Тишината в купето на тежкия всъдеход стана толкова гъста, че едва се дишаше. Константин Дмитриевич не беше просто ядосан. Той беше влязъл в онова състояние на „ледена ярост“, което приятелите му от суровите години на прехода познаваха добре. Когато очите му ставаха сиви като стомана, а гласът му падаше до шепот, означаваше, че някой е прекрачил границата, отвъд която няма прошка.
Той не потегли към своя дом. Вместо това сви по малките улички и спря пред дискретна частна клиника, собственост на негов стар познат.
— Излезте — каза той тихо на дъщеря си. — Тук ще се погрижат за Богдан. Трябва ви преглед, храна и спокоен сън.
Юля го гледаше с широко отворени очи. Тя се страхуваше дори от собствената си сянка. Когато медицинските сестри поеха детето, тя се разплака — не с глас, а с тихи, задавени ридания, които раздираха сърцето на баща ѝ повече от всеки куршум.
— Те… те ми казаха, че си фалирал, тате — промълви тя, докато една сестра я загръщаше с топло одеяло. — Максим каза, че си заминал в чужбина заради дългове и че ако се свържа с теб, полицията ще ни арестува всички. Ема Яковлевна ме караше да чистя пода на колене, докато тя пиеше чай в хола. Казваше, че съм нищожество, дошло от калта.
Константин стисна волана толкова силно, че кожата на тапицерията изскърца. — Те са излъгали за всичко, Юля. Аз никога не бих ви оставил. Сега почивай.
Когато излезе от клиниката, Константин не се прибра. Той отиде в стария си офис — онова място, което пазеше още от времето, когато бизнесът се движеше не с договори, а с честна дума и твърда ръка. Извади един стар бележник и набра номер, който не беше ползвал от десетилетие.
— Трябва ми пълно досие за двама души — каза той, след като отсреща вдигнаха. — Максим и майка му. Искам да знам всяка стотинка къде е отишла. Всяка лъжа, всеки дълг, всеки порок. Искам го до сутринта.
Планът
През следващата седмица Константин Дмитриевич действаше като хирург. Той разбра, че Максим не е просто негодник, а човек, затънал в хазартни игри и илюзии за величие. Апартаментът, който Константин беше подарил на младото семейство, вече беше заложен. Колата беше продадена, а парите — „инвестирани“ в съмнителна схема, управлявана от приятели на Максим. Ема Яковлевна, майката, беше истинският архитект на всичко това. Тя вярваше, че синът ѝ заслужава принцски живот, а Юля е само „инструмент“ за източване на ресурсите на богатия баща.
Те смятаха, че Константин е далеч, болен или сломен. Те не знаеха, че той ги наблюдаваше всяка минута.
Вместо да отиде и да им счупи главите — нещо, което първичният му инстинкт диктуваше — Константин реши да ги накара да усетят вкуса на собствената си отрова.
Капанът
След десет дни Максим получи обаждане. Гласът от другата страна беше на „представител на голям инвестиционен фонд“. Предложиха му сделката на живота му: участие в мащабен проект за изграждане на логистичен център. Единственото условие беше да влезе с начален капитал, който той нямаше.
— Но ние знаем, че разполагате с имоти — каза любезният глас. — Можем да организираме краткосрочен заем срещу обезпечение. След три месеца ще имате десетократно по-голяма печалба.
Максим, заслепен от алчност, се консултира с майка си. — Това е нашият шанс, мамо! Ще станем по-богати от стария Константин. Той и без това е някъде в нелегалност.
Ема Яковлевна, чиято алчност беше по-голяма от предпазливостта ѝ, кимна. Те подписаха всичко. Те не четоха дребния шрифт. Те не знаеха, че фирмата за зами беше собственост на подставено лице на Константин.
Денят на „възмездието“
Беше хладна сутрин. Максим и Ема Яковлевна седяха в хола на апартамента (който все още смятаха за свой) и пиеха скъпо шампанско, празнувайки „бъдещото си богатство“.
Вратата се отвори без чукане. Влязоха трима мъже в черни костюми, водени от нотариус. И един човек, когото те се надяваха никога повече да не видят.
Константин Дмитриевич влезе бавно. Той изглеждаше подмладен, изправен, с онази лека усмивка, която предвещаваше буря.
— Константин? — Максим пребледня, чашата му потрепери. — Ти… ти си тук? — У дома съм, Максим — каза тихо Константин. — Но вие не сте.
Нотариусът постави документите на масата. — Поради неизпълнение на условията по договора за заем и доказани измами при прехвърляне на собственост, този имот, както и всички ваши активи, преминават в ръцете на новия собственик.
— Това е незаконно! — писъкна Ема Яковлевна. — Ние имаме права! — Права? — Константин пристъпи към нея. Гласът му беше като бръснач. — Вие изхвърлихте дъщеря ми и внука ми на улицата. Накарахте ги да просят за хляб, докато вие харчехте моите пари. Мислехте, че съм слаб? Мислехте, че съм забравил как се оцелява?
Той подаде на Максим един плик. Вътре имаше снимки — снимки на Максим в игрални зали, доказателства за неговите изневери и записи как Ема Яковлевна планира как да „отърве сина си от досадната съпруга“, след като изцедят всичко от нея.
— Сега ще ви кажа какво направих — каза Константин и за първи път в очите му се появи пламък. — Аз не просто ви взех всичко. Аз изкупих всичките ви дългове. Всеки лев, който дължите на банки, на лихвари, на магазини. Сега вие дължите на мен.
Максим се свлече на стола. Ема Яковлевна започна да хистеризира.
— Но това не е всичко — продължи Константин. — Вие искахте Юля да бъде на улицата? Е, аз организирах малко преживяване за вас.
Обратът, от който на всички им настръхнаха косите
Константин не ги даде под съд веднага. Той направи нещо много по-жестоко и психологически смазващо.
Той ги принуди да подпишат споразумение за „трудова повинност“, за да не влязат в затвора за измама. През следващите шест месеца Максим и Ема Яковлевна бяха назначени като хигиенисти в… приюта за бездомни, където Юля беше потърсила помощ в първата си нощ на улицата.
Всеки ден, от шест сутринта, Максим трябваше да чисти тоалетните и да раздава храна на хората, които доскоро беше презирал. Ема Яковлевна трябваше да пере чаршафите и да мие чиниите в столовата. Те живееха в малка стая в самия приют — точно такава, каквато бяха отредили на Юля в техните фантазии.
Целият град говореше за това. Хората бяха шокирани. Някои казваха, че Константин е чудовище, други го наричаха гений на правосъдието. Но когато виждаха Максим с парцала и Ема с гумените ръкавици, на всички им настръхваха косите от мисълта колко лесно и бързо може да се превърти колелото на съдбата.
Константин не се интересуваше от хорското мнение. Той имаше друга цел.
Възстановяването
Юля и Богдан се възстановиха бързо. С помощта на баща си, тя завърши курсове по управление и пое един от неговите социални проекти — фондация за подкрепа на жени, пострадали от домашно насилие. Тя вече не беше онова плахо момиче, което стоеше на светофара. Тя стана силна, уверена жена, която знаеше цената на добротата и тежестта на предателството.
Един ден, месеци по-късно, Константин и Юля минаха с колата покрай приюта. Видяха Максим да изнася чували с боклук. Той беше отслабнал, лицето му беше посивяло. Видя ги, спря за момент и наведе глава. В очите му нямаше ярост, само пречупена гордост.
— Съжаляваш ли го? — попита Константин дъщеря си. Юля погледна бившия си съпруг, после погледна спящия Богдан на задната седалка. — Не, тате. Не го съжалявам. Но не го и мразя вече. Той просто… не съществува за мен. Ти ме научи, че човек сам избира какъв да бъде. Той избра това.
Финалът
Минаха години. Константин Дмитриевич седеше на терасата на новата къща, която беше построил за Юля и внука си. Къщата беше пълна със светлина и смях. Богдан вече тичаше по моравата, гонейки голямо куче.
Константин се чувстваше остарял, но спокоен. Кръвното му беше в норма. Неговите „методи“ от миналото отдавна бяха отстъпили място на мъдростта.
Една вечер Юля седна до него и му подаде чаша чай. — Знаеш ли, тате — каза тя тихо. — Онзи ден видях Ема Яковлевна. Срокът на „наказанието“ им изтече отдавна. Тя работи в една малка пекарна сега. Меси хляб. Срещнахме се случайно на пазара.
— И какво стана? — попита Константин, присвивайки очи. — Тя ме спря. Мислех, че ще започне да крещи. Но тя просто… ми подаде един малък геврек за Богдан. И ми каза: „Прости ми, ако можеш. Сега знам какво е да те боли ръката от работа и сърцето от срам.“
Константин кимна бавно. — Тогава значи всичко е имало смисъл. Не беше заради отмъщението, Юля. Беше заради това да си върнат човешкото в себе си, дори и по трудния начин.
Той погледна към залеза. Слънцето се потапяше зад хоризонта, оцветявайки небето в нюанси на злато и лилаво. Светът беше голям, понякога жесток, но в този момент, на тази тераса, всичко беше точно така, както трябваше да бъде.
— Тате? — обади се отново Юля. — Да, миличка? — Благодаря ти, че не ме подмина на онзи светофар. — Аз никога не бих те подминал, дъще. Дори и целият свят да ми беше запалил червено.
Константин Дмитриевич затвори очи и се усмихна. За първи път от много години сърцето му биеше в перфектен ритъм — ритъмът на човек, който е защитил своето и е научил враговете си на най-важния урок: че любовта на един баща е по-силна от всяка алчност и че справедливостта, макар и понякога страшна, винаги намира пътя към дома.