Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тя преживя отвличането и смъртта на мъжа си, а сега е напът да грабне 100-те бона от Фермата
  • Новини

Тя преживя отвличането и смъртта на мъжа си, а сега е напът да грабне 100-те бона от Фермата

Иван Димитров Пешев ноември 5, 2023
guiagndgsndfgkeroger.png

Рекорд по издръжливост, дисциплина и воля постави вдовицата с три деца Лили във „Фермата“ и накара мнозина да се удивят не само на силата на духа й, но и на физическите й възможности.

Блондинката, която е преживяла отвличането на мъжа си, а впоследствие и смъртта му от рак, отново влиза в битка. Предстои й четвърти пореден дуел на Арената, който може да я срине със земята. Въпреки огромното изтощение от предишните три големи битки, участничката от „Канатица“ настоява да участва в сблъсъка. Много скоро ще стане ясно и кои нейни съотборници ще я последват.

От „Елбетица“ срещу тях ще се изправят сервитьорът Андрей, актьорът Петър и актрисата Присияна. Зелените обаче смятат, че Лили няма да се справи с тежкото предизвикателство.

„Силна е, но трябва вече да е изморена, все пак е над 40-годишна“, коментираха сервитьорът Андрей и студентката по право Линда. Актрисата Присияна също подценява Желязната вдовица.

Лилия Ел Абани е на 43 години, от Габрово, но живее в Уинчестър, САЩ. Собственик на автокъща. Вдовица, с три деца. Силна жена с желязната броня, изкована в сблъсъците с живота. Среща голямата си любов рано. Тя е на 18, а той на 19 и е от Либия. Първоначално родителите й са против връзката им и те трябва да се борят за нея. Заминават за Либия, където ги чака ново изпитание – избухва война и дните им се превръщат в ад. Успяват да се измъкнат от него и се отправят към САЩ.

Когато животът им се подрежда, идва най-голямата битка – тази с рака. Съпругът й не успява да я спечели и издъхва на 39 години.

„Когато той умираше, имах чувството, че умирам с него. Останах сама с три деца. По онова време имах само 300 долара в джоба, но създадох собствена автокъща и им построих дом. Аз съм много силна жена и мога да се боря наравно с мъжете, но понякога се изморявам да бъда мъж“, казва Лилия.

Влиза във „Фермата“, за да вдъхновява. „Ние, жените на България, можем да бъдем смели, борбени и да не се пречупваме. Аз живея в Америка, но искам да бъда запомнена с това, че една българка може да бъде успешна навсякъде по света“, казва тя

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Нов вид далавера: Сваляш си номерата и паркираш без грижи
Next: Лейди Даяна питала гадателката Теодора Стефанова за връзката си с Доди ал Файед

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.