Тя гледаше листа хартия така, сякаш беше съдебна призовка.
Пръстите ѝ, натежали от златни пръстени, видимо трепереха.
Хартията леко шумолеше — спретнато разпечатана таблица: печена гъска, зеленчуци, подправки, ток за фурната. Долу — крайна сума и банкови данни.
— Какво е това?! Подигравка ли е?!
Елица стоеше на прага на кухнята с поднос в ръце. От горещото ястие се вдигаше пара, очилата ѝ се запотяваха, но тя не направи и крачка напред. Лицето ѝ беше спокойно — прекалено спокойно за коледната вечер.
— Вие самата казахте, госпожо Мария, че всеки трябва да плаща за себе си.
— Аз просто следвам вашите правила. Щом преведете сумата — ще изнеса храната.
На масата седеше цялата рода на свекървата — осем души, дошли от провинцията да посрещнат Коледа.
Чичо Георги се втренчи в чинията си, сякаш искаше да изчезне в нея.
Леля Стефка се закашля — прекалено силно и съвсем не на място.
Братовчедът Николай нервно посегна към телефона и се престори, че пише нещо спешно, без да вдига поглед.
— Но това е празник! — възмути се Мария, стискайки устни.
— За мен последните шест месеца също не бяха празник.
В стаята се спусна тишина. Тежка, лепкава, като недоизпечено тесто.
Всичко започна през юни.
Елица взе кредит и купи на съпруга си професионален диагностичен скенер за автомобили. Старият му апарат отдавна създаваше проблеми — клиентите си тръгваха при конкуренцията, а той се прибираше след полунощ с зачервени очи и постоянна умора в раменете.
Петър работеше като автомонтьор, живееше за работата си и непрекъснато се оплакваше, че техниката го подвежда.
Тя просто искаше да помогне.
Да направи подарък.
Изненада за годишнината им.
Когато той отвори кутията, лицето му се промени. Гледаше уреда, сякаш не вярваше, че е истински. После рязко я прегърна — толкова силно, че ѝ спря дъхът.
— Ти полудя ли?
Но тя виждаше — беше щастлив. Истински. Детски щастлив.
Вечерта се чу звънецът. Без предупреждение, както винаги.
Мария.
Веднага забеляза кутията. Попита колко струва.
Елица отговори честно — без оправдания и без лъжи.
Свекървата избухна.
— Ти вкарваш сина ми в дългова яма!
— Безотговорна разхитителка си!
Петър опита да възрази, но майка му го прекъсна с такава ярост, че той веднага замълча.
— Щом тя не умее да смята парите, нека всеки води собствен бюджет. Отделно.
— За да не го потопи.
*
Петър мълчеше.
Елица чакаше. Секунда. Още една. Поне дума. Поне поглед.
Но той просто отмести очи.
На следващия ден разделиха разходите.
Наемът — наполовина.
Сметките — наполовина.
Храната — всеки за себе си.
Петър изреждаше условията, без да я поглежда, сякаш четеше чужд договор.
Животът се превърна в счетоводство.
Елица отбелязваше кутиите с мляко с маркер — „Е“.
Петър купуваше собствен хляб.
В хладилника се появиха две зони.
В банята — два комплекта козметика.
Един ден тя купи препарат за съдове. Вечерта той ѝ преведе половината сума. До последната стотинка.
В общия чат.
Спряха да си говорят.
Готвеха отделно.
Ядяха в един апартамент, но сякаш в два различни свята.
И ето — Коледа.
Семейната маса.
Гостите.
Традицията.
И листът с разчета в ръцете на жената, която сама настоя всеки да плаща за себе си.
Елица все още стоеше на прага на кухнята. Горещото изстиваше.
Мария я гледаше с недоверие и надигаща се ярост.
— Ти… ти наистина ли мислиш, че ще платя? — изсъска тя.
Елица леко наклони глава и спокойно отговори:
— А вие наистина ли мислите, че още ще се преструвам, че това е била просто коледна грешка?
Мария пребледня. Не почервеня от гняв — пребледня, като човек, на когото внезапно са отнели опората под краката. Пръстите ѝ стиснаха листа толкова силно, че краищата му се смачкаха.
— Петре, ти чуваш ли това?! — рязко се обърна тя към сина си. — Кажи ѝ. Веднага.
Всички погледи едновременно се насочиха към него.
Петър седеше със скръстени ръце под масата. Раменете му бяха напрегнати, челюстта му потрепваше. Той не гледаше нито майка си, нито Елица — гледаше някъде в средата на масата, към празната салфетница.
— Е?! — гласът на Мария стана леден. — Ще позволиш ли така да се отнасят към семейството ти?
Той бавно вдигна глава. За първи път тази вечер погледна Елица право в очите. Тя не отмести поглед. В него нямаше упрек, нито молба — само умора и странно, почти плашещо спокойствие.
— Мамо… — най-накрая каза той. Гласът му беше глух. — Ти самата каза: отделен бюджет.
В стаята сякаш щракна ключ.
Леля Стефка ахна.
Чичо Георги рязко се облегна назад.
Николай замръзна с телефона в ръка.
— Избираш нея?! — Мария повиши тон. — След всичко, което съм направила за теб?!
— Аз не избирам никого — говореше бавно, подбирайки думите. — Просто… вече не мога да се преструвам, че нищо не се случва.
Елица за първи път тази вечер направи крачка напред и внимателно постави подноса на масата. Миризмата на печеното веднага изпълни стаята — топла, домашна, твърде уютна за тази сцена.
— Вечерята е готова — каза тя спокойно. — Както и сметката.
Мария скочи. Столът изскърца толкова силно, че някой подскочи.
— Стига толкова. — Тя огледа всички. — Няма да участвам в този фарс.
Хвана чантата си, но спря, сякаш си спомни нещо важно, и отново се обърна към Елица.
— Ще съжаляваш — изсъска тя. — Такива като теб винаги съжаляват.
*
Елица не повиши глас.
— Съжалявам само за едно, госпожо Мария.
— Че толкова дълго се преструвах, че не ме боли.
Мария отвори уста, но Петър се изправи.
— Мамо. Стига.
Каза го тихо.
И точно затова прозвуча окончателно.
Тя го погледна дълго, изучаващо, сякаш го виждаше за първи път. После рязко се обърна и тръгна към изхода. Роднините се размърдаха, някой посегна към палтото си, някой промърмори нещо за „неловка ситуация“. Апартаментът се изпразни бързо, като след течение.
Когато вратата се затръшна, настъпи тишина. Истинска. Без публика.
Петър бавно седна обратно. Прекара ръце по лицето си.
— Всичко съсипах, нали?
Елица седна срещу него. Погледна го внимателно, сякаш решаваше дали да каже истината.
— Не. — Поклати глава. — Просто твърде дълго не правеше нищо.
Той преглътна.
— Мислех, че ако разделим парите, ще стане по-лесно.
— По-лесно не означава по-честно — отвърна тя. — Не парите ме пречупиха. Самотата ме пречупи.
Той мълча дълго. После въздъхна:
— Ще върна кредита. Целия. Това беше моя отговорност.
— И… ако още искаш — да опитаме отново. Но без правила, измислени от други.
Елица погледна масата. Двете зони, които някога разделяха живота им. Изстиващата гъска, която изведнъж се превърна просто във вечеря, а не в повод за война.
— Искам да живея в брак — каза тихо. — А не в разчет.
Той кимна.
За първи път от много месеци ядоха заедно.
От една чиния.
Без сметки.
А на следващата сутрин Елица изхвърли маркера.
Същия.
Защото повече нямаше намерение да отбелязва живота си с чужди инициали.