Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Уличното куче два дни не мърдаше от мястото си на стълбите – когато го преместиха, ги чакаше изненада
  • Новини

Уличното куче два дни не мърдаше от мястото си на стълбите – когато го преместиха, ги чакаше изненада

Иван Димитров Пешев ноември 20, 2022
uclcicaishansho.jpg

Всички знаем, че кучето е едно от най-интуитивните животни – хората, които имат кучета, неведнъж са ставали свидетели на почти свръхестествената им способност да усещат предстоящата опасност или настроенията на своя стопанин.

Тази история се случила преди няколко години, когато студовете в Украйна били толкова силни, че хората се шегували, че при такова време дори не можете да изгоните куче от къщата. В такъв „кучешки“ студ се разиграва тази история, която изненадва, ужасява и радва хората.

Минувачи с изненада обсъждахали помежду си, че едно улично куче лежало на стълбище пред сграда в студа два дни и не ставало, а само дишало тежко.

За да спасят кучето от смърт, съседите отишли да го побутнат, но с изненада виждели, че то покрива… малко дете. Момчето, което лежеало сгушено под кучето, било само на две-три години и било изоставено на улицата от родната му майка.

Не изпускай тези оферти:

Местните коментират, че без намесата на кучето детенцето е щяло да умре или да остане инвалид за цял живот.

Кучето топлило детенцето два дни и не го оставило.

Хората веднага го занесли до местната болница, където му открили тежка хипотермия и силно отслабване на организма, но не било толкова страшно, тъй като момчето било все още живо благодарение на уличното куче. В момента майката на момчето е в затвора.

Момчето живее в сиропиталище, но всичко е наред с него. Расте здрав и силен младеж, а кучето героиня все още броди по улиците на това село. Всички местни му се радвали и обичали, защото е рискувало собствения си живот в името на това да опази клетото дете.

Понякога подобни истории, истина или не, ни карат да се замислим колко малко трябва за да помогнем на дург човек или животно и колко нищожни и еднакви сме всички живи същества, една малка прашица в необятната вселена.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Всеки трябва да го знае: Видите ли монета на пътя, не посягайте към нея
Next: БГ архитектурно чудо: Къща с двор кацна на покрива на жилищна сграда в София

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.