Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тъжната изповед на баба Янка в Стани богат просълзи зрителите: Аз знам, че нашето дете е живо, защото живее в 3-ма човека
  • Новини

Тъжната изповед на баба Янка в Стани богат просълзи зрителите: Аз знам, че нашето дете е живо, защото живее в 3-ма човека

Иван Димитров Пешев декември 9, 2022
basbasbkaskdasodas.jpg

Тъжната изповед на Янка Морчева в „Стани богат“ отекна в сърцата на много хора и ги накара наистина да се замислят върху думите, които изрече тя.

 

„Първо, да благодаря на публиката за помощта й. Тази година на 8 март дъщеря ми очакваше от сина си да й донесе някакво цвете. Но още на 7-ми й се обадиха от болницата, че е с мозъчна смърт.

Някой беше помогнал на Тошко, който беше на 21 години, да напусне живота. Но ние решихме да го направим ангелче и подарихме органите му, които спасиха трима българи, дадоха им живот“, започна тъжния си разказ тя, а водещият и публиката веднага аплодираха тази силна жена.

Не изпускай тези оферти:

 

„Дойдох тук, за да можем да му направим паметна плоча, достойна за ангелче, но вярвайте ми, въпреки че на гроба му ще има плоча аз знам, че нашето дете е живо, защото живее в 3-ма човека. Знам, че когато прегърна някой от тях – аз ще прегърна него“.

 

„Понякога се чудя защо, когато органите на човек са в състояние да спасят човешки живот, защо близките му не го оставят да живее в някого, а трябва да ги заровят в земята да гният. Нищо не разбирам.

 

Това е моята философия. Така разбирам аз възкръсването“, продължи възрастната дама.

„Не да чакаме някога ние да възкръснем, а чрез това да дадем органите на детето на някого, няма значение дали е дете или по-възрастен човек.

Но да са годни. Защо трябва да ги хвърляме в земята? Затова ви благодаря, че му помогнахте да направим този паметник. И когато хората го видят, да кажат – трябва така да постъпваме умно, разумно, по човешки.“

 

Думите на жената бръкнаха дълбоко в сърцата на повечето зрители, и ако е успяла дори на малък процент от тях да се замислят е постигнала огромен успех за донорството в България.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Село в Родопите без нито един жител навява безкрайна тъга
Next: Зрителите полудяха: Разбра се кой е големият победител във Фермата

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.