Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тончо Токмакчиев изригна срещу комунизма: 10 години чакахме за Лада, как може да се говори, че сега живеем по-зле
  • Новини

Тончо Токмакчиев изригна срещу комунизма: 10 години чакахме за Лада, как може да се говори, че сега живеем по-зле

Иван Димитров Пешев май 16, 2022
toncoohuhh.jpg

Известният комик Тончо Токмакчиев е сред най-големите противници и критици на комунизма. За него някогашният тоталитарен режим, който властваше у нас, е бил пълна глупост и е влачил държавата назад.

Тончо Токмакчиев не понася времето на Тодор Живков

Актьорът е роден в Бургас, но живее в София от 30 години. Преди падането от власт на Тодор Живков той е бил принуден да живее в родния си град и не е можел да дойде в столицата, където е меката на актьорството в България.

Веднага след обявяването на демокрацията обаче Токмакчиев се озовава в София за постоянно. Преди това той също е бил в столицата, но само като студент, тъй като е учил в НАТФИЗ.

Тончо Токмакчиев мрази комунистите в червата

Тончо Токмакчиев не понася ограниченията на социализма и неведнъж го е казвал. Той държи да подчертава винаги, когато може, че онова време е било много неприятно за България, за да го знаят днешните поколения.

„Нека младите да знаят, че имаше време, когато се редяхме по 10 години за една „Лада“. Това са неща, които е хубаво да се знаят днес, когато си мислим, че живеем много лошо.“ – сподели преди време актьорът в ефира на БНТ.

„Не мисля, че е имало човек, който да харесва онова време. Носталгията днес по тези минали времена е носталгия на хората по младостта. Няма как да им липсва, че чакаш години за кола, и то каквато ти дадат, че се редиш на опашки за кренвирши, ама то и кренвирши нямаше (сме се). Аз съм израснал в Бургас и лятно време нито ядене имаше, нито бира, нищо нямаше.“, казва Токмакчиев.

Днес мнението му не се е променило. Той продължава да има крайно негативно мнение за социализма и е щастлив, че живеем в друго време.

Тончо Токмакчиев, макар да мрази комкунистите, никога не се е определял като седесар. Миналата година беше кандидат за кмет на София и беше подкрепен от Зелените.

Факт е, че никой от „Ку-ку“ не е почитател на социализма и неслучайно в предаването главно място заемаше кукла, която осмиваше Тодор Живков. Цели три десетилетия по-късно нищо не се е променило.

Той вижда големият проблем на българите днес, че те просто нямат желание за работа. Според него, това е остатък от социализма.

„Имам усещането, че на хората тук не им се работи. Аз си го обяснявам със социализма. Толкова много години хората бяха отделени от земя и имот, които се взимаха, после връщаха, големи простотии. Всичко това ги научи да не носят отговорност.“, смята продуцентът на „Шоуто на Канала“, което вече не се излъчва.

Хубавото днес, според актьора, е, че българинът има право на избор. Ако не му харесва тук, отива в Париж, от там в Берлин и после където си поиска. Докато по време на соца това е било невъзможно.

Самият Тончо беше постоянно в движение преди пандемията. Обикаляше света, за да изнася представления. Нещо, което при социализма е нямало никога да постигне.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Любо Нейков в депресия след провала на шоуто си
Next: Жена съм и не се бръсна, проблем?

Последни публикации

  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
  • Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия
  • Съпругът ми, Асен, започна да остава до късно на работа. Вечерите се проточиха в тишина. Голямата ни къща, обикновено изпълнена с неговия мощен глас и смях, сега притихваше в очакване
  • Всеки уикенд. Като по часовник. Петък вечер Мартин започваше да стяга малките сакове. Двете ранички с динозаври за момчетата, резервни дрехи, любимите им играчки. Водеше децата при родителите си
  • Животът ми беше подреден. Като пенсиониран архитект, аз ценях структурата, тишината на сутрините и меката светлина, която падаше върху чертожната ми дъска, макар тя отдавна да служеше само за подреждане на книги
  • Качих се в самолета и видях бившия си шеф да седи до мен в икономична класа.
  • Самолетната седалка изскърца под мен, жален, почти човешки стон. Звук, който познавах твърде добре. Беше звукът на осъждането, звукът на общественото порицание, въплътен в парче плат и метал. Аз бях Мая. Жена с наднормено тегло, да, но и жена, която беше платила. Платила беше двойно.
  • Това беше константа в живота ми, толкова сигурна, колкото изгряващото слънце и фактът, че майка ми, Диана, никога повече нямаше да се усмихне истински. Мразех Яна с всяка фибра на съществото си, с онази дълбока, изпепеляваща омраза, която само едно изоставено дете може да подхранва.
  • Колежката ми, Десислава, ми носеше кафе всеки понеделник в продължение на месец. Топло, силно, точно както го обичах, без захар, с капка мляко. Аз, Мартин, бях просто един от многото анализатори
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.