виктор най-сетне се беше сетил да уреди финансовите въпроси? Може би предлагаше споразумение за развод и издръжка?
Ръцете ми трепереха, докато отварях плика. Вътре имаше купчина документи, написани на сух, юридически език, който едва разбирах. Но няколко думи изпъкваха като написани с кръв: „Иск за упражняване на родителски права“, „пълно попечителство“, „нестабилна емоционална среда“, „финансова несигурност на майката“.
Свят ми се зави. Трябваше да се подпра на стената, за да не падна. Той не просто искаше развод. Той искаше да ми отнеме Иван. Човекът, който нарече сина си „счупен“ и го изостави без капка угризение, сега твърдеше пред съда, че аз съм неспособна да се грижа за него.
Защо? Защо сега? Какво се беше променило? ТОЙ СИ ТРЪГНА, КОГАТО БЕШЕ НАЙ-ВАЖНО! Гневът, който досега само тлееше в мен, избухна в унищожителен пожар. Това не беше загриженост за Иван. Това беше нещо друго. Нещо зло, пресметливо и жестоко.
Докато четях отново и отново документите, опитвайки се да осмисля чудовищността на ситуацията, погледът ми попадна на един абзац. В него се описваше новият, проспериращ живот на Виктор. Той беше напуснал старата си работа и беше станал партньор в голяма инвестиционна компания. Имаше нов, луксозен апартамент. Водеше живот, който аз не можех дори да си представя. В иска се твърдеше,- че той може да осигури на Иван „най-добрите специалисти и условия“, които моята „скромна финансова ситуация“ не позволява. Използваше моята борба, моята денонощна работа, за да ме изкара негодна майка.
Това е моят син, и той определено няма да го получи. Клетвата, която си дадох преди месец, сега придоби нов, по-мрачен смисъл. Вече не ставаше дума само да осигуря добър живот на Иван. Ставаше дума да го защитя от собствения му баща.
В следващите дни бях като в мъгла. Консултирах се с адвокат, препоръчан от Мария – жена на име Петрова, която изслуша историята ми със сериозно и съчувствено изражение.
— Ще бъде тежка битка, Милена — каза ми тя честно. — Виктор има пари, влияние и много добър адвокат. Ще се опитат да те смажат. Трябва да сме подготвени за всичко. Ще извадят на показ всяка твоя слабост, всяка финансова трудност.
Знаех, че е права. Чувствах се като Давид срещу Голиат. Как можех да се боря с неговата армия от адвокати и финансови ресурси? Трябваше ми предимство. Трябваше ми информация. Трябваше да разбера истинската причина зад този ход. Защото не вярвах и за секунда, че става дума за благополучието на Иван.
И тогава, докато преглеждах безцелно обяви за работа онлайн, надявайки се да намеря нещо допълнително, което да подсили позицията ми, видях нещо, което накара кръвта в жилите ми да замръзне. Беше малка, невзрачна обява в сайт за услуги.
„СПЕШНО ТЪРСЯ ПОЧИСТВАЩА УСЛУГА. ЕДНОКРАТНА РАБОТА. ВИСОКО ЗАПЛАЩАНЕ. ДИСКРЕТНОСТТА Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНА.“
Това, което привлече вниманието ми, беше адресът. Беше в един от най-скъпите и нови квартали на града. Квартал, в който знаех, че никога не бих могла да си позволя да живея. От чисто любопитство проверих адреса в документите от съда.
Съвпадаше.
Това беше новият адрес на Виктор.
В главата ми се роди план. Луд, рискован, абсолютно безразсъден план. План, който можеше да провали всичко, но можеше и да бъде единственият ми шанс.
Кандидатствах… под друго име. Измислих си биография, препоръки, цяла нова самоличност. Нарекох се Ани. Жена, която има отчаяна нужда от работа и не задава въпроси.
И на следващата седмица получих обаждане. Гласът от другата страна беше на жена. Студен и властен. Тя ми обясни накратко какво се изисква, уточни деня и часа и ми каза да нося само себе си – всички препарати и пособия щели да бъдат осигурени.
Когато затворих телефона, сърцето ми биеше до пръсване. На следващата седмица щях да вляза право в новата му къща. В леговището на звяра. Той няма представа какво го очаква, защото аз… аз идвах да си върна сина и да разбера истината, без значение каква е цената.
Глава 3: В леговището на звяра
Седях в автобуса, който бавно пълзеше към луксозния квартал, и усещах как дланите ми се потят. Бях облякла възможно най-неутралните дрехи, които имах – тъмни дънки, обикновена сива тениска, удобни маратонки. Косата ми беше вързана на небрежна опашка, а лицето ми беше напълно лишено от грим. Бях Ани. Една от хилядите невидими жени, които чистят чуждите домове, за да могат да платят собствените си сметки.
Сърцето ми думкаше в гърдите като боен барабан. Какво правя? Това беше лудост. Ако ме разпознаеше… Но как би могъл? Не ме беше виждал от месец, а и тогава едва ме поглеждаше. За него аз бях просто част от пейзажа на стария му, провален живот. А и едва ли той лично щеше да ме посрещне. Сигурно имаше асистентка, икономка… или нова жена. Мисълта за последното ме прониза като ледено острие.
Автобусът спря и аз слязох. Кварталът беше точно такъв, какъвто си го представях – тих, зелен, с огромни, модерни къщи, скрити зад високи огради. Въздухът тук сякаш беше по-чист, по-разреден. Намерих адреса лесно. Беше впечатляваща сграда от стъкло и бетон, с безупречна морава отпред и няколко скъпи коли, паркирани на алеята.
Поех си дълбоко дъх и натиснах звънеца. Почти веднага вратата се отвори. На прага стоеше жена. Беше висока, слаба, с перфектно изрусена коса и лице, което сякаш беше изваяно от скулптор. Носеше елегантна домашна рокля, която струваше повече от моя наем за три месеца. В очите ѝ имаше студена, преценяваща искрица.
— Вие трябва да сте Ани — каза тя с глас, който беше също толкова студен, колкото и погледът ѝ.
— Да, аз съм — отвърнах, стараейки се гласът ми да звучи покорно и леко уморено.
— Казвам се Силвия. Влезте.
Тя се отдръпна, за да ми направи път, и аз влязох вътре. Интериорът ме зашемети. Всичко беше в минималистичен стил, в нюанси на сиво, бяло и черно. Огромни прозорци гледаха към вътрешен двор с басейн. Мебелите бяха дизайнерски, а по стените висяха абстрактни картини, които сигурно струваха цяло състояние. Всичко крещеше за пари и статус. Но нямаше и следа от уют. Беше студено, стерилно и безлично като хотелско фоайе. В тази къща нямаше място за разхвърляни играчки, за детски смях, за дървено влакче.
— Виктор, моят годеник, е много специален по отношение на чистотата — започна Силвия, докато ме развеждаше. Думата „годеник“ заседна в гърлото ми като буца. Значи не само ме беше напуснал. Беше ме заменил. И то толкова бързо. — Искам всичко да блести. Без прашинка, без отпечатъци. Особено внимание обърнете на кабинета му. Той е ето там. Но в никакъв случай не пипайте документите на бюрото му. Ясно ли е?
— Напълно ясно — кимнах аз.
Тя ми показа къде са препаратите и уредите – всичко беше от най-висок клас, професионално оборудване, което никога не бях виждала. След това просто каза: „Започвайте“, обърна се и изчезна на горния етаж.
Останах сама в огромната, тиха къща. Започнах от всекидневната, като се движех машинално. Ръцете ми чистеха, забърсваха, полираха, но умът ми беше на съвсем друго място. Оглеждах всеки детайл, търсех нещо, което да ми даде отговор. По стените имаше снимки. Виктор и Силвия на екзотична почивка. Виктор и Силвия на скъп прием. Виктор и Силвия, прегърнати, усмихнати, щастливи. Нямаше нито една снимка на Иван. Сякаш той никога не беше съществувал.
След около час, докато почиствах стъклената масичка за кафе, чух мъжки глас от горния етаж. Неговият глас. Сърцето ми спря за миг.
— Скъпа, вид ли ми новия часовник? Имам важна среща след малко.
— На нощното шкафче е, любов — отвърна Силвия.
Чух стъпки по стълбите. Паникьосах се. С гръб към стълбището, аз се наведох още по-ниско над масата, лицето ми почти се скри в косата ми, и започнах да търкам ожесточено. Молех се да не ме заговори, да не ме погледне.
Той мина зад мен. Усетих скъпия му парфюм – същия, който му бях подарила за последната ни годишнина. Усетих присъствието му в стаята. Той спря за миг, вероятно за да огледа работата ми. Секундите се точеха като часове.
— Изглежда добре — каза той на Силвия, която вече слизаше след него. Гласът му беше безразличен, сякаш коментираше предмет, а не човек. — Увери се, че ще почисти добре и кабинета. Имаме гости довечера, трябва всичко да е перфектно.
— Разбира се, скъпи. Не се притеснявай.
Той се наведе и я целуна. Чух звука от целувката и ми се догади. След това чух как входната врата се отваря и затваря. Беше си тръгнал.
Изпуснах въздуха, който бях задържала. Треперех цялата. Беше толкова близо. Но не ме позна. За него аз бях просто „чистачката“. Бях невидима. И това беше моето най-силно оръжие.
Събрах цялата си смелост и се насочих към кабинета. Това беше моята цел. Стаята беше също толкова луксозна и безлична като останалата част от къщата. Огромно бюро от тъмно дърво, кожени столове, библиотека, пълна с дебели книги с финансова тематика. Започнах да почиствам праха методично, като очите ми шареха по бюрото. Имаше купчина документи, точно както Силвия беше казала. Не смеех да ги докосна. Все още не.
Вместо това погледът ми се спря на кошчето за боклук до бюрото. Беше почти празно, но на дъното имаше няколко смачкани листа. Сърцето ми заби учестено. Наведох се, преструвайки се, че почиствам крака на бюрото, и с бързо движение измъкнах смачканите топки хартия. Пъхнах ги в джоба на престилката си.
След това погледът ми се плъзна по рафтовете с книги. Зад един ред дебели томове се виждаше нещо метално. Бутнах леко книгите. Беше малък, вграден сейф. Заключен, разбира се. Но присъствието му тук означаваше, Dd има нещо за криене. Нещо важно.
Работих още два часа, като сърцето ми биеше лудо при всеки шум. Когато приключих, Силвия слезе, огледа всичко с критичен поглед, кимна доволно и ми подаде плик с пари. Сумата беше значително по-голяма от уговорената.
— Добра работа. Ще се обадя пак, ако имам нужда от вас — каза тя и ме изпрати до вратата.
Щом излязох на улицата, имах чувството, че отново мога да дишам. Вървях бързо към автобусната спирка, без да поглеждам назад. Когато седнах в автобуса, треперещите ми ръце извадиха смачканите листове от джоба. Изгладих ги внимателно. Бяха чернови на имейли. Повечето бяха безсмислени, свързани с работата. Но един от тях привлече вниманието ми. Беше адресиран до адвоката му, Марков.
„Марков, трябва да ускорим нещата със съда. Крайният срок наближава. Дядо беше пределно ясен в завещанието. Трябва да имам попечителство над детето, за да докажа, че съм стабилен семеен мъж. В противен случай братовчед ми Кирил ще вземе всичко. Не можем да позволим това. Направи каквото е нужно. Използвай всички средства. Парите не са проблем.“
Четях изреченията отново и отново. И тогава всичко ми се изясни. Причината, която ме остави без думи.
Не ставаше дума за Иван. Никога не е ставало дума за него. Не ставаше дума дори за мен или за Силвия.
Ставаше дума за пари. За наследство.
Синът ми, моето малко, невинно момче, беше просто пионка в грозната финансова игра на баща си. Гневът, който изпитах, беше толкова силен, че ми се зави свят. Но заедно с гнева дойде и яснотата. Вече знаех защо го прави. И знаех, че трябва да го спра. Мисията ми вече не беше просто да разбера истината. Мисията ми беше да намеря доказателства и да го унищожа с тях. И аз щях да се връщам в онази къща, отново и отново, докато не ги намеря.
Глава 4: Съюзници и врагове
Следващите няколко седмици се превърнаха в опасна игра на котка и мишка. Силвия ми се обаждаше веднъж седмично, винаги в сряда. Сряда се превърна в моя ден за шпионаж. Оставях Иван при най-добрата си приятелка, Десислава, която единствена знаеше за моя безумен план.
— Ти си луда, Милена! — повтаряше тя всеки път, докато грижливо ми помагаше да се превъплътя в „Ани“. — Ако те хване, ще използва това срещу теб в съда и ще загубиш всичко!
— Знам, Деси, но нямам друг избор — отвръщах аз с твърдост, която сама не знаех, че притежавам. — Адвокат Петрова каза, че без конкретни доказателства за неговите мотиви, думата ми срещу неговата е нищо. Той има пари, аз имам само истината. А в днешно време това не е достатъчно.
Всеки път, когато влизах в онази студена, стерилна къща, се чувствах едновременно уплашена и силна. Страхът беше постоянен спътник – страхът да не сбъркам, да не се издам, да не бъда разкрита. Но силата идваше от целта ми. Всеки път, когато почиствах безупречните повърхности, аз не виждах лукс, а клетка. Клетка, в която Виктор искаше да затвори сина ми, за да се добере до парите на дядо си.
Постепенно започнах да научавам ритъма на къщата. Силвия обикновено излизаше за йога или на среща с приятелки малко след като пристигнех, оставяйки ме сама за няколко часа. Виктор почти никога не беше там през деня. Това ми даваше възможност да действам.
Започнах да обръщам внимание и на другите хора, които работеха там. Имаше градинар, мъж на средна възраст с уморени очи на име Стоян, който идваше два пъти седмично. Един ден го заговорих, докато си почивах за момент на терасата. Предложих му чаша вода. Той я прие с благодарност и ме изгледа с любопитство.
— Нова си тук — отбеляза той.
— Да, от няколко седмици — отвърнах аз. — Тежки са за работа тези двамата. Всичко трябва да е перфектно.
Стоян се изсмя горчиво. — Перфектно… Цялата им фасада е такава. Отвън всичко блести, а отвътре… гнило. Работех за бащата на госпожата преди. Добър човек беше, лека му пръст. Но тя… тя е взела само неговата амбиция, не и сърцето му. А за новия ѝ годеник да не говорим. Този е готов да мине през всеки и всичко за пари.
Думите му бяха музика за ушите ми. Намерих потенциален съюзник. В следващите седмици продължих да разговарям със Стоян. Разбрах, че той не харесва нито Виктор, нито Силвия, но се нуждае от работата. Споделях му дребни неща за моя „труден живот“, за да спечеля съчувствието му. Той от своя страна ми разказваше клюки – за скъпите им покупки, за честите им скандали, които се опитваха да скрият зад маската на идеалната двойка. Веднъж дори спомена, че е чул Виктор да крещи по телефона на някого за „проклетото завещание“.
Междувременно, сестра ми Мария ми беше от огромна полза. Като студентка по право, тя имаше достъп до университетски бази данни и знаеше къде да търси публична информация.
— Намерих нещо, Милена — каза ми тя една вечер по телефона, гласът ѝ беше развълнуван. — Става дума за дядото на Виктор – Димитър. Бил е индустриалец от старата школа, много богат и изключително консервативен. Починал е преди около шест месеца. Оставил е огромно състояние, но и много странно завещание. Информацията е оскъдна, но се говори, че е имало специфични морални клаузи, свързани със семейните ценности.
Това потвърждаваше всичко. Виктор беше в надпревара с времето. Но все още нямах физическо доказателство. Нямах копие от завещанието. Всичко, което имах, бяха парченца от пъзел, които само аз можех да сглобя.
Една сряда, докато почиствах кабинета, забелязах, че сейфът зад книгите е леко открехнат. Сърцето ми подскочи. Вероятно Виктор е бързал и е забравил да го затвори добре. Огледах се панически. Силвия беше на фризьор, а Стоян работеше в най-далечния край на градината. Имах няколко минути.
С треперещи ръце отворих тежката метална врата. Вътре имаше пачки с пари, кутии с бижута и няколко папки с документи. Грабнах най-горната папка. На етикета ѝ пишеше „Завещание – Димитър“.
Това беше!
Нямах време да чета. Извадих телефона си, който бях скрила в престилката, и започнах да снимам всяка страница, молейки се ръцете ми да не треперят толкова силно. Щрак, щрак, щрак… Всяка снимка беше стъпка по-близо до спасението на сина ми. Точно когато снимах последната страница, чух шум откъм алеята. Кола!
Паниката ме обзе. Блъснах папката обратно в сейфа, затворих вратата и я завъртях, надявайки се, че щракването не се е чуло. Плъзнах книгите на мястото им и грабнах парцала точно в момента, в който Силвия влезе в къщата.
— Ани? Още ли си тук? — провикна се тя от антрето.
— Почти приключих, госпожо! — извиках в отговор, стараейки се гласът ми да не трепери. — Почиствам кабинета.
Тя се появи на вратата на кабинета, огледа ме подозрително за миг, но явно не забеляза нищо нередно.
— Добре. Побързай, че имам нужда от спокойствие. Днес имах ужасен ден.
Когато си тръгнах половин час по-късно, имах чувството, че съм извършила най-дръзкия обир в историята. В автобуса преглеждах снимките на телефона си. Всичко беше там, черно на бяло. Завещанието беше ясно: по-голямата част от състоянието ще се наследи от онзи внук (Виктор или братовчед му Кирил), който до една година от смъртта на дядото демонстрира „стабилен семеен живот, включващ брак и попечителство над дете“. Дете… Дядото не беше уточнил, че детето трябва да е от брака. Виктор използваше Иван като ключ, за да отключи милионите.
Имаше и още нещо. В един от параграфите се споменаваше, че ако наследникът бъде уличен в „неморални или незаконни действия с цел изпълнение на условията“, той губи правото си на наследство завинаги.
Имах го. Имах всичко, от което се нуждаех. Веднага изпратих снимките на адвокат Петрова и на сестра ми.
Петрова ми се обади почти веднага.
— Милена, това е злато! Това променя всичко! — Гласът ѝ беше триумфален. — С това можем да докажем пред съда, че интересът му не е насочен към детето, а към парите. Можем да го унищожим!
Почувствах огромно облекчение. Сякаш товар, тежък хиляди тонове, падна от раменете ми. За пръв път от месеци видях светлина в тунела. Но не знаех, че когато един звяр е притиснат в ъгъла, той става най-опасен.
Глава 5: Пукнатини във фасадата
Мислех, че с намирането на завещанието най-трудното е минало. Мислех, че сега просто трябва да чакам деня в съда, когато адвокат Петрова ще размаха доказателствата и този кошмар ще приключи. Колко съм грешала.
Следващата сряда отидох в къщата на Виктор с ново, по-леко сърце. Вече не бях толкова уплашена. Бях там, за да изиграя последната си роля, да събера последни впечатления, преди завесата да падне. Но нещо се беше променило. Атмосферата в къщата беше натегната, почти експлозивна.
Още щом влязох, чух повишени тонове от горния етаж. Бяха Виктор и Силвия.
— Не мога да повярвам, че си толкова спокоен! — крещеше тя. — Адвокатът на Кирил е подал възражение срещу теб! Твърдят, че водиш неморален живот!
— Глупости! — изрева Виктор в отговор. — Марков ще се поправи с това. Просто трябва да изглеждаме перфектно пред света. Затова са тези вечери, тези благотворителни събития! Затова е и цялата работа с детето!
— С детето… — Гласът на Силвия изведнъж стана тих и пълен с презрение. — Понякога се чудя дали изобщо осъзнаваш какво правиш, Виктор. Искаш да отнемеш дете от майка му. Дете със специални нужди. Само заради едните пари.
— Не започвай отново, Силвия! Имахме сделка! Ти искаше този живот, нали? Луксозната къща, бижутата, статуса. Всичко това си има цена. Цената е да играеш ролята на перфектната годеница и бъдеща мащеха. Така че, моля те, спести ми моралните си терзания!
Настъпи тишина. Чух как врата се затръшва с трясък. Малко след това Силвия слезе по стълбите. Очите ѝ бяха зачервени, а перфектната ѝ маска беше напукана. Тя ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път, и в очите ѝ за миг съзрях не студенина, а отчаяние.
— Какво зяпаш? — изсъска тя. — Захващай се за работа!
През целия ден тя беше нервна и раздразнителна. Видях я няколко пъти да говори тихо по телефона, скрита в единия ъгъл на всекидневната. Веднъж я чух да казва: „Не знам, мамо… Не знам дали мога да го направя… Това е просто… грешно.“
Започнах да осъзнавам, че Силвия не е просто злата мащеха от приказките. Тя беше сложна, объркана жена, която се беше продала за лукс, но сега душата ѝ започваше да плаща цената. Може би и тя беше жертва на манипулациите на Виктор. Това не я оневиняваше, но я правеше по-човечна в очите ми.
По-късно следобед, докато почиствах банята за гости, телефонът на Силвия, оставен на тоалетката, извибрира. Беше съобщение от майка ѝ. От ъгъла, под който стоях, можех да прочета първия ред: „Силве, помисли си добре. Парите не могат да купят чиста съвест…“
В този момент се случи нещо неочаквано. Входната врата се отвори и чух гласа на Виктор. — Силвия! Къде си? Марков е тук. Иска да говорим и с двамата.
Това беше моят кошмар. Виктор и неговият адвокат бяха в къщата, докато аз бях там. Нямаше къде да се скрия. Сърцето ми замря. Чух стъпките им да се приближават към хола, който беше точно до банята, където се намирах.
— …проблемът е, че нейната адвокатка, тази Петрова, е много добра — говореше Марков. — Рови навсякъде. Трябва да сме сигурни, че нямаме слаби места. Виктор, разкажи ми отново за раздялата ви. Искам всеки детайл.
— Какво има да разказвам? — Гласът на Виктор беше нетърпелив. — Разбрах, че синът ми е дефектен и си тръгнах. Не можех да понеса провала. Казах ѝ го в прав текст. Казах ѝ, че е бреме.
Думите му ме пронизаха отново, също толкова болезнено, колкото и първия път. Притиснах ръка към устата си, за да не издам звук.
— Добре, добре, това можем да го използваме — продължи Марков. — Ще кажем, че си бил в шок. Временна реакция. Но сега си осъзнал грешката си и искаш да се поправиш. Ще нарисуваме картина на един разкаял се баща. А майката… нея ще я представим като истерична, емоционално нестабилна жена, която не може да приеме помощ. Ще използваме факта, че работи на няколко места, за да докажем, че пренебрегва детето. Ще намекнем, че финансовите ѝ затруднения я правят негодна.
— Ами Силвия? — попита Виктор. — Тя ще бъде ли разпитвана?
— Разбира се. Тя е ключова. Трябва да свидетелства за вашата стабилна връзка, за желанието ви да създадете здраво семейство. Трябва да убеди съдията, че ще бъде прекрасна майка за Иван.
Чух как Силвия въздъхва тежко. — Аз… аз ще направя каквото трябва — каза тя с глас, лишен от всякаква убеденост.
Трябваше да се измъкна оттам. Бавно, сантиметър по сантиметър, започнах да се измъквам от банята, молейки се да не ме забележат. Тъкмо стигнах до коридора, когато телефонът ми, който бях забравила да изключа, извибрира в джоба ми. Беше съобщение от Десислава: „Всичко наред ли е?“
Звукът беше тих, почти недоловим, но в напрегнатата тишина на къщата прозвуча като изстрел.
Тримата в хола замлъкнаха.
— Какво беше това? — попита Виктор.
— Сигурно е чистачката — каза Силвия бързо, опитвайки се да омаловажи ситуацията. — Тя е още тук.
— Чистачката? — Гласът на Виктор стана подозрителен. — Мислех, че си е тръгнала. Къде е тя?
Замръзнах на място. Бях в коридора, напълно видима от мястото, където седяха. Нямаше къде да бягам. Чух стъпки. Виктор се изправяше. В следващия миг той щеше да се обърне, щеше да ме види и всичко щеше да свърши.
Точно в този момент, точно когато си мислех, че всичко е загубено, Силвия направи нещо, което никога не бих очаквала. Тя скочи на крака и нарочно събори една ваза от масичката. Вазата се разби на пода с оглушителен трясък.
— О, не! — извика тя. — Любимата ми ваза!
Виктор и Марков веднага се обърнаха към нея. Суматохата ми даде точно две секунди. Без да мисля, аз се шмугнах в килера под стълбите и затворих вратата след себе си, оставяйки само малка пролука, за да мога да виждам и чувам.
— Глупавата чистачка! — извика Силвия, като по този начин ми даде перфектното прикритие. — Ани! Ани, къде си? Ела веднага да почистиш това!
Тя знаеше. По някакъв начин, тя знаеше или поне подозираше нещо. И току-що ме беше спасила.
Треперейки в тъмния килер, аз осъзнах, че играта се беше усложнила неимоверно. Вече не бях сигурна кой е враг и кой може да се превърне в неочакван съюзник. Едно беше сигурно – фасадата на перфектния живот на Виктор и Силвия се пропукваше и аз бях там, за да видя как всичко се срива.
Глава 6: Последната капка
След инцидента с вазата, успях да се измъкна незабелязано. Изчаках ги да се върнат към разговора си, излязох от килера, почистих счупеното и си тръгнах, без Силвия да ме погледне повече. Но знаех, че нещо се е променило между нас. Тя ме беше защитила. Защо? Дали от съжаление, от съвест, или просто за да избегне по-голям скандал пред адвоката? Не знаех, но този въпрос не ми даваше мира.
Дните до делото се точеха мъчително бавно. Адвокат Петрова беше уверена. Имахме завещанието, имахме моя разказ. Но аз се чувствах все по-неспокойна. Виктор беше хитър и безскрупулен. Сигурно имаше още някой коз в ръкава си.
Сестра ми, Мария, се опитваше да ме разведри. Беше взела последния си изпит и сега цялото ѝ внимание беше насочено към моя случай. Прекарваше часове в библиотеката, четейки съдебна практика, търсейки прецеденти, които да ни помогнат.
— Трябва да сме подготвени за лични нападки, Милена — каза ми тя една вечер, докато преглеждахме документите за пореден път. — Те ще се опитат да те изкарат луда. Ще кажат, че си отмъстителна бивша съпруга. Ще използват твоя план с почистването като доказателство за твоята нестабилност.
— Но аз го направих, за да защитя сина си! — възразих аз.
— Знам, аз знам, съдът обаче може да го погледне по друг начин. Трябва да си много внимателна какво казваш. Дръж се за фактите.
Бях изтощена. Битката се водеше на толкова много фронтове – емоционален, финансов, юридически. Единственото, което ме крепеше, беше Иван. Всяка вечер, когато го приспивах, гледах спокойно му личице и знаех защо правя всичко това. Той беше моето всичко, моята причина да дишам, моята причина да се боря.
Два дни преди делото, получих съобщение от непознат номер. „Трябва да се видим. Спешно е. С.“
Силвия.
Сърцето ми започна да бие лудо. Какво искаше? Да ме заплашва? Да ме моли? Да ме предупреди? Показах съобщението на Мария и Десислава.
— Не ходи! — каза Деси веднага. — Това е капан!
— Може би не е — възрази Мария, а в очите ѝ блестеше аналитичният ум на юрист. — Тя е слабото им звено. Видяла си го сама. Може би иска да смени страната. Но ако отидеш, не отивай сама.
Реших да поема риска. Уговорихме си среща в едно малко, невзрачно кафене в другия край на града. Мария дойде с мен и седна на съседна маса, преструвайки се, че чете книга.
Силвия пристигна точно навреме. Беше без грим, облечена с обикновени дънки и пуловер. Изглеждаше уязвима.
— Благодаря, че дойде — каза тя тихо, без да ме гледа в очите.
— Защо ме повика? — попитах аз директно. Нямах време за игри.
Тя въздъхна. — Не мога повече, Милена. Не мога да участвам в това. Аз… аз записах някои от разговорите си с Виктор. Разговори, в които той открито признава, че прави всичко това заради наследството. В които говори за Иван по… ужасен начин.
Тя плъзна по масата малка флашка. Гледах я, неспособна да повярвам.
— Защо? — попитах отново, този път по-меко. — Защо го правиш?
Тя най-накрая вдигна поглед. В очите ѝ имаше сълзи. — Защото аз също съм загубила дете. Преди години. Имах спонтанен аборт в шестия месец. И знам какво е да обичаш едно дете повече от всичко на света. Когато видях как гледаш сина си, когато разбрах какво си готова да направиш за него… видях себе си. Виктор не заслужава да бъде баща. Той не знае какво е любов. Той знае само какво е сметка. Аз може да съм продала душата си за лукс, но има граница, която дори аз не мога да премина.
Тя се изправи. — Използвай записите. Направи каквото трябва. Аз ще напусна Виктор още тази вечер. Само… моля те, не споменавай името ми в съда, ако не е абсолютно наложително. Искам просто да изчезна.
Тя се обърна и си тръгна, оставяйки ме с флашката, която държеше бъдещето ми, и с едно ново, сложно усещане – съчувствие към жената, която смятах за свой враг.
Веднага се обадихме на адвокат Петрова. Когато чу записите, тя замълча за момент, а после каза само една дума: „Шах и мат.“
Глава 7: Съдебната зала
Съдебната зала беше студена и внушителна. Дървените пейки, високият таван, строгите лица на всички присъстващи – всичко това сякаш беше създадено, за да те накара да се чувстваш малък и незначителен. Седях до адвокат Петрова, стиснала ръцете си в скута толкова силно, че кокалчетата ми бяха побелели. От другата страна на залата седеше Виктор, облечен в безупречен костюм, с адвоката си Марков до него. Той не ме погледна нито веднъж. Лицето му беше непроницаема маска на увереност.
Делото започна. Адвокат Марков пръв взе думата. Той говореше гладко и убедително. Рисуваше картина на един любящ, но съсипан от диагнозата баща, който в момент на слабост е направил грешка, но сега е готов на всичко, за да се погрижи за сина си. След това започна да атакува мен. Описа ме като финансово нестабилна, емоционално лабилна, обсебена от отмъщение. Всяка негова дума беше като удар. Той представи доказателства за ипотечния ми кредит, за работата ми на свободна практика с нередовни доходи, за това, че понякога се налага да оставям Иван на грижите на приятелка.
Когато дойде моят ред да свидетелствам, краката ми трепереха. Марков ме подложи на кръстосан разпит, който беше по-жесток, отколкото си представях. Той извърташе думите ми, караше ме да изглеждам като лоша майка.
— Вярно ли е, госпожо, че след като съпругът ви напусна, вие сте кандидатствали за работа като почистваща дама под фалшиво име в неговия дом?
— Да, вярно е — отговорих аз, стараейки се гласът ми да е твърд.
— И не смятате ли, че това е поведение на един обсебен и нестабилен човек? Че това е незаконно влизане с взлом в личния живот на един човек?
— Аз смятам, че това е поведение на една отчаяна майка, която е готова на всичко, за да защити детето си от човек, който иска да го използва като пионка!
Залата зашумя. Съдията удари с чукчето за тишина.
Въпреки смелостта ми, усещах как губя почва под краката си. Марков беше твърде добър. Той умело създаваше образа, който искаше.
Когато дойде ред на адвокат Петрова, тя беше спокойна и методична. Първо представи завещанието. Марков веднага възрази, твърдейки, че то е ирелевантно за случая, който касае единствено благополучието на детето.
— Ваша чест, това завещание е не просто релевантно, то е мотивът за цялото това дело — заяви Петрова с равен глас. — То доказва, че ищецът, господин Виктор, няма за цел да се грижи за сина си, а да се сдобие с финансова облага.
След това тя направи своя ход.
— Ваша чест, защитата има доказателство, което ще разкрие истинските намерения на ищеца. Искаме да представим аудиозапис.
Лицето на Виктор пребледня. За първи път от началото на делото маската му на увереност се пропука. Той погледна към Марков, който изглеждаше също толкова изненадан.
Петрова пусна записа. Гласът на Виктор изпълни съдебната зала – студен, пресметлив, жесток. Чуваше се как обяснява на Силвия, че детето е просто „инструмент“, „билет за милионите“. Чуваше се как нарича Иван с думи, които не мога да повторя. Чуваше се целият му циничен план, разказан с неговите собствени думи.
В залата настъпи мъртва тишина. Всички погледи бяха приковани във Виктор, чието лице сега беше пепелявосиво. Той гледаше право пред себе си, но очите му бяха празни. Беше победен.
Съдията, сериозен мъж на средна възраст, слушаше с каменно изражение. Когато записът свърши, той се обърна към Виктор.
— Имате ли какво да кажете в своя защита, господине?
Виктор не отговори. Той просто седеше там, смазан от собствените си думи.
Присъдата беше произнесена бързо. Искът на Виктор за попечителство беше отхвърлен като неоснователен и злонамерен. Пълните родителски права бяха присъдени на мен. Беше ми определена и солидна издръжка.
Когато съдията удари с чукчето за последен път, аз се разплаках. Плачех от облекчение, от изтощение, от победа. Мария и Десислава ме прегърнаха. Всичко беше свършило.
Докато излизахме от залата, видях Виктор за последен път. Той стоеше сам, изоставен дори от адвоката си. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В неговите очи не видях разкаяние. Видях само омраза и празнотата на един човек, който беше загубил всичко, защото никога не беше знаел кое е истински ценното.
Епилог
Измина една година. Бурята беше отминала. Животът ни с Иван намери своя нов, спокоен ритъм. С парите от издръжката и моята работа успях да си стъпя на краката. Преместихме се в по-малък, но уютен апартамент близо до парка и добър терапевтичен център. Иван напредваше със свой собствен темп, разцъфтяваше в среда на любов, търпение и приемане. Той започна да произнася няколко думи, а усмивката му огряваше целия ми свят.
Никога повече не чух за Виктор. Слуховете, които стигнаха до мен, бяха, че след като загуби делото, братовчед му Кирил е оспорил завещанието въз основа на „неморалните му действия“ и е спечелил. Виктор беше загубил не само битката за Иван, но и милионите, за които беше готов да продаде душата си. Беше изчезнал, потънал в забвение.
Силвия също изчезна, точно както беше казала. Понякога се чудех какво се е случило с нея. Надявах се да е намерила своя мир, далеч от света на лъжи и сметки, в който се беше оплела.
Сестра ми Мария се дипломира с отличие и започна работа в кантората на адвокат Петрова. Тя беше моята скала през цялото това изпитание и знаех, че ще стане блестящ адвокат, който ще се бори за истината.
Една слънчева пролетна сутрин седяхме с Иван на една пейка в парка. Той редеше камъчета в права линия с невероятна концентрация. Аз го гледах и сърцето ми беше пълно. Пътят беше труден, белязан с болка, предателство и страх. Но в края му аз не бях сама. Бях с моя син. Моят прекрасен, необикновен, перфектен в своето несъвършенство син.
Той вдигна поглед от камъчетата, погледна ме право в очите и каза една от малкото си думи, ясно и отчетливо:
— Мама.
Това беше всичко. В тази една дума се съдържаше целият смисъл на моята борба, цялата награда за моите сълзи. Аз не бях просто майка. Бях войн, който беше спечелил най-важната битка в живота си. И докато прегръщах малкото му телце, знаех, че каквото и да ни поднесеше бъдещето, ние щяхме да се справим. Защото бяхме заедно. И нашата любов беше по-силна от всяко предателство и по-ценна от всяко богатство. Тя беше всичко.